Метаданни
Данни
- Серия
- Мистър Монк (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mr. Monk Goes to Germany, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Деница Райкова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- maskara(2017)
Издание:
Автор: Лий Голдбърг
Заглавие: Г-н Монк отива в Германия
Преводач: Деница Райкова
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Intense“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: Американска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Излязла от печат: 2008
Редактор: Гергана Рачева
ISBN: 978-954-783-084-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1089
История
- —Добавяне
11. Г-н Монк се връща
Избрах наслуки една от туристическите пътеки и просто тръгнах нагоре по склона. Минах бавно покрай покрития вътрешен двор и влязох в гората.
Щом гората ме обгърна, се почувствах сякаш бях в родния си град Монтерей, Калифорния. Единствената разлика беше слънчевата светлина. Сякаш върху слънцето имаше филтър. Не беше толкова ярко или дразнещо, колкото бях свикнала. Ако живеех в Лор, щях да спестя пари от слънчевите очила.
Освен това беше изненадващо тихо. Не чувах никакви коли и беше лесно да забравя, че се намирам само на трийсет-четирийсет метра от хотел, пълен с хора.
Тишината беше наистина приятна. Не осъзнавате колко шумен е вашият свят, докато звукът не бъде внезапно намален. Започнах да долавям звуци, които обикновено не чувам в трескаво забързания си градски живот. Ветрецът, шумолящ в листата. Чуруликащите птици. Жуженето на насекомите. Ромоленето на водата, миеща камъните в някой поток. Пукането на сухи храсти под краката ми. Лекият фонов шум беше като тиха музика.
Отдалечих се малко по-нататък и се натъкнах на нещо, което отначало ми заприлича на къщичка в дърво. Но когато се приближих, забелязах, че всъщност беше ловен заслон, направен от клони и дърво и обгърнат от увивни растения. Ако не беше покривът от гофриран метал, щеше да се слива идеално с дърветата.
По стълбата се качих в заслона и седнах на пейката вътре за няколко минути. Опитах се да си представя какво ли би било да седя там в продължение на часове с пушката си, в очакване покрай мен да мине някое беззащитно животно, за да го застрелям.
Не виждах удоволствието или спорта в това. Но докато седях в онзи заслон, ме завладяха детски спомени как си играех в къщичката на дървото, която заедно с приятелите ми си бяхме построили от ненужни парчета дърво, които бяхме отмъкнали от един строеж.
Това бяха спомени, които не бях разравяла с години. Беше като да сменяш телевизионните канали и неочаквано да попаднеш на любим филм, който си забравил.
Така се унесох, че четирийсет минути сякаш минаха за броени секунди. Когато осъзнах колко е часът, слязох от заслона и тръгнах обратно надолу към „Франциск“.
Влязох във фоайето точно когато доктор Крогър и Монк приключваха сеанса си отвън. Доктор Крогър придружи Монк във фоайето, сякаш това беше чакалнята му в Сан Франциско. Ако седях на дивана и четях „Списание за деца“ пресъздаването на ситуацията щеше да бъде пълно.
Монк беше преобразен. Изгледаше уравновесен, почти обзет от блажено спокойствие. Отново се беше върнал към предишното си „аз“. Тоест, с изключение на кожените панталони.
— Мисля, че днес постигнахме истински напредък, Ейдриън — каза доктор Крогър. Думите му ми прозвучаха формално.
— Вълнението не трябва да спира сега — каза Монк. — Трябва направо да продължим.
— Сеансът ти приключи за днес.
— Но вие нямате други пациенти. Можем да прекараме цялото си време заедно — каза Монк. — Вие сте тук, Натали е тук. Това може да бъде почивка — мечта.
Негова мечта, наш кошмар.
Доктор Крогър ме изгледа, с изражение от рода: „Аз нали ти казах“. Но аз бях подготвена за това. Бях разработила стратегията си, докато се прибирах към хотела.
— Не можем да останем тук, господин Монк.
— Разбира се, че можем. Това е хотел — каза Монк. — Тримата можем да си вземем съседни стаи. Няма ли да е върхът?
— Не мисля така, Ейдриън — каза доктор Крогър.
— Защо не? — попита Монк.
— Защото в продължение на седемдесет години тази сграда е била санаториум за хора, болни от туберкулоза — казах. — А също и от бронхит, астма, емфизем и пневмония.
— Да назовем само няколко — каза доктор Крогър, като срещна погледа ми и ми кимна леко и одобрително.
— Няколко? — рече Монк.
— Помисли си за всичките хиляди болни хора, които са били тук — каза доктор Крогър — и за цялото кашляне, кихане и хриптене, което се е случвало между тези стени.
— Вероятно цялата сграда е покрита с пластове наслоена засъхнала слуз — казах.
Монк потръпна:
— Не е възможно.
— Вижте сам — казах.
