Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Story of Your Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 7гласа)

Информация

Корекция
NomaD(2017 г.)

История

  1. —Добавяне

Баща ти възнамерява да ми зададе въпрос. Това е най-важният момент в живота ни и аз искам да запомня всичко, до най-малкия детайл. Вече минава полунощ, но ние току-що сме се върнали вкъщи след вечеря в ресторант и посещение на весело шоу и веднага излизаме в задния двор, за да се полюбуваме на пълната луна. „Искам да танцувам“ — обявявам аз и баща ти се шегува с мен, но започваме да се плъзгаме в бавен танц; и двамата сме на по трийсет години, но се въртим романтично под лунната светлина като някоя млада двойка. Изобщо не усещам нощната прохлада. И тогава твоят баща ми задава въпроса:

— Искаш ли дете?

По онова време сме женени вече почти две години и живеем на Елис-авеню; когато се преместим оттам, ти ще бъдеш още твърде малка, за да запомниш къщата, но двамата с баща ти ще ти разказваме разни истории за нея и ще ти показваме снимки. Много ще ми се иска да ти разкажа за нощта, в която беше зачената, но най-подходящият повод за такъв разказ възниква, когато момичето вече се замисля за собствени деца, а ние с теб нямаме никакви шансове за това, абсолютно никакви.

Ако се опитам да ти разкажа за онази нощ по-рано, всичко би пропаднало: ти няма дори да благоволиш да постоиш спокойно, за да изслушаш толкова романтична (лигава, както би се изразила) случка. Помня хипотезата за твоя произход, която ще изкажеш, когато си на дванайсет.

— Вие сте ме родили само за да имате безплатна прислужница! — горчиво ще заявиш ти, вадейки прахосмукачката от килера.

— Права си — ще се съглася аз. — Още преди тринайсет години знаех, че днес трябва да почистим килимите. И реших, че най-лесния и евтин начин да изпълня тази задача е да родя дете. Така че се хващай на работа и не се бави.

— Жалко, че си ми майка, иначе щяха да те затворят за експлоатация на детски труд — сърдито ще измърмориш ти, докато размотаваш шнура и включваш щепсела в контакта.

Това ще се случи в нашата къща на Белмон-стрийт. Аз ще видя как и в двете къщи се заселват чужди хора — и в онази, където беше зачената, и в онази, където израсна. Двамата с баща ти ще продадем първата след две години, а втората ще продам сама доста по-късно. По онова време ние с Нелсън ще се преместим в извънградската ни ферма, а баща ти ще живее с онази… как й беше името…

Аз знам как ще завърши историята ми; много мисля за това. Също така много мисля за това, как започна тя, преди толкова години, когато в орбита се появиха странни кораби, а на земните поляни — извънземни артефакти. Държавният ни департамент не даваше почти никаква информация на хората, но затова пък жълтата преса съобщаваше за всичко, което можеше да измисли.

И точно тогава се разнесе телефонен звън и ме помолиха за среща.

 

 

Те ме чакаха в коридора, пред вратата на кабинета ми. Доста странна двойка. Единият — късо подстриган и във военна униформа — носеше алуминиево куфарче и, както ми се стори, гледаше на света с критичен поглед. Втория не бих могла да сбъркам — типичен учен с пищна брада и мустаци, в кадифено сако; той се забавляваше, четейки гъсто налепените листчета върху дъската за обяви.

— Полковник Уебър? — Ръкувах се с военния. — Луиза Банкс.

— Доктор Банкс! Благодаря ви, че се съгласихте да ни отделите малко време.

— Не си струва да благодарите. Добър повод, за да пропусна събранието на факултета.

Полковник Уебър посочи към спътника си.

— Това е доктор Гари Донъли, същият физик, за който ви казах по телефона.

— Просто Гари — откликна той и ние се ръкувахме. — С нетърпение чакам какво ще кажете; вашето мнение е много ценно за нас.

Влязохме в кабинета, аз припряно свалих купчините книги от столовете и предложих на гостите да седнат.

— Доколкото разбрах, полковник, трябва да изслушам някакъв запис. Предполагам, че има връзка с пришълците?

— Мога само да кажа, че записът е у мен.

— Какво пък, нека послушаме.

Полковник Уебър извади от куфарчето си портативен магнетофон и натисна бутона. Възпроизведените звуци навеждаха на мисълта за мокро куче, което енергично си изтръсква козината.

— Какво мислите за това? — попита той.

Не му споделих мислите си за мокрото куче.

— Какъв е контекстът на записаното изказване?

— Не мога да ви кажа.

— Познаването на контекста може да ми помогне в разбирането на тези звуци. Видяхте ли извънземния, когато сте записвали говора му? Какво правеше по това време?

— Упълномощен съм само да ви пусна записа.

