П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (7)

Седма глава

Доста размишлявах, докато карах към Бринкли този следобед в двуместната си кола. Новината за разрива между Анджела и Тъпи дълбоко ми бе бръкнала в здравето.

Работата е там, че винаги бях гледал на планувания брак с благосклонно одобрение. Твърде често, когато някой ваш приятел се зажени за роднинско момиче, вие смръщвате чело и хапете долната си устна, защото ви гложди чувство, че той, или тя, или и двамата трябва да бъдат предупредени, докато още не е късно. Но Тъпи и Анджела никога не са предизвиквали у мен нещо подобно. Тъпи — когато не е глупаво магаре — е много свеж. А що се отнася до чувствата помежду им, човек няма много да сгреши, ако ги обрисува като две сърца, туптящи като едно.

Вярно, че не минаваше без дребни недоразумения помежду им. Спомням си когато Тъпи, според него с неустрашима прямота, а според мен с опасно скудоумие, беше казал на Анджела, че новата шапка и стояла като бръмбар на трънка. Но във всяка романтична любов трябва да се предвиждат и подобни подхлъзвания, а след този инцидент той добре си научи урока, макар и по един излишно болезнен начин, и оттогава нататък животът им бе една безкрайна сладка песен.

А сега изневиделица това напълно непредвидено скъсване на дипломатическите отношения. Посветих на въпроса каймака на Устърския си ум, но пак не можах да отгатна какво може да е предизвикало избухването на военни действия и настойчиво забивах крак в педала на газта, за да стигна у леля Далия възможно най-скоростно и да науча историята от първа ръка. Всичките шест цилиндъра си потракваха ритмично, постигнах отлично време и малко преди часа за вечерния коктейл се намирах на четири очи с родственицата си.

Тя като че ли се зарадва, че ме вижда. Дори направо заяви, че се радва да ме види — твърдение, с което никоя друга от наличните ми лели не би се ангажирала, защото обичайната реакция на милите ми роднини при гледката на пристигащия на гости Бъртрам е нещо средно между болка и погнуса.

— Много мило, че реши да дойдеш, Бърти — каза тя.

— В такъв момент мястото ми е до теб, лельо Далия — отвърнах аз.

От пръв поглед се виждаше, че тази злощастна история й се е отразила неблагоприятно. Обичайната й приветливост бе помръкнала, а ведрата й усмивка бе забележителна с отсъствието си. Стиснах й съчувствено ръка, за да й покажа, че сърцето ми се къса за нея.

— Лоша работа, скъпа ми родственице — казах аз. — Боя се, че не ти е било леко. Сигурно си угрижена.

Тя изхърка развълнувано. Приличаше на леля, която току-що е лапнала вмирисана стрида.

— Ами да, угрижена съм. Откак се върнах от Кан, не съм имала миг покой. Още щом стъпих в този проклет дом, мътните да го отнесат — извиси кръшен глас леля Далия, връщайки се по навик към живописния език на ловните полета, — всичко ми тръгна не ти е работа. Първо тази бъркотия с раздаването на наградите. — Тук тя млъкна и ме изгледа кръвнишки. — Смятах да говоря с теб без задръжки за поведението ти в тази връзка, Бърти. Бях си подготвила няколко сочни фрази. Но тъй като се притече сам в този несгоден час, май ще трябва да те сваля от въдицата. Пък и изобщо може би е по-добре, дето най-малодушно се ската от синовния си дълг. Този твой Спинк-Ботъл май ще свърши работа. Само ако успее за миг да се отклони от тритоните.

— Говори ли за тритони?

— Говори. Вперил в мен блеснал взор като Стария моряк^[1]. Но нямаше да се оплаквам, ако това беше най-страшното. Най-много съм загрижена какво ще каже Том.

— Чичо Том ли?

— Не можеш ли да го наричаш другояче? — пак се раздразни леля Далия. — Всеки път, като кажеш „чичо Том“, очаквам да почернее и да засвири на банджо. Да, чичо ти Том, щом така искаш. Ще трябва да му кажа, че загубих онези пари на бакара, и не искам да мисля какво ще последва.

— И все пак, несъмнено, Времето, този велик лечител…

— Времето, този велик лечител, да ходи да се гръмне! Трябва да измъкна от Том чек за петстотин лири за „Будоарът на Милейди“ най-късно до трети август.

