Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (59)

59.

„Заповедта за движение е вече дадена.

Съвсем сам съм, заобиколен отвсякъде с лицемерие.

Да се изживее един живот не е като да се прекоси поле.“

Борис Пастернак, „Доктор Живаго“

Ема седеше до бюрото в чудесния салон на първия етаж в резиденцията си Пенистън Роял. Беше се задълбочила да преглежда документите, пръснати пред нея. Най-после вдигна глава доволна, събра листовете, подреди ги, сложи ги в чантата, която постави на пода до бюрото. С усмивка на победител и сигурна стъпка отиде до подвижния бар. Наля си чашка шери. С чаша в ръка доближи камината и застана както винаги загледана в пламъците.

Ема Харт Лаутър Енсли беше на седемдесет и осем години. В края на април, точно след месец, щеше да празнува седемдесет и деветия си рожден ден. Но и в старостта, както и в младостта, привлекателността й беше такава, че можеше да омае всеки, който я видеше. От години вече бе престанала да боядисва косите си, които ограждаха лицето й като сияние. Като сребърна коприна, косите й подчертаваха още по-точно точката, в която се събираха на челото. Нейните невероятни зелени очи бяха живи и интелигентни както някога. Макар и белязано от годините, деликатното й красиво лице изглеждаше свежо както винаги. Естествената й умереност бе запазила линията й и въпреки възрастта лесно можеше да мине за жена около шестдесетте.

Тази вечер бе облякла прекрасна туника от черен шифон с широки ръкави по ориенталска кройка. На врата, ушите и тънките й пръсти блестяха прекрасните изумруди. Големият изумруд „Макхил“ изпъкваше повече от всичко върху лявата й ръка. През последните десет години бе придобила една по-особена красота, една строга и царствена красота, която съответстваше напълно на нейната същност: една истинска жена, жена с власт. Бе въплъщение на властелин. Ако от една страна беше строга, сурова и авторитетна, от друга не й липсваше великодушие, щедрост и съчувствие. Дори неприятелите й трябваше да признаят, че бе най-забележителната жена на своето време. Нямаше нищо на този свят, което да не е видяла или опитала. Тя бе легенда.

Ема отпи от чашата си и я постави на полицата над камината. Загледа се в пламъците и се замисли за вечерта, която очаква. Децата и внуците й бяха пристигнали, поканени от нея в Пенистън Роял на голямо семейно събиране, за да се отпразнува оздравяването й от тежката пневмония. Това беше само претекстът, просто трябваше да уреди сметките си. Това проектираше от няколко седмици. Лицето на Ема помръкна, замислена уморено за децата си. По-скоро за първите четири, които бе родила: Едуина, Кит, Робин и Елизабет. Четиримата съзаклятници. Те още не бяха наясно, че тя е в течение на техния заговор.

Когато предишният януари секретарката й разкри предателството на децата й, Ема бе потресена, но не остави емоциите да замъглят яснотата на мисълта й и готовността й с хладнокръвие да предприеме необходимите стъпки, за да обезоръжи неприятелите си.

Ема тъжно поклати глава. Не изпитваше удоволствие да се бори повече. От години вече бе заровила томахавката на войната. Съжаляваше, че тъкмо нейните деца я бяха принудили да я изрови наново, за да запази онова, което бе съградила за шейсет години труд и страдания. Сцената, която очакваше тази вечер нямаше да е приятна, но беше неизбежна, ако искаше да спаси създадената от нея империя.

Вратата се отвори и Паола прекъсна мрачните мисли на баба си.

— Ей, бабо, изглеждаш прекрасно! — възкликна момичето.

При вида на любимата си внучка, погледът на Ема се смекчи. Погледна я с одобрение. Паола бе облякла вечерна копринена рокля, чийто лилав цвят подхождаше на цвета на очите й и подчертаваше белотата на кожата й. Ема каза развълнувана:

— Прелестна е, Паола! Като късче пролетно небе.

— Благодаря, бабо — Паола отиде да си налее чаша бяло вино. — Чакай да видиш Емили, фантастична е с твоята рокля от червен шифон и брилянтни обеци.

— Сигурно всички са се събрали и чакат само мен — отбеляза Ема и се засмя дръзко. — Сигурно умират от любопитство. Вероятно този път се надяваха, че болестта ще ме довърши, но има още време, докато успеят да ме погребат.

