Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (16)

15. Г-н Монк и трупът

Бяхме в Германия едва от двайсет и четири часа, а ни предстоеше да видим мъртво тяло. Това не е точно в списъка ми с неща за вършене, когато отида на ново място. Но същото се случи, когато Монк ме последва на Хаваите, когато отидохме на дегустация на вино в Напа, и когато беше гост на сватбата на брат ми. Където и да отиде Монк, винаги можете да разчитате, че там рано или късно ще се появи мъртво тяло.

Може би точно затова той никога не получаваше покани за сватби, годишнини, рождени дни, празненства, филмови прожекции, посещения на семинари, на които в замяна на няколко часа от времето си получаваш безплатна почивка, или на каквото и да било друго. Нищо не убива едно добро изкарване по-бързо от едно убийство. Той привлича повече смърт от Джесика Флечър^[1], а тя е на практика Мрачният жътвар по домашен халат.

Местопрестъплението беше една от онези къщи близнаци, построени в полите на планината под гората, точно под сянката на „Франциск“. Къщата близнак беше широка постройка с оформена като буква А външна облицовка с еднакви предни врати и прозорци. Сигурна съм, че Монк оценяваше съвършената симетрия.

Един полицай размотаваше полицейска лента на червени и бели ивици и я увиваше около дърветата и стълбовете на уличните лампи на имота, за да я закрепи. На полицейската лента пишеше polizeiabsperrung^[2]. Онова, което вече със сигурност бях забелязала за немския език, беше, че той, изглежда, наблъскваше цели изречения в една дълга, неразбираема дума.

Шуст повдигна лентата, за да можем да минем под нея, а после ни придружи в десния край на къщата близнак.

Тя беше малка, може би шейсет и пет квадратни метра, като дневната и кухнята бяха на първия етаж, а спалнята — на втория. Обзавеждането беше в европейски стил, с вехти мебели от седемдесетте години, с множество ярки цветове.

Жертвата беше мъж, който ми се стори в началото на трийсетте. Беше проснат настрани върху пода, недалеч от ръката му имаше пистолет. Косата му беше сплъстена от кръв. Това определено не беше идеята ми за разглеждане на забележителности.

Над тялото стояха двама мъже. И двамата бяха със стандартни костюми и вратовръзки, тоест, същото типично за зле платените цивилни полицаи облекло, което можеше да се види в Америка. Предполагам, че някои неща са верни навсякъде — на полицаите не се плаща достатъчно, а хората убиват.

Единият от мъжете имаше огромни черни мустаци, които изглеждаха така, сякаш някоя врана е паднала в локва машинно масло и се е опитала да литне, а вместо това се е блъснала в лицето му. Претенциозните мустаци напълно владееха лицето му, а, честно казано, и цялата стая.

Другият беше по-млад, с настойчиво, напомнящо за малко кученце, изражение на бледото си, бебешко лице. Стискаше бележника и химикалката си, сякаш бяха спасителни пояси.

— Главен комисар Щофмахер — обърна се Шуст към мъжа със страховитите мустаци, — това са Ейдриън Монк и неговата асистентка, Натали Тийгър.

Щофмахер подаде ръка на Монк:

— Добре дошли в Лор, господин Монк. Вашата репутация ви изпреварва — каза той и отпрати полицай Шуст с махване на ръка. Полицаят си тръгна.

— Чували сте за мен? — Монк се ръкува с Щофмахер.

— Бяхте предшестван от телефонно обаждане от моите началници — каза Щофмахер. — Казват ми, че сте най-добрият детектив в Сан Франциско, може би в цяла Америка.

— Наистина съм — каза Монк.

— Забравиха да споменат колко сте скромен — рече Щофмахер.

— Освен това съм много спретнат — каза Монк, като се опитваше да изтръска малко бял пух от обувката си.

