П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (22)

Двадесет и втора глава

Не знам защо, но нещо в селската атмосфера по мръкнало ми действа крайно особено. В Лондон ми дайте да не мигам до зори и да се прибирам заедно с разносвача на мляко, но оставите ли ме в градината на провинциално имение след като компанията се е потопила в безметежен сън зад залостени врати, и кожата ми започва да се конкурира с оскубана мисирка. Нощният повей клати върхарите, пращят клонки, шумолят храсти и преди да се усетя, от мъжествения ми дух се чува едно прас! и аз чакам семейният призрак да се промъкне зад гърба ми и да запъшка гробовно.

Дяволски неприятно усещане и ако смятате, че мисълта за предстоящото удряне на най-гръмогласната пожарна камбана в Англия с цел предизвикване на масова паника в смълчаната тъмна къща уталожва съзнанието, ще има да вземате.

Знам всичко за пожарната камбана в Бринкли Корт. Вдига врява за събуждане на мъртъвците. Чичо Том, в допълнение към споменатата вече ненавист към обирджиите, винаги е ритал енергично и срещу перспективата да бъде опечен жив в леглото. Тъй че, като купи имението, една от първите му грижи бе пожарната камбана да е с мащаби, способни да причинят инфаркт на нищо неподозиращия гост и по никакъв начин да не може да бъде сбъркана с лениво цвърчене на врабче в бръшляна.

Когато бях малък и прекарвах ваканциите си в Бринкли Корт, често правеха тренировъчни пожарни тревоги и не една паметна нощ камбаната ме е ритвала от леглото бетер тръбните позиви на Второто пришествие.

Признавам, че именно споменът за акустичния потенциал на камбаната ме накара да се посветя на скръбен размисъл, както си стоях точно в дванайсет и трийсет до пристройката, помещаваща въпросния урод. Видът на въжето на фона на белосаната стена и мисълта за страховития гръмотрясък, което щеше да взриви покоя на нощта, рязко задълбочи неприятното усещане, което ви описах преди малко.

Нещо повече. Сега, когато имах време да поразмисля, бях настроен към кроежа на Джийвс по-пораженчески от всякога.

Последният беше убеден, че е изключено Гъси и Тъпи, лице в лице с ужасяващата огнена заплаха, да се сетят за нещо друго освен, съответно, за Басет и Анджела.

Аз обаче не споделях слънчевата му увереност.

Прекалено добре ми е известно по какъв начин въздействат върху хората моментите на върховно изпитание. Спомням си, че Фреди Уиджън, славещ се в „Търтеите“ като ненадминат рицар и отявлен кавалер, веднъж ми разправи как в крайморския хотел, където бил отседнал, камбаната ударила на пожар и той се озовал на улицата секунда подир първия й тътен, без дори едничка мисъл за спасяване на жени и деца да прекоси съзнанието му, съсредоточен само върху едно — личното добруване на Ф. Уиджън. Що се отнасяло до великодушни жестове спрямо деликатните създания, нямал нищо против да застане на безопасно място под прозорците и да им държи одеяла, в които да скачат.

Защо тогава същото да не се отнася и за Огъстъс Финк-Нотъл и Хилдебранд Глосъп?

Такива бяха мислите ми, докато си играех с въжето на камбаната. Тъкмо да зарежа цялата работа и си представих Мадлин Басет в момента, когато чува бумтежа. Това новаторско преживяване може би така щеше да я уплаши, че да й се наложи да постъпи в съответно лечебно заведение и аз да отърва женитбата.

Окрилен от тази мисъл, не прахосах повече време, ами докопах въжето и енергично го задърпах.

Както вече казах, не очаквах камбаната да допринесе към околния покой. Така и стана. Последния път, когато я чух, обитавах стая от другата страна на къщата и въпреки това леглото самичко ме изхвърли, сякаш дюшекът бе експлодирал. Сега, застанал в тясна близост с нея, изпитах на гърба си цялата й мощ и благодаря на Бога, че оглушах веднага след първия удар, защото иначе ме очакваше съдба по-страшна от женитбата с Басет.

По правило обичам да е шумничко. Спомням си как Коко Потър-Пърбрайт донесе една вечер в „Търтеите“ полицейско кречетало и го развъртя зад стола ми, а аз само се облегнах морно назад и притворих очи с блажената усмивка на човек, разположил се в оперна ложа. Същото се случи и в деня на Гай Фокс^[1], когато младият Томас, синът на леля Агата, хвърли запалена клечка кибрит в сандъка с фойерверките, за да видел какво щяло да стане.

