Тед Чанг
Историята на твоя живот (3)

Помня те четиринайсетгодишна, когато ще работиш над училищния си доклад. Ти ще излезеш от стаята си с изрисуван и облепен с картинки лаптоп в ръка.

— Мамо, как се казва, когато и двете страни печелят?

Аз ще се откъсна от собствения компютър и статията, над която се потя.

— Може би „игра без загуба“?

— Не, не е това. Има някакъв специален математичен термин. Помниш ли когато татко ни посети последния път и разказваше за фондовата борса? Тогава той употреби същия израз.

— Хм, познато ми е… Да, разбрах какво имаш предвид, но не си спомням термина.

— Но аз трябва да знам! И искам да използвам този термин в доклада си по социология. Дори не мога да го намеря в енциклопедията, защото не знам как се казва.

— Много съжалявам, но и аз не знам. Защо не се обадиш на баща ти?

Съдейки по израза на лицето ти, това обаждане ще изисква от теб далеч повече сили, отколкото си склонна да пожертваш. В този период отношенията между теб и баща ти ще са доста напрегнати.

— Не можеш ли да му се обадиш сама? Само не му казвай, че е за мен!

— Предполагам, че и сама можеш да набереш номер?

— Господи Исусе, мамо! — ще кипнеш ти. — Откакто се разделихте с татко, не мога да разчитам на никаква помощ в училище!

Такова изумително разнообразие на ситуациите, в които ти изкусно вплиташ моя развод.

— Винаги съм ти помагала с домашните.

— Преди милион години, мамо!

Ще пропусна тези думи покрай ушите си.

— Бих ти помогнала и сега, но, уви, не помня как се казва това.

Ти гневно ще се отправиш обратно към своята стая.

 

 

Упражнявах Хептапод Б при всеки удобен случай, и самостоятелно, и с другите лингвисти. Четенето на текстове на семасиографичния език беше за мен напълно нов опит, което правеше това занимание доста по-увлекателно от изучаването на Хептапод А, а успехите ми в писането започнаха да учудват дори мен самата. Изреченията, които упорито създавах, с течение на времето придобиваха все по-уравновесена, икономично сплетена форма. И накрая свикнах дотолкова, че започна да ми се получава по-добре, ако не се замислях над това, как трябва да ги напиша.

Вместо старателно да сглобя в главата си дизайна на изреченията, вече можех директно да нахвърлям на хартия началните щрихи, и тези вълнообразни линии почти винаги се оказваха прекрасно съвместими с елегантна интерпретация на онова, което възнамерявах да кажа. С други думи, в мен постепенно се развиваше онзи дар, който притежаваха хептаподите.

Но далеч по-интересен се оказа фактът, че Хептапод Б постепенно променяше начина ми на мислене.

Типичният ми начин на мислене винаги е бил такъв: „Аз мисля — следователно говоря с вътрешния си глас“. Както е прието да се изразяваме в нашата професионална среда, мислите ми бяха фонологично кодирани. По принцип моят вътрешен глас говореше английски, но това не беше задължително; след завършване на училище, решавайки незабавно да науча руски, аз се присъединих към програма за „дълбоко потапяне“ и до края на лятото започнах не само да мисля, но и да сънувам на руски. Но това винаги беше устен руски… Различен език, но същият ефект: беззвучен глас, който говореше в главата ми.

Идеята за лингвистичен и едновременно с това нефонологичен начин на мислене винаги ме е интригувала. Имах приятел, роден от глухи родители и израснал в атмосферата на Американския език на знаците; той ми призна, че често мисли на АЕЗ вместо на английски. Дълго се опитвах да си представя на какво може да приличат знаково кодираните мисли и какво е да разсъждаваш с вътрешния си чифт ръце вместо с вътрешния си глас.

С Хептапод Б най-накрая изпитах напълно ново усещане: мислите ми започнаха да придобиват графична кодировка. Понякога, насред работния ден, за няколко мига изпитвах нещо като транс, в който вътрешният ми глас отказваше да изразява мислите ми; вместо това с вътрешния си поглед виждах семаграма, израстваща като скреж по стъкло.

Когато се научих свободно да пиша на Хептапод Б, семаграфичните конструкции започнаха да се появяват напълно формирани, дори когато представяха много сложни идеи. Моето мислене, обаче, изобщо не се ускори; вместо да се устреми напред, разумът ми съзерцателно балансираше над уравновесената симетрия, лежаща в основата на хептаподната семасиография.

Струваше ми се, че това е нещо повече от език, а готовите семагарами бяха като мандала: аз изпадах в медитативно състояние, избирайки такъв път, по който предпоставките и изводите ставаха обратими, лесно разменяйки местата си. Голямата семаграма нямаше никакво предпочитано направление, в което биха се съединявали отделните й части, в нея нямаше никакъв „поток на мисълта“, бягащ по определен маршрут; всичките й компоненти бяха еднакво приоритетни, всички те бяха равноправни в процеса на четенето.

 

 

Представителят на Държавния департамент с фамилия Хоснер се ангажира да просвети нашите учени относно перспективните планове на САЩ по отношение на хептаподите. Двамата с Гари се явихме в стаята за видеоконференции, за да изслушаме лекцията му; микрофонът ни беше изключен и можехме да обменяме мнения, без да прекъсваме господин Хоснер. Докато слушахме старателно, аз започнах сериозно да се притеснявам дали Гари няма да повреди зрението си от честото въртене на очите.