— Всички се събират в салона, където чичо Блеки командва парада — отговори Паола. — Изглежда невероятно, но е така. На осемдесет и две години е, а е още здрав и изправен като дъб. Не е ли чудо?

— Имаш право, скъпа — каза Ема с обич при мисълта за Блеки. Бяха приятели от шейсет и четири години и той винаги бе край нея в най-трудни моменти. — Моят най-скъп приятел — прошепна Ема, като че на себе си и попита: — Джим пристигна ли?

— Да, бабо, и всички са абсолютно удивени да видят един Феърли в тази къща, когато се събираме семейно. Най-учуден е чичо Робин.

— Това не ме учудва. Откакто чичо ти Робин стана член на Парламента, живее с абсурдното убеждение, че моите вестници трябва да разпространяват неговите социалистически идеи. Но аз не споделям неговите възгледи и не възнамерявам да го правя от сега нататък. — Отметна глава назад и се засмя. — Стига сме говорили за него. По-добре ми кажи Джим говори ли с баща ти?

— Точно сега прави това. Заедно са в библиотеката. Джим го помоли да поговорят на четири очи преди вечерята. Добре ли направи, бабо?

— Разбира се, скъпа, след малко ще може да се качи и тук. Преди това искам да видя леля ти Едуина. Но това, което имам да й кажа няма да отнеме повече от няколко минути. А сега, скъпа, ела и седни за малко при мен. Имаме достатъчно време и аз не горя от желание да сляза. — Усмихна й се лукаво. — Да ги накараме да почакат!

Със сияещо лице Паола седна до нея.

— О, бабо, колко съм щастлива! Промени живота ми, дари ме с единственото нещо, което наистина желаех.

— Щастлива съм, скъпа, много съм щастлива — промълви Ема. — За мен твоето щастие е по-важно от всичко на света. Всъщност това е нищо в сравнение с онова, което ти означаваш за мен. Както вече ти казах, реших, че е смешно, дори ужасно да позволя гордостта на една старица да се намеси и разруши щастието ти. — Погледна внучката си в очите. — Семейство Феърли бе извор на мъки за съществуванието ми още когато бях четиринадесетгодишна. Може би днес последният Феърли да стане извор на радост.

— Но все пак си му дала работа във вестника, бабо, не разбирам.

Ема се засмя.

— Така е. Трябва да призная, че когато се кандидатира за мястото, първата ми реакция бе да откажа, но надделя любопитството. Исках да разбера що за човек е. Когато дойде за разговор останах поразена от неговата компетентност, противно на моите ужасни предразсъдъци. Разбрах веднага, че е подходящият човек, по-добър от всички останали кандидати. Щеше да бъде глупаво от моя страна да не го назнача. — Ема се засмя отново. — А може би е имало малко нещо като коварство от моя страна. Да имам подчинен един Феърли. Но сега — продължи като се обърна към внучката си, — ще ми разкажеш ли как се запознахте? Много пъти съм се питала.

— Не съм го срещала в Лийдс, бабо, ако от това ще ти бъде по-добре. Срещнахме се в самолета на връщане от Париж. Аз бях на проверка в бутик за висока мода, а той се връщаше във ваканция. — Паола се засмя. — Заговорихме случайно, но когато ми каза името си, едва не припаднах. Не е тайна, че ти винаги си ненавиждала Феърли. Имах представа, че няма да одобриш запознанството ми с него.

Ема хвърли проницателен поглед към внучката си.

— И въпреки всичко се стигна до там, докъдето сме. — Усмихна й се с обич. — Но после се показа твърдоглава и силна като мен, скъпа.

Паола устоя спокойно на погледа на баба си. „Както ти би желала да бъда“, си помисли и продължи:

— Като си помисля сега, струва ми се, че се влюбих в него втория път, когато го видях. Покани ме на вечеря и аз не можах да откажа, въпреки че се страхувах да не изпадна в беда. Поисках да го видя, а Джим не знаеше коя съм. Беше ми интересно. Отидохме в „Мирабел“, където Луис, твоят любим сервитьор ме позна. Естествено започна да те хвали. Нямаше думи да изкаже възхищението си от тебе. Това събуди любопитството на Джим. Пожела да научи коя може да е тази знаменита баба.