— Няма да разкриете никаква тайна, полковник, ако признаете, че сте виждали извънземен. И без това цялата общественост е напълно сигурна в това.

Но полковник Уебър беше непробиваем като скала.

— Какво можете да кажете за лингвистичните свойства на този… хм… образец на речта? — попита той.

— Е, какво пък. Напълно ясно е, че гласовите им органи значително се различават от човешките. Сигурно не са хуманоиди, нали?

Полковникът премълча, но Гари Донъли попита с очевиден интерес:

— А вие способна ли сте да предложите някаква хипотеза на основата на този запис?

— Едва ли. Съдейки по звука, мога с достатъчна увереност да твърдя, че звуците не се възпроизвеждат от гласни струни, но това нищо не ми говори за външния вид на пришълците.

— Ясно. Какво още? Хм… Не можете ли да ни кажете още нещо, доктор Банкс? — Доколкото забелязах, полковник Уебър явно не беше свикнал да се консултира с цивилни лица.

— Само едно. Постигането на взаимно разбиране с тези същества ще е извънредно трудно заради значителните анатомични разлики. Те със сигурност използват звуци, които нашият гласов апарат не е способен да възпроизведе. И е напълно вероятно, че имат такива звуци, които не могат да се възприемат от човешкото ухо.

— Инфразвук и ултразвук? — попита Гари Донъли.

— Не е задължително. Все пак нашият слухов апарат не е идеалният акустичен инструмент, той е „създаден“ да различава именно онези звуци, които може да издаде човешкото гърло. Ако на човешкото ухо се наложи да работи с нечовешка гласова система, не можем да сме сигурни в нищо. — Аз свих рамене. — Може би с времето, при голяма практика, ще се научим да улавяме различията между чуждите фонеми… Но най-вероятно нашите уши просто няма да могат да опознаят онези същностни признаци, които са значими за техния език. В такава ситуация ще ни е нужен сонограф[1], за да разберем чуждата реч.

— Да предположим, че ви дам едночасов запис — каза полковник Уебър. — Колко време ще ви е нужно, за да определите дали ни трябва този ваш сонограф, или не?

— Не мога да кажа нищо само по запис. Колкото и да е дълъг. Тук е нужно непосредствено общуване с извънземните.

Полковникът поклати глава.

— Изключено.

Опитах се да го вразумя.

— Вие си знаете, разбира се. Само че единственият начин да изучиш неизвестен език е да общуваш с носителите му. Тоест, ти задаваш въпроси, анализираш отговорите, опитваш се да поддържаш беседата и така нататък. Без подобна процедура задачата просто е нерешима. И ако вие наистина искате да изучите езика на извънземните, на специалиста по полева лингвистика[2] — аз или някой друг — ще му се наложи да общува с тях. Само по записи не може да се направи нищо.

Полковник Уебър се намръщи.

— Това означава ли, че нито един извънземен не може да научи някой от нашите езици, записвайки земните радиопредавания?

— Нека кажем така: силно се съмнявам, че е възможно. По принцип е нужна специално разработена за конкретната нечовешка раса методика за обучение на човешки език. Или, както вече казах, интерактивно общуване с хора. Ако чужденците имат някоя от тези възможности, те биха могли да получат много информация от нашите телепредавания. В противен случай няма на какво да се опрат.

Полковникът явно се заинтересува; неговата жизнена философия очевидно се базираше на постулата „Колкото по-малко знаят за нас, толкова по-добре“. Гари Донъли разчете изражението на лицето му и демонстративно завъртя очи. Потиснах прихването си.

След като поразмисли малко, полковник Уебър попита:

— Да предположим, че се занимавате с изучаване на чужд език, беседвайки с носителите му. Може ли да постигнете успех, без да ги обучавате на английски?

— Зависи от това, доколко ще са склонни към сътрудничество. Ако искам да науча техния език и те са готови да ме обучават, то всичко ще мине нормално. Естествено, те ще усвоят нещо от английския, малко тук, малко там, но съвсем малко. Ако извънземните предпочитат да учат нашия език, вместо да ни преподават собственият си… задачата силно ще се усложни.

Полковникът кимна.

— Благодаря ви, доктор Банкс. Смятам, че с вас пак ще си говорим на тази тема.

 

 

Обаждането на полковник Уебър с молба за лингвистична консултация беше сигурно второто най-значимо телефонно обаждане в живота ми. Първо, разбира се, ще стане обаждането от планинско-спасителната служба. По онова време двамата с баща ти ще разговаряме най-много веднъж годишно, по задължение, но след това паметно обаждане веднага ще се свържа с него.

Двамата ще пристигнем на опознаването и това ще бъде много дълго и много мълчаливо автомобилно пътешествие. Помня моргата, цялата във фаянс и неръждаема стомана, бръмченето на хладилниците и резкият мирис на антисептик. Санитарят внимателно ще отгърне чаршафа и ще разкрие лицето ти. То ще изглежда някак неправилно, но аз винаги ще те позная.

