П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (23)

Двадесет и трета глава

Спомням си как веднъж Джийвс ми каза, не помня по какъв повод, а може и без повод, както често прави, че небесата не познавали ярост, по-силна от любов, преминала в омраза, ни пъкълът познавал стихия, сравнима с яростта на оскърбената жена^[1]. До тази вечер смятах, че може и да е прав. Самият аз не съм оскърбявал жена, но Понго Тиусълтън веднъж оскърбил една от лелите си, като отказал категорично да посрещне синчето и Джералд на гара Падингтън, да го черпи един обяд и да го изпрати от гара Ватерло да вземе влака за училището си, та оттогава бял ден не видял. Бил засипан с писма, които трябвало да се прочетат, за да се повярва, че подобен език съществува в рамките на английския. Освен това получил две телеграми, преливащи от пиперливи изрази, както и изпълнена с горчивина пощенска картичка с изглед от Паметника на незнайния воин в Литъл Чилбъри.

Та, както вече ви казах, до тази вечер не бях поставял под съмнение истинността на горното твърдение. Струваше ми се, че палмата на първенството е плътно в ръцете на оскърбените жени и всички останали не могат да им стъпят на малкия пръст.

Но през въпросната нощ ревизирах мнението си. Ако искате да научите какви стихии е в състояние да роди адът, хвърлете едно око на човек, подложен на терзанията на дълго и ненужно пътуване в нощта връз велосипед без фар.

Отбележете думичката „ненужно“. Точно тя забиваше нажежени шишове в душата ми. Искам да кажа, че ако се налагаше да викам лекар, за да се спаси живота на болно от круп дете или да се прескочи до местната кръчма за свежи попълнения в случай на пресушаване на избата, никой не би се вкопчил в кормилото с по-голяма отзивчивост от Бъртрам. Същински Лохинвар^[2], ни повече, ни по-малко. Но да те нацепят да въртиш педалите, за да удовлетвориш извратеното чувство за хумор на личния ти камериер, беше труден за преглъщане хап, та затова се цупих и сумтях от начало до край.

Тъй че въпреки усилията на провидението, закрилящо праведниците, да ме опази здрав и читав (с изключение на меките части), като отстраняваше от обратния ми път всякакви кози, слонове и дори бухали, един твърде намусен и гледащ накриво Бъртрам най-сетне пусна котва пред парадния вход на Бринкли Корт. А когато от верандата изникна да ме посрещне смътна фигура, аз се приготвих да отприщя бесовете, бушуващи в сърцето и душата.

— Джийвс! — ревнах гръмогласно.

— Аз съм, Бърти.

Гласът се точеше като претоплен петмез и дори да не го бях разпознал мигновено като принадлежащ на Мадлин Басет, пак щях да разбера, че не е на мъжа, с когото копнеех да се сблъскам. Защото фигурата пред мен носеше семпла рокля от туид и се бе обърнала към мен на малко име. А Джийвс, каквито и да бяха моралните му дефекти, никога не би хукнал да ме нарича Бърти, облечен в рокля.

Естествено, тя бе последният човек, с когото изгарях от нетърпение да общувам след дългата нощ на седлото, но все пак успях да отговоря с вежливото „Привет!“.

Настъпи пауза, през която заразтривах прасците. Моите, разбира се.

— Значи все пак сте влезли? — попитах аз, като забелязах, че е сменила одеждите си.

— О, да. Около петнайсет минути след като ти тръгна, Джийвс се разтърси наоколо и откри ключа на задната врата върху перваза на кухненския прозорец.

— Ха!

— Какво?

— Нищо.

— Стори ми се, че каза нещо.

— Нищо не съм казвал.

И продължих да го правя. Защото в този момент, както често се случваше в присъствието на това момиче, разговорът секна. Нощният ветрец шепнеше, но Басет мълчеше. Чуруликаше птичка, ала от гърдите на Басет нито чурулик. Начинът, по който ме караше да немея бе наистина забележителен. Впрочем обратното също бе вярно. Брачният ни живот несъмнено щеше да е същински трапистки^[3] манастир.

— Виждала ли си някъде Джийвс? — най-сетне пробих аз.

— Да, в трапезарията е.

— В трапезарията ли?

— Сервира храната. Всички хапват яйца с шунка и пият шампанско… Каза ли нещо?

Не. Само изсумтях. Нещо в мисълта, че тези хора безгрижно гуляят, без да ги е еня дали съм влачен от кози или дъвкан от слонове, ме прободе като отровна стрела. Заприлича ми на Франция преди Революцията, когато надменните аристократи, затворени в замъците си, се тъпчели с храна, докато клетниците отвън страдали от грозен недоимък.

