Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Web of Deceit, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Златарски, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2017)
Издание:
Автор: Глен Мийд
Заглавие: Измамата
Преводач: Иван Златарски
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 954-585-678-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1033
История
- —Добавяне
30.
Записите в дневника бяха направени на страници с редове и изписани грижливо с черно мастило, но за нещастие бяха на непонятен за Дженифър и Маккоул език. Монахът запрелиства страниците, докато не намери онази, на която пишеше „Aprile 15“.
— Ето вижте… Както ви казах, нищо.
Сърцето на Дженифър се сви. Наистина за тази дата нямаше записи — редът под нея бе празен.
— А следващият ден — шестнайсети април?
— Синьорина…
— Отче, важно е!
Конрад въздъхна и отгърна следващата страница, после още две-три. Накрая поклати глава.
— Няма нищо съществено. Написаното тук се отнася до ежедневните дейности в манастира.
— Например?
Конрад сви рамене.
— Свършената от монасите работа. Молба от двойка в Сан Доменико за сключване на брак в църквата на манастира. Доволна ли сте най-сетне?
— Сигурен ли сте, че не се споменава за никакви посетители, дори на следващите страници?
Конрад раздразнено прелисти още три-четири страници.
— Един-единствен, но цели пет дни по-късно, на двайсето число.
— Кой? — обади се Маккоул.
Конрад нетърпеливо прегледа пак редовете, посочи с пръст друг запис, после се смръщи и замълча.
— Какво има? — попита Дженифър.
Конрад се почеса по брадата.
— Сега вече си спомням.
— Какво?
— Пристигна един мъж. Записът е направен от падре Леополд и гласи: „Късно вечерта пристигна посетител. Заяви, че се загубил, докато се разхождал в планината. Имаше нужда от медицинска помощ“. — Конрад вдигна поглед от страницата. — Да, сега си го спомням. Имаше измръзвания по лицето и краката.
Дженифър потръпна.
— Какво друго си спомняте?
— Че беше гладен и изтощен. Остана при нас няколко дни и искахме да повикаме лекар, но той се възпротиви.
— Защо?
— Бог знае. Все пак измръзванията му не бяха сериозни и абатът му направи превръзки и го предупреди, че все пак трябва да иде на лекар.
— Кой беше този човек?
— Абсолютен непознат. Не го бях виждал преди, не го видях и след това.
— На каква възраст?
— На средна.
— Каза ли ви името си?
— И да го е казал, тук не е отразено, а аз не си спомням.
— Швейцарец ли беше? Италианец?
— Не. Беше чужденец. Говореше на английски.
Дженифър отвори чантичката си и показа на отец Конрад снимката на баща си. Ръцете й трепереха.
— Този ли беше?
Конрад внимателно разгледа снимката.
— Трудно е да се каже. Все пак минаха две години и…
— Моля ви, не бързайте…
Конрад отново погледна снимката, после сви рамене и й я върна.
— Може и да е същият, но не съм сигурен.
— Имате ли някаква представа кой може да е бил?
Конрад обаче бързо губеше остатъците от търпението си.
— Явно е бил човек в беда заради лошото време, поне доколкото можеше да се съди по състоянието му. Само че това се е случило пет дни след датата, която ви интересуваше, така че този човек може да е всеки. Свършихме ли най-сетне?
— Каза ли ви нещо за себе си?
— Синьорина… поставяте търпението ми на сериозно изпитание! — Конрад понечи да затвори дневника.
— Това е последно, отче. Умолявам ви!
С тежка въздишка и почервеняло от сдържан гняв лице, Конрад показа с пръст няколко реда на страницата.
— Споменава се само още едно нещо. Мъжът ни е напуснал два дни по-късно, на двайсет и втори април. Абатът споменава, че го е откарал до местната гара.
— И за къде е отпътувал?
— Нямам представа. — Конрад с решително движение затвори дневника. — Обещахте ми обяснение.
— Според намерения сред вещите на покойника паспорт той се казва Пол Марч. Това е името на баща ми, който изчезна преди две години. Паспортът е неговият, но трупът не е на баща ми.
— А чий?
— Не знам. Никога не бях виждала този човек.
Конрад бе явно озадачен. Свали очилата си и тонът му забележимо омекна.
— Крайно странно. Изчезването на баща ви е било голяма загуба за вас, чедо мое.
„Нямаш представа“, помисли си Дженифър.
Конрад събра дневниците.
— Сега, след като приключихме, нека излезем оттук.
Излязоха от криптата и се заизкачваха по извитото гранитно стълбище. Младият монах отново вървеше напред, понесъл фенерите на пръта. Стигнаха до входния коридор и Конрад отвори една от вратите. Бурята навън бушуваше — водовъртеж от дъжд, вятър и гръмотевици.
— Къде сте отседнали тази нощ?
— Смятахме да потърсим нещо във Варцо — отговори Маккоул.
— Не бих казал, че в градчето има много хотели. — Конрад погледна замислено към изливащия се по двора порой. Миг по-късно блесна светкавица. — Това не е нощ, когато едно живо същество следва да бъде на открито. Може би ще е най-разумно да останете тук. Не предлагаме никакви удобства, но стаите ни са чисти. Добре дошли сте, ако решите да се възползвате от тях.
— Много любезно от ваша страна, отче.
Конрад затръшна вратата.
— Брат Пауло ще ви заведе.
— Има ли още нещо, което си спомняте за онзи човек, отче? Нещо… каквото и да било?
— Опасявам се, че не. С изключение може би на факта, че той май искаше да си тръгне веднага щом се пооправи.
— Още нещо. Знаете ли тук да има планина на име Еделвайс? — Дженифър му показа листчето, на което бе записала: „Х. Фогел, Берг Еделвайс 705“.
Конрад го разгледа и попита:
— Какво е това?
— Бележка като тази е намерена при тялото. Не знаем какво означават нито думите, нито цифрите, с изключение на това, че на немски „берг“ значи „планина“. Хартията е била силно навлажнена и някои от цифрите са се изтрили.
Конрад почеса брадата си.
— Фогел е често срещано име на швейцарската страна на Васенхорн, особено в района на Бриг. Но никога не съм чувал за планина с подобно име из този край. — Той върна листчето на Дженифър. — А сега, лека нощ.
Остави ги и взе един от фенерите на пръта. Младият монах взе другия и поведе Дженифър и Маккоул по дълъг застлан с плочи коридор, от двете страни на който се виждаха дъбови врати. Показа им две тесни стаички, една до друга, с прости дървени разпятия на варосаните стени и малки, високо разположени прозорци. Във всяка имаше обикновен дървен стол, нощна масичка, събрано сгъваемо легло с тъничък матрак и семпла тоалетна.
— Momento, prego.
Монахът влезе в една от съседните стаи и се върна с няколко груби сиви одеяла, изпрани бели чаршафи, два калъпа сапун и две дебели восъчни свещи, които запали от фенера. После подаде едната на Дженифър и другата на Маккоул.
— Bouna note, signorina, signore.
— Лека нощ. Grazie.
— Prego, signorina — каза монахът, обърна се и си тръгна. Крачките му заглъхнаха в тъмнината на коридора.