Изведох ги навън и ги отведох през паркинга до една от табелите в началото на пътеката, с репродукция на скъпа фотография, показваща пациенти, които се разхождаха с болногледачките си пред хотела.
Монк се втренчи невярващо в снимката:
— И са превърнали това в хотел? Ненормални ли са били?
— След като го затворили, санаториумът бил превърнат в манастир — казах. — Може би са смятали, че молитвите са го пречистили.
— Молитвата не е антибиотик — каза той и протегна ръка към мен. — Мокра кърпичка.
Дадох му една. Докато търкаше ръце с влажната дезинфекционна кърпичка, той погледна доктор Крогър.
— Би трябвало да си тръгнете заедно с нас — каза Монк. — Докато още можете да дишате.
— Оставам — каза доктор Крогър. — Конференцията е тук, а аз имам силна имунна система.
— Господ да ви е на помощ — каза Монк, като ми подаде използваната мокра кърпичка и настойчиво ми даде знак за нова. Започна да си чисти ръцете с кърпичката, когато доктор Крогър тръгна обратно към хотела.
— Довиждане, Ейдриън — каза доктор Крогър.
— Ще се видим вдругиден — рече Монк.
Доктор Крогър се закова на място и бавно се обърна да ни погледне:
— Значи ще се върнеш?
— За следващия ми сеанс. — Монк щракна с пръсти към мен за нова мокра кърпичка. Дадох му я.
— Смятате ли, че е благоразумно, с всичките тези болести и тази природа наоколо? — попитах.
— И по горещи въглени съм готов да мина, за да видя доктор Крогър — каза Монк. — Ето колко много означава той за мен.
— Не можеш да си представиш как ме кара да се чувствам от това — каза доктор Крогър и се затътри обратно към хотела, с нещастно приведени рамене. Той беше един сломен човек. Знаех как се чувства.
Монк започна да бърше лицето и врата си.
— Ето един велик човек, изправящ се пред сигурна смърт, за да може да увеличи познанията си за психиатрията заради своите пациенти.
— Сега по-добре ли се чувствате?
— Прекрасно. — Монк покри с кърпичката носа и устата си. — Напълно спокоен.
— Виждам — казах.
Върнахме се при колата. Той спря да диша през кърпичката едва след като прекосихме мостчето в долния край на хълма и вече влизахме в града.
— Трябва веднага да се обадим на капитан Стотълмайер — каза той.
— За какво?
— Разкрих едно убийство — каза той.
— Така ли? — попитах. — Чие?
— На Кларк Тротър — каза Монк.
Съвсем бях забравила за неверния съпруг, хлопнат с тиган по главата, и си мислех, че Монк също е забравил. Струваше ми се, че Монк не обърна внимание на нищо на местопрестъплението, освен на собственото си нещастие.
Но очевидно грешах. На някакво ниво, той несъзнателно е възприемал подробности през цялото време, въпреки емоционалния и психическия си срив. Сякаш личността му бе разделена на две — една половина, която беше безумно нестабилна, и друга, която се съсредоточаваше неотклонно върху подробностите и беше неуязвима за унищожение.
— Какво ви кара да смятате, че капитан Стотълмайер вече не е приключил случая? — попитах.
— Щеше да се обади.
— За какво му е да го прави?
— От професионална вежливост — каза Монк. — Той не би искал да се съсредоточавам ненужно върху загадката.
— Той изобщо не смяташе, че се съсредоточавате върху случая — казах.
— Разбира се, че смяташе — каза Монк. — Той разчиташе на мен.
— Той не можеше да разчита на вас — казах. — Затова бяхте отстранен от случая.
— Аз не си спомням нещата така — каза той.
— Това е защото имате избирателна памет — казах. — Помните абсолютна всяка подробност, с изключение на онези, които не се вместват във вашия светоглед.
— Всичко се вмества в моя светоглед — каза Монк.
Отново паркирахме на градския площад. Затършувах из дамската си чанта за клетъчния телефон и се обадих на капитана.
— Какво е толкова спешно? — попита той замаяно. Очевидно го бях събудила.
— Не трябва ли да сте на работа?
— Днес е свободният ми ден — каза той.
Опаа. Погледнах си часовника. В Сан Франциско беше около седем сутринта.
— Съжалявам — казах. — Ние сме девет часа напред.
— За какво говориш?
— В Германия сме — казах.
— Кои?
— Аз — казах. — С господин Монк.
— Сигурно се шегуваш — рече той. — Монк има нужда от успокоителни таблетки дори само за да дойде от другата страна на залива в Оукланд.
— Бих ви разказала всичко по въпроса, но този разговор вероятно вече ми струва повече от вноската по ипотеката. Господин Монк разкри едно убийство.
— В Германия ли?
— В Сан Франциско. — Включих телефона на високоговорител и го вдигнах между Монк и мен. — Той знае кой е убил Кларк Тротър.
— Мъчително ми е да го кажа — рече Монк. — Извършителката е Бети, тъща му.