Но пожарната камбана на Бринкли Корт ми дойде множко. Ударих я пет-шест пъти и с чувство за преизпълнен дълг изприпках на ливадата пред къщата да видя какво съм постигнал.

Бринкли Корт не ме разочарова. Един-единствен поглед бе достатъчен да ме убеди, че изпълнението ми се радва на пълна зала. Догдето стигаше взорът, се забелязваше ту чичо Том в цикламен халат, ту леля Далия в познатото вече синьо и жълто. Взорът не пропускаше да погали също така Анатол, Тъпи, Гъси, Анджела, Басет и Джийвс в споменатия ред. Всички бяха в пълна наличност.

Но това, което не пропусна тутакси да ме разтревожи, бе пълната липса на всякаква спасителна дейност.

Бях се надявал, естествено, да видя Тъпи, загрижено надвесен над Анджела в единия ъгъл на градината, а Гъси да вее кърпа над лицето на припадналата Басет в другия. Вместо това Басет участваше в групата, състояща се от леля Далия и чичо Том, очевидно отдадена на опити да накара Анатол да свали кръвното, докато Анджела и Гъси се облягаха съответно с ядосано изражение на слънчевия часовник и седяха на тревата, потривайки ожулен пищял. Тъпи пък нервно се разхождаше нагоре-надолу по пътеката, сам-самичък.

Не можете да отречете — необнадеждаваща гледка. Призовах с властен жест Джийвс.

— Е, Джийвс?

— Моля, сър?

Изгледах го сурово.

Хич не ми съркай, Джийвс. Огледай се наоколо. Виж със собствените си очи. Замисълът ти се провали с бум и тряс.

— Несъмнено личи, че обстоятелствата не са се стекли изцяло както предвиждахме, сър.

— Ние ли предвиждахме?

— Както предвиждах, сър.

— Това е по-близо до истината. Не ти ли казах, че ще претърпиш провал?

— Помня, че огласихте известни съмнения, сър.

— Не се изразяваш точно, Джийвс. От самото начало нямах капчица вяра в тая работа. Когато за първи път ми заговори за нея, заявих, че е скапана и ето че излязох прав. Не те обвинявам, Джийвс. Не си виновен, задето си изкълчил мозъка си. Но след този случай, прости ми, ако наранявам чувствата ти, няма да ти позволя да се занимаеш дори с най-елементарния проблем. Най-добре да сме откровени, нали, Джийвс? По-човечно е да сме искрени и прями.

— Разбира се, сър.

— Нека заиграе хирургическият скалпел, нали така? Да изрежем тумора из основи.

— Прав сте, сър.

— Смятам, че…

— Извинете, ако ви прекъсвам, сър, но се боя, че госпожа Травърс се опитва да привлече вниманието ви.

В същия миг оглушителното „Ей, ти!“, което би могла да произведе само любимата роднина, ме увери, че опасенията му са основателни.

— Атила, би ли дошъл за малко? — проехтя добре познатият, а при известни обстоятелства и многообичан глас, и аз се подчиних.

Не твърдя, че пристъпих уверено и спокойно. За първи път бавно взе да ми щуква, че не бях подготвил дори що-годе приемливо обяснение в защита на съмнителното си деяние в такъв безбожен час, а съм чувал леля Далия да се произнася твърде либерално по повод на далеч по-несъществени предизвикателства.

Тя обаче не проявяваше никакви признаци на склонност към насилие. По-скоро бе в плен на смръзнато спокойствие, ако разбирате какво искам да кажа. Пред очите ми стоеше една изтерзана жена.

— Е, Бърти, миличък — започна тя. — Ето ни тук.

— Има нещо такова — предпазливо откликнах аз.

— Нали никой не липсва?

— Мисля, че не.

— Прекрасно. Толкова е здравословно да дишаме чист въздух, вместо да хъркаме в леглата. Тъкмо се бях унесла, когато ти изпълни номера с камбаната. Нали ти я удари, сладък мой?

— Да, наистина аз ударих камбаната.

— Имаше ли някаква особена причина или просто мимолетна прищявка?

— Стори ми се, че има пожар.

— И кое именно събуди у теб подобно впечатление, радост моя?