— Да, това е тя — ще кажа аз. — Това е моята дъщеря.

Тогава ти ще си на двайсет и пет години.

 

 

Дежурният от военната полиция провери пропуска ми, отбеляза си нещо в планшета, отвори вратата и аз влязох с джипа във временния лагер: купища палатки, забучени от военните върху изгоряло от слънцето фермерско пасище. В центъра на лагера се намираше едно от извънземните устройства, наричани накратко Огледала.

Според данните, получени на предварителния инструктаж, на територията на САЩ имаше девет такива устройства, а по цялата планета те наброяваха сто и дванайсет. Огледалата работеха като двупосочни средства за връзка — вероятно с корабите, висящи на геостационарна орбита. Никой не знаеше защо пришълците не пожелаха да встъпят в непосредствен контакт с човечеството, може би от страх да не се заразят с чужди микроорганизми. По цялата Земя към всеки от извънземните комуникатори беше зачислена група учени, задължително включващи физик и лингвист. В нашата група такива бяхме Гари Донъли и аз.

Гари вече ме чакаше на паркинга. Наложи се да преодоляваме кръгов лабиринт от бетонни барикади, преди да се приближим до голяма платнена шатра, скриваща Огледалото. Пред шатрата стоеше количка с апаратура, заета от фонологичната лаборатория: изпратих оборудването предварително, за да могат военните да я проучат.

Извън шатрата имаше инсталирани и три видеокамери на триножници: обективите им гледаха вътре през специално изрязани прозорчета. Безброй очи, включително всевиждащото око на военното разузнаване, щяха да проследяват всичко, което ние с Гари ще правим пред Огледалото. Освен това, и на двама ни вмениха задължение да пишем ежедневни рапорти; моите непременно трябваше да включват оценка на степента на разбиране на английски, демонстрирана от извънземните.

Гари отгърна завесата, прикриваща входа и с любезен жест ме покани да вляза.

— Влизайте, не се стеснявайте! — провъзгласи той с тон на цирков глашатай. — Не пропускайте щастливия случай да лицезрете чудодейни твари, каквито още не е раждала зелената майка-Земя!

— И всичко това — само срещу някакъв си жалък петак — измърморих аз, пристъпвайки през прага.

Комуникаторът, доколкото разбрах, не беше активиран и наистина приличаше на полукръгло огледало с височина десет и ширина двайсет фута[3]. Пред него, върху изсъхналата вече трева, с обикновен спрей беше нарисувана бяла дъга, маркираща зоната на активацията. В момента в тази зона имаше само маса, два сгъваеми стола и разклонител, чийто шнур отиваше към външния генератор. Деловитото бръмчене на луминесцентните лампи, окачени на прътове до стените на помещението, се сливаше с бръмченето на побъркалите се от жегата мухи.

Ние с Гари се спогледахме и забутахме количката си към масата. Веднага щом пресякохме бялата линия, Огледалото започна да придобива прозрачност, сякаш някой бавно увеличаваше светлината зад тънко, леко тонирано стъкло. Илюзията за обем беше свръхестествена; струваше ми се, че мога просто да прекрача в тази невероятна дълбина. Когато осветеността на Огледалото достигна максимума, пред нас възникна диорама на полукръгла стая в естествен размер. В стаята имаше няколко големи обекта, които можеха да минат за мебели, но живи същества нямаше. На далечната обла стена се виждаше обикновена врата.

Започнахме да включваме донесеното оборудване — микрофон, сонограф, портативен компютър и тонколони. Докато се занимавахме с това, периодично поглеждах към Огледалото, готвейки се да видя извънземните, и въпреки това буквално подскочих, когато първият се появи.

Той изглеждаше като бъчва, окачена на седем дълги крайника. Съществото притежаваше радиална симетрия и всеки от крайниците му можеше да служи и като крак, и като ръка. Извънземният, когото видях първи, се разхождаше из стаята на четири крайника, а останалите три бяха свити към тялото. Гари ми каза, че е кръстил извънземните „хептаподи“.

Разбира се, на мен вече ми бяха показвали видеозаписи, и все пак се вкамених с отворена уста. Крайниците на хептаподите нямаха външно различими стави; анатомите предположиха, че се поддържат от някакъв аналог на нашия гръбначен стълб. Каквито и да бяха вътрешностите им, те се придвижваха в дразнещо плавен маниер, при това — в пълна хармония един с друг: торсът на извънземния плуваше към мен на струящи, извиващи се крака толкова равномерно, както автомобил на въздушна възглавница плува над земята.

