П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (11)

Единадесета глава

Живителните течности бяха спретнато подредени на масичката за сервиране и да си сипя в чашата два-три пръста с малко сода бе въпрос на секунди. После се оттеглих в едно кресло и вдигнах крака, отпивайки от сместа с безгрижното блаженство на Цезар след прекосяването на Рубикон.

Оставих Устъровата мисъл да се рее над случващото се в момента в градината с розите и се почувствах окрилен и ободрен. За нищо на света не бих променил мнението си, че Огъстъс Финк-Нотъл е последна дума на Природата, що се отнася до производството на неспасяеми тиквеници, но все пак нямаше две мнения по въпроса, че аз го харесвам, желая му доброто и не бих бил по-дълбоко развълнуван от ухажването му дори ако самият аз слагах главата в торбата.

Мисълта, че до момента трябва да е приключил с встъпителните реплики и сега е задълбал в официалното обсъждане на плановете за медения месец ме изпълваше с морна приятност.

Естествено, отчитайки естеството на Мадлин Басет (звезди, зайци, феи и пр.), една трезва дружеска тъга би била къде-къде по-уместна. Но човек е философ и като такъв си дава сметка, че вкусове разни. Импулсът на всеки здравомислещ мъж може да му диктува да хукне през глава при вида на Басет, ала по някаква все още неизследвана причина тя дълбоко допадаше на Гъси и толкоз.

На това място бях разбуден от отварянето на врата. Някой влезе и леопардово се метна към масичката за сервиране. Свалих си краката и видях, че е Тъпи Глосъп.

При вида му ме боцнаха леки угризения на съвестта, които ме подсетиха, че във въодушевлението по уреждането на Гъси бях занемарил другия си клиент. Това се случва често с два пъпеша под мишницата. Така или иначе, вече можех да забравя за Гъси и да посветя цялото си внимание на Глосъповия проблем.

Бях извънредно доволен от начина, по който той се справи на вечеря. Уверявам ви, беше нелека задача, защото копанята се пълнеше с храна от най-върховно качество, а nonnettes de poulet Agnès Sorel бе в състояние да сломи и най-отчаяната съпротива. Но той го бе подминал като професионален постник и аз се гордеех с него.

— О, Тъпи — обадих се аз. — Тъкмо исках да те видя.

Той се обърна с чаша в ръка и тутакси видях, че въздържанието му се отразява подчертано зле. Приличаше на сив вълк от руските степи, видял, че избраният апетитен мужик се е покатерил на високо дърво.

— Тъй ли? — рече доста неприязнено. — Ами ето ме.

— Е?

— Какво „Е“?

— Докладвай.

— Какво да докладвам?

— Нямаш ли да ми кажеш нещо за Анджела?

— Имам. Тя е трижди проклета проклетница.

Разтревожих се.

— Нима още не е дотърчала загрижена при теб?

— Не е.

— Странно.

— Кое му е странното?

— Би трябвало да е забелязала липсата ти на апетит.

Тъпи се разлая дрезгаво, сякаш душевните му сливици бяха възпалени.

— Липса на апетит ли? Големият каньон трева да пасе в сравнение със стомаха ми.

— Смелост, Тъпи! Мисли си за Ганди.

— Какво за Ганди?

— Той не се храни нормално от години.

— Аз също. Ганди ряпа да яде.

Осъзнах, че е препоръчително да сваля темата Ганди от дневния ред.

— Вероятно в този момент те търси.

— Кой, Ганди ли?

— Не, Анджела. Не може да не е забелязала върховната ти саможертва.

— Ако питаш мен, нищо не е забелязала, защото е твърдоглаво диване. Сигурен съм, че за пет пари внимание не е обърнала.

— Стига, Тъпи — настоях аз, — че тръпки ме побиват. Не заемай такава песимистична позиция. Няма начин да не си е глътнала езика, когато ти се отказа от ония nonnettes de poulet Agnès Sorel. Прояви сензационно себеотрицание, което се виждаше и без бинокъл. Що се отнася до cépes à la Rossini…

От разкривената му уста се изтръгна дрезгав крясък.

— Няма ли да млъкнеш, Бърти! Да не съм от дърво? Не е ли достатъчно трагично да седиш на масата и да наблюдаваш как ястията на Анатол едно по едно се изнизват, та да слушам после и теб? Не ми напомняй за онези nonnettes. Няма да го понеса.

Опитах се да го насърча и утеша.

