Глен Мийд
Измамата (21)

21.

Торино

Централното управление на карабинерите бе голяма четириетажна модерна сграда, иззидана със сиви тухли, с подземен паркинг. Маккоул паркира нисана на отсрещната страна на улицата, после се качиха в приемната. Дженифър поиска среща с Карузо. След минутка се появи нисък възпълен мъж с рошав мустак и пронизващи сиви очи. Стисна ръката на Дженифър и се представи на великолепен английски:

— Аз съм капитан Карузо, синьорина. Вече говорихме по телефона.

Погледът му се премести върху Маккоул и Дженифър се почувства задължена да го представи:

— Капитане, това е Франк Маккоул.

Карузо стисна и неговата ръка и съчувствено каза:

— Научих със съжаление за смъртта на сина ви. Швейцарската полиция ми съобщи, че сте пристигнали да идентифицирате тялото му. — Обърна се към Дженифър, без да скрива удивлението си. — Извинете, но не знаех, че се познавате.

— Ще ви обясня, капитане. Има ли място, където можем да поговорим?

— Естествено. В кабинета ми.

Кабинетът на капитан Карузо се намираше на втория етаж и гледаше към спретнат вътрешен двор с бликащ фонтан. На бюрото лежеше разтворена папка, а отстрани бе подпряна фотография в сребриста рамка; изобразяваща Карузо и тъмнокоса жена, най-вероятно съпругата му. Той изслуша разказа на Дженифър за обстоятелствата, при които тя и Маккоул се бяха срещнали, и каза:

— Сега разбирам.

— Споменахте, че сте разговаряли с швейцарската полиция за смъртта на Чък.

Карузо погледна Маккоул.

— Да, вчера.

— Какво ви казаха?

— Вярват, че смъртта му е в резултат на трагичен инцидент.

Маккоул възрази гневно:

— Това са дивотии! Било е убийство.

Карузо повдигна въпросително вежди.

— И какво ви кара да мислите така?

Маккоул хвърли визитната си картичка на бюрото.

— Аз съм частен детектив и мога да заявя, че около смъртта на Чък има някои неща, които не се връзват.

Карузо разгледа внимателно картичката и без да скрива несъгласието си, се поинтересува:

— Да не намеквате, че полицията не си върши работата? Ако мнението ви е такова, бих желал да се обосновете, защото поне до момента швейцарската полиция не разполага и с намек за доказателство, че може да става дума за убийство. Онзи репортер, с когото синът ви е трябвало да се срещне при Фурка…

— Емил Харц.

— Според швейцарците в никой техен вестник не работи репортер с такова име.

— Зная, проверих.

— В такъв случай сигурен ли сте, че синът ви не е измислил тази история? Или че не е сбъркал името? Освен това той е бил младеж и по подразбиране не чак толкова опитен катерач. Защо да не е възможно наистина да е станал жертва на собственото си невнимание?

Маккоул се ядоса.

— Чък беше отличен катерач и съм убеден, че не е паднал сам. И за името съм почти сигурен, че няма грешка — Емил Харц.

— Да не твърдите, че този Емил Харц, ако изобщо съществува, е убил сина ви?

— Ако не го е направил той, може би му е известно кой го е сторил.

— И какъв би бил мотивът в такъв случай?

— Вие ми отговорете на този въпрос, капитане, нали вие сте полицаят — гневно отговори Маккоул. — Всичко, което зная аз, е, че Чък е намерил тялото и сега е мъртъв. На вас плащат, за да разкривате мотивите. Само че до момента единственото, което виждат очите ми, е дебелак, седнал на задника си, без да се размърда да намери някакви отговори.

Карузо почервеня, но се сдържа и не избухна.

— Разбирам гнева ви. Но мога само да повторя, че швейцарските колеги са огледали мястото на смъртта му, а те обикновено не вършат нищо през пръсти.

— Има ли някакви отпечатъци от обувки?

— Не, с изключение на тези на сина ви. Изследвали са също и наетата от него кола, но не са открили нищо, което да подсказва някакво намерение от негова страна да се качи на Фурка, за да се срещне там с някого. Не са открити никакви бележки нито в колата, нито в дрехите, с които е бил облечен, нито в хотела.

— Лесно е да се скрият следи в сняг. Замиташ ги и никой не може да открие някаква разлика.

— Повтарям ви, синьор Маккоул, че не е открито абсолютно нищо, което да подсказва възможно убийство. Фурка е популярен туристически обект, но едновременно с това мястото е много коварно. През годините са регистрирани множество инциденти с падания на туристи, завършили със смърт. Толкова ли е невъзможно вашият син също да е станал жертва на нещастен случай?

— Вече ви казах, че Чък не е станал жертва на нещастен случай. Ако изобщо може да се каже нещо със сигурност, то е, че след пропадането му в ледника той е действал още по-предпазливо. Има обаче нещо друго, което също би трябвало да знаете. Някой може би се е опитал да убие Дженифър.

— Истина ли е това, синьорина?

— Възможно е спирачките на колата ми да са били повредени умишлено.

Дженифър разказа за случилото се и Карузо смръщено погледна Маккоул.

— Сигурен ли сте за спирачките?

