П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (20)

Двадесета глава

Настъпи продължително мълчание. На такова му се вика натегнато или мъчително. Леля гледаше иконома. Икономът гледаше леля. Аз гледах и двамата. Зловещо вцепенение похлупи стаята като лапа с ленено семе. Случи се така, че точно в този миг налапах парче ябълка от плодовата салата и хрупането ми изкънтя сякаш Примо Карнера^[1] бе тупнал от Айфеловата кула връз стъклена оранжерия.

Леля Далия се улови за масата и заговори с нисък, дрезгав глас:

— Гримаси?

— Да, госпожо.

— През капандурата?

— Да, госпожо.

— Искаш да кажеш, че Джин-Ботъл е на покрива?

— Да, госпожо. Мосю Анатол е силно разстроен.

Струва ми се, че думата „разстроен“ особено силно впечатли леля Далия. Опитът я бе научил какво я сполетява, когато Анатол е разстроен. Винаги съм я познавал като жена на действието, но не чак толкова. Пое дъх само колкото да откърти от гърдите си мощен ловджийски рев и се юрна към стълбите, преди да успея да преглътна… май беше банан. Облада ме същото чувство, както при получаването на телеграмата за разрива между Анджела и Тъпи, а именно, че мястото ми е до дясното й коляно. Пуснах чинията и хукнах по петите й. Сепингс ни последва в тежък галоп.

Споменах, че мястото ми е до нея, но не се оказа лесно да го заема, защото бе наложила непосилно темпо. На площадката на първия етаж ме водеше с десет дължини, а на втория продължи да не забелязва предизвикателството ми. Но на следващата площадка изтощителното катерене взе да си казва думата, защото показа симптоми на пуфтене, а на финалната права вече се състезавахме рамо до рамо. Нахълтването ни в стаята на Анатол бе финал, който ще остане паметен в аналите на Бринкли.

Първото нещо, набило се в очите ми с влизането, бе Анатол. Магьосникът на готварската печка е тантуресто ситно човече с пищни мустаци, наподобяващи цедка за супа и служещи за ориентир на душевното му състояние. Когато всичко е наред, крайчетата им щръкват нагоре като на фелдфебел. Когато се терзае, те клепват надолу.

В момента бяха злокобно провесени. И ако някой все още хранеше и сянка от съмнение по повод чувствата му, то поведението му щеше незабавно да я разсее. Стоеше до леглото в розова пижама и ядно размахваше юмруци нагоре към капандурата. Връз нея бе кацнал Гъси и се кокореше надолу през стъклото. Очите му бяха оцъклени, устата — зинала и приликата с екзотична риба в аквариум поразително се налагаше на съзнанието.

Като посъзерцавах развяващия юмруци готвач и облещения му гост, симпатиите ми решително се наклониха по посока на първия. Прецених, че е в правото си да размахва всичките си налични юмруци.

Анализирайте фактите. Представете си — лежи си човекът и безметежно преживя онова, което преживят готвачите-французи в леглото, когато изневиделица зърва на прозореца си страховита мутра. И най-флегматичният би се впечатлил неприятно. Знам със сигурност, че ако аз се излежавам и изведнъж Гъси се озвери на прозореца ми по подобен начин, ще изживея гаден шок. Не може да се отрече — спалнята на човека е негова крепост и той има всички основания да гледа накриво на чудовищата, надзъртащи вътре.

Докато редях горните мисли, леля Далия по свойствения си практичен начин улови бика за рогата.

— Какво става тук?

Анатол изпълни шведско гимнастическо упражнение, започващо от основата на гръбнака, минаващо през плещите и завършващо в основата на темето.

След това й каза какво става.

При случайните си разговори с този кулинарен магесник винаги съм намирал английския му език за гладък, но малко смесен. Ако не сте забравили, преди да заеме поста си в Бринкли той работи известно време при госпожа Литъл, където несъмнено бе обогатил речника си под вещото ръководство на Бинго. Преди това се бе трудил две години за американско семейство в Ница и бе учил английски от устата на техния шофьор, коренен жител на Бруклин. Тъй че под въздействието на Бинго и коренните жители на Бруклин английският му беше, както вече споменах, гладък, но доста смесен.