Разтревожих се. Освен естествения интерес на племенник към изисканото седмично списание на леля му, откак бях допринесъл за успеха му със статията „Как се облича добре облеченият мъж“, винаги се разнежвах при споменаването на „Будоарът“. Сантименталност може би, но ние, старите журналисти сме си такива.

— „Будоарът“ застрашен ли е?

— Ще бъде, ако Том не пусне нещо. Нуждае се от подкрепа, докато прехвърли баира.

— Не го ли прехвърляше преди две години?

— Прехвърляше го. И ще го прехвърля. Ако не си издавал седмично списание за жени, хабер си нямаш какво е баир.

— И мислиш, че изгледите да измъкнеш нещо от чичо… от твоя съпруг не са големи.

— Едно ще ти кажа, Бърти. Винаги досега, когато е имало нужда от тия монетарни инжекции, съм отивала при Том с ведрата увереност на единствено дете, което иска от татко си пари за сладолед. Но съвсем наскоро данъчните са му поискали допълнително петдесет и осем лири, един шилинг и три пенса и откак съм се върнала, говори само за разруха, за тази ужасна тенденция към социалистическо законодателство и какво щяло да стане с всички нас.

Охотно й повярвах. У този Том има една особеност, която съм забелязал и у други откачалки. Опиташ ли се да му измъкнеш и най-жалката сума, той надава писък, който се чува чак на Ландс Енд^[2]. Фрашкан е до хрилете с парични знаци, но най мрази да се разделя с тях.

— Ако не бяха ястията на Анатол, съмнявам се дали щеше да намери смисъл да продължава да се блъска с живота. Затова казвам: слава Богу, че ни е дал Анатол.

Сведох глава в знак на почит.

— Великолепният Анатол! — казах аз.

— Амин — додаде леля Далия.

След което изражението на религиозен екстаз — неизменният резултат, когато човек насочи съзнанието си към изкуството на Анатол — изчезна от лицето й.

— Но да не се отклонявам от темата — продължи тя делово. Тъкмо ти разправях, че откакто съм се завърнала у дома, самите устои на ада не спират да се тресат. Първо раздаването на наградите, след това Том, а сега, на всичко отгоре, това сатанинско скарване между Анджела и младия Глосъп.

Кимнах мрачно.

— Страшно се разстроих, като научих. Ужасен удар. Какъв беше поводът този път?

— Акулите.

— А?

— Акулите, казах. Или по-точно една конкретна акула. Онова чудовище, дето нападна горкото дете, докато караше акваплан в Кан. Спомняш ли си акулата на Анджела?

Има си хас да не помня акулата на Анджела. Чувствителен човек не забравя лесно случай, в който братовчедка му едва не е била сдъвкана от морски чудовища. Епизодът бе още свеж в паметта ми.

Накратко, ето какво се беше случило. Сигурно знаете как се кара акваплан. Най-отпред пърпори моторница и влачи подире си въже. Човек стои на една дъска, уловен за въжето, а лодката го тегли. И доста често изпуска въжето, бухва във водата и трябва с плуване да докопа пак дъската си.

Това винаги ми е изглеждало доста глупаво занимание, но мнозина го намират за развлекателно.

Та в споменатия случай, Анджела току-що се била качила на дъската си след поредно цопване, когато огромна свирепа акула се забила като таран в дъската и горкичката отново цамбурнала в солените води. Доста време минало, преди да успее отново да се покатери на дъската и да обясни на човека в моторницата какво става. Най-накрая той я изтеглил вън от всякаква опасност, но можете да си представите какъв кошмар е изживяла.

Според Анджела среброперестото чудовище щракало с челюсти около глезените й кажи-речи без прекъсване, така че когато най-сетне й се притекли на помощ, тя се чувствала по-скоро като солен бадем на шведска маса, отколкото като човешко същество. Много се беше разстроила и в продължение на седмици все за това говореше.

— Спомням си целия инцидент много ясно — казах аз. — Но как от това стана разправия?

— Тя му разказваше снощи случката.

— Е, и?

— Очите й блестяха и ръчичките й бяха стиснати в моминско вълнение.

— Несъмнено.