— Те сигурно са имали сериозна причина, за да изминат дългия път до Земята — каза дипломатът с металически тембър, предизвикан от високоговорителите. — Съдейки по всичко, това не е нахлуване на планетата ни, слава на небесата. Но какво е тогава? И кои са те? Разузнавачи? Антрополози? Мисионери? Но каквито и да са, ние трябва да имаме нещо, което можем да им предложим. Може би правата за добиване на минерали в Слънчевата система. Или антропологична информация за нас самите. Или правото да провеждат религиозни церемонии сред нашето население. Засега не знаем, но все трябва да има нещо.

Затова моята гледна точка е такава: дори и да не са дошли тук с цел търговия, това не означава, че не можем да сключим търговска сделка с тях. Просто трябва да разберем с каква цел са дошли при нас и какво имаме, което може да ги заинтересува. Веднага щом получим необходимата информация, ще встъпим в делови преговори с тях.

И искам специално да подчертая, че не е задължително отношенията ни с хептаподите да бъдат враждебни. Сега не сме изправени пред ситуация, когато всяка наша печалба означава загуба за тях и обратното. Ако и двете страни се държат коректно, тогава и ние, и хептаподите ще сме на печалба!

— Намекваш за игра с ненулева сума? — попита Гари с иронично изумление. — Господи, помилуй и спаси.

 

 

— Игра с ненеулева сума.

— Какво-какво? — Ти ще се обърнеш по пътя към стаята си.

— Когато и двете страни печелят. Току-що си спомних, това е игра с ненулева сума.

— Точно това беше! — Ти припряно ще затракаш по клавишите на лаптопа. — Благодаря ти, мамо!

— Излиза, че все пак съм го знаела — ще кажа аз. — След толкова години живот с баща ти все нещо трябваше да остане в мозъка ми.

— А аз знаех, че ти знаеш — ще отвърнеш ти; косите ти леко миришат на ябълки. И неочаквано ще ме ободриш, чисто по приятелски: — Ти си най-добрата, мамо!

 

 

— Луиза?

— Да?… Извинявай, разсеях се. Каза ли нещо?

— Попитах те какво мислиш за нашия господин Хоснър.

— А може ли изобщо да не мисля за него?

— Вече се опитах да направя този трик. С всички сили игнорирах правителството с надеждата, че то ще се разкара по-далеч и ще ме остави на мира. Нищо не се получи.

Доказвайки нагледно правотата на Гари, Хоснър продължаваше да дудне:

— Пред вас стои необичайно важна задача. Вие трябва внимателно да обмислите всичко, което сте разбрали за хептаподите и да намерите някаква улика, която може да ни помогне. Може би те някак са намекнали за целта на посещението си. Или са споменали нещо, което е ценно за тях?

— Като се замисля, и през ум не ни е минавало да погледнем на нещата от този ъгъл — казах аз. — Но ние незабавно ще се заемем с това, сър!

— Най-тъжното е, че наистина ще се наложи да се заемем с това — отбеляза Гари.

— Има ли въпроси? — попита Хоснър.

Заговори Бурхарт, лингвистът от форт-уортското Огледало.

— Питали сме хептаподите за това много пъти. Те твърдят, че са тук като наблюдатели и че информацията не е интересна за тях.

— Да, те се постараха да ни убедят — каза Хоснър. — Но помислете сами, нима това може да е истина? Известно е, че хептаподите понякога са прекратявали общуването за относително кратки интервали от време. Може би това са тактически маневри от тяхна страна, и ако от утре изведнъж престанем да говорим с тях…

— Събуди ме, ако случайно каже нещо интересно — измърмори Гари.

— Тъкмо се канех да те помоля за същото!

 

 

В деня, когато Гари за пръв път ми обясни принципа на Ферма, той случайно отбеляза, че почти всеки физичен закон може да се представи чрез вариационен принцип. И въпреки това, когато хората мислят за физичните закони, те предпочитат тяхната казуална формулировка. Това е разбираемо за мен: физичните атрибути, които за нас са интуитивни (като кинетична енергия и ускорение), изразяват свойствата на обекта в някакъв фиксиран момент от времето. Което напълно закономерно води до хронологичната, каузална интерпретация на събитията: даден момент неизбежно следва от друг, причина и следствия се преплитат и задействат верижна реакция, която се разпространява от миналото в бъдещето.

Съвсем иначе стоят нещата с онези физически атрибути, които са интуитивни за хептаподите (като „действие“ и всякакви други неща, които ние дефинираме чрез интеграли): те придобиват значение само във времеви интервал. Което също толкова закономерно води до телеологична интерпретация на събитията: разглеждайки пълния набор събития, случили се в определен период от време, наблюдателят ще разпознае необходимото условие, което трябва да се удовлетвори чрез целенасочена минимизация или максимизация. И той трябва да знае началното и крайното състояние на системата, за да може правилно да избере пътя. Да знае всички следствия още преди да възникне тяхната причина.

И аз също започнах да разбирам това.

 

 

— Защо? — отново ще попиташ ти. Ще бъдеш само на три години.

— Защото вече е време да си лягаш — ще повторя аз. Ти вече ще си изкъпана и облечена в чиста пижама, но по-нататък няма да напреднем и крачка.

— Но аз не искам да спя! — ще замрънкаш ти, придвижвайки се към телевизора. И, разбира се, ще го включиш: това е твоя новоизобретена тактическа диверсия, отчаян маньовър срещу незабавното въдворяване под завивката.