Заговори, както следва:

— Мамицата мръсна! Питате кво става? Слушайте кво става. Тъкмо да му опнем една дрямка, ама не спим добре. Отварям зъркелите отведнъж и що да видим — некой ми прави муцки през шибан прозорец. Хубаво ли е това? Удобно ли е това? Ако сметате, че много си падам, да има да вземате от арменския поп. Кипна ми гела кат на мокра кокошка. И защо не? Аз не съм ли човек? Това е спалня, нъл тъй, а не шибан маймунарник? Тогава защо разни грозни се катерят по прозореца ми, хладни като краставички, и ме зверят?

— Точно така — съгласих се аз. Напълно оправдано, ако питате мен.

Анатол хвърли пореден поглед към Гъси и се впусна в шведско упражнение номер 2 — сграбчване и опън на мустаците, последвано от лов на мухи с тях.

— Чакай като пърле пред майка си. Не съм свършен още. Та виждам аз тоя грозен на прозореца да ми криви муцка. И кво мислите става? Маха ли се той, когато произвеждам вой, и оставя ли ме мирно? Ще има да давате дръжки. Стои си там кат пет кинта в кесия и пет пари не взема, само ме звери кат котка гъска. Продължава да прави муцки, нови и нови муцки и колкот повече му съветвам да се пръждосва при дяволите, толкоз повече не се пръждосва. Крещи ми нещо и аз го питам кви ги дири, а той не ми ги обяснява. Ще има да вземам. Само си друса плювалника. И мълчи като щрудел! Е, мислите, че това е забавно? Мислите, че ми харесва? Не съм удовлетворен от подобна задръстеност. Смятам, че копелето е взело-донесло. Je me fiche de ce type infect. C’est idiot de faire comme ça l’oiseau… Allez-vous-en, louffier… Кажете на смахнатия да оди да си пери здравето.

Признавам, че изгради доста солидно обвинение срещу Гъси и леля Далия очевидно сподели възраженията му. Положи разтреперана ръка на рамото му.

— Ще му кажа, мосю Анатол, ще му кажа — загука тя. Не вярвах на ушите си. Не допусках, че този мощен баритон е способен да гургуличи. — Всичко е наред.

Сбърка с последното изявление, защото Анатол незабавно отпочна упражнение номер 3.

— Наред? Nom d’un nom d’un nom! По дяволите всичко е наред друг път! Дрън-дрън ялова. По-полека, старо. Туй са съвсем други трици. Вярно, можем да преглътнем и некои добри неща барабан с кофтито, но не ме кефи некой да оплезва прозореца ми. Таквиз не ми ходят. Добра работа! Аз да не съм днешен! Не желаем плезила по прозорците си. И аз можем да се лезим не по-добре! Това е много малко наред. Ако тепърва ще ми сервират такива варени-неварени, нема да останем и минутка повече под тоз покров. Обирам си крушовете и дух да ме нема.

Длъжен съм да призная — злокобни думи и затова не се изненадах, че като ги чу, леля Далия изквича като предводител на ловна дружинка, улучен вместо погнатата лисица. Анатол за сетен път заразвява юмруци и този път леля ми единодушно се присъедини към него. Сепингс, който почтително пуфтеше на заден план, не размаха юмруци, но възнагради Гъси с неприветлив поглед. За независимия наблюдател ставаше недвусмислено ясно, че Финк-Нотъл е извършил непростима грешка с появата си връз капандурата. Не би бил по-непопулярен дори в дома на Д. Д. Симънс.

— Махай се, шантав смотаняко! — ревна леля Далия с кънтящия глас, повалял навремето от седлата по-нервните членове на ловната дружинка.

В отговор Гъси зашава с вежди. Разчетох внушението му.

