Тед Чанг
Историята на твоя живот (2)

Помня едно неделно утро, когато ти току-що бе започнала да учиш в горните класове. Аз ще разбивам яйца за омлета, а ти ще подреждаш чиниите на масата за късна закуска. И ще се смееш, разказвайки ми за снощната вечеринка със съучениците си.

— Голям майтап! — ще кажеш ти. — Излиза, че не е лъжа, че всичко зависи от масата на тялото. Изпих не повече от момчетата, а се натрясках тотално, представяш ли си?…

Аз ще се постарая да запазя мило, неутрално изражение на лицето си. Ще се старая с всички сили, но ти все пак ще се намръщиш.

— Стига де, мамо!

— За какво говориш?

— Сигурно и ти си правила същото, когато си била на моите години.

Не съм правила нищо подобно, но ако го призная, окончателно ще падна в очите ти.

— Надявам се, разбираш, че не трябва да шофираш ако…

— Господи, знам това мамо, много ясно! Да не мислиш, че дъщеря ти е идиотка?

— Не, разбира се, че не.

Мисля, че невероятно, безумно не приличаш на мен. Ти отново ми напомняш, че никога няма да бъдеш мой „клонинг“. Ти можеш да бъдеш удивителна, очарователна, истинска радост за сърцето, но никога няма да станеш онази, в която бих желала да те превърна.

 

 

Войниците поставиха до палатката с Огледалото фургон, където за нас бяха оборудвани работни кабинети. Като видях, че Гари се отправя към фургона, го догоних бежешком.

— Това е семасиографична писмена система, представяш ли си? — изтърсих аз, улавяйки го за ръкава.

— Какво-какво? — изуми се той.

— Ела, ще ти обясня всичко.

Заведох го в кабинета си, взех тебешира и начертах на дъската кръг, пресечен с наклонена черта.

— Какво означава това?

— Спирането забранено?

— Правилно. — Написах на дъската „спирането забранено“. — И този ред означава същото, но само една от тези записи се изразява с реч.

— Това е ясно — кимна Гари.

— Лингвистите наричат този вид писменост — аз посочих думите, — глотографичен, защото представлява речта. Всички писмени форми на човешките езици влизат в тази категория. А този символ — посочих задраскания кръг — не е нищо друго, освен семасиографична писменост, която изразява значение без връзка с речта. Между символа и звуците, с чиято помощ го „разшифроваш“, няма абсолютно никаква връзка.

— И ти мислиш, че писмеността на хептаподите е устроена именно по този начин?

— Да — като отчитам всичко, което зная до днешния ден. Това не е пиктографична писменост^[1], тя е много по-сложна. Тук има собствена система от правила за съставяне на изречение, нещо като визуален синтаксис, който не съвпада със синтактичните правила на устната реч.

— Визуален синтаксис?… И ти можеш да ми покажеш примери за това?

— Разбира се.

Седнах пред компютъра, отворих раздела с вчерашната беседа със Свирещия и обърнах монитора така, че Гари да може да гледа.

— В техния разговорен език съществителното има падежен маркер, който показва дали това е субект или обект. А в писмения им език съществителното се определя като субект или обект според положението му спрямо логограмата на глагола. Виж тук. — Посочих една от фигурите. — Ако „хептапод“ се обедини с глагола „чува“ чрез ето такива успоредни щрихи, това означава „хептаподът чува“. А когато са обединени ето така — посочих друга фигура, — с помощта на вертикални щрихи, се получава „хептапода го чуват“. Този модел е приложим към няколко глагола… А ето и друг пример. — Отворих поредния раздел. — Приблизителното значение на тази логограма е „чува се ясно/разбрано“. Виждаш ли тук общите елементи с логограмата „чува“? Добре. Можеш да съединиш тази нова логограма към логограмата „хептапод“ по двата начина, които ти показах, и ще получиш изразите „хептаподът чува ясно“ и „хептапода го чуват ясно“. Но ето какво е интересното: по какво, според теб, се различават логограмите „чува ясно“ от просто „чува“?

Гари се вгледа внимателно и кимна.

— Изглежда, те изразяват идеята за „ясност“ чрез промяна в извивката на ето тези щрихи в средата.