— Няма значение, ти все пак трябва да си легнеш.

— Но защо?

— Защото съм ти майка и ти нареждам…

Как, нима наистина възнамерявам да произнеса тези думи. Боже, нека някой ме застреля, моля ви…

Ще те грабна и ще те занеса в детската стая, без да обръщам внимание на жалостивия вой, моето собствено раздразнение е далеч по-важно. Къде отидоха всички клетви, които давах в детството си?… Къде са обещанията, че винаги ще отговарям разумно на въпросите на детето си, че ще се отнасям с него като с мислещо, надарено със собствена неповторима индивидуалност същество?… Всичко е напразно; аз ще стана копие на майка ми. Мога да се боря със себе си колкото искам, но нищо няма да предотврати моето плъзгане по този дълъг, кошмарен склон.

 

 

Може ли наистина да се знае бъдещето? Не просто да се досещаш, а да го знаеш със сигурност, с абсолютна увереност и в подробности? Гари ми каза веднъж, че фундаменталните закони на физиката са симетрични във времето, че между миналото и бъдещето няма никаква разлика от физична гледна точка. Отчитайки това обстоятелство, някои могат да кажат: „Да, на теория това е възможно“. Но ако попиташ за конкретно бъдеще, на практика всеки човек ще каже „не“, защото в света съществува такова нещо като свободна воля.

Харесва ми да си представя личност, стояща пред „Книгата на вековете“ — пълна хроника, в която е записано всяко събитие, което се е случило в миналото или ще се случи в бъдещето. Този том е ужасно голям, макар че текстът е копиран от пълноразмерното издание и е намален по фотографичен път. Със силна лупа в ръка моята хипотетична личност упорито прелиства тънките, не по-дебели от цигарена хартия страници, докато не открие историята на своя собствен живот. Тя намира абзаца, в който е записано търсенето й в „Книгата на вековете“ и преминава на следващата колонка, където детайлно е описано какво ще прави до края на деня; използвайки информацията от книгата, ще хукне да заложи стотачка на кобилата с име Отнесена от Дявола и ще спечели при залог двайсет към едно.

Първо у моята личност ще се появи мисълта да постъпи именно така, но после, тъй като е противоречива натура, тя решава никога в живота си да не залага на коне.

И в това е целият фокус! „Книгата на вековете“ не може да греши, защото в нея е записано реалното бъдеще, а не някое от възможните. Ако това беше гръцки мит, обстоятелствата непременно щяха да се стекат така, че личността да е принудена да приеме съдбата си, без значение какви опити прави, за да избегне предначертаното. Но митичните пророчества, както е известно, са мъгляви, докато „Книгата на вековете“ е изключително точна в детайлите и няма никакъв начин да принудиш тази личност да заложи на кон точно по предсказания начин противно на нейното собствено желание.

И в крайна сметка имаме противоречие: „Книгата на вековете“ трябва да е вярна по определение, само че каквото и да се казва в нея, личността все пак има право да постъпи посвоему. По какъв начин можем да съвместим тези два факта?

Абсолютно по никакъв!

Съществуването на „Книгата на вековете“ е логически невъзможна именно защото в противен случай неизбежно възниква гореописаното противоречие. Някои могат да се опитат да смекчат това твърдение като предположат, че „Книгата на вековете“ все пак може да съществува, но само до тогава, докато е недостъпна за читатели: например, ако се съхранява в специална колекция и на никого не е позволено да я докосва.

Свободната воля е несъвместима с познаването на бъдещето. А ние знаем, че свободната воля съществува реално, изхождайки от непосредствения си опит. Проявата на тази воля е неотменна част от нашето съзнание.

Или не?

Ами ако самият факт на познаване на бъдещето променя личността? Ами ако у нея възниква чувство на силна необходимост да действа точно така, както тя знае, че трябва да действа?…

 

 

Тръгвайки си, спрях пред кабинета на Гари.

— Стига ми толкова за днес. Искаш ли да хапнем нещо?

— Разбира се, почакай само две секунди. — Той изключи компютъра, подравни купчина листове и ме погледна. — Ей, Луиза, искаш ли да вечеряме у нас? Аз ще сготвя.

Погледнах го със съмнение.

— А можеш ли да готвиш?

— Само едно ястие — призна Гари. — Но затова пък е много вкусно!

— Добре, ще ти повярвам — казах аз.

— Отлично. Но трябва да спрем по пътя, за да купим всичко необходимо.

— Е, ако е толкова сложно…

— Не, ще отнеме само минута. По пътя има добро магазинче.

Потеглихме всеки със своята кола; аз следвах Гари и едва не го изгубих, когато той рязко зави към паркинга. Това беше хранителен магазин за ценители, малък, но много изискан; на витрината му високи стъклени съдове с вносни деликатеси съжителстваха редом със специални готварски съдове от неръждаема стомана.

Вървях след Гари, докато той слагаше в кошницата пресен босилек, домати, чесън и още някаква подправки и треви.

— Зад ъгъла има рибен магазин. Да купим стриди?

— Звучи привлекателно — казах аз.

 

 

В деня, в който ще навършиш три години, ти ще дръпнеш кърпата от кухненската маса и върху теб ще се стовари тази същата купа за салата заедно със салатата. Аз ще се опитам да я хвана във въздуха, но няма да успя. Краят на купата ще разкъса кожата на челото ти, малко под линията на косата, но раничката ще е малка и докторът ще ти направи само един шев. Двамата с баща ти ще те държим на ръце, безутешно плачеща и оцапана с майонеза, търпеливо чакайки своя ред в приемната на „Бърза помощ“.