— Бъди мъж, Тъпи. Съсредоточи мислите си върху студения месен пай в килера. Както пише в Книгата на книгите, доброто идва с утрото.

— Именно с утрото. А сега е едва девет и половина вечерта. Не можа ли да намериш друга тема? Тъкмо когато се опитвам да не мисля за храна?

Схванах мисълта му. Щяха да минат часове, преди да докопа пая. Изоставих опитите за светски разговор и двамата помълчахме. След малко той се изправи и започна да обикаля стаята по особено възбуден начин, подобно на лъв в зоологическа градина, който е чул гонга за вечеря и се надява пазачът да не го подмине при разпределението на благата. Тактично отместих взор, но чувах как рита столове и маси. Душата му несъмнено се гънеше в неназоваеми мъки и бе вдигнал кръвното.

Най-сетне се върна в креслото си и забелязах, че напрегнато се взира в мен. Дори аз проумях, че желае да сподели някаква тайна мъка.

И не сбърках. Потупа ме многозначително по коляното и започна:

— Бърти.

— Ъ?

— Да ти кажа ли нещо?

— Ама, разбира се, старче — сърдечно откликнах аз. — Тъкмо взех да усещам, че тази сцена се нуждае от малко диалог.

— Тая работа с мен и Анджела.

— Да?

— Много мислих по въпроса.

— Тъй ли?

— Подложих всичко на безмилостен анализ и стигнах до извода, че някой ми мъти водата.

— Не те разбирам.

— Добре. Да разгледаме фактите. До момента на тръгването й за Кан Анджела ме обичаше. Беше хлътнала по мен до уши. Бях златното й момче в пълния смисъл на думата. Ще го отречеш ли?

— Ни най-малко.

— А веднага щом се върна, избухна тази свада.

— Така е.

— За нищо.

— Е, чак пък за нищо! Бил си доста нетактичен спрямо акулата й.

— Спрямо акулата й бях прям и откровен. Точно това искам да подчертая. Вярваш ли искрено, че някакво си мижаво неразбирателство по повод риба-цаца може да накара едно момиче да даде пътя на мъж, ако сърцето й наистина му принадлежи?

— Разбира се.

Не можех да проумея как не вижда най-елементарни неща. Но от друга страна, клетият стар Тъпи никога не е бил силен по тънкостите. Той е от едрите, корави, луди по футбола мъжаги, лишени от възвишена чувствителност, както се изразява Джийвс. Няма равен на себе си при пресичането на някой пас или скачането с подковани футболни обуща по лицето на противника, но когато трябва да се ориентира в непредсказуемите женски настроения, хич не го търсете. Просто не би му минало през ума, че едно момиче може да предпочете да съсипе живота си, отколкото да обърне гръб на своята акула.

— Глупости! Това е само претекст.

— Кое?

— Акулата. Иска да ме разкара и се вкопчва в първата предоставена сламка.

— Не, не, не си прав.

— Казвам ти, че е така.

— Но защо, за Бога, ще иска да те разкара?

— Точно така. Този въпрос си зададох и аз. И сега ще ти кажа защо. Защото си пада по друг. Това направо ще ти избоде очите. Няма друго обяснение. Тръгва за Кан хлътнала по мен и се връща отхлътнала. Явно през тези два месеца е прехвърлила чувствата си към някой гадняр, когото е срещнала там.

— Не, не, не си прав.

— Стига повтаря едно и също! Не може да не съм прав. Е, ще ти кажа едно нещо и можеш да го приемеш за официално изявление. Ако този гнусен калтак ми падне в ръчичките, ще е най-добре веднага да запази стая в любимия си санаториум, защото няма да го галя с перце по главата. Възнамерявам, ако и когато го открия, да го сграбча за кирливия врат и да го друсам, докато посинее, а след това ще го обърна наопаки като ръкавица и ще го накарам да си изяде вътрешностите.

С тези думи той напусна стаята, а аз изчаках минута-две да се отдалечи, станах и се запътих към гостната. Тъй като склонността на жените да се заседяват в гостната след вечеря е силно изявена, очаквах да намеря там Анджела. Възнамерявах да разменя няколко думи с нея.

Както вече сами сте разбрали, почти не обърнах внимание на Тъпивата теория, че някой натрапник е откраднал сърцето и в Кан, защото ми се стори твърде несъстоятелна и рожба на неуравновесения мозък на страдалеца. Естествено, всичко се коренеше в акулата и само в нея. Тя бе причината за креещата любов и бях убеден, че няколко думи с братовчедка ми като нищо ще загладят засечката.