Седем лишени от клепачи очи обкръжаваха горната част на телесната бъчва. Извънземният се върна назад към вратата, от която се появи, издаде кратък неразбираем звук и се върна в центъра на стаята, съпроводен от друг хептапод — и всичко това без ни най-малко завъртане на тялото около оста му. Потискащо, но напълно логично: ако очите ти гледат във всички страни, всяка посока може да бъде обозначена като „напред“.

Гари мълчаливо наблюдаваше реакцията ми.

— Готова ли си? — попита ме той най-накрая.

Поех дълбоко въздух и бавно въздъхнах.

— Напълно.

Имах солиден опит с полевата работа в Амазонка, но там винаги извършвах двуезична процедура: или моите информанти знаеха малко португалски, който можех да използвам, или имах някакви предварителни сведения за езика, получени от местни мисионери. Сега ми предстоеше първия опит в живота ми да извърша чисто монолингвистична[4] процедура по дешифровка на неизвестен език; впрочем, на теория тя е разработена достатъчно подробно.

Приближих се до Огледалото и хептаподът от другата страна направи същото. Изображението беше толкова реалистично, че ме побиха тръпки. Можех подробно да разгледам дори текстурата на сивата кожа на извънземните, напомняща кадифени мъхчета. Откъм Огледалото не миришеше абсолютно на нищо. Не знам защо, но този факт правеше ситуацията още по-невероятна.

Посочих към себе си и бавно произнесох: „Човек“. После посочих Гари и повторих: „Човек“. После подред посочих и двамата хептаподи и попитах „Кои сте вие?“.

Никаква реакция.

Опитах още веднъж. И още веднъж.

Един от хептаподите посочи себе си с ръка с четирите израстъка, свити заедно. Това беше голям късмет. В някои култури хората сочат себе си с брадичка и ако извънземният не беше използвал един от крайниците си, щях да се губя в догадки за аналогичен жест. Раздаде се кратък, преливащ се звук и аз видях на върха на тялото му вибриращ отвор: хептаподът заговори. Посочвайки придружителя си, той повтори звука.

Хвърлих се към компютъра: на монитора се появиха две на практика идентични сонограми — визуално представяне на произнесените звуци. Аз отбелязах образеца за възпроизвеждане и отново посочих себе си и Гари, повтаряйки: „Човек“. После посочих хептапода и просвирих записания звук.

Хептаподът каза още нещо. Заключителната част на новата сонограма изглежда беше повторение на първата: обозначавайки първото изказване като [трели!], аз получих последователността [трели2 трели!].

— Какво е това? — отново попитах аз, сочейки предмет в стаята им, който можеше да бъде, например, аналог на стол.

След кратка пауза извънземният посочи „стола“ и произведе поредния звук. Сонограмата му значително се различаваше от предишните: [трели3]. Тогава просвирих [трели3], сочейки същия предмет.

Извънземният отговори; съдейки по сонограмата, изказването му представляваше последователността [трели3 трели2]. Оптимистична интерпретация: информантът потвърждава правилността на моите изказвания, откъдето мога да предположа, че дискурсивните модели[5] в нашите езици са най-малкото сравними. Песимистична интерпретация: извънземният страда от досадна кашлица…

Върнах се при компютъра, разграничих получените сонограми на сегменти и напечатах под тях вероятно тълкуване: „хептапод“ — за [трели!], „да“ — за [трели2], „стол“ — за [трели3]. Отгоре въведох заглавие: „Език на хептаподите (А)“.

Гари стоеше зад гърба ми и гледаше как пиша.

— Какво означава „език А“? — попита той.

— Нищо особено. Просто за да отлича този език от другите, които могат да използват хептаподите — обясних аз и Гари кимна.

— Е, сега да се опитаме да поговорим. Просто за майтап!

Посочих извънземните и, доколкото можах, се постарах да възпроизведа [трели!]. След дълга пауза първият хептапод каза нещо, после вторият каза още нещо, и нито една от тези нови сонограми по нищо не напомняше на предишните. Дори не знаех (поради пълното отсъствие на лице) дали говорят с мен или един с друг. Опитах се още веднъж да произнеса [трели!], но не последва никаква реакция.

— Изобщо не приличаше — изръмжах аз.

— Натъжен съм — каза Гари. — Не можех и да си представя, че можеш да произнасяш такива звуци.

— Тогава трябва да чуеш моя миши зов. Обръща цялата популация в паническо бягство.

След няколко опита се предадох, защото в отговор не чух нищо, което бих могла да разпозная. И щом отново проиграх записа на [трели!], получих от хептапода потвърждение „да“: [трели2].

— Значи ще ни се наложи да използваме записи? — попита Гари, наблюдавайки внимателно процедурата. Кимнах.

— Или поне в началото.

— И сега какво?

