П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (19)

Деветнадесета глава

Предполагам, че повечето хора на мое място цяла вечер биха си скубали косите, без да сложат троха в уста, но ние Устърови сме надарени с необяснимия хъс да докопваме сърцевината на нещата, така че минаха-неминаха десетина минути от момента на заблъскването на чайника и аз вече знаех какво трябва да предприема.

Реших, че необходимата стъпка за оправяне на нещата е един откровен разговор с Анджела. Тя бе причинила всички тези неприятности с дебелокорото си поведение, като бе казала на Гъси „Да“ вместо „Не“, когато, попаднал в лапите на церебралната възбуда и безогледното смесване на наличните алкохоли, той й бе предложил да се съберат. Очевидно бе сдала багажа и трябваше да бъде принудена да си го вземе обратно. Четвърт час по-късно я открих в беседката, седнала на прохлада.

— Анджела — започнах със суров глас, пък и чий ли глас не би бил суров при тези обстоятелства, — това е дивотия.

Изглежда я извадих от някакъв унес. Погледна ме неразбиращо.

— Извинявай, Бърти, не те чух. Каква дивотия каза?

— Не съм казвал никаква дивотия.

— О, извинявай, стори ми се, че каза някаква дивотия.

— Смяташ ли, че бих дошъл чак тук да говоря дивотии?

— Да, разбира се. Кое ще ти попречи?

Стори ми се, че ще е най-добре да сложа край на този нелеп диалог и да подхвана работата от друг ъгъл.

— Току-що видях Тъпи.

— Нима?

— И Гъси Финк-Нотъл.

— Нима?

— Имам сведения, че си хукнала да се сгодяваш с втория.

— Точно така.

— Е, това имах предвид, когато изрекох думата дивотия. Не е възможно да си влюбена в Гъси.

— Защо не?

— Защото не.

Искам да кажа, естествено, че не беше възможно. Никой не би могъл да се влюби в задръстеняк като Гъси, освен равноправата нему задръстенячка Басет. Нещата не се връзваха. В много отношения той е прекрасно момче — вежлив, любезен и тъкмо човекът, който ще те посъветва компетентно какво да правиш с болен тритон на ръце, докато дойде „Бърза помощ“, но в никакъв случай не е закърмен с марша на Менделсон. Не храня и капка съмнение, че може цял час да мята тухли из най-гъсто населените райони на Лондон, без да застраши здравето на едно-едничко момиче, готово да стане госпожа Финк-Нотъл, освен ако не й се приложи пълна упойка.

Изложих пред Анджела това свое виждане и тя бе принудена да признае обективността му.

— Добре тогава. Може и да не го обичам.

— В такъв случай — остро изрекох аз — къде си хукнала да се сгодяваш с него, дебелокора тикво?

— Стори ми се, че ще е забавно.

— Забавно!

— Така си беше. Страшно се забавлявах. Трябваше да видиш лицето на Тъпи, когато му го казах.

Внезапно ме осени просветление.

— А! Демонстративен жест!

— Какво?

— Сгодила си се за Гъси, за да си го върнеш тъпкано на Тъпи.

— Да.

— Значи съм прав. Демонстративен жест.

— Да, може и така да се нарече.

— А аз ще ти кажа още как може да се нарече — дяволски мръсен номер. Изненадваш ме, млада ми братовчедке.

— Не виждам с какво.

Свих неодобрително устни.

— Може ли жена да види нещо? Такъв е нежният пол. Въртите най-калташки номера, без да ви мигне окото и на всичкото отгоре се гордеете с тях. Също като Иаил, съпругата на Хевер.

— Ти пък къде си чувал за нея?

— Вероятно не знаеш, че съм печелил награда за отлично познаване на Светото писание.

— А, да. Огъстъс май спомена нещо такова в словото си.

— Точно така — забързано произнесох аз. Не изгарях от желание да си припомням словото на Огъстъс. — Та както ти казах, приличаш ми на Иаил, съпругата на Хевер. Забивала колове в главите на заспалите си гости^[1], а сетне се перчела наляво и надясно. Нищо чудно, дето често възкликват: „О, жени, жени!“

— Кой възкликва?

— Хората, които възкликват. Божичко, какъв пол! Но ти, естествено, не възнамеряваш да го поддържаш?

