Глен Мийд
Измамата (86)

86.

Вратата се отвори с трясък и Келсо влезе. Пистолетът беше в ръката му. В същия момент и Стейвс влезе откъм двора. Изглеждаше премръзнал. Затръшна вратата и облекчено опря гръб на нея.

— Е, държаха ли се прилично? — поинтересува се Келсо.

Стейвс явно не беше съвсем сигурен, защото посочи Марк с пистолета си и каза:

— Може и да бъркам, но имам чувството, че Райън става от стола си.

— Какво можеш да отговориш на това, Райън? — повдигна вежда Келсо.

— Представа нямам за какво говори.

— Претърси го — нареди Келсо.

Стейвс вдигна Марк на крака, блъсна го с гръб към стената, прерови джобовете му и опипа старателно тялото му. Намери картофобелачката и я показа на Келсо.

— Я виж ти… Лошо момче.

Келсо стисна челюсти.

— Сигурно си мислиш, че си много умен, Райън?

— Както се оказа, едва ли мога да се похваля с това.

Келсо светкавично замахна, улучи Марк в челюстта, главата му отхвръкна и от ъгълчето на устата му потече кръв. Стейвс се възползва от моментното му замайване и го ритна в корема. Марк изпъшка и се свлече на пода.

— Стани!

Марк се изправи, държеше се за корема.

Келсо опря пистолета в слепоочието му и попита Дженифър:

— Крие ли още някой от вас изненади в ръкава си? Искам да ви предупредя, че ако Стейвс ви претърси и се окаже, че сте ме излъгали, Райън ще получи куршума без никакви обяснения. Та питам: има ли още изненади?

— Не — отвърна Дженифър.

Келсо се обърна към Марк.

— Ти ме излъга, Райън. Дали да не направя от теб урок за останалите, като те убия на секундата? — Пръстът му леко натисна спусъка, но без предупреждение той го завъртя и го насочи срещу Боби. После изгледа Дженифър. — Или е по-добре Боби да си отиде пръв? Което ще ти докаже, че говоря напълно сериозно. Така… кажете сега как стоят нещата с касетата. Времето ви изтече.

— Мисля… струва ми се, че зная къде може да е — отговори Дженифър.

Погледът на Келсо проблесна триумфално.

— Добре, да чуем.

 

 

Гаруда прекара следващите десет минути в търсене на буика. Бурята вече бе набрала сила и небето над главата му се разкъсваше от разклонени светкавици. Той стигна до края на Риърдън авеню, но нямаше следа нито от колата, нито от хората в нея.

„Мамка му!“

Ситуацията се усложняваше допълнително от това, че чистачките бяха безсилни да се справят с пороя, изсипващ се от небето, така че от време на време се налагаше да сваля страничния прозорец и да поглежда навън. Похитителите явно бяха свили в някоя от страничните улички, а може и да бяха влезли в някой от подземните паркинги. Опита наслуки една-две от пресечките, като всеки път пак се връщаше на главния път. Следеше за подземен паркинг, но не видя табела за такъв. Вече бе вир-вода от изливащия се през отворения прозорец дъжд. След десетина минути реши, че не му остава нищо, освен да потърси помощ. Не се заблуждаваше — в нощ като тази вероятността колегите му бързо да открият изчезнала кола, та макар и кварталът да бе известен, беше минимална.

Дори не можеше да им предложи елементарна информация като номера на колата, а на всичко отгоре дори и кварталът не бе сигурен, защото колата вече можеше да е излязла от него. Най-лошо от всичко бе, че нямаше как да извести Марк за ситуацията с Боби. И все пак… все пак… трябваше да направи нещо.

Отби до тротоара, спря и извади мобилния си телефон.