— Напълно вярно. И тази модулация се прилага към множество глаголи: вижда, чете, пише и т.н. Само че изменението в кривината на извивките няма аналог в тяхната реч! В разговорния им език идеята за „ясност“ се обозначава с глаголен префикс, тоест представка, и тези префикси са различни за „чува“, „вижда“ и „чете“. Има още примери, но мисля, че вече схвана идеята. Това, без съмнение, е двумерна визуална граматика.

Гари започна замислено да се разхожда из кабинета.

— Я ми кажи… има ли нещо подобно в човешката писменост?

— И още как! Математическите уравнения, например. Системите за нотации^[2] за музика и танци. Има и други, но всички те са тясно специализирани, с тях не можем например да запишем нашия разговор. Но виж, писмеността на хептаподите — подозирам, че тя позволява да се направи това… Само ако го знаехме по-добре! Накратко, аз смятам, че имаме работа с великолепно разработен универсален графичен език.

Гари се намръщи.

— Искаш да кажеш, че писмената система на хептаподите е самостоятелен език, различен от разговорния?

— Точно така! За да сме по-точни, да го наречем Хептапод Б — за разлика от устния Хептапод А.

— Почакай, не бързай толкова. Защо имат два езика, когато е достатъчен и един? И защо да пишеш не това, което чуваш? Това само затруднява обучението.

— Намекваш за английската ортография^[3]? — невинно се осведомих аз. — Страхувам се, че простотата на обучението не е главна движеща сила на езиковата еволюция. Що се отнася до хептаподите, тяхната реч и писменост могат да играят толкова различни роли в културата или знанията им, че да имаш два езика е много по-просто и разумно, отколкото да използваш два специални варианти на един-единствен.

Гари обмисли думите ми.

— Струва ми се, че разбирам. Сигурно хептаподите смятат, че нашата писменост е пълна с излишъци, защото е само повторение на разговорната реч, и по този начин ние губим втори комуникационен канал.

— Да, това е много вероятно. Ако разберем за какво използват писмения си език, ще узнаем много неща за тях.

— Правилно ли разбрах, че писмеността на хептаподите няма да ни помогне да научим разговорния им език?

Въздъхнах.

— Очевидно. Но не смятам, че трябва да игнорираме езика А или Б; трябва ни общ подход. Между другото — аз посочих екрана на монитора, — мога да се закълна, че изучаването на двумерната граматика ще ти е от голяма помощ, когато нещата стигнат до тяхната математическа нотация.

— Да, предполагам, че си права. Защо, можем ли вече да беседваме на математични теми?

— Засега още не. Първо трябва да осмислим писмената им система, и едва тогава да преминем към други проблеми.

На лицето на Гари се изписа такова разочарование, че неволно се усмихнах.

— Търпение, добри ми сър, търпение! Не е ли това най-висшата от добродетелите?

 

 

Ти ще си на шест години, когато баща ти ще тръгне на научна конференция в Хавай и ще ни вземе с него. Извън себе си от възторг, ти ще започнеш да се готвиш за пътешествието няколко дена предварително, задавайки ми купища въпроси за вулканите, кокосовите орехи и сърфинга, и внимателно ще репетираш пред огледалото възхитителния танц хула-хула. Ще напълниш куфарчето си с рокли и играчки, които искаш да вземеш с теб, а после ще разнасяш куфара из къщи, определяйки колко далеч можеш да го отнесеш. Накрая ще ме попиташ дали няма да сложа любимата ти настолна игра в своята чанта, защото в куфара ти вече няма място, а не можеш да живееш без нея.

— Взела си твърде много неща — ще кажа аз. — Там ще има толкова интересни работи, че няма да имаш време за игра.

Ти дълбоко ще се замислиш, на намръщеното ти чело ще се появят две ямички, точно над веждите. В края на краищата ще се съгласиш да извадиш част от играчките, но нетърпението ти ще нарасне дотолкова, че ще започнеш да хленчиш капризно:

— Искам да ида в Хавай още сега!

— Понякога е полезно да почакаш — ще кажа аз. — Тогава удоволствието ще е по-голямо.

Но ти само сърдито ще нацупиш устни.

 

 

В поредния си рапорт информирах полковник Уебър за неадекватността на началния термин „логограма“, който по дефиниция предполага, че всяко графично изображение съответства на изговаряна дума, докато всъщност графемите на хептаподите нямат нищо общо с нашето разбиране за думи. Не исках да използвам термина „идеограма“ заради нееднозначната му употреба в миналото и вместо него предложих термина „семаграма“^[4].