— Сега трябва да се убедим, че хептаподът е казал именно това, което сме разбрали, а не „ох, какви са милички“ или „виж само какви ги вършат!“ или нещо от този род. После ще видим дали ще успеем да разпознаем тези думи, ако са произнесени от другия хептапод… По-добре седни, Гари — отбелязах аз, сочейки към стола. — Тези неща не стават бързо.

 

 

През 1770 година корабът на капитан Кук „Индевър“ акостирал на брега на Куинсленд, Австралия. Докато част от екипажа поправял кораба, Кук и приятелите му се отправили да изследват местността и се натъкнали на аборигени. Един от матросите посочил животните, които бодро скачали наоколо с бебета, надничащи от корема им, и попитал аборигените как се наричат тези животни. „Кенгуру“ — отговорил запитания, и оттогава Кук и екипажът му ги наричали именно така. И едва по-късно узнали — най-накрая! — че това означава „Не те разбирам“.

Разказвам за Кук и кенгуруто всяка година на първата си лекция. Почти сигурно е, че този исторически факт е пълна измислица, което пояснявам по-късно, но това е класически виц. Разбира се, моите ученици всъщност мечтаят да чуят вицове за хептаподите, и аз съм обречена да отговарям на въпроси за тях до края на преподавателската си кариера. Студентите ще се записват в моя курс именно затова. И аз ще им показвам стари записи на моите мъки пред Огледалото, а освен тях и записи от работата на другите лингвисти; всичко това ще бъде изумително полезно, ако някога благоволят да ни посетят други извънземни, но от тези записи не можеш да извлечеш само забавни истории.

Ако говорим за вицове, свързани с изучаването на езици, за мен любим източник на подобни истории са, разбира се, децата, усвояващи родната реч. Помня този ден. Ти си на пет години и си се върнала от детска градина. Ти ще оцветяваш картинки с цветни моливи, а аз ще поставям оценки на студентски работи.

— Мамо — ще промълвиш ти, използвайки онзи специфичен небрежен тон, с който винаги искаш услуга. — Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се, скъпа.

— Може ли да стана почетна особа?

Аз ще откъсна очи от студентските работи и ще се втренча в теб.

— Какво имаш предвид?

— В детската градина Шарон каза, че са й оказали почести.

— Така ли? А тя не обясни ли по какъв повод?

— Когато по-голямата й сестра се омъжила. Шарон каза, че на сватбата само една млада особа може да получи, ами, почетна роля, и това била тя.

— Май те разбрах. Искаш да кажеш, че Шарон е била шаферка?

— Ами да. Та мога ли да получа особени почести?

 

 

Двамата с Гари влязохме в сглобяемата барака, където се помещаваше оперативният център по контакта. Вътре всичко изглеждаше така, сякаш с огромна бързина се планира нахлуване или, напротив, пълна евакуация: ниско подстригани военни се носеха напред-назад, някои от тях работеха с огромна карта на близките околности, други стояха пред внушителна електронна апаратура, говорейки нещо пред микрофоните. Съпроводиха ни до далечната стая, служеща за кабинет на полковник Уебър; там бръмчеше климатик и най-накрая повя така желаната прохлада.

Накратко му разказахме за резултатите от първия ден.

— Като че ли не сте напреднали много — отбеляза полковникът.

— Имам идея, която може би ще ускори процеса — казах аз. — Но ще се наложи да одобрите използване на допълнително оборудване.

— Какво ви е нужно?

— Трябва ми цифрова видеокамера и голям екран. — Показах му скица на измислената от мен система. — Идеята ми е да включим и писмеността към процедурата на лингвистична дешифровка. Ще показвам думите на екрана и с помощта на камерата ще записвам писмените им отговори. Предполагам, че хептаподите бързо ще разберат какво искаме от тях.

Уебър погледна със съмнение рисунката.

— Защо мислите, че така ще е по-добре?

— Започнах работа по стандартната процедура, както се прави при общуване с носители на безписмен език. Но после ми хрумна, че те сигурно имат писменост, не може да нямат.

— И какво ни дава това?

— Ако имат механичен способ за възпроизвеждане на писмени текстове, то знаците на тяхната писменост трябва да са достатъчно стандартни и маловариантни. А това означава, че ще ни е по-лесно да идентифицираме графеми вместо фонеми. Представете си, че анализирате буква по буква напечатано изречение, вместо да се опитвате да отделите същите тези букви, когато го произнасяте на глас.

— Разбрах мисълта ви — призна Уебър. — А как възнамерявате да им отговаряте? Ще им показвате думите, които те сами са ви демонстрирали?

— Основно, да. Ако в писмеността на хептаподите са предвидени интервали между думите, то всяко писмено изречение, което съставим, ще бъде за тях далеч по-разбираемо от звуковия вариант, слепен от парченца различни сонограми.

