П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (15)

Петнадесета глава

Хвърлих му един поглед. Нощта бе започнала да се сгъстява, та видимостта не бе блестяща, но ми стигаше да го разгледам. А видяното ме убеди, че душевността ми би била значително по-спокойна, ако помежду ни се простираше Сахара или поне се издигаше масивна пейка. Обзет от този порив, аз побързах да се разположа от отвъдната страна на споменатата.

Изключителната ми пъргавина си каза думата. Тъпи видимо се стъписа. Спря и мълчаливо се вторачи в мен, като изчака капката пот, избила на челото ми, да се търкулне до върха на носа.

— Аха! — проговори най-сетне и за кой ли път се смаях, че жив човек може да използва такъв никакъв израз с толкова многопластов ефект. Винаги съм смятал, че се среща само в книгите, подобно на възклицания от рода на „Така ли било!“ и „Дрън, дрън, ярина!“.

И все пак, той го изрече и аз бях изправен пред необходимостта да се справя с възниквалото положение.

Човек трябва да е доста по-непроницателен от Бъртрам Устър, за да не забележи, че скъпият ми приятел бе напушен. Не мога непоколебимо да твърдя, че очите му бълваха огън и жулел, но безспорно ме изпепеляваха със своята нажеженост. Що се отнася до останалите части на анатомията му, юмруците бяха стиснати, а мускулите на челюстите ритмично подскачаха, сякаш преживяше втора вечеря.

Косата му бе осеяна с клончета, отстрани на главата му бе кацнал бръмбар, който би заинтригувал Гъси Финк-Нотъл. Въпреки това му отделих малко, да не кажа никакво внимание. Има време за проучване на бръмбари, има и за непроучване.

— Така значи! — продължи той.

Хората, които познават Бъртрам Устър, ще ви обяснят, че той неизменно проявява хладнокръвие и находчивост в моменти на върховна опасност. Кой бе човекът, който — сграбчен за ръкава от костеливата ръка на закона в нощта след гребните гонки преди не чак толкова много години и завлечен в полицейския участък на улица Вайн, светкавично смени самоличността си на Юстис Х. Плимсол с постоянно местожителство в Лабърнъмс, Западен Дълич, като по този начин спаси доброто древно име Устър от потъпкване в калта и избегна широко огласяване във вестниците на излишно сензационни факти, при това на вселелино ослушание и обозрение? Кой бе човекът…

Но няма защо да се спирам подробно на всеизвестни факти. Досието ми красноречиво говори само по себе си. Три пъти залавян и нито веднъж осъждан под верен етикет. Питайте когото щете в „Търтеите“.

Така че и сега, в това напечено и все по-напичащо се положение, аз отново запазих подобаващо присъствие на духа. Пуснах широка любвеобилна усмивка с надеждата, че не е прекалено тъмно да я забележи, и заговорих с жизнена сърдечност:

— О, Тъпи, привет. Тук ли си?

Каза, че бил тук.

— Отдавна ли?

— Отдавна.

— Чудесно. Тъкмо исках да те видя.

— Ами гледай ме. Излез иззад проклетата скамейка.

— Не, старче, благодаря. Предпочитам да се облягам на нея. Така гръбнакът ми отпочива по-добре.

— След секунда само — бавно изрече Тъпи — така ще те ритна в долната част на гръбнака, че няма да се спреш оттук до Лондон.

Повдигнах озадачено вежди. Напразно усилие при това осветление, но все пак допринасяше за целостта на постановката.

— Гласът на Хилдебранд Глосъп ли чувам? — попитах изумен.

Той потвърди и добави, че ако държа да се уверя, мога да мина отсам пейката. Освен това ме нарече с нецензурен епитет и не само епитет.

Вдигнах отново вежди.

— Хайде, Тъпи, не допускай кроткият ни разговор да прерасне в злост. „Злост“ ли беше думата, която търся?

— Не знам — отвърна той и с магарешка упоритост предприе поредните заобиколни действия спрямо скамейката.

Разбрах, че ако държа да кажа нещо, трябва да го изрека незабавно. Тъпи вече протягаше хищни ръце. И макар че посредством странично изхулване съумях да задържа пейката в стратегическо положение, никой не можеше да вещае колко дълго ще продължи това щастливо статукво. Така че минах по същество.