Защото, честно казано, не можех да допусна, че момиче с нейната природна кротост и всеотдайно сърце не е било трогнато до дън бездънната си душа от гледката, която клетият Тъпи предостави на съвкупния ни взор по време на вечеря. Дори икономът на леля Далия Сепингс — студен и безчувствен мъж — ахна и се сгърчи, когато Тъпи върна онези nonnettes de poulet Agnès Sorel, а пък лакеят, поднасящ картофите, се олюля, като застигнат от халюцинации. Направо не можех да допусна, че значимостта на случилото се е убягнало от вниманието на мило същество като Анджела. Очаквах да я намеря в гостната с кървящо сърце, узряла за незабавни миротворни планове.

Ала когато влязох в гостната, само леля Далия погали взора ми. Вярно, че ми хвърли сярнокисел поглед, но го отдадох на факта, че и тя като Тъпи мъжествено бе пренебрегнала менюто. Човек не може да очаква от леля с куркащи черва да се държи като леля с пълен тумбак.

— А, ето те и теб — обяви тя.

Което си беше самата истина.

— Къде е Анджела? — попитах.

— Легна си.

— Вече?

— Боляла я глава.

— Хм.

Това хич, ама хич не ми хареса. Момиче, забелязало как прокуденият любим сензационно се отказва от храната, смисъл на неговия живот, не си ляга с главоболие. Напротив, мотае се наоколо, мята му смутени, пълни с разкаяние погледи изпод сведени ресници и в общи линии се мъчи да му внуши, че ако желае да седнат на кръглата маса, тя няма нищо против. Да, длъжен съм да призная, че това лягане с главоболие доста ме разтревожи.

— Легна си значи? — замислено промърморих аз.

— За какво ти е притрябвала?

— Мислех, че може би ще иска да се поразходим и да си побъбрим.

— На разходка ли отиваш? — попита леля Далия с внезапен изблик на интерес. — Къде?

— Ами… тук и там.

— Тогава би ли ми направил една услуга?

— Само кажи.

— Няма да ти отнеме много време. Знаеш пътеката, която минава покрай оранжерията и води в зеленчуковата градина. Ако вървиш все по нея, ще стигнеш до езерото.

— Точно така.

— В такъв случай ще те помоля да вземеш едно хубаво дебело въже или тел, да тръгнеш по пътеката, докато стигнеш езерото…

— Езерото. Разбрах.

— … и да се огледаш за някой хубав, тежък камък. Голяма тухла също ще свърши работа.

— Разбирам — излъгах аз. — Камък или тухла. Така. А после?

— После — продължи любимата ми роднина — искам като послушно момче да вържеш тухлата за единия край на въжето, да увиеш другия около трижди проклетия си врат, да скочиш в езерото и да се удавиш. След няколко дни ще изпратя някой да те измъкне и погребе, защото ще изпитвам остра необходимост да танцувам върху гроба ти с тежко подковани обуща. За предпочитане с остри кабарчета.

Бях по-ошашавен от всякога. И не само ошашавен, ами наскърбен и негодуващ. Веднъж четох книга, в която девойката „бързо избяга от стаята, обзета от страх, че ужасни думи ще се отронят от устните й и твърдо решена да не остане нито ден повече в този дом, където бе срещнала единствено обиди и неразбиране“. Сега разбрах какво е имал предвид авторът.

Но веднага си напомних, че човек трябва да проявява разбиране към жена, съдържаща само половин лъжица супа, поради което секнах потока от разтопена лава, леещ се от устата й.

— За какво — започнах благо аз — е цялата тази дандания? Имаш вид на човек, който го е яд на Бъртрам.

— Яд!

— Яд. Защо е тази зле прикрита враждебност?

Очите й забълваха огън и жупел и опърлиха косата ми.

— Кой беше тъпанарът, кой беше кретенът, кой беше нечленоразделният печен-недопечен и дран-недодран малоумник, който съумя да ме убеди въпреки здравия разум и вътрешната ми съпротива да не вечерям? Трябваше веднага да се досетя…

Правилно бях разгадал корена на антиустъровото й настроение.