— Струва ми се, че иска да ни каже — обади се разумният стар Бъртрам, винаги готов да хвърли маслинена клонка върху бурните води, — че ако се махне, ще тупне от покрива и ще си потроши врата.

— Какво чака тогава? — възнегодува леля Далия.

Естествено, много добре я разбирах, но прецених все пак, че трябва да има и по-приемлив изход. Въпросната капандура бе единственият отвор в къщата, който чичо Том бе пропуснал да украси с масивните си железни решетки. Вероятно бе стигнал до това решение, вдъхновен от мисълта, че ако някой крадец е дотолкова безразсъдно храбър, че да се изкатери дотам, то той си заслужава участта при слизането.

— Ако отворите капандурата, може да скочи вътре.

Идеята постепенно проникна в главите им.

— Сепингс, как се отваря капандурата?

— С прът, госпожо.

— Тогава донеси прът. Донеси два. Десет.

Така че, в резултат на предприетите действия Гъси относително скоро се присъедини към скромната ни, но изискана компания. Клетникът очевидно осъзнаваше безизходността на положението си.

Налага се да отбележа, че видът и поведението на леля Далия с нищо не допринесоха за уталожване на духа му. От любезността, изразена при разговора ни по повод следобедните му изпълнения, докато хрупахме плодова салата, не бе останала и следа и не се учудих, че думите замръзнаха на Гъсевите устни. Не се случва често леля Далия, обикновено най-приветливата душа, насърчавала някога глутница хрътки да преследват лисица, да даде воля на яростта си, но когато го прави, силните мъже бързат да се изкатерят по дърветата и да ги издърпат след себе си.

— Е? — рече тя.

В отговор Гъси само хлъцна.

— Е?

Лицето на леля Далия ставаше все по-мораво. Ловът, ако се практикува на редовни начала в продължение на години, рядко пропуска да украси пациента си с характерен червендалест тен и дори най-добрите й приятели не биха могли да отрекат, че и в спокойни времена личицето на роднината силно се стреми към цветовата гама на ягодов мус. Но никога досега не бях забелязвал такъв наситен нюанс. Същински домат, борещ се за самоутвърждаване.

— Е?

Гъси полагаше нечовешки усилия. За миг всички признаци, че ще проговори, бяха налице. Но в крайна сметка ни разочарова с предсмъртно изхъркване на простреляна гъска.

— О, изнеси го, Бърти, и му сложи лед на главата — предаде се леля Далия, обърна се и се зае със задача, посилна само за титан — да утеши Анатол, който водеше несвързан диалог със себе си.

Очевидно бе установил, че положението не предразполага към успешна употреба на Бинго-Бруклинския англо-американски, та бе преминал на родния си език. Думи като „marmiton de Domange“, „pignouf“, „burluberlu“ и „roustisseur“ се сипеха от устата му като прилепи от плевня. Нищо не разбрах, то се знае, защото въпреки че доста се потих над галския по време на посещението в Кан, не успях да надхвърля „Ескъ-вузаве“. И много жалко, защото от устата на Анатол звучаха добре.

Помогнах на Гъси да слезе по стълбите. Тъй като бях по-хладнокръвен мислител от леля Далия, вече бях отгатнал скритите пружини и мотиви, отвели го на покрива. Там, където тя виждаше оцъклен гуляйджия в плен на делириум тременс, аз прозрях подгонен фавн.

— Тъпи ли те преследваше? — попитах съчувствено.

Раздруса го мощна тръпка.

— За една бройка да ме докопа на най-горната площадка. Проврях се през прозорчето на коридора и пролазих по някакъв външен корниз.

— Това смути ли го?

— И още как. С неговото телосложение… Но тогава установих, че съм се самозаврял в капан. Покривът се спуска стръмно във всички посоки. Пътят назад бе отрязан. Трябваше да продължа пълзешком по корниза. И изведнъж се озовах загледан в някакъв човек през капандурата. Кой беше оня?

— Анатол, готвачът на леля Далия.

— Да не е французин?

— До костния си мозък.