— Струва ми се, че знам какво те мъчи, Тъпи. Ако си бил в храсталака по време на разговора ми с доскоро присъстващата Анджела, смея да твърдя, че си чул какво й казах по твой адрес.

— Правилно смееш.

— Ясно. Е, не сега е моментът да се задълбаваме в проблемите на етиката. Много хора биха определили деянието ти като подслушване и нищо чудно да си навлечеш сурова критика. Не желая да наскърбявам чувствата ти, Тъпи, но такива постъпки не са свойствени на истинския англичанин. Тъпи, старче, трябва да признаеш, че поведението ти съвсем не е на истински англичанин.

— Аз съм шотландец.

— Тъй ли? — смаях се аз. — Сега чувам. Странно защо не подозираме в шотландство хора, чиито имена не започват с Мак? Редно е да се казваш МакГлосъп. Тъкмо да те питам тогава — продължих аз, вдъхновен от надеждата, че една академична дискусия на неутрална тема може да поотслаби напрежението — по повод на нещо, което ме озадачава от сума ти време насам. Какво точно слагате в агнешката саздърма? Често съм се питал.

Фактът, че единственият отговор на въпроса ми бе ловък подскок над скамейката, ме наведе на мисълта, че умът му не е в саздърмата.

— Все пак — продължих аз, като на свой ред се метнах газелесто през преградата, — това е страничен въпрос. Ако се върнем на темата, щом си бил в храстите и си чул какво казах за теб…

Тъпи се зае да обикаля скамейката в посока север-североизток. Аз установих курс юг-югозапад.

— Без съмнение си бил изненадан от начина, по който говорих.

— Ни най-малко.

— Какво? Нищо ли в естеството на забележките ми не ти се стори необичайно?

— Точно това очаквах от коварна хиена-предател като теб.

— Мило момче — запротестирах аз, — не си в свойствената си форма. Положително включваш бавно. Редно бе веднага да загрееш, че това е част от добре обмислен план.

— След секунда ще ми паднеш в ръчичките — отвърна Тъпи, като възстанови равновесието си след бързо мятане към гръкляна ми.

Затова без да губя време, започнах да изливам фактите пред него.

Говорейки бързо и движейки се още по-бързо, му разкрих чувствата си при получаването на телеграмата от леля Далия, мигновеното си втурване към местопроизшествието, размислите в колата и последвалото оформяне на подробен план. Говорех ясно и звънко и поради това с нарастваща тревога го чух да мърмори през стиснати зъби, което само влоши чуваемостта, че не вярва на нито една моя дума.

— Но, Тъпи — отчаях се аз, — защо? Според мен истината кънти във всяка сричка. Кое те прави толкова скептичен? Довери ми се, Тъпи.

Той спря, за да си поеме дъх. Тъпи всъщност не е дебел, колкото и язвително да твърди Анджела противното. През зимните месеци не спира да рита футбол с жизнерадостни крясъци, а през летните рядко изпуска от ръка тенис-ракетата.

Но по време на вечерята той без съмнение бе решил, че след болезнената сцена в килера всякакво по-нататъшно въздържание е безпредметно, та му отпусна края, отклони се от курса, а след подобно отдаване на изкуството на Анатол човек с едрото му телосложение не може да не позагуби от гъвкавостта си. По време на излагането на моя план, посветен на щастието и добруването му, въртележката ни около скамейката ставаше все по-оживена и през последните няколко минути заприличахме на огромни хрътки, погнали дребен заек по кръгла писта за радост на множеството.

За мое облекчение това очевидно го затрудни. Самият аз се поуморих и краткият отдих нямаше да ми се отрази зле.

— Не мога да разбера защо не ми вярваш — обадих се отново. — Не сме ли приятели от години? Не може да не си осъзнал, че като изключим случая, когато ме принуди да се цопна в басейна на „Търтеите“ — инцидент, който отдавна съм решил да предам на забвение и да оставя миналото да погребе своите мъртъвци, ако разбираш мисълта ми, та както казах, с изключение на този единствен случай винаги съм те ценил извънредно високо. Защо тогава, ако не поради описаните подбуди, бих те очернил пред Анджела? Отговори ми на този въпрос. И внимавай много.