— Но вместо да й отвърне с разбирането и съчувствието, които й се полагат по закон, какво мислиш, че направи този проклет Глосъп? Седеше и я слушаше безучастен като буца тесто, сякаш ставаше дума за времето през юли, а когато тя свърши, той извади цигарето от уста и пророни: „Трябва да е бил плаващ клон!“

— Не може да бъде!

— Точно така каза. А когато Анджела описа как нещото подскачало около нея и щракало с челюсти, той отново извади цигарето от устата си и заяви: „А! Значи писия. Съвсем са безобидни. Искала е да си поиграе“. Е, питам те аз сега! Как би постъпил на мястото на Анджела? Тя е горда и чувствителна като всяка порядъчна жена. Каза му, естествено, че е дръвник и не се чува какви ги плещи.

Трябва да призная, че напълно разбирах момичето. Веднъж в живота на човек му се случва нещо истински вълнуващо и в такива случаи не е приятно хората наоколо да го обезцветят. Помня, че в училище ни караха да четем, дето онзи — Отело — разправя на момичето как са го тормозели канибалите. Е, представете си как би се почувствал, ако след някой особено сочен пасаж за това как людоедът си точи ножа, тъкмо когато очаква да чуе ужасено възклицание, тя му каже, че само си е въобразявал и горкият човечец вероятно е бил виден местен вегетарианец, канещ се да си накълца зеленчука.

Да, напълно я разбирах Анджела.

— Само не ми казвай, че след като е видял колко е чувствителна на тази тема, глупакът не е отстъпил?

— Не отстъпи. Взе да спори. Той каже едно, тя каже две, той три — и неусетно стигнаха до онзи момент, в който тя му тресна, че ако не ограничи мазните храни и не започне да спортува всекидневно, ще затлъстее като коледен шопар, а той отвърна как винаги се бил отвращавал от тази нехигиенична мода момичетата да си плескат лицата с грим. Поприказваха така известно време и накрая се разнесе силен трясък и от годежа им остана тъжен спомен. Направо не съм на себе си. Слава Богу, че дойде, Бърти.

— Нищо не би могло да ми попречи — отвърнах аз трогнат. — Знаех, че имаш нужда от мен.

— Да. Или по-скоро — поясни тя — не от теб, разбира се, а от Джийвс. Още в мига, в който се случи това, се сетих за него. Положението направо си плаче за Джийвсовата намеса. Ако някога на този дом му е трябвал възвишен ум, то е точно сега.

Ако бях на крака, щях да се олюлея. Олюляването ми обаче бе силно затруднено от факта, че се бях разположил удобно в меко кресло. Така че само лицето ми се олюля и изрази недвусмислено колко болезнено бях уязвен.

Преди да произнесе тези страшни думи, бях самата сладост и светлина — съчувстващ племенник, готов да се напрегне до краен предел, за да изпълни дълга си. Сега обаче застинах сурово.

— Джийвс! — изсъсках през стиснати зъби.

— Наздраве — рече леля Далия.

Разбрах, че схваща погрешно.

— Не кихнах. Казах Джийвс!

— И с пълно основание. Какъв безценен човек! Ще предоставя цялата работа на него. Няма друг като Джийвс.

Леденият ми хлад стана още по-арктически.

— Ще си позволя да застъпя друго мнение, лельо Далия.

— Какво да застъпиш?

— Друго мнение.

— Сериозно?

— По-сериозно няма накъде. Джийвс дава фира.

— Какво?!

— От него вече нищо не става освен храна за кучета и котки. Загубил е напълно формата. Само преди броени дни ми се наложи да го отстраня от един случай, защото прояви престъпно бездарие. Но независимо от това с негодувание отхвърлям внушението, че Джийвс е единственият ум в дома на Устър. Възразявам срещу това всеки да се обръща най-напред към него, без да се посъветва с мен и без да ми предостави възможност първо аз да се потрудя над проблема.

Тя понечи да каже нещо, но аз я спрях с властен жест.

— Не отричам, че в миналото съм намирал за уместно да търся съвета на Джийвс. Възможно е в бъдеще отново да го потърся. Но претендирам за правото лично и пръв да се докосвам до проблемите, когато възникват, без всички да ми се държат, сякаш Джийвс е единственото цвете в градината. Вече съм убеден, че миналите му успехи се дължат по-скоро на късмет, отколкото на талант.