Като си представи сцената, очите на Ема заблестяха.

— И ти какво му каза?

— Всъщност постъпих малко коварно. Не устоях на изкушението да му кажа: „Баба ми е Президент на административния съвет на «Йоркшир Консолидейтит Нюспейпър Къмпани», тоест твоята работодателка.“ Уверявам те, щеше да падне от стола. Загледа ме с отворена уста. Тогава ми разказа, че наистина си приличаме и че аз сигурно съм каквато ти си била като млада.

— Вероятно. Но ми кажи какво стана след вечерята? — прекъсна я Ема.

— Продължихме да се виждаме, противно на всеки здрав разум. Чувствата ни бяха взаимни. Но като осъзнах сложността на ситуацията се отдръпнах. Останалото го знаеш.

Ема погледна ръцете си, погълната от мисли и каза:

— Значи причината е случайността. Срещата ви щеше да стане дори ако Джим не работеше за мен. Коя съм аз, за да мога да управлявам случайността? Значи така е писано. Трябвало е да стане.

— И аз мисля така, бабо. Джим е съдбата ми. И аз съм неговата съдба.

Ема я погледна любопитно.

— Странно е, че ти казваш тези думи. Преди петдесет години твоят дядо каза същото на мен.

Някой почука на вратата и преди Паола да успее да стане, влезе Едуина с решителни крачки и чаша скоч в ръка.

— Пожелала си да ме видиш, мамо — каза студено.

— Точно така, Едуина. Виждам, че вече имаш нещо за пиене, така че ела да седнеш. Моля те, Паола, остави ни сами. Кажи на Джим, че ще се видим след малко.

— Да, бабо — каза момичето, слизайки.

Едуина, графиня Дънвейл, пресече величествено салона и седна пред майка си с израз на отегчение върху лицето си.

Ема междувременно разглеждаше дъщеря си с растящ интерес. „Ако Адела Феърли беше доживяла на възрастта на Едуина, ето как щеше да изглежда“, помисли тя. Едуина беше на шестдесет и две години и не изглеждаше така добре, както майка си. Нейната деликатна красота постепенно изчезваше с времето. Косите й бяха загубили блясъка си, а ясносивите й очи бяха помръкнали.

— Бих желала да те попитам, Едуина, как така прие поканата ми да прекараш края на седмицата със семейството?

— Покана! — отсече жената и в очите й проблесна омраза. — Не покана, мамо, а заповед, както винаги. Никой от нас не смее да пренебрегне заповедите ти. Какво ще кажеш? Но за да бъда искрена, ти каза, че искаш да видиш Антъни. По негово настояваше дойдох. — Погледна майка си застрашително. — Синът ми те обожава. Нито волята на майка му, нито конете му можаха да го заставят да не дойде на това смешно семейно събиране. Беше много разтревожен за здравето ти. Така че понеже обичам сина си, реших да не го разочаровам.

Ема въздъхна.

— Е, добре, сега ще ти кажа защо те помолих да поговорим на четири очи. Искам да ти разкажа за баща ти.

Лицето на Едуина се вкамени.

— Не мога да си представя какво би могла да ми кажеш повече за него — отсече почервеняла от яд. — Долу в салона е и се държи като господар. Честно казано, не разбирам как си могла да бъдеш толкова неделикатна, за да го поканиш в присъствието на сина ми, който е пер на Англия. Но на теб ти харесва да си играеш с нашите чувства. Не съм ли права, мамо?

— Никога не си ме познавала добре, Едуина — промълви Ема. — И няма никакво основание Блеки О’Нийл да ти е неприятен, след като той не е твой баща.

Едуина остана с отворена от изненада уста. Извика сломена:

— Но на кръщелното ми е написано неговото име!

— Така е, но причината е съвсем различна от тази, която ти мислиш. Когато бях на шестнадесет години и бях съвсем сама без пукната пара, Блеки беше единственият ми приятел. Като разбра, че съм бременна, ме покани да се оженим. Просто заради приятелството. Аз отказах, но той настоя докато се съгласих поне да сложи името си на кръщелното ти, за да не пише там „бащата неизвестен“, щеше да бъде твърде голяма тежест за теб. Настояваше и до голяма степен в тези трудни времена ни защити — завърши Ема.