— Как така „внимавай много“?

В интерес на истината и аз не знаех. Така се изрази съдията, когато бях на подсъдимата скамейка в качеството си на Юстис Плимсол от Лабърнъмс и тъй като на времето страхотно ме впечатли, реших да го пусна сега, за да придам тежест на довода си.

— Добре де, може и да не внимаваш много. Просто ми отговори на въпроса. Защо, ако не съм имал присърце интересите ти, бих те очернил така злостно?

Остър спазъм го раздруса от глава до пети. Бръмбарът, който в продължение на досегашния ни разговор се бе вкопчил с нокти и зъби в косата му и стискаше палци да му се размине, се стресна, отхвръкна и бе погълнат от мрака.

— Ей! — възкликнах аз. — Бръмбарът ти — обясних. — Ти май не го усети, но до този момент някакъв бръмбар се беше паркирал връз главата ти, само че вече го няма.

Той изсумтя презрително.

— Бръмбари!

— Не бръмбари. Само един.

— То бива, бива нахалство, ама твоето никъде го няма! — изсъска Тъпи, разтреперан като Гъсев тритон в разгара на любовния период. — Да ми плещиш за бръмбари, когато през цялото време знаеш, че си коварна хиена-предател.

Естествено, можеше да се поспори защо една коварна хиена-предател да няма право да споменава бръмбари и смея да отбележа, че един добър адвокат не би пропуснал да проведе кръстосан разпит.

За всеки случай пропуснах думите му край ушите си.

— За втори път ме обиждаш така. И — натъртих аз — настоявам да ми дадеш обяснение. Казах ти, че през цялото време съм бил воден от най-добри и човечни подбуди, целящи да те сдобря с Анджела. От сърцето ми капеше кръв, когато трябваше да говоря онези гадости и само споменът за дългогодишната ни дружба ми вдъхна сили да го сторя. А ти твърдиш, че не ми вярваш и ме наричаш с епитети, за които не съм сигурен дали някой съдия и съдебните му заседатели няма да те осъдят да платиш солидна сума за оскърбление. Разбира се, най-напред ще се посъветвам с адвоката си, но ще бъда много учуден, ако не последват съответни действия. Бъди разумен, Тъпи. Кажи, какъв мотив бих имал да те клепам? Поне един.

— Ще ти кажа. Да не си въобразяваш, че не знам? Ти самият си влюбен в Анджела.

— Какво?!

— И ме окаля, за да я настроиш против мен и да ме отстраниш от пътя си.

Никога досега не бях чувал по-налудничава щуротия. По дяволите, та аз познавам Анджела откак ходеше права под масата. Човек не се влюбва в близки роднини, които познава откак са ходели прави под масата. Освен това, не пишеше ли някъде из дебелите книги, че човек не може да се жени за братовчедките си? Или май беше за бабите?

— Тъпи, скъпи ми стари глупако — извиках аз, — това е пълна глупост! Ти си взел-дал!

— Нима?

— Аз да съм влюбен в Анджела? Ха-ха-ха!

— Не можеш да се измъкнеш с хахакане. Тя те нарече „миличък“.

— Знам. Този навик на младото поколение да миличкосва наляво и надясно куцо и сакато силно възмущава и моя милост. Бих го определил като разпуснатост.

— Ти разтриваше глезените й.

— По чисто братовчедски начин. Това не значи нищо. Проклятие, би трябвало да знаеш, че не я бих докоснал в дълбокия и истински смисъл на думата дори с въдичарски прът.

— Тъй ли? — възмути се той. — И защо не? Откъде-накъде? Да не би да не е достойна за теб? Кой си ти да се гнусиш от моята Анджела?

— Не ме разбра — побързах аз. — Когато казвам, че не бих я докоснал и с въдичарски прът, искам просто да ти внуша, че чувствата ми към нея се основават на сърдечно, но дистанцирано уважение. С други думи, можеш да бъдеш сигурен, че между тая млада гъска и мен никога не е съществувало и никога няма да съществува чувство по-топло и силно от обикновеното братовчедско дружелюбие.