Както се разбра, семаграмата приличаше малко на писмените думи в човешките езици: тя имаше собствено значение и в комбинация с други семаграми можеше да участва при формиране на изрази с неограничена дължина. Не успяхме да й дадем абсолютно точно определение.

На ниво изречения всичко се оказа още по-сложно и объркано. Неречевият език Хептапод Б нямаше аналог на нашата пунктуация: синтаксисът му се изразяваше в различни начини за комбиниране на семаграмите, и нямаше никаква нужда да се отделят речевите синтагми^[5], поради тяхната липса. Така че изреченията всъщност бяха произволен конгломерат от толкова семаграми, колкото хептапода пожелае да съедини; единственият начин да различиш „изречение“, „абзац“ или „страница“ беше само по размера им.

Когато някое изречение на Хептапод Б достигаше внушителни размери, то предизвикваше изключително визуално впечатление. Виждах пред себе си множество причудливи, изписани в курсивен стил емблеми, изящно прилягащи една към друга в различни положения, за да формират накрая сложна, но прекрасно балансирана дантелена решетка. Най-големите изречения, които виждах, ми оказваха същия ефект като психеделичните видеоклипове — почти хипнотичен.

 

 

Помня снимката, направена в деня, когато получи дипломата си от колежа. Фотографът те е увековечил в нехайна поза: академичната шапчица е килната кокетливо настрани, едната ръка поправя тъмните очила, а другата е демонстративно опряна в бедрото, нарочно държейки мантията разкрита, за да покаже, че под нея имаш само стари шорти и тясно спортно горнище.

Помня випускната ти вечер. Леко ще ме дразни едновременното присъствие на Нелсън, твоят баща, и как-се-казваше-онази, но това не е толкова важно. През цялото време, докато ме представяш на съучениците си и непрекъснато се прегръщаш с тях, аз с нямо изумление ще се опитвам да разбера поради какво чудо тази вече зряла жена, по-висока от мен и толкова красива, че дъхът ти секва, може да бъде онова дребосъче, което повдигах, за да може да пие от уличната чешма. Онова същото малко момиченце, което се втурваше в спалнята ми с непрекъснато падаща шапка, влачеща се по пода рокля и четири пъстри копринени шала, взети назаем от моя гардероб.

След колежа ти ще избереш работата на финансов аналитик. Никога няма да разбера с какво се занимаваш там, дори не мога да разбера защо парите те очароват така. Аз, разбира се, бих предпочела да избереш работа според предпочитанията си, а не според заплащането, но няма да ти кажа и дума за това. Моята собствена майка никога не можа да разбере защо просто не преподавам английски в горните класове. Ти ще си щастлива, занимавайки се с онова, което си избрала сама, и това ще е напълно достатъчно за мен.

 

 

И ето, накрая настъпи време, когато учените при всички Огледала започнаха с опитите да извлекат от хептаподите терминология по елементарна математика и физика. Лингвистите и физиците работеха по двойки: един общуваше (ако това можеше да се нарече общуване), другият обмисляше получената информация. Физиците показаха на мен и моите колеги вече съществуващите системи за комуникация с чуждоземен разум; в основата на тези системи беше математиката, първоначално те са били предназначени за радиотелескопите. Преработихме ги за използване в непосредствено речево общуване с извънземните.

С аритметиката постигнахме пълен успех, но щом преминахме към алгебрата и геометрията, работата веднага забуксува. Накрая се опитахме да заменим ортогоналната координатна система със сферична, предполагайки че тя ще е по-естествена за хептаподите, имайки предвид тяхната анатомия, но и този подход се оказа също толкова безрезултатен. Изглеждаше сякаш извънземните просто не могат да разберат какво искаме от тях.

Разговорите на физични теми също вървяха едва-едва. Нямахме особен проблем само с конкретни понятия като химичните елементи; след няколко опита да представим периодичната таблица на Менделеев хептаподите усвоиха идеята й. Но щом станеше въпрос за по-абстрактни идеи… със същия успех можеше да им разказваме детски броилки.

Опитахме се да демонстрираме на хептаподите основни физични понятия — маса и ускорение, — за да получим от тях съответните термини, но извънземните неизменно отговаряха със стандартната молба за уточнение. След като предположихме възможността за грешка във възприятията, свързани, например, със средата за обитаване, допълнихме демонстрацията на физични опити с щрихови рисунки, фотоснимки и анимирани видеозаписи. Никаква полза. Ден след ден, седмица след седмица тъпчехме на място, а физиците вече започнаха да изпадат в униние.