— Значи затова не щя да включи. Ама че тъп народ са тия френци. Не могат да загреят и най-простото нещенце. Всеки нормален човек, като види друг да клечи по капандурите, веднага ще проумее, че иска да го пуснат да влезе. Но не, стоя там като истукан и само ми махаше приветливо с ръка.

— Размахвал е юмруци.

— Така ли? Идиот. И все пак ето ме тук, жив и читав.

— Засега.

— Ъ?

— Мисля си дали Тъпи не се мотае наоколо.

Рипна като пролетно агне.

— Какво да правя, Бърти?

Размислих по въпроса.

— Каквото би направил всеки истински мъж. Промъкни се крадешком в стаята си и барикадирай вратата.

— Ами ако той се спотайва точно там?

— Тогава се скатай другаде.

Но при пристигането в стаята му се изясни, че Тъпи замърсява с присъствието си друга част на къщата. Гъси се шмугна вътре и го чух да превърта два пъти ключа. Реших, че тук нямам повече работа и се върнах в трапезарията за още плодова салата и кратък размисъл. Едва успях да напълня чинията си, когато вратата се отвори, за да пропусне леля Далия. Рухна в един стол, развалина на развалините.

— Бърти, дай да пийна нещо.

— Какво по-точно?

— Какво да е, стига да е силно.

Обърнете се към Бъртрам с подобна молба и ще го видите в най-добрата му форма. Санбернарско куче, спасяващо закъсали алпийци, не би се разшетало по-усърдно. Изпълних поръчката и известно време в стаята се чуваше само бълбукащо лочещите звуци на леля, възстановяваща живота си.

— До дъно, лельо Далия — съчувствено изрекох аз. — Такива преживявания скапват човека. Не се съмнявам, че ти е било много тежко да успокояваш Анатол — продължих аз, като си намазах препечена филийка с пастет от аншоа. — Но вярвам, че всичко вече се е омиротворило.

Тя ме гледаше с немигащ, премрежен поглед, а челото й се набразди дълбокомислено.

— Атила — продума най-сетне. — Точно така. Хунският предводител Атила, наричан още Бич Божий.

— Ъ?

— Опитвах се да се сетя на кого ми приличаш. На някой, който сее разруха и опустошение и съсипва домове, които до появата му са били мирни и щастливи. Атила. Странно — продължи да ме изпива с очи тя, — като те гледа човек, би помислил, че си обикновен, кротък идиот, може би достоен за освидетелстване, но все пак безвреден. А всъщност си напаст, по-страховита от Черната смърт. Казвам ти, Бърти, когато се замисля върху същността ти, имам чувството, че се сблъсквам с всички скрити страдания и ужаси на живота с такава сила, сякаш съм налетяла на телеграфен стълб.

Учуден и наскърбен, аз щях да проговоря, ако сместа, която бях взел за пастет от аншоа, не се беше оказала нещо далеч по-лепкаво. Имах усещането, че е обвила езика ми и ми пречи да издам звук, подобно на парцал, затъкнат в устата. А докато се мъчех да приведа гласните си струни в състояние, годно за употреба, тя продължи:

— Разбираш ли какво ми причини, когато изпрати тоя Джин-Ботъл в дома ми? Няма да коментирам факта, че се напи като екипаж на кораб в пристанищен отпуск и превърна церемонията по раздаването на наградите в Началното училище на Маркет Снодсбъри в двусерийна комедия, защото, честно казано, чудничко се позабавлявах. Но когато стигнем до злокобното му хилене срещу Анатол през капандурата, тъкмо след като с нечовешки усилия и безмерна тактичност бях успяла да го убедя да оттегли оставката си, с което го докара до такъв бяс, че не иска и да чуе да остане дори един ден…

Лепливото вещество поддаде. Успях да проговоря.

— Какво?

— Да, утре Анатол си обира крушовете, както го чу, и клетият стар Том ще бъде стомашно разстроен до края на живота си. И това не е всичко. Току-що видях Анджела, която ме осведоми, че се е сгодила за същия тоз Ботъл.

— Така е. Временно — длъжен бях да призная аз.

