П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (14)

Четиринадесета глава

Разследванията ми разкриха, че приятелите, при които Анджела бе отишла да прекара деня, са семейство Стречли-Бъд, собственици на достолепното имение Кингъм Манър на около тринайсет километра по посока на Пършор. Не ги познавах, но явно бяха твърде обаятелни, защото Анджела събра сили да се откъсне от тях чак привечер и едва свари да се преоблече за вечеря. Тъй че успях да задвижа нещата чак когато изсърбахме кафето. Открих я в гостната и веднага я улових за рогата.

Пристъпих към задачата с чувства, твърде различни от изпълващите гърдите ми предната вечер, когато в същата тази гостна се отправих към мимозата Басет. Както казах и на Тъпи, от край време обожавам Анджела и нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от бъбренето с нея.

А по вида й личеше каква огромна нужда изпитва от моята помощ, утеха и, разбира се, бъбрене.

Честно казано, бях шокиран от злощастната промяна във външността на младата гъска. В Кан тя бе щастливо усмихнато английско момиче от най-висше качество, фрашкано с жизненост и дяволитост. А сега лицето й бе бледо и напрегнато като на център-нападател на хокеен отбор, който в допълнение към полученото кроше в ченето е бил наказан за „удар със стик“. Във всяка нормална компания изражението й би предизвикало незабавна тревога, но градусът на тъжовността в Бринкли Корт бе постигнал такива висоти, че никой не й обръщаше внимание. Всъщност не бих се учудил, ако чичо Том, свит в ъгъла си в очакване на неминиумия световен край, я намираше за неприлично весела.

Пристъпих към поредната точка от дневния ред с присъщия си непринуден маниер.

— Привет, дърто.

— Здравей, Бърти, миличък.

— Радвам се, че най-сетне се появи. Липсваше ми.

— Тъй ли?

— Тъй. Искаш ли да се поразтъпчеш?

— И още как.

В този момент клетият стар Тъпи изглежда получи ненадеен пристъп на гърч. Досега беше седял наблизо като истукан, впил поглед в тавана, но изведнъж подскочи като сьомга на въдица и преобърна ниската масичка, приютила ваза, купичка със сушени листа на рози, две порцеланови кученца и издание на Омар Хаям, подвързано с мека кожа.

Леля Далия нададе стреснат ловджийски рев. Чичо Том очевидно реши, че шумът е от рухването на Цивилизацията и даде своя принос, като счупи чашата си с кафето.

Тъпи се извини. Леля Далия с предсмъртни нотки в гласа отвърна, че вече нищо няма значение. А Анджела, която за секунда придоби надменен вид на принцеса от стария режим, сблъскала се с прекалено очебийна проява на дебелащина от страна на особено отблъскващ представител на престъпния свят, ме придружи навън. След малко двамата се разположихме на една от дървените скамейки в градината и аз вече бяха готов да се заема с доброто си дело си за вечерта.

Въпреки това реших, че ще е препоръчително да поразведря атмосферата с малко лек брътвеж. Човек не може да се юрне с рогата напред в толкова деликатна задача. И така, известно време си говорихме на неутрални теми. Тя ми разказа защо се била забавила толкова време при Стречли-Бъдови — Хилда Стречли-Бъд я помолила да й помогне в подготовката на бала за прислугата, който организирала утре вечер, а тя не можела да отклони задачата, тъй като целият домашен персонал на Бринкли Корт бил сред поканените. Аз отбелязах, че един среднощен гуляй е може би точно това, от което се нуждае Анатол, за да се поразведри и да спре да се цупи, на което тя отвърна, че Анатол нямало да ходи на бала. Когато леля Далия го замолила да отиде, той само трагично поклатил глава и продължил да говори за връщане в Прованс, където бил ценен и уважаван.

След настъпилото мълчание, породено от горното изявление, Анджела обяви, че тревата е мокра и смята да се прибере.

Това, естествено, напълно се разминаваше с намеренията ми.

— Не, постой още малко. Не сме имали възможност да си поприказваме, откак си се върнала.

