П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (18)

Осемнадесета глава

Разгледах го внимателно. Видът му хич не ми хареса. Не че някога ми е харесвал, защото майката Природа, ваейки този иначе свестен екземпляр, го бе дарила с доста по-масивна долна челюст, отколкото беше абсолютно наложително и бе направила очите му излишно свирепи и пронизващи за мъж, който не е нито Строител на Империята, нито лондонски регулировчик. Но в настоящия момент освен оскърблението към естетическите възприятия, Глосъп излъчваше подчертана заплаха и усетих, че съжалявам, задето Джийвс винаги е тъй дяволски тактичен.

Няма нищо лошо в това да се скатаеш като змиорка в калта, когато работодателят ти има посетител, но има моменти, и ми се струваше, че този определено бе един от тях, когато по-мъдра проява на тактичност би била да се навърта наоколо, готов да се притече на помощ.

Защото Джийвс вече не беше сред нас. Не бях го видял да излиза, не бях го чул да отваря вратата, но важното, че го нямаше.

Докъдето стигаше погледът, се натъкваше единствено на Тъпи. А както вече поясних, в поведението му определено имаше нещо тревожещо. Напълно приличаше на човек, дошъл да поднови спора по въпроса за разтриването на глезените на Анджела.

Но встъпителната му реплика показа, че излишно съм се притеснявал. Тя имаше миротворчески характер и ми донесе огромна разтуха.

— Бърти — рече той, — дължа ти извинение. Дойдох да го поднеса.

Аз хлъцнах. Облекчението, което ми донесоха тези слова, несъдържащи и дума за разтриване на глезени, бе нескончаемо. Но не по-нескончаемо от изненадата ми. От онзи болезнен епизод в „Търтеите“ бяха изминали месеци, а той нито веднъж досега не бе проявил и най-беглия признак на съжаление и разкаяние. Дори напротив, до мен по собствени канали бяха достигнали слухове, че често разправял случката по вечеринки и други сбирки, като всеки път неизменно припадал от смях и го изнасяли на носилки.

Поради това ми бе трудно да схвана какво го бе накарало да се осъзнае с такава късна дата. Вероятно по-добрата му страна го бе сръгала в ребрата, но от какъв зор?

И все пак факт.

— Скъпо мое момче — отвърнах аз, джентълмен до дъното на хрилете, — да не споменаваме повече онзи случай.

— Какъв е смисълът да ми казваш да не го споменавам, когато вече го споменах?

— Искам да кажа, не го споменавай повече отсега нататък. Въобще не мисли за него. Понякога всички се забравяме и вършим неща, за които в моменти на спокоен размисъл горчиво съжаляваме. Без съмнение, тогава си бил доста къркан.

— За какво, по дяволите, си въобразяваш, че говориш?

Тонът му не ми хареса.

— Поправи ме, ако бъркам — отвърнах хладно, — но предполагам, че ми се извиняваш за просташкото си поведение, когато отметна последната халка оная вечер в „Търтеите“ и ме принуди да цамбурна в басейна, наконтен от главата до петите.

— Ама че си магаре, Бърти! Изобщо не става дума за това.

— А за какво тогава?

— За оная работа с Басет.

— Коя работа с Басет?

— Бърти — бавно изрече Тъпи, — когато снощи ми разказа за любовта си към Мадлин Басет, аз те оставих с впечатлението, че ти вярвам, но изобщо не ти хванах вяра. Струваше ми се прекалено неправдоподобно и умът ми отказа да го побере. Както и да е, направих някои дискретни допитвания и установих, че фактите се покриват с изявлението ти. Дойдох да ти се извиня, задето се усъмних в теб.

— За какви дискретни допитвания говориш?

— Питах я право в очите дали си й правил предложение за женитба и тя каза, че да, правил си й.

— Тъпи! Не може да бъде!

— Може, може.

— Нямаш ли поне капчица деликатност и тактичност?

— Не.

— О? Дадено, тогава, но би трябвало да имаш.

— По дяволите деликатността. Исках да се убедя, че не ти си ми отнел Анджела. Сега вече знам.

Щом знаеше, нямах нищо против да е лишен от деликатност.

— Ах — въздъхнах аз, — това е чудесно. Поддържай тази мисъл.

— Открих кой е.

— Какво?

Постоя за миг, потънал в мрачни мисли. Очите му припламваха с мътен огън.

— Бърти — започна след малко, — помниш ли какво се заклех да направя с мъжа, отнел ми Анджела?