— Временно друг път. Категорично е сгодена за него и говори хладнокръвно и отблъскващо за сватба през октомври. Това е положението. Ако сега пророк Йов влезе в стаята, бихме могли да си споделяме разкази за сполетели ни бедствия, докато стане време за лягане. Иов не може да стъпи и на малкия ми пръст.

— Имал е гнойни язви.

— Голяма работа!

— Доколкото разбрах, доста са болезнени.

— Ти ще ми кажеш! Тутакси бих трампила грижите си за всички гнойни язви на пророците. Не разбираш ли? Изгубих най-добрия готвач в Англия. Съпругът ми, клетата душица, вероятно ще умре от киселини. А единствената ми дъщеря, за която бленувах прекрасно бъдеще, ще се омъжва за алкохолизиран тритоногледач. А ти ми говориш за гнойни циреи!

— Язви. Да, лельо Далия, съгласен съм с теб, че нещата не изглеждат твърде слънчеви в момента, но не падай духом. Един Устър рядко губи присъствие на духа за повече от няколко секунди.

— Да не намекваш, че скоро ще ме ощастливиш с поредния си кроеж?

— Всеки момент.

Тя въздъхна примирено.

— Така си и мислех. Само това ми липсваше. Не виждам как нещата биха станали по-лоши, отколкото са сега, но не се съмнявам, че ще намериш начин да го постигнеш. Геният и интуицията ти ще ти помогнат да налучкаш правия път. Действай, Бърти. Да, да, действай. Нямам вече сили да те разубеждавам. Дори ще следя с лек интерес в какви още по-мрачни и дълбоки пропасти ще запокитиш този дом. Давай, момче… Какво ядеш?

— Трудно ми е да го диагностицирам. Клей с вкус на говеждо.

— Дай — апатично рече тя.

— Внимавай — посъветвах я загрижено. — Лепи се по-здраво от тапет… Да, Джийвс?

Беше се материализирал на килима.

— Бележка за вас, сър.

— Бележка за мен, Джийвс?

— Бележка за вас, сър.

— От кого, Джийвс?

— От госпожица Басет, сър.

— От кого, Джийвс?

— От госпожица Басет, сър.

— От госпожица Басет, Джийвс?

— От госпожица Басет, сър.

Тук леля Далия ни помоли сприхаво да спрем, за Бога, този водевилен диалог, тъй като й било достатъчно тежко и без нашата бездарна имитация на двама ирландци. Винаги готов да се съобразя с желанията й, аз освободих Джийвс с кимване на главата, а той трепна във въздуха и толкоз. Не един и двама призраци биха му завидели.

— Какво ли може — заразсъждавах на глас, като заопипвах плика — да ми пише?

— Защо не отвориш проклетото нещо и не прочетеш?

— Отлична идея — одобрих аз и го направих.

— А ако те интересува къде съм — каза леля Далия и тръгна към вратата, — възнамерявам да отида в стаята си, да правя йогийски упражнения, да дишам дълбоко и да се опитам да забравя.

— Чудесно — разсеяно отвърнах аз, докато погледът ми шареше по първа страница. Но след това, когато минах на втора, от устните ми се откъсна остър писък, който накара леля Далия да подскочи като сритана от мустанг.

— За Бога, недей! — възкликна тя, разтреперана от глава до пети.

— Да, но, по дяволите…

— Каква напаст си, недоразумение такова — въздъхна тя. — Помня, че преди много години, когато още беше пеленаче, един ден останах да те пазя и ти почти глътна гумения си биберон. Лицето ти стана мораво. А аз, глупачката, го извадих и ти спасих живота. Казвам ти, млади ми Бърти, че ако отново глътнеш гумен биберон в мое присъствие, ще ти се стъжни животът.

— Проклятие! — извиках аз. — Знаеш ли какво става? Мадлин Басет ми пише, че ще се омъжи за мен!

— Желая ти щастие — отсече роднината и напусна стаята с вида на нещо, излязло от разказ на Едгар Алън По.