— Кое да поддържам?

— Годежа с Гъси.

— Възнамерявам и то твърдо.

— Само за да накараш Тъпи да изглежда глупав.

— Смяташ ли, че изглежда глупав?

— И още как.

— Има защо!

Започнах да си давам сметка, че не постигам особен напредък. Помня, че когато спечелих наградата по Вероучение, голямо впечатление ми направиха фактите около Валаамовата магарица. Не мога точно да ги възстановя, но още нося представата за нещо, забило копита в земята, опънало назад уши и нежелаещо да сътрудничи. Стори ми се, че същото прави и Анджела в момента. Двете с Валаамовата магарица бяха като родни сестри. Имаше една дума, започва с „в“… нещо с „веро“… „вероломен“?… не, изплъзна ми се. „Вероглав“? Мисълта ми е, че Анджела показваше истинския си облик.

— Тъпа млада коза — отсякох аз.

Тя порозовя.

— Не съм коза.

— Коза си и което е по-лошо, много добре го съзнаваш.

— Не съзнавам нищо подобно.

— Тръгнала си да съсипваш живота на Тъпи и Гъси, само и само да натриеш един нос.

— Не е твоя работа.

Веднага отвърнах.

— Не било моя работа да се тревожа, когато два млади живота загиват в крушение? Ха! На всичкото отгоре знам, че си луда по Тъпи.

— Не съм!

— Нима? Ако бях получавал по една лира всеки път, когато съм те виждал да го гледаш с любовна светлина в очите…

Погледна ме, но без любовна светлина.

— За Бога, Бърти, иди да си проветриш мозъка!

Отдръпнах се.

— Точно това — отвърнах с достойнство — смятам да проветря. Искам да кажа, оставям те. Казах си думата.

— Чудесно.

— Но позволи ми да добавя…

— Не позволявам.

— Много добре! — отсякох хладно и за да я уязвя, додадох: — В такъв случай, до скоро.

„Мрачен“ и „обезсърчен“ са двете прилагателни, с които бихте ме описали при изнизването ми от беседката. Няма смисъл да отричам, че очаквах по-добри резултати от задушевния ни разговор.

Анджела ме изненада. Странно защо човек забелязва какви злонравни същества са момичетата едва когато нещо в любовния им живот се обърка. С тази моя братовчедка се познаваме отблизо откак носех моряшки костюмчета, а тя нямаше предни зъби и въпреки това едва сега взех да вниквам в скритите й дълбини. Винаги ми се беше струвала простодушна, весела и любезна млада гъска, която не би посегнала и на мухоловка. А ето, че сега стоеше и безсърдечно се кикотеше, или поне аз останах с такова впечатление. Коравосърдечно двулично диване, здраво запретнало ръкави да накара белите коси на Тъпи да скърбят до гроб.

Казвал съм го преди, ще го повторя и сега — момичетата са кофти народ. Старият татко Киплинг е бил прав, когато е отбелязал, че женската е по-смъртоносна от мъжката^[2].

При така стеклите се обстоятелства прецених, че най-разумното, което мога да направя, е да отида в трапезарията и да мушна от студените закуски, за които спомена Джийвс. Изпитвах остра необходимост да се подкрепя, защото последният разговор ме бе изцедил до кора. Подобни разголени чувства изсмукват жизнените сили на мъжа и го карат да препуска към пълната с говеждо и шунка чиния.

Речено-сторено, понесох се към трапезарията и едва прекрачил прага, забелязах до масата леля Далия, отдаваща заслужено внимание на сьомгата с майонеза.

Гледката изтръгна от гърдите ми едно „О, а!“, защото доста се смутих. Вероятно помните, че последния път, когато се видях с тази моя роднина, тя бе изразила желание да ме удави в езерото зад зеленчуковата градина, та не знаех какви чувства питае понастоящем към особата ми.

С облекчение установих, че е в приветливо настроение. Нищо не можеше да надмине любезността, бликаща от дружелюбно размаханата й вилица.

— Привет, Бърти, дърто магаре! Бях сигурна, че ще те открия в непосредствена близост с храната. Опитай от сьомгата. Превъзходна е.

— Анатол? — заинтересувах се аз.