— Добре, лельо Далия, разбрах как се чувстваш. Малко си кухичка отвътре, а? Но нищо, агонията ще премине. На твое място, когато всички си легнат, бих се промъкнал на пръсти долу и бих нападнал килера. От сигурен източник знам, че там се гуши прекрасен месен пай с румена коричка, който заслужава внимателно проучване. Имай вяра, лельо Далия — настоях аз. — Скоро ще се появи чичо Том, бълбукащ и преливащ от съчувствие и тревожни въпроси…

— Нима? А знаеш ли къде е той сега?

— Не съм го виждал.

— Седи в кабинета си, заровил лице в ръце, и мутолеви с пресъхнали устни неназоваеми слова по адрес на Цивилизацията и разрухата.

— Ъ? Но защо?

— Защото току-що изпълних сърцераздирателното задължение да му съобщя, че Анатол ни напуска.

Признавам, че се олюлях.

— Какво!?

— Връчи ми двуседмичното си предизвестие. Всичко това в резултат на пъкления ти замисъл. Какво очакваш да направи един чувствителен, темпераментен френски готвач, когато ти ходиш от човек на човек и ги подкокоросваш да не вечерят? Разбрах, че когато първите две ястия са били върнати в кухнята фактически недокоснати, чувствата му били тъй наранени, че ревнал като дете невръстно. А когато ги последвала, и останалата част от вечерята, Анатол стигнал до извода, че това е преднамерено и добре пресметнато оскърбление и тутакси решил да върне портфейла.

— Божичко!

— Късно е да се божичосваш! Анатол, тази всевиша благодат за стомашните сокове, ще се изпари като роса от розов цвят само заради твоето ненадминато малоумие. Сега разбираш защо настоявам да скочиш в езерото и то без много разтакаване. Трябваше още щом стъпи в почтения ми дом и започна да се правиш на умник, дето хич не ти отива, да се досетя, че ще ни сполети някакво отвратително бедствие.

Тежки думи, разбира се, особено от устата на любима леля, но не можех да й се сърдя. Погледнато от определен, макар и изкривен ъгъл, Бъртрам несъмнено бе стъпил накриво.

— Съжалявам.

— Много важно, че съжаляваш.

— Мислех, че е за добро.

— Следващия път опитай да си злонамерен. Тогава дай Боже да се отървем само с повърхностни охлузвания.

— Казваш, че чичо Том не е във възторг?

— Стене като осъдена душа. И всяка възможност да получа онези пари заспа вечния си сън.

Почесах се замислено по брадичката. Никой не знае по-добре от мен какъв удар ще е за чичо Том загубата на Анатол.

В по-ранен етап на хрониките си вече поясних, че странният субект, с когото леля Далия бе обвързала живота си, има вид на многострадален птеродактил, дължащ се на обстоятелството, че годините, прекарани в трупане на милиони в Далечния изток, така са повредили храносмилането му, че единственият готвач, успял някога да вкара в организма му храна, без да предизвика Велика октомврийска социалистическа революция под третото копче на сакото му, бе ненадминатият надаренец Анатол. Лишен от услугите на французина, единственото нещо, което би бутнал на жена си, бе някой и друг вкиснат поглед. Да, нещата безспорно бяха поели в трънлива посока и трябва да призная, че в този момент на върховно напрежение се почувствах пресъхнал откъм конструктивни хрумвания.

Уверен обаче, че такива скоро ще разцъфтят, аз за сетен път не паднах духом.

— Лошо — обобщих лаконично положението. — Без съмнение много лошо. Голям удар за всички ни. Но не се безпокой, лельо Далия, аз ще оправя нещата.

Вече споменах трудността да подскочиш във въздуха от седнало положение, като изтъкнах, че лично за мен това е непосилен подвиг. Не и за леля Далия. Както беше дълбоко потънала в мекото кресло, така без видимо усилие се стрелна като млад фазан. Лицето й се разкриви от спазъм на ужас и мрачно предчувствие.

— Само да си посмял да продължиш с налудничавите си интриги…

Явно всеки опит за спор бе безполезен. Очевидно не можеше да се владее. Поради това се ограничих с един широк жест на обич и съчувствие и напуснах стаята. Не мога да се закълна, че ме замери с красиво подвързания том на „Творби на Алфред, лорд Тенисън“. Беше на масичката до лакътя й, а когато затварях вратата, някакъв тежък предмет улучи с трясък дървото, но бях твърде погълнат от грижи, за да му отделя внимание.