— Подозирам, че ти си й подшушнал за снощното ми килерстване, за да ме спипа при компрометиращи обстоятелства с пая в ръка и по този начин да опетниш доброто ми име.

— Скъпи мой Тъпи! Един Устър? — Не вярвах на ушите си. — Мислиш, че един Устър е способен на това?

Тъпи взе да пухти тежко.

— Слушай — заговори най-сетне. — Излишно е да стоиш там и да спориш. Не можеш да отречеш фактите. Някой ми я отне в Кан. А ти самият каза, че през цялото Канско време е била с теб и не се е виждала с никой друг. Фукаше се за нощните ви къпания и разходките на лунна светлина…

— Не съм се фукал. Просто ги споменах.

— И държа да се уведомя, че щом те откопча от проклетата скамейка, ще ти откъсна крайниците един по един. Бавно. Защо изобщо са тия пършиви скамейки из градините! — възнегодува Тъпи. — Само пречат на хората.

Налагаше се да мисля скоротечно, а както вече споменах, тъкмо в такива случаи Бъртрам Устър е във върховната си форма. Внезапно си спомних скорошното недоразумение с Мадлин Басет и в пристъп на гениалност проумях, че мога да извлека от него някаква полза.

— Всичко си объркал, Тъпи — заговорих след отскок вляво. — Вярно, че прекарвах доста време с Анджела, но отношенията ми с нея от игла до конец бяха основани на най-чисто и всеобхватно приятелство. Мога да го докажа. По време на престоя ни в Кан чувствата ми бяха насочени в друга посока.

— Какво бяха?

— Насочени в друга посока. Чувствата ми. По време на престоя.

Налучках верния тон. Тъпи спря да обикаля скамейката. Вкопчената му в облегалката ръка се поотпусна.

— Вярно?

— Съвсем официално го заявявам.

— И коя е тя?

— Драги ми Тъпи, може ли един джентълмен да развява безпричинно името на една дама?

— Може, ако не държи да му откъсна глупавата глава.

Разбрах, че случаят е особен.

— Мадлин Басет — изтърсих аз.

— Коя?

— Мадлин Басет.

Изглеждаше смаян.

— Искаш да кажеш, че си влюбен в тая лигла Басет?

— Не бих я нарекъл „лигла“, Тъпи. Не е вежливо.

— По дяволите вежливостта. Искам факти. Ти с положителност ли твърдиш, че си влюбен в тая смахната напаст?

— Не виждам основания да я наричаш „смахната напаст“. Тя е извънредно чаровно и красиво момиче. Може някои от възгледите й да са странни — човек не може да се съгласи с нея по въпроса за звездите и зайците, но не е смахната.

— Добре, да оставим това. Значи твърдиш, че си влюбен в нея?

— Да.

— Звучи неубедително, Устър, доста неубедително.

Разбрах, че е настъпил моментът да нанеса съкрушителните щрихи.

— Ще те помоля да бъдеш дискретен по въпроса, Глосъп, защото няма и двайсет и четири часа, откак тя ме отхвърли.

— Отхвърлила те е?

— Като завивка. В същата тази градина.

— Преди двайсет и четири часа?

— Наречи ги двайсет и пет. Тъй че можеш с лекота да забележиш, че не аз съм ти отнел Анджела в Кан, ако въобще някой ти я е отнемал.

На устата ми беше да заявя повторно, че не бих докоснал Анджела и с въдичарски прът, но овреме се сетих, че изявлението не се посреща добре.

Мъжката ми откровеност сякаш даваше плодове. Смъртоносният пламък в очите на Тъпи взе да гасне. Имаше вид на наемен убиец, поспрял да преосмисли нещата.

— Разбирам — издума най-сетне. — Добре тогава. Съжалявам, че те обезпокоих.

— Няма нищо, старче — вежливо отвърнах аз.

Може да се твърди, че за пръв път, откак храстите започнаха да бълват Глосъповци, Бъртрам Устър си пое спокойно дъх. Не твърдя, че събрах сили да изпълзя иззад скамейката, но поне я пуснах и с нещо като облекчението на онези тримата от Стария завет след измъкването им от запалената пещ, дори посегнах замислено към табакерата.