— Това е добре да се знае — каза Щофмахер, като го погледна с присвити очи. Явно не беше сигурен как да възприема Монк. Повечето хора не са.

Мъжът до Щофмахер се прокашля. Щофмахер схвана намека.

— Това е комисар Гешир — каза Щофмахер, почти неохотно.

— Винаги се радвам да срещна друг колега в прилагането на закона. По една случайност аз съм най-добрият детектив в това управление — каза Гешир на Монк, докато му подаваше ръката си. Монк я разтърси.

— Поздравления — каза Монк, като все още ту свиваше ту отпускаше крака си, за да се отърве от зловредното пухче. Най-после то отлетя.

— Освен това си и единственият детектив в управлението — каза Щофмахер.

— Което ме поставя на върха — каза Гешир.

— Или на дъното — каза Щофмахер. — Ако броиш и мен.

— Вие сте шефът — каза Гешир, — така че не се броите.

Бяха толкова заети да спорят, че явно никой от тях не забеляза как Монк си дезинфекцира ръцете с мокра кърпичка. Докато наблюдавах двамата детективи, ме завладя странно чувство на дежа вю.

— Казваш ми, че не се броя? — рече Щофмахер. — Може да ти се наложи да обмислиш последиците от тази реплика.

Гешир нервно пристъпи от крак на крак:

— Английският ми не е много добър. Вероятно съм избрал погрешните думи.

— Сигурен съм, че е така — каза Щофмахер.

Той се обърна към Монк, който в този момент вече започваше да се разхожда из стаята, накланяйки глава ту на една, ту на друга страна, правейки своето дзен детективско упражнение.

Подейства ми успокояващо да го гледам как работи. Това означаваше, че не е изгубил изцяло способността си да се владее. Може би сега, когато имаше какво да запълва ума и времето му, можеше и да не е толкова обсебен от мисълта за човека с шестте пръста, когото смяташе, че е видял на пазара.

Щофмахер ме погледна:

— Какво прави?

— Разкрива убийството — казах, с поглед, привлечен към мустаците на Щофмахер. Никога не бях виждала такова нещо. Запитах се по колко ли часа прекарваше да ги маже с восък, да им слага гел или да ги кисне в катран.

— Мил жест, но това не е убийство — каза Щофмахер. — Самоубийство е. Аксел Виг бил съкрушен. Приятелката му сложила край на връзката им, уволнили го от работата му в стъкларската фабрика, и всеки момент щял да бъде изгонен от дома си. Затова се застрелял в главата. За жалост се случват такива неща.

Монк оправи една картина върху общата стена със съседната къща близнак. Беше натюрморт, изобразяващ купа с плодове. Аз също щях да се изкушавам да се застрелям, ако ми се налагаше да гледам една купа с плодове всеки ден.

— Мъртъв е поне от дванайсет часа — каза Монк. — Как е открито тялото?

Гешир се консултира със записките си:

— Снощи Виг трябвало да се срещне с приятели, а не се появил. Тази сутрин не отговарял нито на телефона, нито на звънеца, затова приятелите му се разтревожили и се обадили на хазяина му — каза Гешир. — Хазяинът отключил вратата и намерил тялото.

Монк се приближи до предната врата и огледа дръжката на бравата и резето.

— Хазяинът и двете ключалки ли е отключил?

— Не знам — каза Гешир.

— Бих искал да разбера — рече Монк.

— Няма значение — каза Гешир. Щофмахер го смушка. — Но ще отида отвън и ще го попитам.

Гешир ни подмина и излезе навън. Нещо друго привлече вниманието на Монк. Той се приближи до яркооранжевия диван, който щеше да изглежда безвкусно и кичозно дори през седемдесетте, и разгледа онова, което ми приличаше на дупка от куршум в плоската възглавничка на облегалката. Огледа внимателно и останалата част от дивана, сякаш никога преди не беше виждал диван.

— Защо е прострелял дивана си? — попита Монк.

