П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (5)

Пета глава

Изгледах го с един от тежките си погледи.

— Джийвс — казах, — не очаквах това от теб. Известно ти е, че снощи не съм лягал до ранна доба. Знаеш, че едва-що съм изпил чая си. Няма как да не ти е известно въздействието на ведрия глас на леля Далия върху човек с крехка снощна психика и сутрешен главоцеп. И въпреки това ми водиш разни Финк-Нотли. Време ли е сега за Финк или всякакъв друг Нотъл?

— Не съм ли разбрал правилно, сър, че желаете да се видите с господин Финк-Нотъл с цел да го съветвате по неговите сърдечни дела?

Това хвърли нова светлина върху положението. Под стреса на собствените си сетива напълно бях забравил, че съм се нагърбил с делата на Гъси. Това променяше нещата. Човек не може да духа под опашката на клиента си. Кога Шерлок Холмс е отказал да приеме клиент само защото предната вечер е окъснял на рождения ден на доктор Уотсън? Бих предпочел Гъси да бе избрал по-подходящ час за среща с мен, но тъй като той явно бе чучулига, напуснала росното гнездо при първи сипнали зори, реших за най-благоразумно да му дам аудиенция.

— Вярно — признах. — Добре. Дай го насам.

— Да, сър.

— Но преди това ми донеси един от твоите освежители.

Мисля, че вече съм имал повод да спомена тези Джийвсови освежители и въздействието им върху човек, който едва се крепи за живота в утрото след тежка нощ. Какъв е съставът им не бих могъл да ви кажа. Той твърди, че слага някакъв сос, суров жълтък и лют червен пипер, но каквато и да е истината, резултатите след поглъщането на такъв освежител са рядко животворни.

За част от секундата нищо не се случва. Сякаш цялата природа очаква със затаен дъх. След това изведнъж прозвучава Сетната Тръба и Денят на Страшния Съд настъпва с особено ожесточение. Във всички части на организма избухват клади. Стомахът се изпълва с разтопена лава. Мощен вятър зафучава и парен чук те халосва по темето. През тази фаза ушите заглъхват, очните ябълки се въртят по собствена воля и по челото избива пареща пот. И тогава, точно когато човек разбира, че трябва да звъни на адвоката и да подреди делата си, преди да е станало късно, обстановката рязко се избистря. Вятърът утихва. Птички зачуруликват. Засвирват духови оркестри. Слънцето се ококорва иззад хоризонта.

Миг по-късно всички усещания се сливат в един всемирен покой.

И този път, след като пресуших чашата, в лоното ми бликна нов живот. Джийвс може да издиша на тема облекло и съвети към влюбени, но не мога да му отрека майсторското служене със словото. Та той веднъж ми разказа за свой познат, който се въздигал по стъпала от мъртвото си тяло към нови висоти^[1]. Така беше и с мен сега. Усещах как Бъртрам Устър, излегнал се, подпрян на възглавници, става един по-добър, по-силен, по-изтънчен Бъртрам Устър.

— Благодаря ти, Джийвс.

— Моля, сър.

— Това си дойде точно където му е мястото. Сега вече мога да се боричкам с проблемите на живота. Трябваше да го изпия преди да се опитам да се преборя с леля Далия. Късно е обаче да се тръшкам. Разкажи ми за Гъси. Как е изкарал на маскения бал?

— Той не е стигнал до маскения бал, сър.

Изгледах го строго.

— Джийвс — казах, — признавам, че след твоя освежител се чувствам по-добре, но не ме подлагай на излишно голямо натоварване. Застанал си край леглото на един болник и дрънкаш глупости. Та ние с теб собственоръчно напъхахме Гъси в таксито и той пое към бала. Все някога трябва да е стигнал там.

— Не, сър. Както подразбрах от господин Финк-Нотъл, той влязъл в таксито с убеждението, че забавлението, за което имаше покана, ще се проведе на Съфък Скуеър номер 17, докато същинското събитие се състояло на Норфък Терас номер 71. Подобни отклонения в паметта не са рядкост при хора, които, подобно на господин Финк-Нотъл, принадлежат към така наречения мечтателен тип.

— Искаш да кажеш заблеян тип.

— Да, сър.

— Е?

— Като стигнали на Съфък Скуеър номер 17, господин Финк-Нотъл направил опит да плати на шофьора.

— Какво му попречило?

— Обстоятелството, че нямал пари, сър. Открил, че е оставил парите си, заедно с поканата за бала, на полицата над камината в своята спалня в дома на чичо си, където е отседнал. Тогава помолил шофьора да почака, позвънил на вратата на Съфък Скуеър номер 17 и когато икономът се появил, го помолил да плати на таксито, добавяйки, че всичко било наред, тъй като той бил от гостите, поканени на бала. Икономът обаче отрекъл да му е известно за какъвто и да било бал на територията на дома.