— Но тогава кой е баща ми? — пожела да узнае Едуина.

— Баща ти е Едуин Феърли.

Едуина я загледа недоверчиво.

— Искаш да кажеш, че сър Едуин Феърли, съветник на Кралството, знаменитият юрист, умрял преди година е мой баща?

— Точно така! — каза Ема успокоена, че най-после е разкрила своята тайна.

— Боже всемогъщи! — Едуина беше удивена. След миг продължи: — Защо не ми го каза в деня, когато ти показах кръщелното?

— Ти не ми даде никаква възможност да ти обясня. Избяга при братовчедката си Фреда, без да ми дадеш възможност дори да си отворя устата. Но не съм сигурна дали тогава бих се решила да разкрия името на истинския ти баща.

— А защо сега? Защо сега реши да ми го кажеш? Какво те тласка да покажеш такава почтеност за пръв път в живота си?

— Защото тази вечер ще обявя годежа на Паола с Джим Феърли, внукът на твоя баща. Ще стане член на семейството, а ти си май единствената му кръвна родственица. Родителите му загинаха при самолетна катастрофа през 1948 година. Сметнах, че е правилно да знаеш, че си му леля. И освен това реших веднъж завинаги да сложа край на една дълга и мъчителна история. — Ема се замисли. — Но преди всичко, Едуина, исках ти да знаеш истината.

— Бих желала да я бях узнала преди години, мамо — каза жената и се изправи. — Може би нещата тогава щяха да стоят по-иначе.

Няма съмнение, помисли Ема и каза:

— Да, може би.

Без да каже нещо друго Едуина се запъти към вратата. Върху лицето й бе изписано задоволство. „Какъв смешен снобски характер“, помисли Ема. „Фактът, че е незаконна повече не я занимаваше, след като разбра, че баща й е благородник.“

— Моля — каза Ема, — кажи на Джим да се качи. — Едуина излезе.

Няколко минути по-късно Джим Феърли влезе в стаята и Ема го поздрави приветливо. Джим, който беше на тридесет години, бе висок метър и осемдесет и пет. Раменете му бяха широки, бедрата тънки, краката дълги. Лицето му беше одухотворено, устните чувствени и контрастираха с аскетичните черти и дълбоките сиво-сини очи. Кестенявите му коси бяха малко по-дълги от модата. Като цяло бе въплъщение на истински английски джентълмен, от косите на главата до ръчно изработените обувки.

„Би могъл да идва направо от друга епоха в настоящата“, помисли Ема, докато младежът с лека гъвкава походка прекоси салона и й отправи приветлива усмивка. Изведнъж почувства, че се връща години назад, когато Оливия Вайнрайт бе дала големия елегантен прием. Спомни си, бе в 1904 година. Винаги бе мислила, че Джим прилича на Едуин, но сега бе сигурна. Все едно, че Адам Феърли бе пред нея. Джеймс Артър Феърли, последният от династията.

За миг Ема остана смутена, но отхвърли чувството, което я бе обзело и каза с топъл глас:

— Добър вечер, Джим. Добре дошъл в къщата ми. Добре дошъл в семейството.

Джим се усмихна с благодарност. Уважаваше, почти обожаваше тази царствена старица, която му подаваше ръка.

— Добър вечер, госпожо Харт, и благодаря. Чест е за мен да стана член на вашата фамилия и да бъда приет във вашата къща. — Задържа ръката на Ема и я погледна в очите. — Обичам Паола с цялото си сърце. Ще бъда добър съпруг за нея.

— Да, вярвам, Джим — каза Ема и отдръпна ръката си. — Паола ми каза, че искаш да ми кажеш нещо.

— Да, госпожо Харт, така е. Но преди това имам нещо за вас. — Бръкна в джоба на панталона си и извади една кутийка, която й подаде.

Ема го изгледа любопитно.

— Какво е?

— Отворете го — подкани я младежът.

Кутийката съдържаше една пожълтяла от времето копринена кърпичка, внимателно загърната, така че инициалите Е.Ф. се виждаха добре. Докато повдигаше краищата на кърпичката, ръцете на Ема се разтрепериха. Дъхът й секна, когато разви кърпичката и видя плоското камъче, което тя и Едуин бяха намерили в пещерата на Покрива на света и на което беше нарисувана миниатюра на жена. Беше необикновено добре запазен, почти същия, както го бяха намерили преди повече от половин век. Ема го взе в ръце и погледна въпросително Джим.