— Може би, защото е грозен — казах. — Лично аз вместо това бих го подпалила.

— Било е пробен изстрел — каза Щофмахер, — за да се увери, че пистолетът е в изправност и няма да даде засечка, когато извършва деянието.

Монк започна да сочи из въздуха, следвайки онова, което според мен беше въображаема линия от дивана до пистолета на пода. Наведе се към оръжието и надникна към него.

— Някой чул ли е изстрелите? — попита той.

— Не и доколкото ни е известно — каза Щофмахер. — Ако се е застрелял през деня, съседите най-вероятно са били на работа. Дори и да са си били вкъщи, вероятно няма да си спомнят да са чули изстрел. В този район не е необичайно да се чуе стрелба.

— Наистина ли? — попитах. — Тук изглежда толкова безопасно и спокойно.

— Така е — каза Щофмахер. — Хората дори не си заключват вратите нощем.

— Тогава защо да са свикнали да чуват изстрели? — попитах.

Монк стоеше пред дивана и се взираше в стената и избелялото от слънцето очертание върху тапета от картина, която беше висяла там. Знам, че ненавиждаше тапети. Шевовете рядко си пасваха, затова шарките никога не бяха подравнени както трябва.

— Намираме се досами гората, а ловът е популярен спорт — каза Щофмахер и аз си спомних ловния заслон, в който бях седяла вчера. — Не съм изненадан, че никой не е чул как този нещастен човек се е застрелял.

Монк изопна плещи:

— Това не е било самоубийство.

— Твърдите, че е било убийство? — каза Щофмахер.

— Не е било и убийство — рече Монк.

— Какво е било тогава?

— Нещастен случай — каза Монк.

Щофмахер приглади извития край на мустака си:

— Смятате, че жертвата случайно се е простреляла в главата?

— Не се е застрелял — каза Монк. — Някой друг го е застрелял.

— Значи искате да кажете, че някой друг е държал оръжието — каза Щофмахер, — и случайно е дръпнал спусъка.

— Изобщо не искам да кажа това. — Монк се обърна към тухленото огнище и започна да брои тухлите от двете страни, за да се увери, че са четен брой и са симетрично разположени.

— Простете, мисля, че имаме малък езиков проблем — каза Щофмахер. — Сигурно затова ви разбирам погрешно.

— Не разбирате погрешно — казах.

— Тогава за какво говори той? — попита ме Щофмахер.

Точно тогава Гешир доприпка вътре като голдън ретрийвър, връщащ се с топката за тенис, която са му наредили да донесе.

— Хазяинът казва, че е отключил само долната ключалка — каза Гешир. — Резето не е било пуснато.

— Сега всичко става ясно — каза Монк.

— Изобщо не става ясно — каза раздразнено Щофмахер.

Трябваше да се усмихна.

Те за пръв път виждаха Монк в истинската му, чиста, неподправена версия. Нямаха представа как работи умът му. Не искам да кажа, че и аз имах представа, но поне бях свикнала с връщането му назад, отклоненията и често пъти необяснимия начин, по който сглобяваше събитията. Аз имах предимството да знам, че накрая всичко ще си пасне и че е най-добре просто да се движа заедно с потока, отколкото да оставям под въпрос движението му.

— Очевидно е какво се е случило тук — каза Монк. — Ето го точно там на стената.

Монк посочи към избелелия участък от тапета над дивана. Щофмахер, Гешир и аз погледнахме към стената.

— Там няма нищо — каза Гешир.

— Имало е, но сега е ето там. — Монк посочи към картината с плодовете на отсрещната стена. — Тази картина е била на тази стена. Пасва си с избелелите очертания на тапета.

— Е, и? — попита Гешир.

— Някой я е преместил. — Монк се приближи и вдигна картината от другата стена, при което се показа дупка. — За да скрие това.

Гешир се приближи до дупката и надзърна през нея.