Лингвистите, напротив, уверено се придвижваха напред. Достигнахме значителни успехи в дешифрирането граматиката на разговорния Хептапод А. Тя не съвпадаше със структурните модели на човешките езици, точно както очаквахме: напълно свободен словоред, множество многослойни рамкови конструкции, когато едно допълнително изречение се влага в друго, като матрьошка; човешкият мозък обикновено губи нишката на разговора още на втората-третата вложена конструкция. В условните изречения няма специфично съотношение между глаголните форми на основното и допълнителното изречение, докато за човешките езици това е един от универсалните закони. Непривично, даже странно, но напълно достъпно за разбиране от специалист.

Далеч по-интересни се оказаха новооткритите морфологични и граматични процеси в Хептапод Б, разгръщаш се в две измерения. В зависимост от типа семаграма, вариантите й се изразяваха с изменения или в кривината на определен щрих, или от дебелината му, или от броя изкривявания, а така също с вариране относителния размер на два радикала и/или тяхната относителна отдалеченост от трети радикал, или чрез промяна в ориентацията им, а така също чрез много други начини. Това бяха супрасегментни^[6] графеми, които не можеш да изолираш от цялата останала семаграма. Те не бяха и характеристика на калиграфичен стил, както често се случва в човешките езици, защото значението им еднозначно се определяше чрез логична последователност и недвусмислена граматика.

Ние редовно питахме хептаподите защо са долетели при нас. И всеки път извънземните отговаряха „да видим“ или „да наблюдаваме“. Наистина, от време на време те предпочитаха да ни наблюдават мълчаливо, игнорирайки въпросите ни. Може би те бяха учени. Или туристи. Според инструкциите на държавния департамент, всички се задължавахме да даваме на извънземните колкото се може по-малко информация за човечеството, но тази инструкция не беше трудна за следване: хептаподите не питаха за нищо. Каквито и да бяха всъщност извънземните, те представляваха чудовищно нелюбопитна компания.

 

 

Помня, че веднъж ще отидем в мола, за да ти купим нови дрехи. Тогава ти ще си на тринайсет. Ще се отпуснеш на седалката като малко дете, но в следващия момент ще се изправиш рязко и ще отметеш кичур коса от челото си с добре пресметната небрежност, копирана от знаменитите топмодели.

Докато паркирам колата, ти деловито ще ме инструктираш:

— Добре, мамо, дай ми някаква кредитна карта и ще се срещнем на входа след два часа.

— Не си познала — разсмях се аз. — Всичките ми кредитни карти ще останат у мен.

Лицето ти ще се зачерви от благородно негодувание. Ще излезем от колата и аз решително ще закрача към главния вход. Убеждавайки се, че наистина не възнамерявам да отстъпвам, ти мигновено ще преразгледаш плановете си.

— Е, добре, мамо, добре. Можеш да дойдеш, само че на няколко крачки след мен, за да не си помисли някой, че сме заедно. Ако видя някой от приятелите ми, ще спра да си побъбрим, а ти продължи напред, става ли? После ще те настигна.

Аз ще замръзна на място.

— Моля? Струва ми се, че не съм ти прислуга или някакъв роднина-мутант, от когото се срамуваш.

— Но мамо! Не мога да допусна някой да ме види с теб.

— Какви ги говориш? Вече познавам всичките ти приятели, те са били у нас.

— Но това е съвсем друго нещо! — ще кажеш ти, изненадвайки се, че трябва да ми обясняваш подобни неща. — Онова е вкъщи, а тук е магазин.

— Нима?

И тогава ти ще избухнеш.

— На теб изобщо не ти пука за мен! Няма да си мръднеш и пръста, за да съм щастлива.

А съвсем неотдавна ти обожаваше да ходиш с мен на пазар, и винаги ще се изумявам колко бързо ще израснеш една фаза, за да влезеш в друга. Да живея с теб е като да стрелям по движеща се мишена: ти винаги си по-далеч, отколкото предполагам.

 

 

Погледнах изречението, което току-що написах на Хептапод Б с обикновена химикалка на обикновена хартия. То изглеждаше някак безформено, точно като всички останали опуси мое производство, сякаш по фината му решетка първо бяха ударили с чук, а после нескопосано бяха събрали разлетелите се парчета. На масата вече имах цяла купчина листове, изпълнени с неелегантни семаграми, леко треперещи под вентилаторната струя.