Тези високоморални разсъждения бяха прекъснати от гласа на Басет.

— Бърти.

— Тук съм!

Мълчание.

— Тук съм! — повторих аз.

Никакъв отговор. Цялата работа започна да ми прилича на телефонен разговор, по време на който стоиш със слушалка в ръка и викаш: „Ало! Ало!“, без да подозираш, че събеседникът ти е отишъл да пие чай.

Най-сетне тя се свести.

— Бърти, имам да ти казвам нещо.

— Какво?

— Имам да ти казвам нещо.

— Знам. Попитах „Какво?“

— О, стори ми се, че не си чул какво казах.

— Чух прекрасно какво каза, но не и какво имаш да ми кажеш.

— О, разбирам.

— Чудесно.

Изяснихме този въпрос. Въпреки това вместо да продължи, тя още веднъж си взе почивка. Стоеше, кършеше ръце и риеше чакъла с крак. Когато най-сетне заговори, тонът й бе впечатляващо приповдигнат.

— Бърти, четеш ли Тенисън?

— Само при неотложна нужда.

— Толкова ми приличаш на рицарите от кръглата маса в „Кралски идилии“.

Естествено, бях чувал за Ланселот, Галахад и останалите, но не виждах място за сравнение. Реших, че по всяка вероятност има предвид други хора.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаш такова благородно сърце, такава възвишена душа. Толкова си великодушен и всеотдаен, същински рицар. Винаги съм го усещала у теб — ти си един от малкото истински рицари, които някога съм срещала.

Разбира се, дяволски трудно е да намериш подходящ отговор, когато някой те четка. Промърморих: „Тъй ли?“ и смутено разтърках меките си части. Настъпи поредното мълчание, нарушено само от остър стон в резултат на прекалено енергичната разтривка.

— Бърти.

— Ъ?

Чух я да преглъща мъчително.

— Бърти, ще бъдеш ли рицар и сега?

— Ами… Защо не? Какво имаш предвид?

— Ще те подложа на върховно изпитание. Ще те проверя, както малко мъже са били проверявани. Ще…

Това не ми хареса.

— Виж какво — със съмнение произнесох аз, — знаеш, че винаги ще се радвам да съм ти от полза, но току-що се връщам от мъчително колоездене и целият съм изтръпнал и схванат, особено в… както казах, доста съм изтръпнал и схванат. Ако искаш да ти донеса нещо от горния етаж…

— Не, не! Не разбираш.

— Което си е вярно…

— Ах, толкова ми е трудно… Как да ти го кажа?… Можеш ли да отгатнеш?

— Проклет да съм, ако мога.

— Бърти… освободи ме!

— Та аз да не съм те затварял!

— Освободи ме!

— Да те ос…

Внезапно включих. Явно умората бе задръстила възприятията ми.

— Какво?

Залитнах и допуснах левият педал да ме удари по пищяла. Но душата ми така ликуваше, че и гък не изохках.

— Да те освободя?

— Да.

Не исках никакви двусмислици по въпроса.

— Искаш да кажеш, да развалим годежа? Значи в края на краищата си решила да се обвържеш с Гъси?

— Само ако си достатъчно възвишен и благороден да се съгласиш.

— Да, да! Такъв съм.

— Аз ти се врекох.

— По дяволите вричанията.

— Значи наистина…

— Категорично.

— Ах, Бърти!

Олюля се като фиданка.

— Какъв съвършен рицар! — чух я да шепти и тъй като нямаше какво повече да си кажем, аз се извиних под предлог, че трябва да смъкна прахта от гърба си, та ще отида да наредя на камериерката си да ме преоблече.

— Ти върви при Гъси — рекох аз — и му кажи, че всичко е наред.

Тя изхълцука, метна се напред и ме целуна по челото. Гадно, разбира се, но както би се изразил Анатол, човек трябва да преглъща и доброто „барабан“ с лошото. В следващия миг се понесе към трапезарията, а аз захвърлих колелото в храстите и се потътрих към стълбите.

Няма защо да ви обяснявам състоянието си. Лесно можете да си го представите. Човекът с метната около врата примка, който очаква палачът всеки момент да ритне столчето и изведнъж вижда някой да галопира на запенен кон и да размахва заповед за помилване, изобщо не може да се сравни с мен. Ще има да взема. Не знам дали ще получите по-ясна идея за чувствата ми, ако ви кажа, че във вестибюла изпитах такова благоразположение към всички чеда Божии, че се улових в неругателни мисли дори спрямо Джийвс.