— Ако не ме лъже паметта, възнамеряваше да го обърнеш наопаки…

— … и да го накарам да си изплюска вътрешностите. Добре си запомнил. Така предначертаната програма още е в сила.

— Но, Тъпи, докога трябва да ти повтарям в качеството си на основен свидетел, че никой не ти е отнемал Анджела по време на престоя ни в Кан?

— Тук си прав. Станало е след завръщането й от Кан.

— Какво?

— Стига с това твое „Какво?“! Чу ме много добре.

— Но тя не се е виждала с никого след това.

— Нима? А тритонджията?

— Гъси?

— Точно така. Тая усойница Финк-Нотъл.

Изявлението му ми се стори крайно нелепо.

— Но Гъси е влюбен в Басет.

— Не може всички да сте влюбени в гъската Басет. Не проумявам как дори един мъж би се влюбил в нея. Казвам ти, че е влюбен в Анджела. И тя го обича.

— Но Анджела ти даде пътя преди Гъси да се появи тук.

— Не е вярно. Два часа след това.

— Не може да се влюби в нея за два часа.

— Защо не? Аз самият се влюбих за две минути. Започнах да я обожавам от мига, в който я зърнах, сладката малка безпътница.

— Но, проклятие…

— Недей да спориш, Бърти. Фактите са налице. Тя обича тритонолюбеца.

— Абсурд, моето момче, абсурд.

— Тъй ли? — Започна да рие с пета по килима. — Тогава може би ще ми обясниш как така се е сгодила за него?

Щях да падна.

— Сгодила? За него?

— Лично ми го съобщи.

— Занасяла те е.

— Не ме занасяше. Малко след края на оргията в Началното училище той поискал ръката й и тя безропотно му я предоставила.

— Трябва да има някаква грешка.

— Има. Направена от усойницата Финк-Нотъл и бас държа, че вече си дава сметка за нейните мащаби. Издирвам го от пет и половина.

— Издирваш го?

— Из цялата къща. Искам да му откъсна главата.

— Разбирам.

— Случайно да си го виждал?

— Не съм.

— Е, ако го видиш, сбогувай се набързо с него и поръчай венец от бели лилии… А, Джийвс.

— Да, сър?

Не бях чул вратата да се отваря, но той се бе материализирал в стаята. Както май вече съм споменавал, храня тайното убеждение, че Джийвс няма нужда да отваря врати. Той е като ония индуси, дето развяват насам-натам астралните си телеса. Само това е в състояние да обясни факта, че в един момент го няма, а в следващия е тук. Прелива от точка А в точка Б като безцветен газ.

— Джийвс, виждал ли си господин Финк-Нотъл?

— Не, сър.

— Ще го убия.

— Много добре, сър.

Тъпи се оттегли, като затръшна вратата зад себе си, а аз се заех да осветлявам Джийвс.

— Знаеш ли какво, Джийвс? Господин Финк-Нотъл се е сгодил за братовчедка ми Анджела.

— Нима, сър?

— Какво ще кажеш? Схващаш ли психологията? Виждаш ли някакъв смисъл? Само преди няколко часа беше сгоден за госпожица Басет.

— Господата, отблъснати от млада дама, често незабавно се обвързват с друга млада дама, сър. Това се нарича демонстративен жест.

Започнах да включвам.

— Разбирам. Акт на предизвикателство.

— Да, сър.

— Нещо като „Така значи? Ти може да не ме искаш, но другите момичета ще се изпотрепят за мен“.

— Точно така, сър. Братовчед ми Джордж…

— Джийвс, остави братовчед си Джордж на мира.

— Много добре, сър.

— Запази историите за него за дългите зимни вечери.

— Както желаете, сър.

— И все пак съм готов да се обзаложа, че братовчед ти Джордж не е треперливо мекотело като Гъси. Това, което не мога да проумея, Джийвс, е, че тъкмо Гъси се е захванал да прави демонстративни жестове.

— Не бива да забравяте, сър, че господин Финк-Нотъл още е в състояние на церебрална възбуда.

— Прав си. Малко над средната стойност за деня, а?

— Точно така, сър.

— Е, едно ще ти кажа — церебралната му възбуда рязко ще се покачи, ако Тъпи го докопа… Колко е часът?

— Почти осем, сър.

— Значи Тъпи го търси вече два часа и половина. Трябва да спасим клетника, Джийвс.

— Да, сър.

— Един човешки живот виси на косъм.

— Съвсем вярно, сър.