— И отказал да се изръси?

— Да, сър.

— След което…

— Господин Финк-Нотъл дал указание на шофьора да го откара обратно до дома на чичо му.

— Е, и защо това не е щастливият край? Трябвало е само да влезе и да вземе портмонето и поканата.

— Може би трябваше да спомена, сър, че господин Финк-Нотъл бил забравил на полицата над камината освен всичко и ключа от дома на чичо си.

— Тогава да позвъни.

— Той така и направил, сър, и звънил в продължение на петнайсет минути. Едва след изтичането на този период си спомнил, че е разрешил на пазача — къщата била официално затворена за сезона и персоналът бил в отпуск, — та бил разрешил на пазача да отиде да се види в Портсмут със сина си, който служел там във флотата.

— Божичко, Джийвс!

— Именно, сър.

— Тези заблеяни типове водят интересен живот, а?

— Точно така, сър.

— И какво се случило след това?

— Изглежда в този момент господин Финк-Нотъл осъзнал, че позициите му спрямо шофьора на таксито твърде са се разклатили. Апаратът вече отчитал значителна сума, а той не бил в състояние да посрещне задълженията си.

— Можел е да обясни.

— На таксиметрови шофьори не е възможно да се обяснява, сър. При опита си да стори това срещнал неприкрит скептицизъм по отношение правдоподобността на думите си.

— Трябвало е да си плюе на петите.

— Точно такава линия на поведение предприел и господин Финк-Нотъл, сър. Той се впуснал чевръсто да бяга, а шофьорът, опитвайки се да го задържи, го уловил за полите на палтото. Господин Финк-Нотъл ловко се изхлузил от тази връхна дреха и изглежда видът му по маскараден костюм подействал като шок на шофьора. Господин Финк-Нотъл ме уведоми, че чул свистящо изхъркване и, обръщайки се, съзрял човека на колене с лице, заровено в ръце. Господин Финк-Нотъл е убеден, че се е молел. Несъмнено необразован и суеверен човек, сър. Може би и пияница.

— Е, ако не е пиел, обзалагам се, че вече е наваксал. Сигурно едва е дочакал да отворят кръчмите.

— Много е вероятно при тези обстоятелства да е усетил потребност от нещо подкрепително, сър.

— Също и Гъси. Какво, за Бога, е направил след това? Лондон през нощта, пък дори и през деня, ако питаш мен, не е най-подходящото място за мъж в плътно прилепнало крещящочервено трико.

— Прав сте, сър.

— Ще предизвика озадаченост.

— Да, сър.

— Представям си как нещастникът се снишава из странични улички, прокрадва се през задни дворове и се гмурка в кофи за боклук.

— От думите на господин Финк-Нотъл, сър, подразбрах, че нещата действително са протекли в духа на вашето описание. В края на краищата, след изпълнена с премеждия нощ, успял да се добере до дома на господин Сипърли, където си осигурил подслон и дрехи за преобличане.

Наместих се сред възглавниците с угрижено чело. Хубаво е да помагаш на стари училищни другари, но от друга страна си давах сметка, че нагърбвайки се със случая на серсем, способен да се олее до степента на Гъси, аз се бях натоварил с бреме, преголямо за възможностите на всеки човек. Май че Гъси не се нуждаеше толкова от съветите на обигран светски лъв, колкото от здраво залостена килия с меко тапицирани стени и неколцина яки пазачи да го вардят да не подпали сградата.

За миг си помислих дали да не се оттегля от въпросния казус и да го връча обратно на Джийвс. Но семейната гордост на Устърови ме възпря. Хванем ли плуга, ние не прибираме лесно меча в ножницата. Освен това след случая със сакото всяка проява на малодушие би била фатална.

— Сигурно си даваш сметка, Джийвс — казах аз, защото макар и да не е джентълменско да се натяква, грешките трябва да се изтъкват, — че всичко това е по твоя вина.

— Моля, сър?

— Няма какво да ми се молиш. Сам знаеш, че е така. Ако не беше настоял да отиде на онзи бал — безумна идея, както прозрях от самото начало, — това нямаше да се случи.

— Да, сър, но все пак не можех да допусна…

— Винаги допускай всичко, Джийвс — казах строго. — Друг начин няма. Ако само му беше разрешил да облече костюм на Пиеро, нещата нямаше да стигнат до там. Костюмите на Пиеро имат джобове. Но както и да е — продължих по-снизходително. — Ако от случката си извлякъл поука за последиците от разходки по пурпурно трико, все някаква полза ще има. Гъси чака отвън, казваш?

— Да, сър.

— Дай го насам, пък ще видим какво мога да направя за него.