 

 

Протегнах ръка и свалих купата от рафта. Изобщо нямах чувството, че нещо ме принуждава да направя това движение. Напротив, то ми се струваше толкова естествено и неотложно, както когато се опитвах да хвана същата тази купа, неизбежно падаща върху теб; инстинкт, който беше и нужно, и правилно да се следва.

— Мисля, че ще намеря приложение на това нещо.

Гари погледна купата и кимна одобрително.

— Нима не е късмет, че решихме да дойдем тук?

— Наистина.

Наредихме се на опашката, за да платим покупките.

 

 

Да разгледаме изречението „Заекът е готов за обяд“.

Ако интерпретираме заека като обект на изяждане, тогава изречението гласи, че храната всеки момент ще бъде сервирана. Но ако разглеждаме заека като субект, готов за приемане на храна, тогава изречението придобива характера на намек, отправен от малко момиче, та майка й да се досети най-накрая да отвори кутията с пица.

Две напълно различни изказвания; и при това, както подозирам, взаимно изключващи се в един семеен кръг. Но нито една от двете интерпретации не може да се нарече погрешна, тъй като истинското значение на изречението може да се определи само в рамките на контекста.

Да разгледаме феномена на светлината, която докосва повърхността на водата под един ъгъл, а преминава през нея под друг. Обяснявайки това с разликата в коефициентите на пречупване, принуждаващи светлинния лъч да измени посоката на движението си, ние ще видим света така, както го виждат хората. Ако го обясним със стремежа на светлината да минимизира времето, изминато в път, ние ще видим света така, както го виждат хептаподите. Един феномен, но две напълно различни интерпретации.

Физическата ни Вселена може да се разглежда като своеобразен език с тотално двусмислена граматика. Всяко физично явление е аналогично на изречение, което може да се тълкува по два различни начина — казуално и телеологично; и двете получени изречения са верни, и нито едно от тях не може да се опровергае, в колкото и широк контекст да го разглеждаме.

Когато в далечните предци на хората и хептаподите за пръв път е заблестяла искрата на съзнанието, те са имали работа с една и съща физична Вселена, но са я възприемали в различна граматична трактовка; в резултат на това разминаване в последствие са се формирали два напълно различни възгледа към обкръжаващия ни свят. Хората започнали да го възприемат последователно, а хептаподите — симултанно. Тоест ние възприемаме събитията в определен времеви порядък и усещаме връзките между тях в термините „причина“ и „следствие“. Те възприемат събитията едновременно, макар и това да става в някакъв период от време, и усещат лежащата в основата им целенасоченост… Минимизация, максимизация.

 

 

Сънувам един и същ сън за твоята гибел, повтарящ се до най-малките детайли. В него на скалата се катеря аз (не, можеш ли да си представиш подобно нещо?) а ти си само на три години и си в нещо като раница на гърба ми. Ние сме само на няколко сантиметра под корниза, където можем да спрем, но ти не искаш да чакаш да стигна до него и започваш да се измъкваш от раницата. Нареждам ти да стоиш мирно, но ти, както винаги, пропускаш тези думи покрай ушите си. Ти се въртиш, премествайки тежестта си ту надясно, ту наляво, и изведнъж усещам на рамото си левия ти крак, после десния — на другото. Крещя с ужа̀сен глас, но не мога да те хвана, защото и двете ми ръце са заети. После виждам вълнистата плетеница на подметките на кецовете ти, когато ти започваш да се изкачваш нагоре и виждам как каменния ръб изведнъж пропада под крака ти. И ти се плъзгаш покрай мен, а аз не мога да помръдна дори с пръст, мога само да гледам надолу как се смаляваш, смаляваш, и някъде много, много далеч се изгубваш от поглед.

После, внезапно, се озовавам в моргата. Санитарят открива лицето ти: ти си на двайсет и пет години.

 

 

— Какво ти става?

Оказва се, че съм се събудила и седя на леглото; събудила съм и Гари с рязкото си движение.

— Всичко е наред. Просто не можах да съобразя къде се намирам.

— Следващият път ще останем у вас — каза той сънено.

Целунах го.

— Няма нищо. При теб е много хубаво.

Ние се сгушихме уютно; Гари се притисна към гърба ми и двамата отново заспахме.

 

 

Ти ще си тригодишна и когато започнем да се изкачваме по стръмната вита стълба, ще те държа много здраво за ръката. „Мога и сама!“ — ще протестираш ти, издърпвайки ръката си, и когато се затичаш пред мен по стъпалата, за да докажеш правотата си, ще си спомня същия този сън. Тази сцена ще се повтаря още много пъти, докато си малка. Почти съм готова да повярвам, че ти, движена от чувство за противоречие, ще почувстваш непреодолимо влечение към алпинизма само заради моите усилия да те опазя от опасности. Първо ще бъде шведската стена на детската площадка, после — високите дървета, които като защитна стена отделят квартала ни от скоростната магистрала, после каменните стълбове в планинския спортен клуб и, накрая, могъщите скалисти канари в националните паркове.

 

 

Дописах последния радикал, оставих тебешира, върнах се на бюрото си и седнах в креслото. Облегнах се назад и с удоволствие огледах гигантското изречение на Хептапод Б, заемащо цялата дъска в моя кабинет: включвайки в него дузина много сложни добавки, аз успях да ги интегрирам не просто успешно, но и доста елегантно.