Беше много странно да учиш език, който няма устна форма. Вместо да практикувам произношението, се налагаше да затварям очи и да се опитвам да нарисувам семаграмата върху вътрешната страна на клепачите си.

На вратата се почука и сияещият Гари влетя в кабинета преди да успея да отговоря.

— Илинойс получи потвърждение по физика!

— Нима?! Забележително! Кога се случи това?

— Преди няколко часа. Току-що разбрах за това на видеоконференцията. Да ти покажа ли?

— Можеш да изтриеш дъската, това вече не ми трябва.

— Отлично.

Той взе парче тебешир и нарисува следната схема:

 

 

— Ето. Това е траектория на светлинен лъч, преминаващ от въздуха във водата. Лъчът светлина се разпространява по права линия, докато не достигне водата, която има друг коефициент на пречупване. И тогава посоката на лъча се променя. Сигурно си чувала за това и преди, нали?

— Да, в училище — кимнах аз.

— Така. Траекторията, по която преминава светлината, има едно любопитно свойство. Това е най-бързият от всички възможни пътища между точките A и B.

— Я повтори!

— Да предположим, просто за нагледност, че лъчът светлина ще мине по права линия. — И Гари допълни рисунката си с пунктирна линия.

 

 

— Тази хипотетична траектория е по-къса от реалната. Но светлината се разпространява във вода по-бавно, отколкото във въздуха, а пътят на лъча във водата вече е по-дълга, отколкото преди. Затова за преминаване от точка A до B на лъча светлина ще му трябва повече време, отколкото е нужно.

— Да, това го разбрах.

— А сега да предположим, че лъчът светлина минава ето така. — Той нарисува втора пунктирна линия.

 

 

— Тук пътят през водата е още по-малък, но затова пък общата дължина на траекторията се увеличи. Така че и този хипотетичен маршрут също би отнел повече време от реалния.

Гари остави тебешира и назидателно посочи схемата с изцапания си с тебешир показалец.

— За пътешествие по всеки от хипотетичните маршрути винаги ще е нужно повече време, отколкото лъчът светлина губи в реалността. С други думи, светлината винаги избира най-бързия път! Това е и принципът на най-малкото време, изказан от Ферма.

— Хм… Интересно. И извънземните са реагирали именно на това?

— Точно така! Мурхад от илинойското Огледало показал анимация на принципа на Ферма и хептаподите веднага повторили нашето филмче. Сега Мурхад се опитва да получи от тях символично описание на принципа. — Гари весело се ухили. — Извънредно яко, нали?

— Наистина е яко — съгласих се аз. — Но защо чувам за първи път за принципа на Ферма? — Взех от масата дебела папка и демонстративно я разтърсих: това беше пособието за ликвидация на физичната неграмотност, връчено на лингвистите и включващо списък с теми, препоръчителни за беседа с хептаподите. — Тук има всякакви неща за масата на Планк и подобни, но няма и дума за пречупване на светлината.

— Значи не сме познали кое ще се окаже полезно за вас — отвърна Гари без ни най-малко смущение. — Всъщност е доста странно, че първият пробив беше именно с принципа на Ферма… Разбираш ли, макар че е лесно да го обясниш с думи, за точна математична формулировка е нужна не обикновена математика, а вариационно изчисление. Ние, разбира се, предполагахме, че пробивът най-вероятно ще дойде чрез някаква проста теорема от алгебрата или геометрията.

— Наистина е странно. Мислиш, че разбиранията на хептаподите за простота и сложност не съвпадат с нашите?

— Точно така. Затова умирам от нетърпение да погледна математичната им формулировка на принципа на Ферма. — Той, както винаги, се зае да крачи напред-назад в кабинета ми. — Ако за хептаподите тяхната версия на вариационното изчисление е много по-просто, отколкото еквивалента им на алгебрата… Тогава е ясно защо с физиката тъпчехме на едно място. Изглежда цялата им математична система е обърната надолу с главата спрямо нашата! И, между другото, тези неща — Гари посочи злополучната папка — задължително ще ги преразгледаме, не се притеснявай.

— Предполагаш, че ще успеете да преминете от принципа на Ферма към други области от физиката?

— Защо не? Във физиката има множество подобни теми.

— Като модния принцип за минимална площ прикрито тяло? Физиката винаги ли е такава минималистична?