— Май видях пламъци.

— Къде, миличък? Кажи на леля Далия.

— В един прозорец.

— Разбирам. Значи всички бяхме изринати от леглата си и изплашени до смърт, защото ти се привиждат разни неща?

На това място чичо Том изхърка като коркова тапа, излетяла от бутилка, а Анатол, чиито мустаци бяха достигнали невиждани низини, промърмори нещо за „шибан гадняр“ и „rogommier“.

— Признавам, че сгреших. Съжалявам.

— Не се извинявай, пиленце. Не виждаш ли колко ни е приятно? Но какви ги диреше навън?

— Ами разхождах се.

— Разбирам. И възнамеряваш ли да продължиш разходката си?

— Не, смятам да се прибера.

— Чудесно. Защото намеренията ти съвпадат с моите, но няма да мога да мигна, ако знам, че се рееш нейде на свобода и даваш простор на могъщото си въображение. Вероятно след малко ще ти се привиди розов слон, седнал на перваза на прозореца, и ще започнеш да го замеряш с тухли… Добре, Том, представлението май свърши… Да, господин Финк-Нотъл?

Гъси се присъедини към групата ни, видимо разстроен.

— Такова…

— Кажи, Огъстъс!

— Ами какво ще правим сега?

— Лично аз смятам да се върна в леглото си.

— Но вратата е затворена.

— Коя врата?

— Входната. Изглежда някой я е затворил.

— Тогава ще я отворя.

— Не ще да се отвори.

— Значи ще вляза през друга врата.

— Всички врати са затворени.

— Какво?! Кой ги е затворил?

— Не знам.

Аз издигнах една теория.

— Вятърът?

Очите на леля Далия срещнаха моите.

— Не ме подлагай на ново изпитание — примоли се тя. — Не сега, котенце.

И наистина, още докато изричах думата вятър, усетих, че нощта е рядко тиха.

Чичо Том предложи да влезем през някой прозорец. Леля Далия кротичко въздъхна.

— Как? Би ли успял Лойд Джордж да влезе през прозореца, би ли успял Уинстън, или поне Болдуин?^[2] Не. Не и след като ти сложи тези хубави яки решетки на всички прозорци.

— Виж ти. Вярно. Да ме прости Господ, но защо тогава не звъннеш?

— С пожарната камбана ли?

— Не, на вратата.

— С каква цел, Томас? В къщата няма жива душа. Цялата прислуга е в Кингъм.

— Проклятие, не можем да останем тук цяла нощ!

— Мислиш ли? Само стой и гледай. Няма нищо, буквално нищо, което обитателите на едно провинциално имение да не могат да направят, когато сред тях се вихри Атила, Бичът Божий. Вероятно Сепингс е взел със себе си ключа от задната врата. Налага се сами да се развличаме, докато се върне.

Тъпи излезе с предложение.

— Защо не изкараме една от колите, не отидем до Кингъм и не вземем ключа от Сепингс?

Прие се добре. Две мнения няма. За първи път на изтерзаното лице на леля Далия изгря подобие на усмивка. Чичо Том одобрително изсумтя. Анатол каза на провансалски нещо комплиментарно. Стори ми се, че дори изражението на Анджела поомекна.

— Отлична идея — похвали го леля Далия. — Отдавна не бях чувала по-добра. Иди веднага в гаража.

Когато Тъпи тръгна, наоколо се заизсипваха крайно ласкави отзиви за неговата интелигентност и находчивост с тенденция към твърде оскърбителни сравнения между него и Бъртрам. Беше болезнено, разбира се, но изпитанието не трая дълго, защото след не повече от пет минути Тъпи се завърна при нас. Изглеждаше объркан.

— Ъъъ, няма да стане.

— Защо?

— Гаражът е заключен.

— Отключи го.

— Нямам ключ.

— Тогава извикай на Уотърбъри да се събуди.

— Кой е този Уотърбъри?

— Шофьорът, тъпчо. Спи над гаража.

— Но той отиде на танци в Кингъм.

Това бе последната капка. До този миг леля Далия съумяваше да запази леденото си спокойствие. Но сега язовирната стена рухна. Годините се смъкнаха от плещите й и тя мигом се превърна в Далия Устър от доброто старо ловджийско време — емоционалното, цапнато в устата момиче.