— Вижда се точно в дневната на другия апартамент — каза Гешир. — Питам се дали там не живее някоя наистина съблазнителна жена, която обича да се разхожда гола из къщи.

Щофмахер направи болезнена гримаса, но не от физическа болка.

— Това е дупка от куршум, комисар. Някой от съседите вкъщи ли си е?

— Никого не виждам — каза Гешир.

Щофмахер го сграбчи за яката и грубо го издърпа от стената.

— Имам предвид дали почука на вратата, когато пристигнахме, и дали някой ти отговори?

— Не — каза Гешир: звучеше леко нервен. — Искам да кажа, да, почуках, но не, никой не отговори.

— Накарай хазяина да я отвори — каза Щофмахер.

— Защо?

— Защото, който и да е стрелял, го е направил от другия апартамент — каза Щофмахер. — Това е изходна дупка.

Гешир излезе да намери хазяина.

Реших, че Фридерике е права. Днес домовете не са ни най-малко така добре построени като домовете, построени преди столетия. Един куршум със сигурност нямаше да успее да мине през някоя стена в нейната къща. Нямаше дори да я одраска.

Запитах се дали няма да е по-разумно да замажа стените около прозорците си с кал и да сложа камъни, вместо да сменям очуканата от времето дървена дограма на всеки няколко години.

Щофмахер се обърна към Монк:

— Откъде знаехте, че тази дупка от куршум ще е там?

— Всички улики сочеха натам — каза Монк.

— Какви улики? — попита Щофмахер.

— Дупката от куршум в дивана, избелелият тапет там, където е била картината, и малките вдлъбнатинки по дръжката на пистолета.

— Има вдлъбнатинки по дръжката на пистолета? — Щофмахер се наведе към оръжието и присви очи към него. Аз също. И двамата видяхме мъничките вдлъбнатини в най-долния край и на ръба на ръкохватката.

— Стрелецът е използвал пистолета си, за да забие гвоздея в стената — каза Монк. — За да може да окачи картината над дупката от куршум, появила се от другия апартамент.

— Как видяхте онези следи по дръжката? — попита Щофмахер.

— Винаги забелязвам дребните неща. Това е дарба — каза Монк. — И проклятие.

— Тази част с проклятието не я схващам — каза Щофмахер.

— Ще я схванете — казах.

— Освен това има засъхнала пръст по възглавничките на дивана, където стрелецът е трябвало да застане, за да свали картината — каза Монк.

Двамата с Щофмахер погледнахме дивана. Наистина, по него имаше парченца пръст, както и пух от пълнежа на задната възглавничка и едно перо от възглавница. Той се опита да смели последното откритие.

— Значи съседът е изстрелял куршум в стената си и случайно е убил този човек — каза Щофмахер, като посочи трупа на пода. — Съседът е влязъл, сложил е пистолет в ръката на Виг, за да изглежда като самоубийство, прострелял е дивана, преместил е картината, за да скрие дупката от куршум, а после на излизане е заключил долната ключалка на вратата, за да забави откриването на тялото.

Можел е да завърти дръжката на вратата и тя да се заключи, без ключ, но не и резето, което обясняваше защо въпросът дали резето е било пуснато или не, беше толкова важен за Монк. Изглежда, всичко се връзваше, но имаше една част, която не схващах.

— Защо е прострелял дивана? — попитах.

— За да е сигурен, че от криминологичната лаборатория ще намерят следи от барут по ръката на Виг, така че да повярваме, че се е застрелял — каза Щофмахер. — После съседът е преместил картината, за да покрие дупката от куршума.

— Това е едно обяснение как са се случили нещата — каза Монк.

— И друго ли има? — попита Щофмахер.

— Възможно е съседът да не е човекът, изстрелял куршума, който е минал през стената и случайно е убил Аксел Виг.

— В такъв случай кой го е направил? — попитах.

— Същият, който е застрелял съседа — каза Монк.