Гледайки подобни изречения, аз добре разбирах защо хептаподите са развили семасиографична писменост. За раса със симултанно възприятие устната реч е като гърло на бутилка, последователно пропускащо словесните капки една по една, докогато писмените знаци на страницата са видими всички едновременно. Разбира се, на такива същества дори не може да хрумне идеята за глотографична писменост, копираща Хептапод А: изреченията на Хептапод Б не само предоставят всичките си знаци едновременно, но и в пълна степен използват предимството на двумерното пространство пред линейната последователност на морфемите.

Сега, когато Хептапод Б ме приближи до симултанния начин на мислене, аз осмислих рационалните основи в граматиката на Хептапод А: онова, което за последователния ми ум преди изглеждаше неоправдано объркано и нелогично, всъщност представляваше опит да се придаде на линейно ограничения речеви поток допълнителна гъвкавост и някакъв намек за симултанност. В резултат на това започнах да използвам Хептапод А почти свободно, но все пак той беше доста слаба замяна на Хептапод Б.

На вратата се почука и Гари пъхна главата си вътре:

— Полковник Уебър ще бъде тук всеки момент.

Направих гримаса.

— Какво пък, нищо не можем да направим по въпроса.

Уебър възнамеряваше лично да поговори с Тракащия и Свирещия, а аз трябваше да вляза в ролята си на преводач; не можех да понасям това занимание.

Гари влезе и затвори врата. После ме издърпа от креслото и страстно ме целуна.

— Искаш да ме ободриш преди пристигането на Уебър? — попитах аз.

— Нищо подобно! Искам да ободря себе си.

— Ти всъщност не се интересуваш много от хептаподите, нали? Признай си, включи се в този проект само за да ме вкараш в леглото си.

— О, да! Ти буквално виждаш вътре в мен.

Погледнах го в очите.

— По-добре да повярваш в това.

 

 

Когато навършиш един месец, ще ми се наложи да ставам от леглото в два часа през нощта, за да те нахраня по график. В детската стая ще витае прословутият бебешки мирис: бебешка пудра, крем срещу подсичане, лек дъх на амоняк от ъгъла, където стои кофата с памперси. Аз ще извадя пищящото ти телце от кошарата и ще седна в люлеещия стол, за да те успокоя по-бързо.

Думата „инфантилен“ произлиза от „инфант“, а тя, на свой ред, има латински корени, където означава „неспособен да говори“. На теб, обаче, изобщо не са ти нужни думи, за да ми втълпиш ясно и недвусмислено: „Аз страдам!“. Не мога да не се възхитя на настойчивостта на твоето съобщение; плачейки, ти си като истинско олицетворение на яростта, и всяка клетка на тялото ти се опитва да предаде една-единствена емоция.

Не е ли странно, че когато си спокойна, ти сякаш излъчваш светлина, и ако някой поиска да те нарисува в такъв момент, бих настоявала задължително да добави сияещ нимб. Но ако си нещастна, ти си просто клаксон, издаващ звук, и тогава за твой портрет спокойно може да се използва пожарна сирена.

На този етап от живота ти за теб няма да съществува нито минало, нито бъдеще; ти нямаш спомен за минало насищане, нито предвкусване на новото, и затова никога няма да се успокоиш, докато не получиш гърдата ми. „Сега“ е единственият момент, който си способна да възприемеш; ти ще живееш в граматичното настояще. И в много отношения това е завидно състояние.

 

 

Хептаподите не са свободни, не са свързани в онзи смисъл, който ние влагаме в тези концепции; те не действат по собствена воля, но и не са безпомощни автомати. Специфичният им начин на възприятие води не само до това, че действията им съвпадат с историческите събития; далеч по-важно и интересно е, че мотивите за действията им съвпадат с целите на историята. Действия с цел създаване на бъдещето, постановка на хронологична пиеса.

Свободата изобщо не е фикция, тя е напълно реална в контекста на последователното възприятие. Но в контекста на симултанното възприятие свободата е безсмислена. Да, и принудата също; това е просто различен контекст, не повече и не по-малко достоверен от нашия собствен.

Да вземем например знаменитата оптична илюзия — рисунката, на която можеш да видиш или млада дама, стояща с гръб към зрителя, или стара вещица с крива брадичка и увиснал нос, покрит с брадавици. „Правилна“ интерпретация тук не съществува, и двете са достоверни в еднаква степен, само че са несъвместими: вие никога няма да можете да видите и двете жени едновременно.

Точно по същия начин познаването на бъдещето е несъвместимо със свободата на волята. Онова възприятие на света, което ми позволява да правя свободен избор, не ми дава възможност да узная бъдещето. И обратното, ако знам бъдещето, никога няма да действам срещу него, и дори няма да разкажа на другите за нещата, които зная. Онези, които познават бъдещето, никога не говорят за него; никой от надзърналите в „Книгата на вековете“ за нищо на света няма да си признае, че го е направил.

 

 

Включих видеоплейъра и поставих касета със запис на сеанс от форт-уортското Огледало: с хептаподите разговаряше представител на дипломатическия корпус, а Бургхарт изпълняваше ролята на преводач.

Дипломатът подробно описваше на извънземните моралните убеждения на човечеството, опитвайки се да постави в основата на всички тях алтруизма. Знаех, че на хептаподите им е предварително известно как ще завърши тази беседа, но те ентусиазирано вземаха участие в нея.