— Проклети да са всички танцуващи шофьори! За какъв дявол му е притрябвало на един шофьор да танцува? От самото начало не ми вдъхна доверие. Нещо ми подсказа, че си пада по танците. Е, това е краят. Ще си стоим тук до закуска. Ще бъда силно изненадана, ако проклетата прислуга се върне преди осем сутринта. Човек може да откъсне Сепингс от дансинга само с шут отзад. Познавам си стоката. Джазът го удря в главата и е готов да ръкопляска за бис, докато му излязат мазоли на дланите! В какво се е превърнал Бринкли Корт? Това почтен английски дом ли е или разгулно лебедово езеро? Все едно, че живеем насред руски балет. Добре, добре. Щом се налага да стоим тук, ще стоим. Всички ще се вкочаним, с изключение на — тук тя ми отправи недружелюбен поглед — нашия скъп Атила, който, както забелязвам, е добре и топло облечен. Ще се примирим с перспективата да измрем от премръзване като Хензел и Гретел в гората, а Атила да се погрижи да зарие телата ни с листа. Не се съмнявам, че по собствена инициатива ще удари и пожарната камбана в знак на последна почит… Какво искаш, добри ми човече?

Прекрати излиянието си, за да се втренчи в Джийвс, който през втората част на монолога й стоеше почтително отстрани, опитвайки се да срещне погледа на докладчика.

— Ако ми разрешите да направя едно предложение, госпожо.

Не мога да твърдя, че в течение на продължителните ми взаимоотношения с Джийвс винаги съм гледал на него с добро око. В характера му има черти, които често пораждат хлад помежду ни. Той е от хората, на които ако им подадеш не помня вече какво, току ти заръфат нещо друго. Неведнъж и дваж, както вече нееднократно съм заявявал, с големи усилия озаптявам склонността му да взема връх над мен и да се отнася към младия повелител сякаш съм му крепостен селянин.

Това, в моите очи, са съществени недостатъци.

Но има нещо, което не мога да му отрека. Около него витае магнетизъм, който успокоява и хипнотизира. Доколкото ми е известно, досега не се е сблъсквал с разярен хипопотам, но не храня и капка съмнение, че ако това стане, животното, след като срещне погледа му, ще удари спирачки, ще се търкулне по гръб и ще замърка с високо навирени лапички.

Във всеки случаи успя да усмири леля Далия, най-близкото до разярения хипопотам, за по-малко от пет секунди. Стоеше и я гледаше с почтителен поглед и въпреки че не измерих точно времето, защото нямах хронометър, за не повече от три секунди цялостното й поведение претърпя смайваща промяна! Направо се размекна пред очите ни.

— Джийвс! Да не ти е хрумнало нещо?

— Да, госпожо.

— Нима великият ти ум е прещракал както винаги в час на несгода?

— Да, госпожо.

— Джийвс — изграчи леля Далия с разтреперан глас, — съжалявам, че се държах грубо. Не бях на себе си. Трябваше веднага да се сетя, че няма да дойдеш само за да завържеш празен разговор. Кажи ми какво си намислил, Джийвс. Присъедини се към малката ни групичка мисловници и нека чуем словата ти. Наистина ли можеш да ни измъкнеш от тази тиня?

— Да, госпожо, стига някой от господата да изяви готовност да покара велосипед.

— Велосипед?

— В зеленчуковата градина под навеса на градинаря има едно колело, госпожо. Може би някой от господата ще прояви добрата воля да отскочи с него до Кингъм Манър и да вземе от господин Сепингс ключа от задната врата.

— Браво, Джийвс!

— Благодаря, госпожо.

— Прекрасно!

— Благодаря, госпожо.

— Атила! — обърна се към мен леля Далия с кротък, но нетърпящ възражение глас.

Знаех си аз. От мига, в който тези зле премислени думи се отрониха от устните на Джийвс аз разбрах, че ще бъде направено изрично усилие да бъда нарочен за жертвен агнец. Затова се стегнах и отворих уста да пищя и да ритам срещу ръжена колкото ми глас държи.

Тъкмо зовях на помощ цялото си красноречие, за да изпротестирам, че не умея да карам колело и не бих могъл да се науча за краткото време, с което разполагам, когато проклетникът за сетен път най-предумишлено ме натика в калта.

— Да, госпожо, господин Устър ще се справи превъзходно със задачата. Той е отличен колоездач. Нееднократно е изтъквал пред мен триумфите си зад кормилото.