— Дядо ми ми го даде в деня, когато умря — информира я Джим. — И ми каза да ви го дам. Искаше вие да го имате.

— Защо? — попита Ема почти шепнешком. Значи Едуин Феърли не бе я забравил, след всичко, което се случи. На смъртния си одър бе мислил за нея.

— Ще ви разкажа накратко, госпожо Харт, но преди това бих желал да ви обясня нещо. Дядо ми беше в течение на отношенията ни с Паола. Когато започнахме да се срещаме, аз я заведох в Харогейт и я запознах с него. Тогава не разбрах защо му направи такова впечатление, сякаш видя призрак. Но с течение на времето я обикна. И бе много щастлив. Искрено се радваше на нашата връзка. Сякаш му даваше нов живот. Най-горещото му желание беше да ни види женени. — Поспря, запали цигара и продължи. — После Паола скъса с мен, като ми съобщи, че вие никога не бихте приели един Феърли в семейството, защото изпитвате непоклатима омраза. Каза ми, че не би могла да ви причини повече мъка. Достатъчно сте била страдала. Аз се възпротивих, молех я да премисли, да ми разреши да говоря с вас, но Паола остана непреклонна и аз престанах да настоявам с надеждата, че с времето нещата ще се променят.

Ема кимна.

— И вие разказахте ли всичко това на дядо си?

— Да. И го заклевах да ми разкаже причините, но той винаги отказваше. Когато Паола ме напусна окончателно сякаш започна да вехне пред очите ми. Той много ме обичаше, но нищо не можех да направя за него. Отслабваше все повече, докато един ден през декември не прати да ме повикат. Бе разбрал, че наближава краят му.

— И тогава ви даде този камък за мен? — прекъсна го Ема. — И ви разказа цялата история, разказа ви за мен и за това, което се бе случило между нас, когато бяхме още деца — завърши едва чуто.

— Да, разказа всичко. Каза, че се надява рано или късно, че ще смените мнението си и ще дадете благословията си. Каза ми да дойда и да ви дам този камък. Каза, че е невъзможно вие да не знаете, че образът е на майка ви, а не на Оливия Вайнрайт, както и двамата сте мислили, когато сте го намерили в пещерата. — Джим я погледна бегло с надеждата да прочете настроението, каквото и да е то, върху лицето на Ема.

Тя не беше изненадана от това откритие.

— Да, винаги съм подозирала, че се отнася до майка ми — каза тихо. — Адам Феърли е нарисувал портрета, нали?

— Точно така. След смъртта на Оливия дядо предал този камък на баща си, като мислил, че ще му хареса, но той отказал. Тогава именно прадядо ми обяснил. Разкрил, че портретът е на вашата майка, госпожа Харт, и че между тях съществувала голяма любов.

Ема се изправи, облегна се на дивана и стисна камъка.

— Сигурно ли е това, Джим?

— О, да! Изглежда, Адам бил лудо влюбен в Елизабет, вашата майка и тя отговорила с взаимност на любовта му. После забременяла и избягала от градчето. Той я намерил няколко седмици по-късно в Рипън. Бил решил да напусне военната кариера, да пренебрегне гнева на баща си и да емигрира в Америка, госпожо Харт. Но било късно. Елизабет била абортирала. Адам не разбрал дали това станало естествено или с помощта на акушерка. Елизабет била много зле. Отказала категорично предложението на Адам да избяга с него. Скоро се съвзела, върнала се във Феърли и не след дълго се омъжила за Джак Харт. И повече не проговорила с Адам Феърли.

Ема беше онемяла, смазана от чувството на мъка. Знаеше го. Беше го знаела винаги. Може би това е била причината задето толкова бе мразила Адам Феърли. Но от къде е могла да знае? Може би като дете да е чула, без да държи сметка, някой разговор? Някоя кавга между родителите си? Някоя клюка в градчето? Напразно се опитваше да си спомни.

Джим седна до нея на дивана.

— Надявам се да не съм ви разстроил много, госпожо Харт, като разтварям стари рани? Но ми се струва, че трябваше да знаете онова, което дядо ми довери.