— Не. Още е на легло. Но помощничката му е била осенена от просветление. Ненадейно й е текнало, че не готви за котило мишелови в пустинята Сахара и е приготвила храна, напълно годна за човешка консумация. Оказва се, че в крайна сметка момичето го бива и се надявам добре да се позабавлява на бала.

Сервирах си обилно количество сьомга и завързахме приятен разговор за бала на прислугата у Стречли-Бъдови, като се мъчехме да ся представим иконома Сепингс, понесен от вихъра на румбата.

Едва когато изпразних първата чиния и започнах да си сипвам втора, темата Гъси изплува на повърхността. Като се вземе предвид случилото се следобед в Маркет Снодсбъри, очаквах да я подхване по-рано. Но когато я подчекна, установих, че още не е в течение на годежа на дъщеря си.

— Знаеш ли какво, Бърти — заговори тя, замислено преживяйки плодова салата, — тоя Джин-Ботъл…

— Нотъл.

— Ботъл — твърдо настоя лелята. — След цирка днес следобед името му е Ботъл и само Ботъл^[3]. Винаги ще мисля така за него. Както и да е, искам, ако го видиш, да му предадеш, че е направил една възрастна жена много, много щастлива. От деня, когато куратът настъпи връзката на обувката си и се тръшна на стъпалата към амвона, не помня да съм изживявала по-светъл момент от този, когато старият Джин-Ботъл ненадейно реши да насмете Том на всеослушание и всеобозрение. Оценявам изпълнението му като проява на безупречен вкус.

Не можех да не възразя.

— Все пак онези думи по мой адрес…

— Те бяха второто, което ме възхити. Прекрасни бяха. Вярно ли е, че си преписвал, за да вземеш наградата по Вероучение?

— Разбира се, че не. Победата ми дойде в резултат на тежък и упорит труд.

— А какво ще кажеш за песимизма? Песимист ли си, Бърти?

Бих могъл да я открехна, че събитията под покрива й лесно биха ме превърнали в такъв, но се въздържах. Отвърнах, че не съм.

— Правилно. Никога не бъди песимист. В този най-прекрасен от всички налични светове всичко е за добро, дори злото. Животът е дълъг, но тесен път, в който няма място за връщане. Най-тъмно е малко преди разсъмване. Слънцето изгрява и след най-облачния ден. Опитай от плодовата салата.

Последвах съвета и, но докато боравех с лъжицата, умът ми бе другаде. Бях объркан. Може би напоследък толкова дълбоко бях нагазил в разбити сърца, че веселието и ми се стори противоестествено. Дори много.

— Очаквах да не си в цветущо настроение — отбелязах аз.

— Откъде накъде?

— Предполагах, че следобедните изпълнения на Гъси върху подиума са ти вдигнали кръвното. Очаквах да мръщиш вежди и да хвърляш къчове.

— Глупости. За какво да се тровя? Приех всичко като огромен комплимент. Гордея се, че напитките от избата ми могат да доведат до такива величествени резултати. Подобни неща възраждат вярата на човека в следвоенното уиски. Освен това тази вечер нищо не може да ме ядоса. Приличам на малко дете, което пляска с ръчички и танцува сред слънчевите зайчета. Защото въпреки че му отне доста време, Бърти, слънцето най-сетне проби облаците и камбаните на радостта удариха. Анатол оттегли оставката си.

— Какво? О, най-сърдечни поздравления.

— Благодаря. Да. Когато се върнах днес следобед от Маркет Снодсбъри, започнах да го работя с пот на чело и най-сетне, след като се закле многословно и нееднократно, че за нищо на света няма да се съгласи, той се съгласи. Остава при нас, благословен да е, и вече ми се струва, че Бог е на небето и всичко е в съзвучие с…

Млъкна. Вратата се отвори и компанията ни се увеличи с един иконом.

— Здравей, Сепингс — сърдечно го посрещна леля Далия. — Мислех, че вече си тръгнал.

— Още не съм, госпожо.

— Е, надявам се да прекараш добре.

— Благодаря, госпожо.

— Имаш ли да ми казваш нещо?

— Да, госпожо. Става дума за мосю Анатол. Вие ли сте наредили, госпожо, господин Финк-Нотъл да плаши с гримаси мосю Анатол през капандурата на спалнята му?