— Думата „минимална“ те е заблудила. Разбираш ли, Ферма е изложил този принцип непълно. В действителност съществуват ситуации, когато светлината избира път, заемащ повече време от всеки от хипотетичните. По-правилно е да се каже, че светлината винаги избира екстремалния път, тоест или минимизира времето за пътуване, или го максимизира. Минимумът и максимумът имат общи математични свойства, затова и двете ситуации се описват с едно и също уравнение. Накратко, сега е прието да се говори за вариационен принцип на Ферма.

— Каза, че има много аналогични принципи?

— Във всички клонове на физиката — кимна той с жест, сякаш всички тези клонове бяха разположени пред него на масата. — Почти всеки физичен закон може да се представи чрез вариационен принцип. Единствената разлика между тях ще е в това, кой именно атрибут приема екстремални стойности. В оптиката това е времето, в механиката или електромагнетизма — нещо друго, но математическото представяне на всички вариационни принципи е еднакво.

— Значи когато получиш от хептаподите математическо описание на принципа на Ферма, ще можеш да разбереш всички останали?

— Господи, надявам се на това. Струва ми се, че най-накрая надзърнахме в пукнатината, през която се виждат принципите на тяхната физика… Такова нещо трябва да се отпразнува. — Гари внезапно спря и се обърна към мен. — Ей, Луиза, не искаш ли да вечеряш? Аз черпя!

Признавам си, че малко ме учуди.

— Разбира се — казах аз.

 

 

Когато се научиш да ходиш, аз всеки ден ще получавам от теб доказателства за асиметрията на нашите отношения. Ти през цялото време ще бягаш нанякъде и всеки път, когато се удариш в ръб или ожулиш коляното си, ще чувствам болката ти като своя. Ще бъде така, сякаш ми е израснал блуждаещ крайник, чийто сензорни нерви ще ми изпращат болезнените усещания, но моторните напълно ще откажат да предават моите команди. Но това е нечестно; нямаше такава точка в договора, който подписах.

 

 

След пробива с принципа на Ферма дискусиите на научни теми станаха по-плодотворни. Не че физиката на хептаподите веднага стана ясна и прозрачна, но процесът бавно набираше скорост. Според думите на Гари, физиката им наистина беше обърната с главата надолу спрямо нашата: физическите атрибути, които ние определяме чрез интегрално смятане, хептаподите възприемаха като елементарни. За пример Гари ми описа един от тези атрибути, който на физичен жаргон се обозначава с измамно простата дума „действие“ и представлява „разлика между кинетичната и потенциалната енергия, интегрирана по времето“, каквото и да означаваше това. Изчисление за нас, елементарно понятие за тях.

Хептаподите, от своя страна, използваха математически изчисления за определяне на атрибути, които при нас е прието да се считат за фундаментални (например скоростта); Гари характеризира математиката им като „извънредно чудата“. Невероятно, но учените успяха да докажат, че математиката на хептаподите е еквивалентна на нашата: и двете системи, въпреки че са основани на диаметрално противоположни подходи, описваха една и съща физическа вселена.

Опитвах се да вниквам в уравненията, които ми носеха физиците, но без никаква полза. Изобщо не можех да уловя реалното съдържание на такива атрибути като „действие“, да не говорим пък за оценяване тяхното значение в качеството им на елементарни. Тогава опитах да формулирам въпросите в по-познати за мен термини: как хептаподите виждат физическия свят, ако принципът на Ферма им обяснява феномена на пречупването на светлината по най-простия начин? Кое им позволява с такава лекота да възприемат минимумите и максимумите?

 

 

Ти ще наследиш сините очи на баща си, а не моите скучни кафяви. Момчетата (и мъжете) с изумление ще те гледат в очите, както аз гледах (и гледам) в очите на баща ти и момчетата ще бъдат очаровани (каквато аз бях и продължавам да съм) от рядкото им съчетание с тъмните ти коси. Няма да имаш мира от ухажори.

Помня как ще се върнеш вкъщи след почивните дни, прекарани в дома на баща ти. Ти ще си на петнайсет, и ще си учудена и раздразнена от настойчивите му въпроси относно момчето, с което се срещаш тези дни. Небрежно излегната на дивана, ти ще започнеш подробно да ми изброяваш очевидните признаци, че баща ти окончателно се е побъркал.

— Представяш ли си какво ми каза? „Знам ги тези тийнейджъри!“ — Ти демонстративно ще завъртиш очи и ще свиеш рамене. — Като че ли не ги знам?!