Упреквах се, че не бях взел предвид възможния ефект от внезапното хранително въздържание от страна на челния отряд на компанията върху импулсивния провансалски темперамент на Анатол. Трябваше да се досетя, че на галите тия не им минават. Всеизвестна е осъдителната им тенденция да кипват при най-незначителния повод. Без съмнение, човекът бе вложил цялото си сърце и душа в онези nonnettes de poulet и девствената им непокътнатост, в която ги е видял да се връщат при него, му е подействала като незаслужен ритник.

Както и да е, от разляното мляко никому никаква полза. Непосредствената задача на Бъртрам бе да оправи нещата и с нея на уста закрачих по поляната, замислен в тази насока, когато чух стон на толкова осъдена душа, че се зачудих дали не произхожда от чичо Том, дошъл да стене на воля в градината.

Огледах се, но не видях жива чичова душа. Бях озадачен. Тъкмо се настроих да продължа с мисловната дейност, когато звукът ме сполетя отново. Надзърнах в сенките и различих смътна фигура, седнала на една от щедро разхвърляните наоколо скамейки, и друга неясна фигура до първата. След втори, по-проницателен поглед, картинката ми се изясни.

Смътните фигури бяха (в посочения ред) Гъси Финк-Нотъл и Джийвс. А защо Гъси стенеше с цяло гърло, нямах и най-малката представа.

Не, за грешка и дума не можеше да става. Определено не пееше. Нещо повече, имаше вид на подло цапардосан с новината за поголовен мор сред тритоновата популация.

— Добър вечер, сър — поздрави ме Джийвс. — Господин Финк-Нотъл не се чувства добре.

Аз също. Гъси премина на ниско, бълбукащо стенание и вече не можех да си затварям очите пред факта, че не е щастлив. Е да, бракът не е цвете за мирисане и съзнанието, че е на косъм от него, често трови сърцето на мъжа, но никога не бях виждал новоизлюпен годеник да го преживява толкова тежко.

Гъси вдигна поглед. Тъп, безжизнен поглед. Вкопчи се в главата си и отскубна две щедри шепи окосмение.

— Сбогом, Бърти — проговори той и се изправи.

Стори ми се, че долових грешка.

— Искаш да кажеш „здравей, Бърти“.

— Не, искам да кажа сбогом. Отивам си.

— Накъде си тръгнал?

— Към зеленчуковата градина. Ще се давя.

— Не ставай магаре.

— Не съм… Магаре ли съм, Джийвс?

— Може би сте малко неблагоразумен, сър.

— Задето искам да се давя?

— Да, сър.

— Смяташ, че ще е по-добре да не се давя?

— Не бих ви го препоръчал, сър.

— Много добре, Джийвс. Щом ти казваш. В края на краищата, на госпожа Травърс ще и бъде неприятно, ако поръся езерото и с подпухнали трупове.

— Да, сър.

— Тя беше много мила с мен.

— Да, сър.

— И ти беше много мил с мен, Джийвс.

— Благодаря, сър.

— Ти също, Бърти. Много мил. Всички бяхте много мили е мен. Много, много мили. Наистина много. Нямам никакви оплаквания. Добре, вместо това ще се поразходя.

И запреплита крака в мрака, а аз го проследих с оцъклени очи.

— Джийвс — започнах и с чиста съвест признавам, че в смайването си измячих като козле, копнеещо да привлече вниманието на родителското тяло, — какво, по дяволите, беше това?

— Господин Финк-Нотъл не е на себе си, сър. Имал е мъчително преживяване.

Опитах се да скърпя кратък обзор на предходните събития.

— Оставих го насаме с госпожица Басет.

— Да, сър.

— Бях обработил почвата.

— Да, сър.

— Той знаеше какво трябва да направи. Инструктирах го дума по дума.

— Да, сър. Господин Финк-Нотъл потвърди изявлението ви.

— Ами тогава…

— Със съжаление трябва да ви осведомя, сър, че е възникнало непредвидено препятствие.

— Искаш да кажеш, че нещо се е сфръчкало?

— Да, сър.

— Но как? Та тя го обича, Джийвс.

— Нима, сър?

— Чух го от собственоръчната й уста. На него му оставаше само да изплюе камъчето.

— Да, сър.

— Е? Не го ли е направил?

— Не, сър.

— За какво, по дяволите, е говорил тогава?

— За тритоните, сър.

— За тритоните?

— Да, сър.

— За тритоните ли каза?

— Да, сър.