Полковникът се облегна в креслото.

— Вие, разбира се, сте наясно, че възнамеряваме да им покажем колкото се може по-малко от нашите технически достижения?

— Разбирам това. Но все пак ние вече използваме технически устройства като посредници за комуникация. И ако успеем да склоним хептаподите към писмено общуване, тогава работата ще напредне далеч по-бързо.

Полковникът се обърна към Гари.

— Какво ще кажете за това?

— Според мен е отлична идея. Но се опасявам, че у хептаподите могат да възникнат затруднения с четенето от монитора… Технически Огледалата нямат нищо общо с нашите видеоекрани. Доколкото успяхме да разберем, там няма нито пиксели, нито редова развивка и картината не се обновява на кадри.

— Вие смятате, че редовата развивка ще им попречи да възприемат изображението?

— Такава възможност съществува — кимна Гари. — Но трябва да опитаме и ще разберем.

Уебър се замисли дълбоко. За мен това изобщо не беше проблем, но от неговата гледна точка нещата бяха по-сериозни; впрочем, бидейки превъзходен войник, той бързо взе решение.

— Молбата ви е удовлетворена. Обърнете се към сержанта, той ще ви достави необходимото оборудване. До утре всичко трябва да е готово.

 

 

Помня един летен ден, когато ще си на шестнайсет. Но този път девойката, очакваща кавалера си, ще бъда аз. Разбира се, обзета от любопитство, ти ще чакаш заедно с мен, изгаряща от нетърпение да го разгледаш по-подробно. С теб ще е твоята приятелка, усмихнато русо създание с глупавото име Рокси.

— У вас може да възникне желание незабавно да обмените мненията си — ще кажа аз, оглеждайки се в голямото огледало във вестибюла. — Бъдете така добри да обуздаете езиците си, докато не тръгнем.

— Не се притеснявай, мамо — ще се усмихнеш ти. — Ще направим така, че той нищо няма да разбере. Рокси, ти ще ме попиташ какво ще е времето тази нощ. И тогава аз ще ти кажа какво мисля за ухажора на мама.

— Разбрахме се — ще се съгласи Рокси.

— В никакъв случай! — ще протестирам аз.

— Не се впрягай, мамо, той изобщо няма да се усети.

— Благодаря, това наистина е голямо утешение.

Малко по-късно Нелсън ще дойде за мен и аз ще го представя на младите дами, и ние всички ще поговорим светски на площадката пред входната врата. Нелсън е красив, с грубовата мъжка красота, и ти явно одобряваш избора ми. И точно преди да тръгнем, Рокси ще те попита, сякаш между другото:

— Според теб какво ще е времето през нощта?

— Адска жега, със сигурност — ще отвърнеш ти и Рокси одобрително ще изхихика.

— Наистина ли? — ще се учуди Нелсън. — Аз пък чух, че обещават захлаждане.

— Имам особен усет за тези неща — ще кажеш ти с непроницаемо невинно лице. — Добре, че се облече леко, мамо.

Аз ще те погледна с пронизителен поглед и ще ти пожелая лека нощ.

Когато с Нелсън се приближим до колата му, той ще каже загрижено:

— Струва ми се, че нещо не разбрах?

— Няма нищо, дреболии — небрежно ще отвърна аз, — семейна шега. Твърде дълго е за обяснение, така че не питай.

 

 

На следващия ден ние повторихме пред Огледалото предишната процедура, само че сега не само произнасях думата, но и я показвах напечатана на екрана: произнасях „човек“ и демонстрирах ЧОВЕК, и така нататък. В края на краищата, след като разбраха какво се иска от тях, хептаподите поставиха малък плосък екран на нисък пиедестал. Един от извънземните каза нещо, после пъхна един от крайниците си във вдлъбнатина в пиедестала: на екрана се появи надпис във вид на леко наклонени драсканици, приличащи на ръкописни.

Ние бързо потънахме в рутина, и скоро аз събрах два паралелни масива: един — от устни изказвания, друг — от съответстващите им писмени образци. На пръв поглед писмеността на хептаподите най-много приличаше на логографическа[6], което беше огромно разочарование; дълбоко в мен се надявах на азбучна, което би ни помогнало да усвоим устната им реч. Логограмите, разбира се, също могат да съдържат някаква фонетична информация, но ще е неизмеримо по-трудно да се извлече.

Приближавайки се плътно до Огледалото, започнах да соча различни части от тялото си и така получих от извънземните съответните термини. В долната част на телата си хептаподите имаха отвор, ограден от костни издатъци; може би той се използваше за хранене, а горният отвор — за дишане и говор. Не забелязах никакви други отвори по телата им, така че е много вероятно устата да изпълнява и функциите на анален отвор, само че въпроси от този род можеха спокойно да почакат.