Върху лицето на Ема се отразяваха различни чувства.

— Не, съвсем не ме разстройвате, Джим. Доволна съм, че сте следвали инстинкта си. Вижте, аз много обичах майка си, но нямам никакъв неин портрет. Ще запазя този камък като скъпоценност. А сега, моля продължете. Сигурна съм, че има и още нещо.

— Да, така е. Когато дядо ми даде портретчето ми каза, че жените от семейство Харт винаги са имали фатален чар върху мъжете на Феърли, но чувствата им винаги били нещастни, прокълнати поради социалното различие. Точно този израз употреби. „Кажи на Ема да сложи край на всичко това. Кажи да разреши на тази генерация да се радва на щастието, от което бяхме лишени ние двамата, майка й и баща ми. Кажи й да го направи, защото единствено тя най-после може да съедини нашите фамилии в свещената връзка на брака.“ Беше много развълнуван, госпожо Харт. И аз му обещах, че ще изпълня желанието му.

— Щастлива съм, че аз направих първата стъпка — отбеляза Ема. — Чуй ме добре. — Поклати глава, погълната от мислите си и каза: — Наистина е странно, че трима от мъжете Феърли се влюбваха фатално в жени от семейство Харт. Три генерации, Джим, в продължение на един век. Много, много мъка. Дядо ти е бил прав. Трябва да се сложи край на това. — Усмихна се. — Но този кошмар е вече свършен, Джим, нали?

— Да, благодаря на Бога. — За голяма изненада на Ема, Джим коленичи на пода пред нея и хвана решително ръцете й. Погледна я изпитателно в очите. — Дядо ми каза да направя още нещо, госпожо Харт. Малко преди да умре ми каза: — „След като разкажеш всичко това на Ема, искам да коленичиш пред нея и да я помолиш да прости за всичкото зло, което Феърли са й причинили. Преди всичко я помоли да прости на мене. Кажи й, че никога не съм преставал да я обичам. Ден след ден през всичките тези години. Кажи й да знае, че без нея животът ми нямаше смисъл. Част от мен умря още в деня, когато я отблъснах в онази градина с розите и заплатих скъпо за моята грешка.“ Аз обещах да направя това, за което той ме молеше, госпожо Харт. Но дядо ми се развълнува изключително и ме закле да го направя. След това малко по-късно задряма и когато отвори очи, повече не ме виждаше. Гледаше навън през прозореца. Когато се отпусна отново върху възглавницата разбрах, че си отиваше. Не ме виждаше, но се усмихна щастливо, почти тържествуващо и с немощния си глас, който за миг проехтя силно каза: „Ема! Ема! Връщам се на Покрива на света“. След това умря спокойно в ръцете ми.

Ема преглътна сълзите, които напираха в очите й.

— Бедният Едуин. Бедният Едуин — каза с треперещ глас. — Сигурно е страдал повече от мен.

— Да, вярвам и аз — каза Джим. Лицето му стана сериозно. — Вие простихте на Феърли, нали, госпожо Харт? И преди всичко на дядо, нали?

— Да, Джим, простих — погали лицето на Джим и сякаш в този момент коленичил пред краката й видя Едуин. — „Прекарах цял живот, за да търся мъст за онова, което ми стори, но най-голямото наказание ти сам си наложил.“

— Как сте, госпожо Харт, зле ли ви е? — попита Джим разтревожен.

Ема премигна и погледна младежа.

— Да, да, добре съм. Подай, ако обичаш, кърпичката си. Не мога да сляза долу, за да обявя вашия годеж разплакана. — Пое кърпичката на Джим и изтри очите си. — Тази вечер трябва да ти съобщя, че имах дете от твоя дядо, Джим. Исках да го знаеш. Най-голямото от децата ми, графиня Дънвейл, е твоя леля.

— Сам се досетих, когато я видях тази вечер — усмихна се Джим. — Съвсем прилича на Феърли, ако не ви е неприятно да го чуете.

Ема се засмя.

— Имаш пълно право. Тя съвсем прилича на прабаба ти Адела. А сега подай ми ръка и заведи една старица долу, за да поздрави своето голямо семейство.

— Ще бъде чест за мен, госпожо Харт. — Така старото и новото поколение най-после примирени се упътиха заедно към вратата.