Не е вярно. Никога не съм изтъквал нищо подобно. Чудовищно е как могат да се изопачат хорските думи. Просто веднъж в Ню Йорк, съвсем между другото, както гледахме шестдневната колоездачна обиколка, споделих с него като любопитен факт, че когато бях четиринайсетгодишен и прекарвах ваканцията си при един викарий, натоварен с непосилната задача да налее латинския в главата ми, спечелих състезанието по колоездене на момчетата от местния Църковен хор.

Нещо твърде различно от фукни относно триумфи зад кормилото.

Все пак Джийвс е светски човек и би трябвало да знае, че тези селски състезания в никой случай не са от най-оспорваните. И ако не греша, специално наблегнах на факта, че тръгнах с преднина от половин обиколка и че всепризнатият фаворит Уили Пънтинг, за когото състезанието трябваше да е фасулска работа, бе принуден да се оттегли от участие, задето бе задигнал колелото на батко си, без да го пита, а въпросният батко се появи точно когато гръмна стартовият пищов, перна му един по ухото и го повлече за другото нанякъде, с което го извади от играта. А от начина, по който Джийвс се изрази, човек оставаше с впечатлението, че съм от ония с жълтите фланелки, дето се огъват под бремето на медалите и красят илюстрованите издания по случай успешния си пробег от Хайд Парк Корнър до Глазгоу за петдесет и седем секунди.

И понеже сякаш нещата не бяха достатъчно закъсали, Тъпи също се почувства задължен да налее масло в огъня.

— Точно така — потвърди той. — Бърти винаги е бил страхотен велосипедист. Помня, че в Оксфорд имаше навика след празничните ни гуляи да се съблича гол, да кара колело из двора и да пее вариететни песни. Едновременно си дереше гърлото и въртеше невероятно бързо педалите.

— Значи и сега може да ги върти невероятно бързо — оживено откликна леля Далия. — И никоя бързина няма да ми се стори прекалено бърза. Ако настоява, може и да пее. Но с дрехи или гол, с песен на уста или не, да тръгва незабавно!

Успях да си възвърна дар словото.

— Но аз не съм карал от години!

— Крайно време е да започнеш отново.

— Вероятно съм забравил…

— Като паднеш веднъж-дваж, на бърза ръка ще си припомниш. Така се учи човек.

— Но до Кингъм има неизброими мили.

— Затова колкото по-бързо потеглиш, толкоз по-добре.

— Ама…

— Бърти, миличък.

— Но, по дяволите…

— Бърти…

— Да, но, такова…

— Бърти!

Така въпросът се уреди. Закрачих унило в мрака, придружен от Джийвс, а леля Далия ми заръча на изпроводяк да си представя, че съм човекът, отнесъл добрата вест от Екс до Гант^[3]. Тоз пък не бях го чувал.

— Така значи, Джийвс — казах аз с натежал от студенина и горчивина глас, когато стигнахме до навеса, — това е резултатът от великия ти замисъл! Тъпи, Анджела, Гъси и Басет все още не си говорят, а мен ме чака тринайсет километра въртене на педали…

— Петнайсет, сър.

— Петнайсет километра нататък и петнайсет километра обратно.

— Съжалявам, сър.

— Каква полза от съжаленията ти? На какво ще си друсам кокалите?

— Сега ще ви го донеса, сър.

Изкара колелото изпод навеса. Изгледах го кисело.

— Къде е фарът?

— Опасявам се, че няма фар, сър.

— Няма фар?

— Да, сър.

— Но без фар мога да претърпя страшна катастрофа. Представи си, че се блъсна в нещо? — Млъкнах и ледено се втренчих в него. — Усмихваш се, Джийвс. Тази мисъл те забавлява значи?

— Извинете, сър. Сетих се за една история, която чичо ми Сирил обичаше да разправя, когато бях малък. Нелепа историйка, сър, макар че винаги съм я намирал за презабавна. Според чичо Сирил, двама мъже, наречени Никълс и Джаксън, тръгнали към Брайтън с колело-тандем и имали нещастието да се сблъскат с цистерна, пълна с бира. Когато спасителният отряд пристигнал на местопроизшествието, открил, че двамата така плътно са се забили един в друг, че било невъзможно да ги сортират правилно. И най-острият поглед не можел да различи коя част от останките е на Никълс и коя на Джаксън. Затова скалъпили, каквото могли, и нарекли резултата Никсън. Помня, че като дете много се смеех на тази история, сър.