— Лично ги проверих. Спирачният маркуч е бил разхлабен нарочно.

Карузо, видимо озадачен, записа подробностите в бележника си.

— Много странно… Можете ли да се сетите за някой, който би искал да ви се случи нещо лошо, синьорина Марч?

— Не.

Карузо поклати глава.

— Опасявам се, че случилото се на швейцарска територия е извън моята юрисдикция. Въпреки това поемам ангажимента да се заинтересувам дали на разследването се обръща достатъчно внимание. Засега обаче не мога да направя нищо повече. — Видя, че Маккоул се готви да каже нещо, и вдигна предупредително ръка. — Мисля, че забравихме първопричината за тази среща. Синьорина Марч, вие сте тук, за да идентифицирате тялото на вашия баща.

Карузо вдигна червената папка на бюрото си и за момент се поколеба, сякаш нещо го притесняваше.

— Само още нещо, синьорина. — Отвори папката и Дженифър видя в нея паспорт, разтворен на страницата със снимката. — Това ли е паспортът на баща ви?

Дженифър преглътна. Баща й изглеждаше точно както си го спомняше: тъмна коса, сини очи, усмихнато мъжествено красиво лице.

— Да.

Карузо прибра паспорта в папката и се изправи.

— Благодаря. Сега, ако обичате, да вървим, в моргата ни чакат.

 

 

Човешкото тяло на металната маса в центъра на залата за аутопсии бе покрито с чаршаф. Дженифър трябваше да се насили, за да го погледне. Знаеше, че под чаршафа лежи трупът на баща й, и от тази мисъл й прималяваше.

Дребен жизнерадостен мъж с бяла козя брадичка и очила с метални рамки миеше ръцете си в умивалника. Избърса се, приближи се до тях и Карузо го представи:

— Това е Вито Рима, нашият съдебен патолог.

— Знам колко труден за вас е този момент, но има някои неща, които съм длъжен да обясня — каза Рима. — Тялото беше внимателно размразено и е в забележително добро състояние. Запазено е толкова добре, че всъщност вашият баща изглежда така, както вероятно си го спомняте, което може да ви шокира.

— Как… как точно е умрял баща ми?

— Според мен е замръзнал — отговори без колебание Рима. — Има някои синини по гърдите, ръцете и краката му, които може да са предизвикани, докато е падал в пукнатината. Но аутопсията ще ни разкрие всичко, а аз съм готов да я започна веднага след като приключим с идентификацията. Има обаче нещо, което трябва да знаете. Много от изследванията, които имат за цел да установят максимално точно времето на настъпване на смъртта, зависят от температурата на тялото и органите в него. Както сами разбирате, в случая с баща ви това няма да е възможно, след като тялото му е било буца лед в продължение на неопределено време. Все пак намерените у него лични вещи би следвало да ни помогнат да докажем, че е починал преди почти две години. Ще обясните ли това, капитане?

— Тялото бе намерено изцяло облечено — започна Карузо. — Намерихме някои лични вещи в джобовете на дрехите и в раницата, която бе открита до трупа. — Той се поколеба, сякаш имаше още нещо, което искаше да съобщи. — Но това ще ви го кажа по-късно, след като приключим работата си тук.

Рима сложи на ръцете си латексови ръкавици и каза:

— Ако ви призлее, синьорина, в ъгъла има кофа.

На Дженифър вече беше започнало да й се повдига. На една метална масичка в ъгъла върху гумена подложка бяха подредени необходимите за извършване на аутопсия хирургически инструменти: скалпели, електрически трион и дрелка. Тя изстина от мисълта, че след малко предстои тялото на баща й да бъде обезобразено от тези инструменти.

— Готова ли сте, синьорина?

— Д-да.

Рима ги отведе до блестящата маса, хвана края на чаршафа и погледна да види дали Дженифър е готова. Тя пое дълбоко дъх и кимна.

Когато Рима започна да отгръща чаршафа, Дженифър затвори очи — внезапно усети, че не е в състояние да погледне. Беше ужасена, сърцето й биеше до пръсване. В мислите си виждаше баща си както го бе запомнила — тръгнал широко усмихнат към нея, с разперени ръце, по пътеката в градината. „Това е непоносимо!“

Усети ръката на Маккоул през кръста си.

— Не бързай, Дженифър. И помни, аз съм до теб.

Тя се насили да отвори очи и ахна, когато видя голия гръден кош. По него и по ръцете имаше тъмни, грозни синини. Внимателно се взря в лицето. Чертите бяха разкривени, кожата — възможно най-бледа, сините очи — вперили застинал поглед в тавана. Стомахът й се обърна и тя отмести поглед.

Карузо тихо я попита:

— Дженифър Марч, искам най-официално да ви помоля да идентифицирате тялото пред себе си. Това вашият баща ли е — Пол Марч?

Този път Дженифър си наложи да погледне лицето на баща си по-продължително и краката й омекнаха.

— Синьорина, този човек вашият баща ли е? — повтори въпроса си Карузо, но тя беше като парализирана. — Какво стана? Призля ли ви?

Дженифър потрепери, втренчена в трупа, и отговори механично:

— Аз… Никога не съм виждала този човек.