— Ще си съсипя обувките.

— Сложи крака в скута ми.

— Добре. А ти ми поразтрий глезените, че съм уморена.

— Разбира се.

Уредихме нещата по описания начин и още няколко минути си бъбрихме безцелно. След това темата взе да се изчерпва. Направих някои уместни забележки по повод сценичните ефекти, като изтъкнах тишината на здрача, блещукащите звезди и мекия блясък на езерните води, а тя вяло се съгласи. Нещо изшумоля в храстите пред нас и аз изразих мнение, че вероятно е невестулка, а тя заяви, че не било изключено. Но явно беше разсеяна, та реших да не губя повече време.

— Е, старо — започнах аз, — научих всичко за дребните ти неприятности. Сватбените камбани май няма да ударят, а?

— Няма.

— Значи всичко е свършено, така ли?

— Да.

— Е, ако те интересува мнението ми, смятам, че извади голям късмет. Добре поне, че се измъкна от премеждието здрава и читава. За мен и без това е тайна как изтърпя оня Глосъп толкоз време. Той стои твърде ниско в класацията от всяка гледна точка. Бих го вписал като бозав. Възпротивен мазник и дебелак. Дълбоко ще съжалявам момичето, което се обвърже за цял живот с тулуп като Тъпи Глосъп.

Тук изпуснах горчив смях със саркастични нотки.

— Винаги съм ви имала за големи приятели — отбеляза не без учудване Анджела.

Изпуснах още един горчив смях, но малко по-къдрав.

— Приятели? Как не! Човек, естествено, трябва да се държи възпитано, но чак приятели… Клубно познанство и нищо повече. Освен това сме съученици.

— Откъде? От Итън ли?

— Велики Боже, не. Никога не бихме допуснали Тъпи в Итън. Бяхме заедно в началното, преди да постъпя в Итън. Помня какъв недодялан дивак беше. Целият в лекета и мастило и се миеше през седмица. С две думи — пропаднал тип, отхвърлен и презиран от всички.

Млъкнах. Бях леко объркан. Не постигах никакъв резултат, освен агонията, която ми причиняваше говоренето по този начин за човек, когото винаги съм смятал за скъпо и безценно приятелче (освен когато маха халки и ме принуждава да скачам в плувни басейни, издокаран с вечерен костюм). Кофти работа. Загледана немигащо в храстите, Анджела понасяше тези безочливи клевети и хули с лекота и спокойствие.

Опитах още веднъж.

— „Леке“ е най-точното понятие. Съмнявам се, че съм виждал сред децата по-голямо леке от тоя Глосъп. Накарай, когото щеш от хората, познавали го през онези години, да го опише с една дума и той ще каже „леке“. И до днес си е същият. Всичко се корени в миналото. Момчето е баща на мъжа.

Не даде признаци да ме е чула.

— Момчето — повторих аз, защото не исках да пропусне да оцени тази максима — е баща на мъжа.

— За какво говориш?

— За Глосъп.

— Стори ми се, че спомена нечий баща.

— Казах, че момчето е баща на мъжа.

— Кое момче?

— Момчето Глосъп.

— Той няма баща.

— Не съм казал, че има. Казах само, че е баща на момчето… тоест на мъжа.

— На кой мъж?

Забелязах, че разговорът стига до точка, отвъд която може да се омотае, ако не се вземат мерки.

— Това, което искам да ти внуша — заобяснявах аз, — е, че момчето Глосъп е баща на мъжа Глосъп. С други думи, всяка отблъскваща грешка и простъпка, карала другарчетата на момчето Глосъп гнусливо да бърчат нос, съществува и у мъжа Глосъп и го прави… мъжа Глосъп, чужд и невъзприеман в среда като „Търтеите“, където от хората се изисква известна доза приличие. Питай, когото щеш от „Търтеите“ и всеки ще ти каже, че денят, в който този червей Глосъп успя да пролази в списъка на членовете, е черен ден за клуба. Един не харесва лицето му, друг приема лицето му, а не понася навиците му. Но съществува консенсус, че е изтъкнат досадник.