Наложи се да помълча, за да овладея чувствата си.

— Смял си се значи?

— Да, сър.

— Това ти се е струвало смешно?

— Да, сър.

— И чичо ти Сирил го е смятал за смешно?

— Да, сър.

— Боже, какво семейство! Джийвс, когато следващия път видиш чичо си Сирил, предай му от мое име, че чувството му за хумор е крайно отблъскващо.

— Той е покойник, сър.

— Слава Богу… Добре, дай ми проклетата машина.

— Много добре, сър.

— Гумите напомпани ли са?

— Да, сър.

— Гайките са затегнати, спирачките са в ред, зъбните колела отговорят на скоростната кутия, така ли?

— Да, сър.

— Потеглям, Джийвс.

Не крия, че в изявлението на Тъпи, дето на времето в Оксфорд съм бил известен с карането на колело както ме мама родила из двора на нашия колеж, имаше известна доза истина. И макар че изброените от него факти са верни, те далеч не са пълни. Това, което той пропусна да спомене, е, че се отдавах на подобни подвизи неизменно под действието на съществени количества неразредени стимуланти, а в такова състояние човек достига висоти, срещу които категорично би възразил в моменти на трезвен размисъл. Убеден съм, че под въздействието на подобни насърчители хора са яхали и алигатори.

Ала сега, когато се заех да въртя педалите сред огромните открити простори, бях отчайващо трезвен и поради това от едновремешното ми майсторство нямаше и помен. Криволичех насам-натам по невидимата пътека, връхлетян от спомени за всевъзможни злополуки с велосипеди начело с веселия анекдот на Джийвсовия чичо Сирил за Никълс и Джаксън.

Пъхтейки тежко в мрака, не можех да проумея манталитета на хора като Джийвсовия чичо Сирил. За Бога, какво смешно може да види в злополука, очевидно довела до пълното унищожаване на човешки същества, или поне на половината същество на един човек и половината на друг? Не бих могъл да го разбера за нищо на света. Според мен случката бе една от най-ярките трагедии, за които бях чувал, и без съмнение още доста време щях мрачно да я преживям в съзнанието си, ако мисълта ми не беше отклонена от насъщната необходимост да направя няколко остри зигзага, за да избегна заблудила се на пътеката свиня.

За миг имах чувството, че ще повторя изпълнението на Никълс и Джаксън, но за щастие бързият зиг от моя страна съвпадна с навременен заг от страна на свинята, което ми позволи да продължа здрав и читав, макар и със сърце, пърхащо като пленена птичка.

Това разминаване на косъм със смъртта във висша степен разлюля нервите ми. Фактът, че наоколо свободно и безнаказано се разхождат свине, разкри пред взора ми крайно опасното естество на мисията, с която се бях нагърбил. Започнах да си представям какво може да се случи на човек, понесъл се в нощта на велосипед без фар. Особено ярко в паметта ми се открои разказът на мой приятел как в някои селски райони козите имали навика да блуждаят по пътищата, докъдето им стига веригата, като по този начин залагали подли капани за велосипедисти.

Сетих се, че ми беше разправил за свой познат, чийто велосипед така се омотал в подобна верига, че козата го теглила като швейцарски ски влек цели дванайсет километра, след което човекът така и не успял да се съвземе. А друг връхлетял връз слон, избягал от пътуващ цирк.

Всъщност цялостната равносметка показа, че няма достойно за първа страница бедствие, с евентуалното изключение на изяждане от акула, което да не може да сполети клетника, допуснал любимите му роднини да надделеят над здравия му разум и да го тласнат в неизвестността, яхнал велосипед. И не се срамувам да призная, че от този момент нататък треперех от страх значително над средностатистическото, присъщо на нормален възрастен заек.

Поне откъм наличието на кози и слонове нещата се развиха неочаквано благополучно. Колкото и да е странно, не срещнах нито един техен представител. Но като ви казвам това, казвам всичко, защото условията във всяко друго отношение едва ли биха могли да бъдат по-злочести.

Освен несекващото напрежение да си отварям очите за слонове, бях тероризиран и от неспирно лаещи кучета, а когато спрях да се консултирам с крайпътна табела, изживях гаден шок като открих, че върху нея е кацнал бухал досущ като леля Агата. Душевното ми равновесие бе дотолкова съсипано, че в първия миг ми се стори, че наистина е тя. Едва съумях да се взема в ръце и да преодолея обзелата ме слабост.