— Откъде разбра това?
— Тя призна — каза Монк.
— Бях в къщата ѝ заедно с теб и не чух никакво признание — каза Стотълмайер.
— Не го призна там — каза Монк. — Призна в апартамента на Тротър.
— Тя не беше с нас в апартамента на Тротър — каза Стотълмайер, с напрегнат от раздразнение глас.
— Но е оставила признанието си — каза Монк. — Беше в кухнята.
— Кухнята е била нейното признание? — рече Стотълмайер.
— Вече имате отговора — каза Монк.
— Нищо нямам — каза Стотълмайер. — Освен ранно утринно главоболие.
— Ето какво се е случило — каза Монк. — Бети се е отбила в апартамента на Кларк Тротър да говори с него. Никога няма да узнаем защо я е пуснал да влезе, но го е направил. Това е било фатална грешка. Нещо, което той е казал или направил, я е изкарало от нерви. Сграбчила е тигана от печката и е ударила Тротър с него. После се върнала в кухнята, с намерението да почисти тигана и да прикрие следите от престъплението си. Но когато видяла всичките мръсни съдове, замърсените плотове и пълния безпорядък, не могла да спре дотам. Трябвало да измие всички съдове и да почисти цялата кухня. Безпорядъкът бил твърде голям, за да го пренебрегне.
— Трудно е да си представиш някой да е толкова вманиачен — подхвърлих. — Нали?
— Тя е била просто едно човешко същество, Натали — каза Монк. — Никое почтено, цивилизовано човешко същество не може да зареже такава бъркотия.
— Никое почтено, цивилизовано човешко същество не би могло да извърши убийство — казах.
— Съчувствам ѝ — каза Монк. — Тя е добра жена, подтикната към жестока постъпка от противно човешко същество. Действала е от обич към дъщеря си и внуците си. И аз ѝ се възхищавам.
— За какво? — попитах.
— Дори след като е извършила убийство, тя е направила каквото трябва и е почистила безпорядъка в кухнята на Тротър — каза Монк. — Този безкористен акт на почтеност би трябвало доста успешно да убеди съдията да прояви известно снизхождение към нея при произнасянето на присъдата.
— Преди този случай изобщо да успее да стигне до съдебна зала, ще ни трябва доказателство, за да подкрепим теорията ти — каза Стотълмайер. — Къде е то?
— Кухнята е доказателството — каза Монк.
— Всеки може да я е почистил — рече Стотълмайер.
— Не е бил просто някой — каза Монк. — Тя е била. Предметите по плотовете и съдовете в шкафовете са подредени точно като съдовете в нейната кухня.
— Не си погледнал в шкафовете — каза Стотълмайер.
— Не ми се и налагаше — каза Монк. — Видях как е подредила нещата по плотовете си и как бяха подредени тези по плотовете на Тротър. Видях също и кърпите за съдове на Тротър. Бяха сгънати и изгладени, точно като хавлиените кърпи и платнените салфетки в дома ѝ.
— Така ли? — попитах.
— Забелязал си това? — каза Стотълмайер.
— Вероятно е носела домакински ръкавици, докато е почиствала кухнята — каза Монк, — но не бих се изненадал, ако ги е свалила, за да изглади кърпите. Ще откриете отпечатъците ѝ по ютията.
— Значи спретнато подредената му кухня е равносилна на подписани самопризнания — казах.
— По-добра е от това — поясни Монк.
— Ще проуча въпроса — каза Стотълмайер. — Радвам се, че се върна, Монк.
— В Германия съм — рече Монк.
— И пак разкриваш повече убийства в Сан Франциско от мен — каза Стотълмайер. — Отразява ми се зле на самочувствието, но ще го преживея. Ще се чуем по-късно. Опитай се да не се забъркваш в твърде много неприятности там.
Казахме си „довиждане“ и аз прибрах телефона обратно в дамската си чанта.
Монк ме погледна:
— Обещай ми, че никога няма да кажеш на капитана за това.
— За кое?
Монк посочи късите си баварски кожени панталони:
— Ако се разчуе, че съм тичал гол из улиците на Германия, това може да ми съсипе кариерата. Заради лекарската тайна доктор Крогър е длъжен да запази мълчание, но ти не си.
— Пролет е, господин Монк. Вие сте на почивка в чужда страна. Няма нищо лошо в това да носите къси панталони. Всички туристи го правят — казах. — Освен това имате хубави крака.
— Защо ми гледаш краката? — възрази той. — Отклони си погледа.
Направих го, потискайки усмивката си.
— Това може да доведе единствено до неприятности — каза той.
— До какви неприятности може да доведе?
— Обещай ми, че никога няма да кажеш и думичка за това — каза той. — Дори на мен.
— Тайната ви е в безопасност — казах. — Поне докато не си напиша мемоарите.
— Пишеш книга? — попита той, с нотка на паника в гласа.
— Още не — казах. — Но някой ден може и да напиша.