— Но от какъв зор ще й говори за тритоните?

— Не го е сторил от непосредствен зор, сър. Доколкото разбрах от господин Финк-Нотъл, нищо не е било по-далеч от преките му намерения.

Цъ. Не схванах.

— Никой не може зорлем да те накара да говориш за тритони — постанових накрая твърдо.

— Господин Финк-Нотъл е станал жертва на внезапен и злощастен пристъп на притеснителност, сър. Призна, че си глътнал езика, щом се оказал насаме с младата дама. При подобни обстоятелства господата често започват да говорят напосоки и казват първото нещо, което им дойде наум. В случая с господин Финк-Нотъл това естествено се оказали тритоните и грижите за тях в болест и здраве.

Завесата се раздра пред очите ми. Включих. В моменти на криза и аз съм падал жертва на подобни изживявания. Помня как веднъж задържах повече от десет минути зъболекаря, насочил бормашината към един от долните ми кътници, с вица за шотландеца, ирландеца и евреина. Направих го съвсем машинално. Колкото повече онзи се стараеше да проникне в устната ми кухина, толкова повече аз повтарях „таквиз ми ти работи“, „тюх да му се не види“ и „вай, вай“. Когато човек се панира, сам не се чува какви ги плещи.

Можех да се поставя на мястото на Гъси. Представих си нагледно сцената. Стоят си двамцата с Басет, сами, потънали във вечерния покой. Без съмнение, точно както го бях посъветвал, е изстрелял приказките за залези, феи и тъй нататък и е стигнал до репликата, че има да й казва нещо. И тогава тя свежда очи и изрича: „О, нима?“.

Виждах го как й казва, че нещото е много важно нещо, на което човек би очаквал тя да отвърне: „Наистина?“ или просто рязко да поеме дъх. Сетне погледите им се срещат, точно както моят срещна тъжния поглед на зъболекаря, и нещо внезапно го клъцва през стомаха, пред очите му причернява и миг по-късно шашардисано чува гласа си, който започва да каканиже за тритони. Да, психологията на ситуацията ми беше ясна като кладенчова вода.

Въпреки това не можех да не упрекна Гъси. Когато е осъзнал, че тритоните заемат неуместно голяма част от разговора, трябвало е да овладее напъна си да ги пропагандира. Колкото и да се е оплел, трябвало е да прояви троха здрав разум и да си даде сметка, че проваля работата. Няма момиче, което, веднъж подведено да повярва, че мъжът се кани да му излее душата си в пристъп на трескава страст, да приеме благодушно факта, че той се отплесва в полза на блатната фауна.

— Лоша работа, Джийвс.

— Да, сър.

— И колко са продължили тези щуротии?

— Доколкото разбрах, сър, доста време. Според господин Финк-Нотъл, той предоставил на госпожица Басет пълна и всеобхватна информация не само по отношение на обикновения тритон, но и на качулатите му и ципести разновидности. Описал й как през любовния период тритоните живеят във водата, хранят се само с попови лъжички, ларви на насекоми и ракообразни, как след това се устремяват към сушата и се прехранват с плужеци и червеи и как новороденият тритон има три чифта дълги, ветрилообразни външни хриле. Тъкмо се заел да обяснява, че тритоните се различават от саламандрите по формата на опашката, която е сплескана, и че при повечето видове преобладава подчертан сексуален дуоморфизъм, когато младата дама скочила на крака и обявила, че е крайно време да се прибира.

— И после…

— После се прибрала, сър.

Замислих се. Все повече изпадах в плен на впечатлението, че Гъси е човек, комуто твърде трудно се помага. Очевидно енергията и волята да довежда нещата докрай напълно му липсваха. Човек с нечовешки мъки успява да го постави в положение, когато от него се иска само да атакува, а той вместо това хуква по криволичещи обиколни пътеки и тотално се разминава с целта.

— Лоша работа, Джийвс.

— Да, сър.

Разбира се, при по-щастливи обстоятелства щях да изискам мнението му по въпроса. Но след случката с френското сако устните ми бяха запечатани.

— Трябва да обмисля новосъздалото се положение.

— Да, сър.

— Ще си поблъскам главата и ще намеря изход.

— Да, сър.

— Е, лека нощ, Джийвс.

— Лека нощ, сър.

Изниза се и остави замисления Бъртрам Устър неподвижен в сенките. Трудно ми беше да реша какво да предприема, за да постигна максимални резултати.