Тъкмо да започна болезненото изкачване, когато внезапно „Ей!“ откъм гърба ме накара да се обърна. Насред вестибюла стоеше Тъпи. Явно беше слизал до избата за подкрепления, защото изпод мишниците му стърчаха бутилки.

— Здрасти, Бърти — рече той. — Върна ли се вече? — Засмя се весело. — Мязаш на „Титаник“ след срещата с айсберга. Да не те е газил валяк?

Във всеки друг момент нямаше да понеса подобна дебелащина. Но настроението ми бе толкова приповдигнато, че само махнах с ръка и му снесох добрата новина.

— Тъпи, старче, Басет ще се омъжва за Гъси Финк-Нотъл.

— Така им се пада.

— Не разбираш ли? Не съзнаваш ли какво значи това? Значи, че Анджела се е измъкнала от блатото и трябва само добре да разиграеш картите си…

Смехът му ме събори. Чак сега видях, че е в розово настроение. Всъщност, бях забелязал нещо такова, но го отдадох на алкохолна злоупотреба.

— Велики Боже! Много си изостанал, Бърти. Нищо чудно, след като цяла нощ си въртял педалите. Анджела и аз се сдобрихме преди часове.

— Какво?

— Разбира се. Всичко се оказа дребно недоразумение. В такива случаи е нужен само лек компромис и известно количество здрав разум от двете страни. Събрахме се и обсъдихме нещата. Тя си взе обратно думите за двойната ми гуша. Аз се примирих с акулата. Всичко стана за броени минути.

— Но…

— Съжалявам, Бърти. Не мога да си бъбря с теб цяла нощ. В трапезарията се вихри впечатляващ гуляй и всички чакат подкреплението.

Това изявление бе потвърдено от внезапен рев откъм споменатото помещение. Познах, а и кой ли не би познал, гласа на леля Далия.

— Глосъп!

— Да?

— Къде се размотаваш!

— Ида, ида.

— По-живо. Айларипи!

— Айларо! Леля ти — поясни Тъпи — малко не е на себе си. Не съм запознат с всички факти по случая, но май че Анатол си дал оставката, а сега се съгласил да я оттегли, а пък чичо ти и дал чек за списанието. Не схванах подробностите, но е много въодушевена. Ще се видим по-късно. Бързам.

Ако кажете, че Бъртрам беше тотално объркан, ще изречете святата истина. Нищо не разбирах. Бях оставил Бринкли Корт потънал в скръб, преливащ от кървящи сърца, а като се върнах, го заварих истински земен рай. Това ме озадачи.

Изкъпах се в недоумение. Дори не успях да отдам дължимото на гуменото пате в сапунерката. Все още замъглен се върнах в стаята си, където налетях на Джийвс. Доказателство за обърканото ми състояние са първите думи, отправени към него, които не изразяваха упрек и сурово обвинение, а въпрос:

— Какво става, Джийвс?

— Добър вечер, сър. Информираха ме, че сте се завърнали. Вярвам, че колоезденето ви е било забавно.

Във всеки друг момент подобно нахалство би събудило звяра у Бъртрам Устър. Ала аз почти не го забелязах. Бързах да се добера до дъното на тайната.

— Но какво става, Джийвс?

— Моля, сър?

— Какво значи всичко това?

— Сигурно говорите за…

— Разбира се, че за това говоря. Какво е станало след като тръгнах? Къщата ври и кипи от щастливи завършеци.

— Да, сър. Радвам се, че усилията ми се увенчаха с успех.

— Какви усилия? Да не се каниш да ме убеждаваш, че скапаният ти пожарникарски кроеж има нещо общо с това?

— Да, сър.

— Не ставай магаре, Джийвс. Той се провали.

— Не съвсем, сър. Опасявам се, сър, че не бях напълно откровен с вас, когато ви предложих да ударите пожарната камбана. Никога не съм очаквал тревогата сама по себе си да доведе до желаните резултати. Гледах на нея просто като на подготвителен етап за това, което бих нарекъл същинската работа.

— Брътвиш щуротии, Джийвс.

— Не, сър. От съществена важност бе дамите и господата да бъдат изкарани от къщата, за да успея да направя така, че да останат доста време навън.

— Какво искаш да кажеш?

— Планът ми се базираше на психологията, сър.

— Как?