Накратко, целият този вътрешен смут, прибавен към чисто физическия тормоз върху меките части, прасците и глезените, превърнаха допъплилия най-сетне до вратите на Кингъм Манър Бъртрам Устър в човек, напълно различен от веселия и безгрижен светски мъж, когото редовно можете да засечете по улица Бонд и по Пикадили.

Дори човек да не разполагаше с вътрешна информация за събитията в Кингъм Манър, лесно можеше да се досети, че там става нещо. Прозорците бяха осветени, във въздуха се носеше музика и когато приближих, ухото ми долови съскащия шум от крака на икономи, лакеи, шофьори, камериерки, чистачки, кухненски помощнички и, без съмнение, готвачки, които усърдно се трудеха на дансинга. Предполагам, че положението най-лаконично би могло да се обобщи като Содом и Гомор.

Оргията се провеждаше в една от стаите на долния етаж, чиито френски прозорци бяха отворени към алеята и аз се насочих право натам. Оркестърът свиреше игрива мелодия и смея да отбележа, че при по-щастливи обстоятелства краката ми щяха сами да заотмерват ритъма. Но имах по-важна работа от самотното риене на чакълести алеи.

Трябваше ми ключът от задната врата и то веднага.

Започнах да претърсвам с очи тълпата, но все не успявах да открия Сепингс. Най-сетне замержеля в полезрението ми, отдаден на забележително акробатични стъпки във вихъра на дансинга. Извиках няколко пъти „Хей, Сепингс!“, но умът му бе изцяло погълнат от извършваната дейност и едва когато вълната танцьори го оттласна на разстояние, достатъчно близко да го сръгам в ребрата, аз успях да привлека вниманието му.

Неочакваният сблъсък го накара да настъпи партньорката си, поради което се извърна с подчертана неприветливост. Но когато разпозна Бъртрам, студенината се стопи и отстъпи място на смайване.

— Господин Устър!

Не ми беше до светски разговори.

— По-малко „Господин Устър“ и повече ключове от задната врата — нервно произнесох аз. — Сепингс, дай ми ключа от задната врата.

Той не загря.

— Ключът от задната врата ли, сър?

— Точно така. Ключът от задната врата на Бринкли Корт.

— Но той е там, сър.

Раздразнено изцъках с език.

— Скъпи ми стари икономе, не ми е до шеги — рекох. — Не съм въртял педалите цели петнайсет километра, за да слушам твоите духовитости. Ключът е в джоба на панталона ти.

— Не, сър. Оставих го на господин Джийвс.

— Какво… Какво?!!

— Да, сър. Преди да тръгна насам. Господин Джийвс ми каза, че искал да се разходи из градината, преди да си легне. Обеща да остави ключа на перваза на кухненския прозорец.

Взирах се безмълвно в него. Очите му бяха ясни, главата — трезва. Нямаше вид на иконом, отдал се на алкохолни излишества.

— Искаш да кажеш, че през цялото това време ключът е бил в притежание на Джийвс?

— Да, сър.

Нямах думи. Гласът ми се удави в чувства. Бях объркан и нищо неразбиращ, но поне в едно нещо нямаше съмнение. По някаква неразгадаема засега причина, която обаче щеше да бъде най-щателно разнищена веднага щом успеех да изтласкам още петнайсет километра педалите на адската машина по самотните селски друмища и да докопам Джийвс на една ръка разстояние, същият се бе погаврил със стария работодател. Знаейки през цялото време, че може веднага да прекрати кризата, той бе държал леля Далия и останалите по неглижета, зъзнещи на ливадата пред къщата и — което е по-лошо — спокойно бе наблюдавал как младият господар потегля на изцяло безплодно и излишно трийсеткилометрово пътешествие с колело между тези два треперещи крака.

Не можех да повярвам, че е способен на подобна низост. Чичо му Сирил да. С извратеното си чувство за хумор чичо му Сирил напълно би бил способен на подобно деяние. Но Джийвс…

Метнах се на велосипеда и като сподавих стенанието, изтръгнало се от устните ми, когато натъртените нежни части на Бъртрам влязоха в допир с твърдата кожа на седалката, поех по обратния път.