— Значи първо се налага да го открием. След това ще обсъждаме планове. Тръгвай, Джийвс, и претърси околността.

— Не е необходимо, сър. Ако погледнете зад гърба си, ще видите господин Финк-Нотъл да изниква изпод леглото ви.

Да не се казвам Устър, ако не беше прав.

Изпод леглото наистина се изнизваше Гъси. Покрит с прах и приличащ на костенурка, подаваща глава от корубата.

— Гъси! — възкликнах аз.

— Джийвс! — възкликна Гъси.

— Сър? — откликна Джийвс.

— Заключена ли е вратата, Джийвс?

— Не, сър, но веднага ще се погрижа за това.

Гъси седна на леглото и за миг ми се стори, че ще зарови лице в ръце, но той само събори умрял паяк от челото си.

— Заключи ли вратата, Джийвс?

— Да, сър.

— Защото никога не можем да сме сигурни, че на оня гадник Глосъп няма да му хрумне да…

Думата „нахълта“ замръзна на устните му. Когато дръжката на вратата започна нервно да трака и трещи, той успя само немощно да измяучи. Рипна от леглото и за секунда ми навя спомени за картината, която леля Агата е окачила в трапезарията си — „Подгоненият елен“ от Ландсиър^[1]. След това се гмурна в гардероба, преди да успеем да възприемем визуално скока му. Виждал съм закъснели за влака в девет и петнайсет да се движат далеч по-тромаво.

Хвърлих поглед към Джийвс. Той си позволи леко да помръдне дясната вежда, което при него е сигурен признак на силно вълнение.

— Кой е? — хлъцнах аз.

— Пусни ме, дяволите да те вземат! — изрева отвън гласът на Тъпи. — Кой е заключил проклетата врата?

Посъветвах се още веднъж с Джийвс на езика на веждите. Той вдигна една от своите. И аз вдигнах една от моите. Той вдигна другата. И аз вдигнах другата. После и двамата вдигнахме двете. С това изчерпахме възможностите им и бях принуден да отворя широко портите. В стаята влетя Тъпи.

— Сега пък какво има? — попитах възможно най-непринудено.

— Защо беше заключено? — властно се заинтересува Тъпи.

Вече бях в сносна спортна форма по красноречиво вирене на вежди, тъй че отново ги пуснах в действие.

— Глосъп, човек няма ли право да остане малко насаме със себе си? — хладно го срязах аз. — Наредих на Джийвс да заключи вратата, защото щях да се преобличам.

— Да-да! — реагира Тъпи и не съм сигурен дали не добави: „Разправяй ги на баба ми!“ — Не можеш да ме накараш да повярвам, че хората се тълпят да те гледат по бельо. Заключил си вратата, защото криеш тук пепелянката Финк-Нотъл. Заподозрях го в мига, в който излязох и реших да се върна да проверя. Ще претърся стаята от стена до стена и от под до под. Сигурно е в гардероба… Какво държиш в гардероба?

— Дрехи — опитах аз нова демонстрация на непринуденост, въпреки че силно се съмнявах в резултата. — Обикновени дрехи на английски джентълмен, отишъл на гости в провинцията.

— Лъжеш!

Щеше да е прав, ако беше забавил възгласа си с половин секунда, защото, още не произнесъл думата, и Гъси напусна гардероба. Вече споменах пъргавината, с която хлътна вътре. Но тя бе нищо в сравнение с устрема, с който изхвръкна. Усетихме само лек повей и той вече не беше сред нас.

Според мен Тъпи се изненада. Всъщност дори съм сигурен. Въпреки увереността, с която изложи възгледа, че гардеробът съдържа Финк-Нотъл, той очевидно се стъписа, когато онзи така пъргаво му се изплъзна. Изджавка болно и отскочи два метра назад. Но в следващия миг възвърна самообладанието си и затропа в галоп по коридора подир беглеца. За довършек на приликата с дейността на ловна дружинка липсваше само леля Далия, която да изреве „Дий!“ или каквото се полага в такива случаи.

Рухнах в най-близкия стол. Не съм човек, който лесно се обезсърчава, но взе да ми се струва, че нещата започват силно да се усложняват дори за Бъртрам.

— Джийвс, работата става дебела.

— Да, сър.

— Вие ми се свят.

— Да, сър.

— Смятам, че ще е най-добре да ме оставиш за малко сам, Джийвс. Трябва извънредно щателно да обмисля новосъздалата се обстановка.

— Много добре, сър.

Вратата се затвори. Запалих цигара и се заех да си бъхтя главата.