Глен Мийд
Измамата (72)

72.

Небето над тях се отвори и се изля порой или по-скоро леденостудена суграшица, която зашиба предното стъкло с шума на хиляди полудели малки барабанчета. Бяха на магистралата и пътуваха на изток към Лонг Айланд. Дженифър бе пуснала чистачките и караше с под осемдесет километра в час.

— Кой си ти?

— Можеш да ме наричаш Ник Стейвс.

— Защо… защо се представяше за Франк Маккоул?

Стейвс прибра пистолета под якето си.

— За да мога да се сближа с теб. За да те защитя от хората, които възнамеряват да те убият веднага щом получат онова, което им трябва.

— Кой смята да ме убие и какво искат от мен?

— Ще говорим за това, когато пристигнем в Коув Енд.

Светът пред очите на Дженифър се завъртя. Миг по-късно тя изпусна контрол над волана и шевролетът тръгна да излиза от платното. Стейвс рязко се пресегна, сграбчи волана и върна колата в лентата.

— Ей… я по-спокойно. Не съм стигнал дотук, за да свърша в смачкана край пътя кола. Внимавай как караш, за бога!

Но за Дженифър бе невъзможно да се съсредоточи, тя усещаше, че е на ръба на нервна криза.

— Не мога повече… не мога да издържам да не знам какво става. Не разбирам абсолютно нищо.

— Ще разбереш, Дженифър. Сега просто карай.

* * *

Помощниците на Келсо вече не държаха Марк. Той опипа челюстта си. Беше подута.

— Къде ме карате?

— Успя сериозно да ме ядосаш, Райън — каза Келсо. — Граймс те е видял в терминала да говориш от телефонен автомат. Така че веднага ми кажи на кого се обади.

Към гнева на Марк се прибавяше и усещането за пълно безсилие.

— Не можеш да постъпваш така, Келсо. Не можеш да нарушаваш закона и да ме задържаш против волята ми. Това е отвличане.

— В момента аз съм законът. Сега ми кажи на кого си се обадил, защото в противен случай не можеш да си представиш какво те чака.

Марк беше объркан, ядосан и безпомощен.

— Не те разбирам, Келсо. Защо трябваше да ме лъжеш за Маккоул?

Погледът в очите на Келсо опасно припламна и за секунда Марк си помисли, че ще последва нов удар с юмрук, но възрастният мъж, изглежда, се овладя, макар че явно полагаше големи усилия да се сдържа.

— Не съм лъгал. Нямам представа за какво говориш. Сега отговори на проклетия ми въпрос.

— Първо, какво ще кажеш да ми свалите тези белезници като знак на добра воля?

Келсо кимна на Граймс.

— Свали ги.

Граймс отключи белезниците и Марк разтри китките си.

— Имам един приятел, който провери Маккоул.

— Защо?

— Защото не ти вярвам и защото криеш много неща от мен.

— По тази причина ли се обади от стаята на хотела в Бриг?

Марк кимна.

— Приятелят ми отишъл на домашния адрес на Маккоул в Лонг Айланд и открил там нещо странно.

— Какво? — Келсо вдигна вежди.

— Ти ми каза, че Маккоул кацнал в Швейцария във вторник. Според съсед на Маккоул обаче той напуснал дома си в неделя, когато двама души дошли да го вземат с черен буик.

Келсо се вцепени. Извади от джоба си плика със снимката на Маккоул и щракна ключа на лампата над тях.

— Сега искам внимателно да погледнеш тази снимка. — Марк разгледа фотографията и Келсо продължи: — Продължаваш ли да си сигурен, че си видял точно този човек?

— Снимката е неясна, но съм сигурен. Все пак да не забравяме, че го видях съвсем за кратко.

— Искаш да кажеш, че не изключваш възможността да бъркаш?

— Напълно е възможно двама души да изглеждат горе-долу еднакво — прическите им да са подобни, цветът на косата да съвпада…

Келсо загрижено поклати глава.

— Това нищо не означава, Райън. Елементарно подстригване в комбинация с шишенце евтина боя за коса отстраняват всякакви разлики.

— Казах ти, видях го съвсем за кратко…

— Да ти кажа истината, колкото повече се замислям за появата на Маккоул на мястото на пътния инцидент на Дженифър, толкова повече съм склонен да допусна, че не е било само въпрос на случайност. Прекалено удобно се получава някак. Всичко може да е организирано и следователно Маккоул може да не е онзи, за когото се представя. Това вече започва да ми се струва доста очевидно.

Марк се намръщи.

— Ти си онзи, който обясняваше, че миналото му било проучено.

— Миналото му, Райън. Само че докато не го идентифицираме със сигурност, как можем да сме сигурни за кого говорим?

— Но ако не е Маккоул, кой е, по дяволите?