Глен Мийд
Измамата (30)

30.

Записите в дневника бяха направени на страници с редове и изписани грижливо с черно мастило, но за нещастие бяха на непонятен за Дженифър и Маккоул език. Монахът запрелиства страниците, докато не намери онази, на която пишеше „Aprile 15“.

— Ето вижте… Както ви казах, нищо.

Сърцето на Дженифър се сви. Наистина за тази дата нямаше записи — редът под нея бе празен.

— А следващият ден — шестнайсети април?

— Синьорина…

— Отче, важно е!

Конрад въздъхна и отгърна следващата страница, после още две-три. Накрая поклати глава.

— Няма нищо съществено. Написаното тук се отнася до ежедневните дейности в манастира.

— Например?

Конрад сви рамене.

— Свършената от монасите работа. Молба от двойка в Сан Доменико за сключване на брак в църквата на манастира. Доволна ли сте най-сетне?

— Сигурен ли сте, че не се споменава за никакви посетители, дори на следващите страници?

Конрад раздразнено прелисти още три-четири страници.

— Един-единствен, но цели пет дни по-късно, на двайсето число.

— Кой? — обади се Маккоул.

Конрад нетърпеливо прегледа пак редовете, посочи с пръст друг запис, после се смръщи и замълча.

— Какво има? — попита Дженифър.

Конрад се почеса по брадата.

— Сега вече си спомням.

— Какво?

— Пристигна един мъж. Записът е направен от падре Леополд и гласи: „Късно вечерта пристигна посетител. Заяви, че се загубил, докато се разхождал в планината. Имаше нужда от медицинска помощ“. — Конрад вдигна поглед от страницата. — Да, сега си го спомням. Имаше измръзвания по лицето и краката.

Дженифър потръпна.

— Какво друго си спомняте?

— Че беше гладен и изтощен. Остана при нас няколко дни и искахме да повикаме лекар, но той се възпротиви.

— Защо?

— Бог знае. Все пак измръзванията му не бяха сериозни и абатът му направи превръзки и го предупреди, че все пак трябва да иде на лекар.

— Кой беше този човек?

— Абсолютен непознат. Не го бях виждал преди, не го видях и след това.

— На каква възраст?

— На средна.

— Каза ли ви името си?

— И да го е казал, тук не е отразено, а аз не си спомням.

— Швейцарец ли беше? Италианец?

— Не. Беше чужденец. Говореше на английски.

Дженифър отвори чантичката си и показа на отец Конрад снимката на баща си. Ръцете й трепереха.

— Този ли беше?

Конрад внимателно разгледа снимката.

— Трудно е да се каже. Все пак минаха две години и…

— Моля ви, не бързайте…

Конрад отново погледна снимката, после сви рамене и й я върна.

— Може и да е същият, но не съм сигурен.

— Имате ли някаква представа кой може да е бил?

Конрад обаче бързо губеше остатъците от търпението си.

— Явно е бил човек в беда заради лошото време, поне доколкото можеше да се съди по състоянието му. Само че това се е случило пет дни след датата, която ви интересуваше, така че този човек може да е всеки. Свършихме ли най-сетне?

— Каза ли ви нещо за себе си?

— Синьорина… поставяте търпението ми на сериозно изпитание! — Конрад понечи да затвори дневника.

— Това е последно, отче. Умолявам ви!

С тежка въздишка и почервеняло от сдържан гняв лице, Конрад показа с пръст няколко реда на страницата.

— Споменава се само още едно нещо. Мъжът ни е напуснал два дни по-късно, на двайсет и втори април. Абатът споменава, че го е откарал до местната гара.

— И за къде е отпътувал?

— Нямам представа. — Конрад с решително движение затвори дневника. — Обещахте ми обяснение.

— Според намерения сред вещите на покойника паспорт той се казва Пол Марч. Това е името на баща ми, който изчезна преди две години. Паспортът е неговият, но трупът не е на баща ми.

— А чий?

— Не знам. Никога не бях виждала този човек.

Конрад бе явно озадачен. Свали очилата си и тонът му забележимо омекна.

— Крайно странно. Изчезването на баща ви е било голяма загуба за вас, чедо мое.

„Нямаш представа“, помисли си Дженифър.

Конрад събра дневниците.

— Сега, след като приключихме, нека излезем оттук.

 

 

Излязоха от криптата и се заизкачваха по извитото гранитно стълбище. Младият монах отново вървеше напред, понесъл фенерите на пръта. Стигнаха до входния коридор и Конрад отвори една от вратите. Бурята навън бушуваше — водовъртеж от дъжд, вятър и гръмотевици.

— Къде сте отседнали тази нощ?

— Смятахме да потърсим нещо във Варцо — отговори Маккоул.

— Не бих казал, че в градчето има много хотели. — Конрад погледна замислено към изливащия се по двора порой. Миг по-късно блесна светкавица. — Това не е нощ, когато едно живо същество следва да бъде на открито. Може би ще е най-разумно да останете тук. Не предлагаме никакви удобства, но стаите ни са чисти. Добре дошли сте, ако решите да се възползвате от тях.

— Много любезно от ваша страна, отче.

Конрад затръшна вратата.

— Брат Пауло ще ви заведе.

— Има ли още нещо, което си спомняте за онзи човек, отче? Нещо… каквото и да било?

— Опасявам се, че не. С изключение може би на факта, че той май искаше да си тръгне веднага щом се пооправи.

— Още нещо. Знаете ли тук да има планина на име Еделвайс? — Дженифър му показа листчето, на което бе записала: „Х. Фогел, Берг Еделвайс 705“.

Конрад го разгледа и попита:

— Какво е това?

— Бележка като тази е намерена при тялото. Не знаем какво означават нито думите, нито цифрите, с изключение на това, че на немски „берг“ значи „планина“. Хартията е била силно навлажнена и някои от цифрите са се изтрили.

Конрад почеса брадата си.

— Фогел е често срещано име на швейцарската страна на Васенхорн, особено в района на Бриг. Но никога не съм чувал за планина с подобно име из този край. — Той върна листчето на Дженифър. — А сега, лека нощ.

Остави ги и взе един от фенерите на пръта. Младият монах взе другия и поведе Дженифър и Маккоул по дълъг застлан с плочи коридор, от двете страни на който се виждаха дъбови врати. Показа им две тесни стаички, една до друга, с прости дървени разпятия на варосаните стени и малки, високо разположени прозорци. Във всяка имаше обикновен дървен стол, нощна масичка, събрано сгъваемо легло с тъничък матрак и семпла тоалетна.

— Momento, prego.

Монахът влезе в една от съседните стаи и се върна с няколко груби сиви одеяла, изпрани бели чаршафи, два калъпа сапун и две дебели восъчни свещи, които запали от фенера. После подаде едната на Дженифър и другата на Маккоул.

— Bouna note, signorina, signore.

— Лека нощ. Grazie.

— Prego, signorina — каза монахът, обърна се и си тръгна. Крачките му заглъхнаха в тъмнината на коридора.