— Не го обвинявай — ще кажа аз. — Той ти е баща и не може да направи нищо по въпроса.

Виждайки как общуваш с приятелите си, аз няма да се притеснявам от това, че някое момче може да се възползва от твоята наивност. Обратното е далеч по-вероятно и това наистина ще ме притеснява.

— Той иска да остана дете. Той не знае как да общува с мен от времето, когато ми пораснаха гърдите.

— Да, баща ти беше малко шокиран от това. Дай му време да се опомни от удара.

— Но това се случи преди години, мамо. Колко дълго може да продължава това?!

— Скъпа, ти ще си първата на която ще кажа, когато моят собствен баща се примири с факта, че отдавна съм пораснала.

 

 

На една от лингвистичните видеоконференции Сиснерос от масачузетското Огледало зададе интересен въпрос: „Има ли специален ред за подреждане на семаграмите при Хептапод Б?“ Ние вече знаехме, че редът на думите не означава почти нищо в Хептапод А: ако помолиш извънземния да повтори устното си изказване, той почти винаги ще подреди думите в различен ред, освен ако предварително не го предупредиш да не прави това. Дали при писмения им език редът на думите също е толкова несъществен?

До този момент ние разглеждахме само напълно завършени изречения на Хептапод Б. Доколкото разбирахме всички, нямаше никакъв предпочитан ред при четене на семаграмите в изречението: можеше да започнеш от произволно място на сложното дантелено гнездо и да се разхождаш по страничните разклонения, докато не прочетеш абсолютно всичко. С четенето криво-ляво се справихме, но как стои въпроса с писането?

На следващия ден помолих Свирещия и Тракащия да пишат големи семаграми пред очите ми, вместо да ми предоставят готови, и те се съгласиха. После внимателно изучих видеозаписа на този сеанс, консултирайки се непрекъснато с компютърната транскрипция на устните им изказвания.

Накрая избрах най-дългото изречение от беседата ни. В него Свирещия съобщаваше, че планетата на хептаподите има две луни (като при това едната е значително по-голяма от другата), че три от основните газове на атмосферата й са азот, аргон и кислород, че половината от повърхността й е покрита с вода. Първите думи на съответното устно изказване в буквален превод изглеждаха така: „неравенство-по-размер камъни-на-орбита отнасят-се-главен-към-второстепенен“.

После отбелязах на видеото началото и края на изписването на това изречение и проиграх отделения сегмент на забавен кадър, гледайки очаровано как от черната копринена нишка се сплита сложната паяжина на голямата семаграма. Изгледах този сегмент няколко пъти. Накрая спрях записа в момента, когато първият щрих вече беше завършен, а вторият още не беше започнат: на стопкадъра имаше една-единствена вълнообразна линия.

Сравнявайки този начален щрих с напълно завършеното изречение, открих, че той участва в няколко от частите му: започвайки от семаграмата „кислород“ в качеството й на детерминатив, отличаващ този газ от останалите елементи, той плавно се преливаше в морфема за сравнение при описване размерите на двете луни и накрая се огъваше в главния връх на семаграмата „океан“. А аз виждах само една непрекъсната вълнообразна линия, при това — начертана от Свирещия още в началото! Което можеше да означава само едно: хептаподът трябваше да знае предварително как да разположи и свърже всички семаграми в изречението, преди да започне да я изписва.

Както се разбра, другите щрихи също преминаваха от една част на изречението към друга, свързвайки ги по такъв начин, че не можеш да премахнеш нищо; за целта трябваше да пренапишеш цялото изречение отново. И така, хептаподите изобщо не записваха изреченията си посемаграмно, ако може да се изразя така; вместо това те го конструираха от отделни полифункционални щрихи независимо от индивидуалните семаграми!

И преди съм виждала калиграфични надписи с голямо количество тънки разлики, особено в арабската азбука; само че това изумително изкуство се градеше на щателни предварителни разчети на опитни писари-калиграфисти. Никой не може спонтанно да изписва толкова сложен възел със скорост, необходим за поддържане на беседата… Или поне нито един човек.

 

 

От устата на някаква комедийна актриса веднъж чух шега, която запомних. Тя звучеше горе-долу така: „Още не съм уверена, че съм готова да стана майка. Отидох при една приятелка, която има три деца, и я попитах. Слушай, казах й аз, да предположим, че имам дете. Ами ако започне да ме обвинява за всичките си неприятности, когато порасне? Приятелката ми дълго се смя, но все пак ми отговори: защо «ако»?“

Това е любимата ми шега.