Ако разкажех за това на обикновен човек, той сигурно би попитал: ако хептаподите вече знаят всичко онова, което ще кажат или ще чуят, какъв е смисълът изобщо да използват език? Това е добър въпрос. Само че езикът е нужен не само като средство за комуникация; той е и форма на действие.

Според теорията на речевите действия, твърдения от типа „Вие сте арестуван“, „Кръщавам този кораб“ или „Заклевам се“ са перформативни: говорещият може да изпълни указаното действие само чрез произнасяне на съответните думи. При изпълняване на такива действия знанието за това, какво точно ще бъде казано, не променя абсолютно нищо. Всеки човек, присъствал на сватба, прекрасно знае, че свещеникът ще каже „Обявявам ви за съпруг и съпруга“, но докато тези думи не бъдат казани на глас, церемонията просто не се счита за завършена. В перформативния език казаното е еквивалентно на направеното!

За хептаподите езикът е перформативен: вместо да информират, те актуализират. Наистина, хептаподите знаят предварително какво ще бъде казано във всяка беседа, но за да бъде това знание истинно, беседата трябва да се състои.

 

 

— Маша първо опитала кашата от голямата купа на татко Мечок, но там било пълно с брюкселско зеле, което тя изобщо не можела да понася.

— Не, не е вярно! — ще се разсмееш ти.

Ние ще седим на дивана и голямата книжка с картинки, не твърде дебела, но твърде скъпа, ще лежи на колената ни.

— После Маша опитала кашата от купата на мама Меца — продължих аз, — но в кашата имало спанак, който тя също не обичала.

Ти сърдито ще тупнеш с ръка по страницата, за да ме спреш.

— Ти трябва да четеш така, както е написано тук!

— Чета — ще кажа аз с невинен вид.

— Не е вярно! В тази приказка няма такива неща.

— Но ако знаеш какво има в приказката, защо трябва да ти я чета?

— Защото искам да я чуя!

 

 

Чистият прохладен въздух в кабинета на Уебър почти компенсираше необходимостта да общувам с този човек.

— Те се съгласиха да участват в своеобразен обмен, но това не е търговска сделка — обясних аз. — Ние просто им даваме нещо и те ни дават нещо в замяна. Нито една от страните не съобщава предварително на другата какво възнамерява да даде и какво иска да получи.

Веждите на полковник Уебър запълзяха нагоре.

— Искате да кажете, че предлагат да си разменим подаръци?

Знаех какво трябва да кажа.

— Не трябва да мислим за това като за дарение. Ние не знаме дали предложението за обмен има същото значение за хептаподите, както е за нас размяната на подаръци.

— Но не можем ли поне… ъ-ъ-ъ… — той потърси подходящите думи, — да подхвърлим някой намек за предпочитаната от нас категория подаръци?

— Те никога не правят това между тях при този тип обмен. Попитах хептаподите дали можем да ги попитаме за намеренията им, и те казаха, че можем да ги попитаме, но това няма да ги принуди да ни отговорят.

Внезапно ми хрумна, че „перформанс“ и „перформативен“ произлизат от един корен със значение „представям“ и това много удачно се съчетава с чувството да участваш в диалог с предварително известни реплики; ти си просто действащо лице в пиесата; това е всичко.

— Но ако им зададем въпрос с намек… може ли да се получи така, че все пак да насочим намеренията им в нужната ни посока? — попита полковник Уебър, който нямаше никаква представа за сценария, но играеше ролята си перфектно.

— Това не знаем — казах аз. — Но се съмнявам, имайки предвид тяхната привързаност към традиционните процедури.

— Ако ние връчим подаръка си първи, ще повлияе ли неговата ценност на ответния подарък? — Тук полковникът се впусна в лека импровизация, но аз продължих твърдо да се придържам към думите, написани за днешното шоу и само за него.

— Не — казах аз. — Доколкото знаем, ценността на предложените обекти при този тип обмен е несъществена.

— Господи, ако и моите роднини се придържаха към същите възгледи — измърмори Гари със суха усмивка.

Чаках Уебър да се обърне към него.

— Успяхте ли да получите някакви нови данни в последните физични дискусии? — попита полковникът точно по сценарий.

— Ако питате за нова за човечеството информация, тогава — не — отвърна Гари. — Хептаподите не се отклоняват и на косъм от рутината. Ако им демонстрираме нещо разбираемо за тях, те ни показват собствената си формулировка на принципа и това е всичко. Те никога не дават информация по собствена инициатива. И никога не отговарят на въпросите ни за границата и обема на техните знания.

Изказване, което е спонтанно и информативно за човешката психология, се превръща в ритуална декламация, ако го разгледаме през призмата на Хептапод Б.

Лицето на Уебър видимо помрачня.

— Е, добре, ще видим какво ще кажат от Държавния департамент. Може би ще успеем да организираме нещо като церемония за взаимно връчване на подаръци.

Подобно на физичните събития, които се поддават на двояка интерпретация — казуална и телеологична, всяко лингвистично събитие също може да се тълкува двояко: като предаване на информация и като реализация на план.

— Мисля, че това е добра идея, полковник — казах аз.

В това изказване се криеше двусмисленост, недостъпна за повечето хора. Семейна шега; не ме карайте да обяснявам.