Налагаше се отново да млъкна, отчасти за да поема дъх и отчасти за да преодолея почти физическото си терзание да говоря такива неща за клетия стар Тъпи.

— Има хора — отдадох се за пореден път на болезнената задача, — които може и да изглеждат, сякаш са спали с дрехите си, но са приемливи, защото са любезни и възпитани. Има и други, които макар да предизвикват недоброжелателни коментари с дебелината и неспретнатостта си, все пак жънат одобрение поради духовитостта и бляскавото си чувство за хумор. Но със съжаление трябва да отбележа, че наш Глосъп не спада към тези две категории. Освен дето прилича на нещо, изпълзяло от хралупата на прогнило дърво, той е и носител на първа награда за тъпота. Никаква душевност. Никакви теми за разговор. Накратко, всяко момиче, проявило неблагоразумието да се сгоди за него, има всички основания да се смята за късметлийка.

Отново млъкнах и хвърлих поглед към Анджела, за да разбера как вървят нещата. През цялото време, докато говорех, тя седеше, втренчена мълчаливо в храстите и ми се струваше невероятно, че не се нахвърля върху ми като тигрица, каквито бяха предварителните очаквания. Ако бях произнесъл и една десета от казаното пред всяка средностатистическа тигрица за любимия й тигър, тя сто на сто вече да си е ударила главата в тавана.

А в следващия миг едва се удържах да не падна.

— Да — кимна замислено братовчедка ми. — Напълно си прав.

— Ъ?

— Същото си мислех и аз.

— Какво!

— „Носител на първа награда за тъпота“. Какво точно попадение. Нищо чудно да оглавява челната десетка на най-големите тъпунгери на Англия.

Това ми дойде като гръмотевица от синьо небе. При съставянето на вече задействания подробен план не влизаше нейното присъединяване към изложените от мен съображения. Бях се подготвил за бурни протести. Очаквах сълзи на възмущение, истерични нападки и всичко, което се полага на женския арсенал.

Но сърдечното съгласие, с което бяха посрещнати изявленията ми, ме порази и ми даде повод за нов размисъл.

Анджела продължи със звънлив, запенен глас, сякаш темата извънредно й допадаше. Джийвс би ви казал думата, която ми се изплъзва. Май беше „екстатично“, ако това значи, че на лицето ви се изписва плам, който може да се уталожи само с пожарогасител. Та ако това е точната дума, такъв бе начинът, по който тя изливаше чувствата си към клетия Тъпи. Съдейки по възторга й, все едно че беше придворен поет, възпяващ достойнствата на любимия си монарх или Гъси Финк-Нотъл, описващ новите си постъпления от неизследвани досега тритони.

— Бърти, толкова ми е приятно най-сетне да си поговоря с човек, който има правилен поглед върху тоя Глосъп. Мама твърди, че бил добро момче, което са пълни глупости. Той е самовлюбен, с меродавни мнения по всички въпроси, непрекъснато влиза в спорове, пуши прекомерно, яде прекомерно, пие прекомерно и не харесвам цвета на косата му. Не че след година-две ще има коса, за която да си заслужава да се говори, тъй като е започнал да олисява на челото и утре-вдругиден ще е плешив като яйце, а е последният човек, който може да си го позволи. Що се отнася до начина, по който непрекъснато се тъпче, може да се каже, че е направо противен. Знаеш ли, заварих го в един часа през нощта да нагъва в килера месен пай с бъбречета! Не беше останало почти нищо. И всичко това след огромната вечеря, която погълна. Толкова е отвратително. Но не мога да стоя тук цяла нощ и да говоря за мъже, които не заслужават една моя дума и нямат достатъчно мозък да различат акула от писия. Прибирам се.

И като загърна плътно около раменете си шала, който бе наметнала да я пази от вечерната роса, тя се изниза и ме остави сам в смълчаната нощ.

Всъщност не съвсем сам, защото след секунда храстите пред мен се развълнуваха и от тях изскокна Тъпи.