Също така се опитах да узная от своите информанти термините за индивидуално обръщение; лични имена, ако имат такива. Отговорите им бяха напълно непроизносими, затова за наше (с Гари) удобство ги кръстих Тракащия и Свирещия, надявайки се с времето да мога да ги различавам визуално.

 

 

На следващия ден, преди да влезем в шатрата с Огледалото, казах на Гари:

— За този сеанс ще ми е нужна помощ. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Какво трябва да правя?

— Нужни са ни глаголи, и най-удобно е да ги получим в трето лице. Можеш ли да изобразиш няколко действия, докато аз печатам думи на компютъра? Ако ни провърви, хептаподите ще ни отговорят със същите действия. Приготвих малко реквизит, който можеш да използваш.

— Няма проблеми — увери ме той, потривайки ръце. — Веднага щом кажеш.

Започнахме с прости глаголи: „ходи“, „скача“, „говори“, „пише“ и така нататък. Гари изпълняваше ролята си с очарователна липса на неудобство; бдителните видеокамери изобщо не го притесняваха. След демонстрацията на поредното действие аз питах хептаподите: „Как наричате това?“. След известно време те подхванаха нашата игра: Свирещия започна да имитира движенията на Гари, или в най-лошия случай, да прави нещо смътно подобно, докато Тракащия работеше с тамошния компютър, показвайки на екрана надписа и едновременно произнасяйки го на глас.

В сонограмите на устните изказвания разпознах думата, преведена от нас като „хептапод“; останалата част от сонограмата очевидно представляваше глаголна форма. Изглежда в езика им имаше аналози на нашите съществителни имена и глаголите, слава на небесата.

Писмената част обаче се оказа далеч по-сложна. За описване на действията си хептаподите показваха една логограма, а не две последователни, и отначало аз реших, че надписът е нещо от сорта на „върви“, а субектът само се подразбира. Но защо по същото време Тракащия произнася „хептаподът върви“? Защо устното и писменото изказване не са тъждествени?

После забелязах, че някои от логограмите за действия много приличат на логограмата „хептапод“ с добавени към нея допълнителни щрихи от едната или другата страна. Много вероятно е техните глаголи да се изобразяват графично като афикси[7] към съществителното. Но ако е така, възниква друг въпрос: защо Тракащия в някои случаи записва съществителното, обозначаващо субекта на действието, но в други случаи не го прави?

Реших да опитам само преходни глаголи: замяната на думата, обозначаваща обекта на действието, може да проясни много неща. Сред нагледните пособия, които донесох със себе си, имаше ябълка и парче хляб.

— Е, добре — казах аз на Гари. — Покажи им храната, а после отхапи. Първо ябълката, после хляба.

Гари посочи червената „джонатанка“ и звучно отхапа почти половината, докато пишех на компютъра: „Как наричате това?“. После повторихме процедурата с хляба.

Скърцащият излезе от стаята и се върна с нещо като тиква (или гигантски орех?) и желатинообразен елипсоид. Той посочи тиквата, Тракащия произнесе думата и демонстрира логограмата. Тогава Скърцащия пъхна тиквата между краката си: чу се хрущене и тя отново се появи, но с липсващо парче. Тракащия се изказа отново и ни демонстрира голяма логограма.

Сонограмата „тиква“ се промени, когато тази дума зае мястото си в изречението; очевидно тук имаше нещо като падежна форма. Голямата логограма изглеждаше странно. Като се вгледах внимателно, успях да различа графични елементи, напомнящи индивидуалните логограми за „тиква“ и „хептапод“, но сякаш вплетени заедно, а сред цялата тази бъркотия — няколко допълнителни щриха, които вероятно обозначаваха глагола „яде“. Нима това е многословна лигатура[8]?

На следващия етап получихме от хептаподите звуково и писмено название на желатиновото яйце заедно с описание на яденето му. Сонограмата на изказването „хептаподът яде желатиново яйце“ беше анализирана без особени трудности: „желатиновото яйце“ придоби падежен маркер, точно както очаквах, макар че редът на думите в това изречение се различаваше от предишното. Но писмената му форма — втората голяма логограма — на пръв поглед не приличаше на нищо; анализът й ми отне доста повече време. Както се оказа в последствие, индивидуалните логограми бяха не само сплетени една с друга, но и ориентирани различно: „хептапод“ лежеше настрани, а „желатиново яйце“ беше върху него, при това — нагоре с краката.

Само че… Върнах се към логограмите на простите изрази, включващи съществително и непреходен глагол. Досега тези логограми ми изглеждаха непълни, но сега видях, че „хептапод“ всъщност присъства във всяка от тях, комбиниран с графемите на глаголите в различно ориентиран и/или силно изкривен вид.

О-хо-хо!

— Момчета, вие явно сте големи шегаджии — измърморих аз.