 

 

Макар че владея доста изкусно Хептапод Б, добре ми е известно, че съм неспособна да възприемам реалността така, както е свойствено за неговите носители. Разумът ми е отлят според земните последователни езици, и никакво, колкото и масово да е нахлуване на чуждопланетен език не може напълно да го преформира. Моят възглед към света е сплав от човешки и извънземен.

Преди да се науча да мисля на Хептапод Б, спомените ми растяха като стълбче цигарена пепел, породено от безкрайно малко тлеещо огънче, олицетворяващо съзнанието ми, което неизменно се намираше в текущата точка на настоящето. След като научих Хептапод Б, новите ми спомени започнаха да се трупат на гигантски блокове, всеки с продължителност няколко години; и макар че тези блокове бяха в произволен ред и падаха на произволни места, скоро новите ми спомени покриха период от петдесет години. Особеното на този период е в това, че вече знам Хептапод Б достатъчно добре, за да мисля на него; началото му започва с моите беседи със Свирещия и Тракащия и завършва със смъртта ми.

Обикновено Хептапод Б въздейства само на паметта ми, а съзнанието ми пълзи от ден в ден, както и преди: миниатюрната светеща точка упорито пълзи напред по стрелата на времето, с тази разлика, че пепелта на паметта е и пред, и зад нея. И тази точка не гори… свети, но не грее.

Но се случва Хептапод Б да поеме нещата в свои ръце и тогава с внезапен проблясък пред мен се откриват миналото и бъдещето едновременно: бледата точка на съзнанието се превръща в горещ въглен с дължина петдесет години, яростно пламтящ извън времето. При такива озарения аз виждам — чувствам — възприемам цяла епоха като велика симултанност; тя включва остатъка от моя живот. И целия твой.

 

 

Написах семаграмата на изречението „създавам-крайна-точка процес ние-участваме“, което в превод на човешки език означаваше „да започваме!“. Свирещия отговори утвърдително и демонстрацията на изображения започна. Вторият кръгъл екран, инсталиран от хептаподите, започна да излъчва серия от изображения, съставени от семаграми и математически уравнения, а едновременно с това един от нашите видеоекрани също започна да излъчва.

Това беше вторият „обмен на подаръци“, на който присъствах, общо едва осмия поред и — както вече знаех — последен. В платнената шатра нямаше къде да се стъпи; Бургхарт от Форт-Уорт беше тук, както и Гари с един от специалистите по ядрена физика, а така също избрани биолози и антрополози, висши военни чинове и цяла купчина дипломати. За щастие, някой се беше досетил да инсталира климатик, приятно охлаждащ пренаситената атмосфера. Предполагаше се, че по-късно ще изучим лентата със записа на получените изображения, за да определим какво всъщност представлява „дарът“ на хептаподите. Нашия собствен дар представляваше първобитни рисунки от пещерата Ласко.

Всички се струпахме около Огледалото, опитвайки се да уловим основната идея на бързо сменящите се кадри.

— Предварителни предположения? — строго попита полковник Уебър.

— Това не е връщане — откликна Бургхарт.

Миналият път хептаподите ни върнаха информация за нас самите, което вбеси ръководителите на Държавния департамент. В действителност нямаше никаква причина да смятаме този факт за оскърбление: той само доказваше, че практическата ценност на „подаръка“ в действителност няма значение при подобен вид обмени и изобщо не изключваше хипотетичната вероятност този път да получим схема на междузвезден двигател, формула за студен ядрен синтез или някакви други изумителни чудеса.

— Прилича на неорганична химия — каза ядреният физик, припряно показвайки уравнението, което още стоеше на екрана.

Гари кимна.

— Може би е технология на материалите? — предположи той.

— Може би в крайна сметка ще получим нещо от тях — каза полковник Уебър.

— А аз искам много-много картинки на животни — измърморих аз толкова тихо, че само Гари можеше да ме чуе и нацупих устни като капризно дете. Гари се усмихна и леко ме побутна с лакът. Но аз наистина исках да ни дадат още една лекция по ксенобиология; вече получихме две при предишни обмени и, съдейки по картинките, хората бяха далеч по-близо до хептаподите, отколкото всички останали извънземни видове, с които хептаподите са се срещали. Нямаше да откажа и нова лекция по история на хептаподите: както можеше да се очаква, в тяхното изложение на събитията нямаше никаква хронологична последователност. Но аз изобщо не исках да ни дадат нова технология; а какво може да направи с нея нашето правителство, дори не исках да знам.

Докато течеше обменът на информация, наблюдавах Свирещия: той стоеше почти неподвижно, както винаги, и не забелязах в поведението му никакви намеци за това, което трябваше да се случи всеки момент.

След минута екранът на хептаподите угасна, а след още минута угасна и нашия. Гари и повечето учени се хвърлиха към малкото екранче, на което пуснаха записа на получената информация; чух как някой предложи спешно да извикат специалист по физика на твърдото тяло.

Полковник Уебър се обърна към мен.

— Вие двамата — каза той, сочейки мен и Бургхарт — разберете времето и мястото на следващия обмен. — Той се обърна и се присъедини към групата учени.

— Тичам, тичам… — измърморих аз и се обърнах към Бургхарт. — Не желаете ли да поемете това почетно поръчение?

Бургхарт се усмихна; знаех, че владее Хептапод Б не по-зле от мен.

— Това е вашето Огледало, вие отговаряте тук.

— Мога да се закълна, че като сте постъпвали в университета не сте и предполагали, че ще направите кариера като военен преводач.