 

 

Двамата с Гари седяхме в малкото китайско ресторантче, служещо ни за убежище от военните порядки на полковник Уебър и поглъщахме любимото ми ястие: оризови топчета със свинско, ухаещи на сусамово олио. Потопих топчето в соевия сос, подправен с оцет, и попитах:

— Е, как вървят нещата при теб с Хептапод Б?

Гари замислено погледна тавана. Опитах се да уловя погледа му, но той отклони очи.

— Според мен си се предал — констатирах аз. — Дори не се опитваш, нали?

На лицето на Гари се появи изумително унило изражение.

— Просто нямам дарба за езици — разкаяно промърмори той. — Мислех, че изучаването на Хептапод Б ще прилича на изучаването на математика, но изобщо не е така. Той е твърде чужд за мен.

— Беседвай с тях по-често на физични теми; това може да помогне.

— Сигурно. Но след пробива спокойно се справям с няколко фрази.

— Какво пък, има смисъл — въздъхнах аз. — Трябва да призная, че и аз сложих кръст на математиката.

— Значи сме квит?

— Уви. — Отпих глътка чай. — И все пак ми се иска да поговорим за принципа на Ферма… В него има нещо странно, но изобщо не мога да разбера какво точно. Според непросветения ми слух, той нещо не звучи като физичен закон.

В очите на Гари блесна пламъче.

— Обзалагам се, че знам за какво говориш! — Във възбудата си той започна да начупва апетитното топче с клечките си. — Всички сме свикнали да мислим за пречупването на светлината в казуални^[7] термини: лъчът достига до повърхността на водата — това е причина, той променя направлението си — това е следствие. Принципът на Ферма затова изглежда странен, защото описва поведението на светлината като целево действие. Звучи като Божа заповед, насочена към светлинния лъч: „ТИ ТРЯБВА ДА МИНИМИЗИРАШ ИЛИ МАКСИМИЗИРАШ ВРЕМЕТО, КОЕТО ЩЕ ОТНЕМЕ ПЪТЯ ДО ТВОЕТО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ“.

Обмислих думите му.

— Продължавай.

— Това е стар и болезнен проблем във философията на физиката. Започнали са да говорят за него откакто Ферма формулира принципа си през XVI век. Планк му е посветил цели томове! Цялата работа е там, че общоприетите формулировки на физичните закони са казуални, докато вариационните принципи като този на Ферма са целеполагащи… почти телеологични.

— Хм. Доста интересен поглед към света. Нека помисля. — Аз извадих от чантата си флумастер и нарисувах на хартиената салфетка копие на схемата, която Гари нарисува на дъската в кабинета ми. — Е, добре — казах аз, размишлявайки на глас. — Да предположим, че светлинният лъч има цел и тя се състои в избора на най-бързия път. Как светлината ще се справи с поставената задача?

— Е, ако ми е позволено да припиша на светлинния лъч човешко поведение, бих казал, че той трябва да провери всички възможни пътища и да изчисли колко време ще бъде изгубено по всеки от тях. — Той взе от купичката последното топче и замислено го лапна.

— И за да направи всичко това — продължих аз, — лъчът светлина е длъжен абсолютно точно да знае къде трябва да отиде. Ако крайната му точка е друга, то и най-бързият път до нея е друга.

Гари кимна доволно.

— Напълно вярно. Самото понятие „най-бърз път“ губи смисъл, ако крайната точка не е определена. А за да може да пресметне времето, необходимо за изминаване на конкретната траектория, лъчът трябва да знае какво и къде ще срещне по пътя си. Например, къде е повърхността на водата.

Продължавах да гледам схемата.

— И лъчът трябва да знае всичко това, преди да тръгне на път, нали?

— Да — каза Гари. — Светлината не може да се движи в приблизително направление, коригирайки траекторията си в движение, защото пътят, получен при такова движение никога няма да стане най-бързия от възможните. Излиза, че светлината трябва да извърши всичките си изчисления още в началната точка.

„Лъчът светлина трябва да знае как ще завърши пътят му“ — помислих си аз — „преди да може да избере посоката на движението си.“ Разбрах на какво ми прилича това и погледнах Гари.

— Значи това ме е притеснявало през цялото време.