— Всепризнат факт е, сър, че нищо не обединява индивидите, имали нещастието да се изпокарат помежду си, така задоволително, както силната обща неприязън към определен човек. Ако ми разрешите да онагледя положението с пример от личния си живот, в моето семейство имаше общоприета аксиома — по време на домашна крамола стигаше само да поканим леля ми Ани на гости и всички членове на семейството забравяха разпри и несъгласия. Всеобщата неприязън към леля Ани обединяваше отчуждените и ги сдобряваше на часа. Като си припомних това, ми хрумна, че вие, сър, можете да бъдете нарочен за човека, отговорен за насилственото прекарване на нощта в градината от страна на дамите и господата и че всички ще развият такава силна ненавист към вас, че тя рано или късно ще ги обедини.

Дощя ми се да кажа нещо, но той продължи.

— Така и стана. Виждате, сър, че всичко вече е наред. След като тръгнахте с колелото, различните скарани двойки тъй единодушно и от сърце започнаха да ви хулят, че ледът се стопи, ако ми разрешите подобен израз, и не след дълго господин Глосъп се разхождаше под дърветата с госпожица Анджела и й разказваше случки от студентските ви години, докато тя на свой ред го забавляваше с анекдоти от детството ви. В същото време господин Финк-Нотъл, облегнат на слънчевия часовник, занимаваше госпожица Басет с подвизите ви в началното училище. Междувременно госпожа Травърс обясняваше на мосю Анатол…

Възвърнах си дар словото.

— О? — рекох. — Разбирам. А сега, предполагам, в резултат на проклетата ти психология леля Далия е толкова вкисната, че ще минат години, преди да се осмеля повторно да се мярна тук… години, Джийвс, през които вечер подир вечер Анатол ще готви великолепните си специалитети…

— Не, сър. Тъкмо за да избегна такива крайности предложих да отидете с колелото до Кингъм Манър. Когато уведомих дамите и господата, че съм намерил ключа и те осъзнаха, че напразно сте предприели подобно дълго и изнурително пътуване, враждебността им тутакси изчезна и се замени от сърдечно веселие. Голям смях падна.

— А, тъй значи?

— Да, сър. Опасявам се, че може би ще трябва да понесете известно количество подигравателни забележки, но нищо повече. Всичко е простено, ако мога да се изразя така.

— О?

— Да, сър.

Поразмишлявах.

— Ти май наистина си уредил нещата.

— Да, сър.

— Тъпи и Анджела отново са сгодени. Гъси и Басет — също. Чичо Том е изкихал парите за „Будоарът на милейди“. А Анатол остава.

— Да, сър.

— Може да се каже, че всичко е добре, когато свършва добре.

— Много подходяща фраза, сър.

Отново поразмишлявах.

— И все пак твърдя, че пипаш много грубо, Джийвс.

— Човек не може да направи омлет, без да счупи яйцата, сър.

Трепнах.

— Омлет! Смяташ ли, че ще можеш да ми донесеш омлет, Джийвс?

— Разбира се, сър.

— Заедно с бутилка червено?

— Без съмнение, сър.

— Хайде, Джийвс, и по-живо.

Допълзях до леглото и потънах във възглавниците. Трябва да призная, че безграничният ми гняв се бе уталожил. Болеше ме цялото телосложение и най-вече седалищната област, но това се компенсираше от факта, че вече не бях сгоден за Мадлин Басет. Човек е готов да страда за такава кауза. Да, като огледах нещата от всички страни, разбрах, че Джийвс се е справил, та затова, когато се върна с подноса, го посрещнах с одобрителна усмивка.

Но той не реагира. Стори ми се угрижен и реших да проуча любезно въпроса.

— Тревожи ли те нещо, Джийвс?

— Да, сър. Трябваше да го спомена по-рано, но в суматохата просто ми се изплъзна от ума. Опасявам се, че проявих пагубна небрежност, сър.

— Да, Джийвс? — насърчих го аз, като дъвчех доволно.

— Спрямо бялото ви сако, сър.

Прониза ме неназоваем страх, който ме накара да се задавя.

— Със съжаление трябва да ви уведомя, сър, че когато днес следобед го гладих, бях достатъчно невнимателен да забравя ютията върху него. Дълбоко се опасявам, че няма да можете вече да го носите, сър.

Над стаята се спусна познатото натегнато мълчание.

— Извънредно много съжалявам, сър.

Признавам, че за миг безграничният гняв отново заклокочи в гърлото ми, но както се изразяваме на Ривиерата, a quoi sert-il^[4]?

Ние Устърови умеем да гълтаме гущери. Кимнах мрачно и лапнах нова хапка омлет.

— Няма нищо.

— Благодаря, сър.

— Пълен напред, Джийвс.

— Много добре, сър.