— Абсолютно вярно — съгласи се той. — Дори и сега не вярвам, че паднах толкова ниско.

Всички думи, които говорихме двамата с Бургхарт ни звучаха като предварително заучени реплики на тайни агенти, принудени да си уговорят среща пред външни лица.

Написах семаграмата на изречението „място обмен-предаване разговаряме ние-участваме“ с модулация за проективен аспект.

Свирещия написа отговора си. Дойде моментът, в който аз трябваше да се намръщя, а Бургхарт удивено да възкликне:

— Какво иска да каже с това?

Трябва да призная, учудването на Бургхарт изглеждаше съвсем естествено. Продължавайки да се мръщя, написах молба за уточнение. Свирещия повтори същия отговор. Гледах как той плавно се плъзга на четири крака, напускайки стаята. Завесата вече беше готова да се спусне над тази част от нашето представление.

Полковник Уебър пристъпи напред.

— Какво има? Защо си отиде?

— Той каза, че хептаподите ни напускат — обясних аз. — Не само на това Огледало, а на всички едновременно и завинаги.

— Върнете го обратно! Попитайте го какво означава това.

— Не мисля, че Свирещия има пейджър — казах аз.

Изображението на стаята изчезна толкова внезапно, че ми трябваше известно време, за да осъзная какво виждат очите ми: това беше задното платнище на палатката, прикриваща Огледалото, което беше станало напълно прозрачно като обикновено стъкло. Шумящите около видеоекрана учени млъкнаха като един.

— Какво става тук, дявол да ги вземе?! — изръмжа полковник Уебър.

Гари се приближи до бившето Огледало, огледа го, мина от другата му страна и го докосна: видях белите овали на пръстите му, докоснали стъклото.

— Предполагам — заключи той, — че току-що станахме свидетели на феномена дистанционна трансмутация.

Чух как някой тича към палатката, удряйки с тежките си кубинки по пресъхналата трева. Накрая вътре се втурна запъхтян войник с твърде голяма походна радиостанция в ръце.

— Полковник, търсят ви спешно…

Уебър рязко изтръгна радиостанцията от ръцете му.

 

 

Помня как ще те гледам във втория ден от живота ти. Баща ти ще отиде да хапне в болничното кафене, а ти ще лежиш в кошарката си и аз ще се наведа над теб.

След раждането ще се чувствам като изстискан лимон. Ти ще ми се сториш несъразмерно миниатюрна в сравнение с онази огромна персона, която бях по време на бременността; мога да се закълна, че там имаше достатъчно място за далеч по-голямо и тежко бебе. Ръчичките и краченцата ти са дълги и тънки, още лишени от бебешката пухкавост, личицето ти е червено и сърдито, отеклите клепачи са здраво стиснати: гномоподобна фаза, предшестваща херувимската.

Ще прекарам пръст по твоето коремче, изумявайки се от свръхестествената мекота на кожата ти и ти неочаквано ще се обезпокоиш, ритайки с крачета. Веднага ще позная движението, което извършваше в мен много пъти; ето, значи, как изглеждало това.

Напълно съм уверена, че ще позная лицето ти сред цял океан бебета, дори и никога да не бях те виждала преди. Не, това не е тя. И онази не е. Чакате малко, я ми покажете ето тази…

Да, това е тя. Това е моята дъщеря.

 

 

След последния „обмен на подаръци“ ние повече никога не видяхме хептаподите. В един и същи момент Огледалата по целия свят станаха прозрачни, а корабите на извънземните напуснаха орбита. Последващият анализ на бившите Огледала показа, че те са просто отлети от разтопен кварц пластини, абсолютно инертни. Информацията, която получихме от хептаподите по време на последния сеанс, описваше нов клас свръхпроводящи материали, но в последствие се разбра, че тя дублира резултатите от току-що завършено изследване в Япония; нищо, което да не е вече известно на Земята.

Така и не разбрахме защо хептаподите си тръгнаха толкова бързо, също както и не разбрахме защо дойдоха при нас. Новото ми съзнание не можеше да ми осигури тази информация; за действията на хептаподите сигурно има обяснение и в човешки контекст, но за съжаление ние не го открихме.

Искаше ми се по-добре да усвоя погледа им върху света, за да чувствам това, което чувстват и те. Тогава сигурно бих могла напълно да се потопя в необходимостта на събитията, а не да бродя до края на живота си из мътните им плитководни води. Но това никога няма да стане. Аз постоянно ще практикувам езика им, както и всички останали лингвисти, работещи с Огледалата, но никой от нас няма напредне повече, отколкото успяхме заедно с хептаподите.

Работата с тях промени живота ми. Срещнах баща ти и научих Хептапод Б, и ако не бяха тези две събития, нямаше да знам нищо за теб, докато стоя в двора под лунната светлина. Знам, че няколко години след тази нощ ще загубя баща ти, а после и теб. Всичко, което ще ми остане от този момент е езикът на хептаподите, затова много внимавам и се старая да запомня завинаги всеки детайл.

Знам предназначението си и избрах пътя си. Но накъде вървя — към болка или радост? Минимизация ли е това, или максимизация?

Всички тези мисли изпълват съзнанието ми, когато баща ти ме пита „Искаш ли дете?“, а аз се усмихвам, казвам „Да“ и се изплъзвам от обятията му. И ето — ние прилежно се хващаме за ръце и влизаме в къщата, за да правим любов и да сътворим теб.