— Нещо не е наред ли? — веднага попита Гари.

— Писмеността им не се разделя на отделни думи — казах аз. — Изреченията се записват чрез съединяване на логограмите на отделните думи, като при това логограмите могат да бъдат завъртени и модифицирани. Виж тук! — Показах му как една и съща логограма се завърта в различните изречения.

— Излиза, че те с лекота четат думите, независимо от тяхната ориентация — отбеляза Гари и погледна с уважение извънземните. — Бих предположил, че това е следствие от радиалната симетрия на телата им. Ако за хептаподите няма специална посока „напред“, от къде на къде тя трябва да присъства в писмеността им. Да, извънредно яко.

Не можех да повярвам на ушите си: оказа се, че работя с човек, който напълно спокойно прикача към думичката „яко“ епитета „извънредно“!

— Наистина е интересно — казах аз. — Но това също така означава, че ще ни е много, много сложно да записваме собствените си изказвания на езика на хептаподите. Не можем просто да разрежем изреченията им на отделни думи и да комбинираме от тях нови. Ще се наложи да намерим правилата, на които се подчинява тяхната писменост, преди да успеем да изобразим нещо читаемо. Казано накратко, тук се сблъскахме със същия проблем на непрекъснатостта, както при звуковите сонограми… Само че на графично ниво.

Погледах Огледалото, където Тракащия и Свирещия търпеливо очакваха продължението и въздъхнах тежко:

— Май не ни обещавате лек живот, а, момчета?

 

 

Трябва да сме справедливи към извънземните: те с голяма готовност сътрудничеха с човечеството, обучаваха ни упорито на езика си и не изискваха никакви сведения за нашия в замяна. Докато полковник Уебър и подчинените му си блъскаха главите над скритите мотиви на тяхното странно поведение, аз и останалите лингвисти, работещи при Огледалата, редовно се срещахме на видеоконференции, обменяхме новопридобитите знания за езика на хептаподите. В сравнение с Огледалата нашите примитивни екрани не струваха и пукнат грош, и колегите ми изглеждаха много по-далечни от моите хептаподи. Всичко старо и добре познато беше някъде там, а странното и неизвестното — именно тук, на една ръка разстояние.

Бяхме още далеч от това, да разпитваме извънземните за целите на посещението им, или да водим с тях физични дискусии, или да се опитаме да ги питаме за технологиите им. Засега работихме върху създаване на фундамент за перспективно взаимно разбиране: фонетика/графемика, речников запас, синтаксис. За щастие, хептаподите на всички Огледала говореха един и същи език, затова създадохме обща база с лингвистични данни и разумно координирахме усилията си.

Главен източник на трудности и грешки стана, разбира се, тяхната писменост: странни снопове от преплетени графични форми, изобщо не приличащи на онова, което лингвистите наричат „истинска писменост“. При това логограмите се разполагаха нито по редове, нито по спирали, нито в каквато и да е друга линейна наредба; вместо това Тракащия и Свирещия слепваха заедно толкова логограми, колкото смятаха за нужно, преобразувайки „изречението“ в гигантски, невероятно сложен конгломерат.

Всичко това ужасно напомняше на примитивните знакови системи, където читателят може да разбере смисъла на посланието само ако предварително знае контекста му. Такива системи са твърде ограничени, за да могат успешно да изпълняват ролята на истинска писменост — универсалният носител на информация. И все пак изглеждаше напълно невероятно хептаподите да достигнат подобни технически висоти, разчитайки само на устната традиция!

Затова можеше да се говори за три варианта. Първият от тях беше, че хептаподите имат истинска писменост, но не искат да ни я показват (полковник Уебър би гласувал за този вариант и с двете си ръце). Вторият — че хептаподите са раса без писменост, която не е развила свои технологии, но успешно използва чужди. Третият вариант беше най-интересен за мен: хептаподите използват нелинейна система за ортография, която по всички критерии съответства на истинската писменост.

Бележки

[1] Апарат, разлагащ звука на неговите съставляващи; иначе казано, звуков спектрограф. — Бел.ред.

[2] Изучаване на езика в естествени за информанта условия, например така работят диалектолозите. — Бел.ред.

[3] Около 3×6 метра. — Бел.пр.

[4] Тоест, без помощта на каквито и да било други средства: изучаване бита на информанта, наблюдение на мимиката, жестовете му и т.н. — Бел.ред.

[5] Основани върху предварителни разсъждения. — Бел.ред.

[6] Писменост, в която един знак съответства на дума или нейна основа. — Бел.ред.

[7] Префикси или суфикси. — Бел.ред.

[8] В случая — един знак, предаващ едновременно значението на няколко думи, свързани по смисъл. В земните езици лигатурата представя съчетание на букви, сричка и много рядко — дума. — Бел.ред.