— Вие с Джийвс да не сте се скарали?

— Нищо подобно.

— Нещо те е яд на него.

— Ни най-малко.

И все пак трябва да призная, че имаше известна доза правдивост в думите й. През целия ден изпитвах неприкрито раздразнение спрямо този човек и ще ви кажа защо.

Сигурно си спомняте, че той се качи на влака в 12.45 с багажа, а аз останах, защото имах уговорена среща за обяд. Е, тъкмо да тръгна за срещата и както се мотаех из апартамента, изведнъж — не знам откъде ми щукна това съмнение, може би държанието му е било някак подозрително — нещо сякаш ми прошепна да надзърна в гардероба.

И, точно както се опасявах, бялото ми сако си висеше там, окачено на закачалката. Лукавият пес не го беше прибрал в багажа.

Както всеки в „Търтеите“ ще ви каже, доста е трудно да надхитрите Бъртрам Устър. Скатах дрехата в хартиена пазарска торба, метнах я отзад в колата и сега сакото висеше на един стол в гардеробната. Но това не променяше факта, че Джийвс се бе опитал да ми погоди мръснишки номер и сигурно нещо се бе прокраднало в гласа ми при горните реплики.

— Не сме скъсали отношенията — казах аз. — Може да се опишат като временно охладнели, нищо повече. Не можахме да постигнем единодушие за бялото сако с бронзовите копчета и бях принуден да тропна с крак. Обаче…

— Това няма значение. Важното е, че не се чуваш какви ги плещиш, нещастнико. Джийвс си бил изгубил формата! Дрън-дрън! Ами че аз го видях още щом пристигна и очите му буквално святкаха от надареност. „Осланяй се на Джийвс“, си казах аз и така смятам да направя.

— Много по-благоразумно ще постъпиш, ако ме оставиш да видя аз какво мога да постигна, лельо Далия.

— За Бога, не смей да се месиш! Само ще объркаш нещата още повече, макар да се съмнявам, че това е дори в твоите възможности.

— Напротив, може би ще ти е интересно да узнаеш, че докато карах насам, се бях съсредоточил дълбоко върху проблема на Анджела и успях да скроя план, основан на психологията на индивида. Намерението ми е да го приложа в действие и то без много разтакаване.

— Боже опази!

— Познанията ми за човешката природа ми подсказват, че той ще даде резултат.

— Бърти — изрече леля Далия трескаво, — недей! За Бога, имай милост и не се меси. Знам ги аз твойте планове. Сигурно ще искаш да хвърлиш Анджела в езерото, а след това да бутнеш вътре и младия Глосъп да я спасява.

— Нищо подобно.

— От теб друго не може да се очаква.

— Планът ми е много по-изтънчен. Нека ти го опиша.

— Не, благодаря.

— Казах си…

— Нищо няма да кажеш.

— Но чуй ме…

— Не желая. През целия си живот една смислена дума не си изрекъл. От дете те знам.

Разбрах, че нищо няма да излезе от по-нататъшния ни спор затова махнах с ръка и свих рамене.

— Добре, лельо Далия — казах с достойнство, — щом не искаш да гледаш представлението от първите редове на партера, твоя работа. Пропускаш обаче един пир за интелекта. И изобщо, колкото и да се държиш като глухата аспида от Писанието, която — както несъмнено ти е известно, колкото повече й свирели, толкова по-малко танцувала, или си затъквала ушите, не помня вече — аз ще изпълня намеренията си, както съм ги набелязал. Анджела ми е извънредно скъпа и няма да пожаля усилия, за да върна слънцето в живота й.

— Бърти, шашкънино, пак те моля коленопреклонно, остави тази работа. И без теб нещата вървят на зле.

Някога бях чел в един исторически роман за някакъв арабин или макаронаджия, който само се изсмивал изпод лениви клепачи и изчетквал по някоя прашинка от безукорната мешлинова дантела на ръкавелите си. Това направих и аз сега. Оправих си вратовръзката и пуснах една от своите непроницаеми усмивки.

След което се оттеглих и отидох да се поразходя из градината.

И първият, на когото се натъкнах, бе младият Тъпи. Дълбоки бръчки прорязваха челото му и той унило замеряше с камъни невинна саксия.