Но в следващия миг неочаквано изсумтяване ме накара да дръпна пръстите си като ухапан. С потрес забелязах, че доскорошната ярост отново е обзела стария ми приятел.

— Какво, по дяволите, искаше да й кажеш с думите, че като малък съм бил оплескан с мастило?

— Скъпи ми Тъпи…

— Бях почти фанатично отдаден на личната си хигиена. Би могъл да ядеш храната си от мен. С мед да ме мажеш и да ме ближеш!

— Точно така. Но…

— И дето съм нямал душа. Та аз направо съм фрашкан с душа. Игла няма къде да падне от дълбока душевност! И не ме гледали с добро око в „Търтеите“…

— Но скъпи ми приятелю, нали ти обясних. Всичко това бе част от дълбокомисления ми замисъл.

— А, така било значи? Е, добре, но ми направи услугата в бъдеще да ме държиш настрана от идиотските си дълбокомислия.

— Както кажеш, старче.

— Добре тогава, разбрахме се.

Той потъна отново в мълчание, със скръстени на гърдите ръце, вперил пред себе си поглед като някой силен, неразговорлив герой на роман, комуто любимото момиче е дало пътя и той сега обмисля идеята дали да не прескочи до Скалистите планини да утрепе няколко мечки. Явната му вкиснатост събуди съчувствието ми, та реших да го утеша с добре подбрани мили думи.

— Тъпи, едва ли знаеш какво значи au pied de la lettre, но мисля, че точно този е начинът, по който не бива да приемаш току-що избълваното от Анджела.

Тъпи бе заинтригуван.

— За какво, по дяволите, ми говориш? — попита.

Явно трябваше да се поясня.

— Не приемай бръщолевенията й прекалено буквално, старче. Знаеш ги момичетата.

— Знам — отвърна той със сумтене, откъртило се от петите му. — Но бих искал никога да не бях го научавал.

— Тя несъмнено те е забелязала в храстите и е говорила така само за да те ядоса. Ти стоиш там, ако следваш психологията на положението, тя те зърва и по импулсивния начин, присъщ на женския персонал, решава да не пропусне случая да ти понатрие сол на носа, дето има една приказка, като разкрие откровено някои горчиви истини.

— Горчиви истини ли каза?

— Точно така.

Той пак изсумтя, с което ме накара да се почувствам като кралска особа, удостоена с двайсет и един топовни гърмежа. Не помня да съм срещал друг човек с такава дарба за сумтене.

— Какви „горчиви истини“? Та аз не съм дебел.

— Не, не, и дума да не става.

— И какво лошо има в цвета на косата ми?

— Съвсем наред е, Тъпи, старче.

— И въобще не олисявам по челото… Защо, по дяволите, се хилиш?

— Не се хиля. Само леко се усмихнах. Представих си как изглеждаш в очите на Анджела. Дебел по средата и тънък отгоре. Много е смешно.

— Смешно?

— Не, не…

— Дано да не съм чул правилно.

— Разбира се.

Стори ми се, че разговорът отново пое в нежелана посока. Дощя ми се да го прекратим. Така и стана. Защото в този момент нещо прошумоля в чемширите и аз видях, че по пътеката се задава Анджела.

Изглеждаше кротка, същинска светица, и носеше чиния със сандвичи. По-късно установих, че са с шунка.

— Бърти, ако видиш някъде господин Глосъп — заговори тя с мечтателно впити във фасадата на Тъпи очи, — бих искала да му предадеш тези сандвичи. Опасявам се, че може да е гладен, клетият. Наближава десет часа, а не е хапнал и залък след вечеря. Ще ги оставя на тази скамейка.

С тези думи се изниза обратно към къщата и аз реших, че нищо не ми пречи да я последвам. Нямаше какво да ме задържа повече при скамейката. Тръгнахме заедно и след малко нощната тишина зад гърба ни се раздра от трясъка на ядно ритната чиния със сандвичи с шунка, придружен от сподавените проклятия на разгневен силен мъж.

— Колко мирно и тихо е наоколо — отбеляза замечтано Анджела.