Глен Мийд
Измамата (78)

78.

Дженифър слезе от шевролета под проливния дъжд. Ник Стейвс светна с фенерчето и тръгна пред нея. Докато стигнат до верандата, и двамата станаха вир-вода.

— Дай ми ключа — каза той.

Тя бръкна в чантата си, намери ключовете, даде му ги и Стейвс отключи. Алармата зави в мига, в който влязоха в коридора, и Дженифър посегна да включи осветлението.

— Не. Мисля, че ще е по-добре засега не палим лампите — спря я Стейвс и избърса капките от лицето си. — Изключи алармата.

Светна й с фенерчето и тя въведе паролата на панела на алармената инсталация. Сирената млъкна.

— Къде са хората ти?

Стейвс отново опита телефона си и пак се намръщи.

— Какво има?

— Мрежата е изключена. Не разбирам…

— Не можеш ли да се свържеш с тях по друг начин?

— Тук има ли още телефон?

— Не, отказах се преди доста време.

Стейвс стисна зъби.

— Не се безпокой, хората ми не са далеч, а и съм им казал да се срещнем тук. Все пак ще продължавам да опитвам…

Прозорците се осветиха от мощна светкавица и коридорът се озари в призрачна светлина. Последва мъртва тишина и Дженифър замръзна. Изведнъж къщата й се стори страшно място, съживяваше безброй тревожни спомени. „Не знам дали ще мога да го направя“, помисли си тя.

Сякаш усетил страха й, Стейвс я докосна по лакътя.

— Няма от какво да се плашиш, Дженифър. Кажи къде според теб има смисъл да търсим?

— Може би да започнем с кабинета на татко, след това да прегледаме тавана и мазето. Ако трябва, накрая може да проверим и навеса за лодки.

 

 

Кабинетът бе потънал в мрак. Ураганен вятър брулеше залива, светкавиците се редяха една след друга.

Дженифър потърси ключа на осветлението и го щракна. Този път Стейвс не възрази, а каза само:

— Ти се заеми с бюрото, аз ще претърся лавиците.

Стаята изглеждаше точно както Дженифър си я спомняше, с разликата, че книгите на баща й, личните му принадлежности, снимките му, старото му бюро и коженото кресло вече ги нямаше. „Призраци… тази къща е пълна с призраци.“ Насили се да прерови чекмеджетата, докато Стейвс преглеждаше набързо празните лавици. Може би търсеше тайно скривалище, но след десетина минути се предаде.

— Няма смисъл. Да пробваме другите стаи. Но няма да е зле да побързаме. След изчезването ни от летището Келсо сигурно ще се сети, че е възможно да дойдем първо тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурен съм, че ще се сети какво смятаме да правим, така че може вече да е тръгнал насам.

 

 

Претърсиха тавана и после мазето и след като не намериха нищо, решиха да не губят повече време и отидоха в кухнята. Стейвс отключи задната врата и в стаята нахлу мощен порив на вятъра. В следващата секунда осветлението изгасна и кухнята потъна в тъмнина.

Стейвс запали фенерчето.

— Може да е заради бурята…

Дженифър видя през прозореца, че градината е наводнена. Дърветата се огъваха до счупване, небето се раздираше от светкавици, а пристанът бе скрит под разбиващите се в него мощни вълни.

— Можем да загинем, ако се осмелим да отидем там.

— Ще те държа здраво. Тръгваме ли?

— Да.

Стейвс вдигна яката си и изведе Дженифър в бурята.

 

 

— Отбий — заповяда Келсо.

Марк послушно спря на банкета на двеста метра от Коув Енд. Виждаше къщата на родителите си — беше тъмна. Не че би стигнал много далеко, ако се опиташе да избяга — Келсо продължаваше да го държи на мушка.

— Не гаси колата, но изгаси фаровете. По-бързо, Райън, че може да загубя търпение и да ти забия куршум в тъпата глава.

Марк се подчини и Келсо нареди:

— Сега бавно напред, но наистина много бавно.

Марк направи както му се казваше и колата пълзешком се доближи на петдесетина метра от Коув Енд.

— Спри и изгаси двигателя.

Марк спря. За миг се възцари тишина, после върху тях се стовари ревът на бурята и мощен порив на вятъра раздруса колата.

Келсо огледа Коув Енд. Къщата бе потънала в мрак.

— Подранили сме.

— Тоест?

— Тоест ще чакаме.

— Какво да чакаме?

— Телефонно обаждане, което да ни каже, че можем да излезем на сцената.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, Райън.