Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (58)

58.

Мъката й се стовари като олово на крехките й рамене, но с времето Ема успя да се съвземе и да събере заедно парчетата на нараненото си сърце. Не че страдаше по-малко, напротив, Пол й липсваше, както преди, но Ема вече бе в състояние да контролира чувствата си и с течение на времето поне външно заприлича на онова, което бе преди.

Докато Англия бе въвлечена в европейския конфликт, Ема бе затънала в най-различни проблеми, които изискваха незабавната й намеса. Оставаше й малко време за тъга и самосъжаление. Кит се бе записал в пехотата, а Робин — в авиацията.

Елизабет, която през лятото на 1939 година се записа в Академията за драматично изкуство, по време на коледната ваканция се омъжи без излишна пищност за Тони Бергстън, пилот от Кралските военновъздушни сили и приятел на Робин. Понеже бе едва осемнадесетгодишна, Ема считаше, че не е зряла все още за женитба, но нема смелостта да се противопостави. Бяха времена, в които трябваше да се грабне в полет и най-малката радост, която би могла да споходи човек. Затова Ема даде благословията си. Двойката беше лудо влюбена, а Тони добро момче.

Въпреки строгостта брачната церемония беше весела и за пръв път цялото семейство се събра, с изключение на Едуина, която поддържаше изолацията си и на Кит, който не можа да вземе отпуск. През януари 1940 година Елизабет напусна Академията и за тревога на майка си стана милосърдна сестра в Червения кръст. „Но аз мислих, че винаги си мечтала да станеш известна актриса“, бе възкликнала Ема, когато научи новината. — „О, мамо, по дяволите тези глупости“, беше отговорила Елизабет. — „Изпитвам нужда да бъда полезна.“ Много скоро Ема разбра, че дъщеря й отдава всичките си сили на работата като милосърдна сестра и започна да се убеждава, че точно бракът се е оказал доброто лекарство, потребно за нейното непостоянство.

Годината течеше бавно и мъчително. Ема се хвърли с главата надолу в работата си, благославяйки небето за разнообразието и разтухата, която това й дава. Хенри Роситър, който отпреди ръководеше част от семейните сделки стана финансов консултант изцяло, тъй като Ема трябваше да се заеме и с наследството на Макхил. Държеше непрекъснато връзка с Мел Харисън в Сидни и с Хари Мариот в Тексас. Дните й ставаха все по-дълги и напрегнати. Не изпускаше нищо изпод контрол и отново бе възвърнала бурната си енергия както преди години, през голямата война, останала сама да се грижи за интересите на всички. И ако лицето на Ема ставаше все по-мрачно от ден на ден, това ставаше и с всички други англичани. Над страната се спускаше неописуемо униние пред мълниеносното нападение на Хитлер из Европа.

Към края на май, след своята петдесет и четвърта годишнина, Дейвид Калински пристигна в Лондон, за да поговорят делово с Ема. Беше още хубав мъж, живите му сини очи бяха останали предишните. Привързаността и уважението му към Ема бяха непроменени и Дейвид с облекчение установи, че от деня на нещастието приятелката му се бе съвзела и изглеждаше добре, дори малко понапълняла.

— Мислиш ли, че ще успеем да върнем живи и здрави момчетата от онези брегове? — каза Ема, като мислеше не само за Кит, Рон и Марк, но и за хилядите други английски войници, блокирани при Дюнкерк.

— Ако някой може да го направи, това е само Уинстън Чърчил, скъпа — възкликна Блеки, който се беше присъединил към тях след обяда.

— Четох, че са се стекли от цяла Англия, за да помогнат на британските ескадрени миноносци — намеси се Дейвид, изпускайки облак дим от пурата си. — Доброволци от всички възрасти с лодки, платноходки и дори плоскодънки. Блестяща демонстрация на героизъм и патриотизъм, представяте ли си?

Блеки се съгласи.

— Точно така, Дейвид. Седемстотин плавателни съда с различни форми и размери. Изглежда доброволците само събират мъже и заминават до по-големите кораби, за да се доближат до брега. Някои пътуват непрекъснато през Ламанша, ден и нощ. Смели мъже, смели и неуморими!

— Колко мислиш, че ще е нужно, за да се евакуират всички? — попита Ема глухо.

— Най-малко още някой и друг ден. Има стотици хиляди френски и английски войници, които трябва да се изтеглят.

— Днес прочетох, че Луфтвафе бомбардира непрекъснато бреговете — отбеляза Ема. — Не смея да помисля за жертвите.

— Но има, Ема, и те са много — каза Блеки. — Но момчетата от въздушните сили са горе с техните изтребители и правят каквото могат…

— Браян, Робин и Тони са между тях, Блеки — прекъсна го Ема и отмести поглед, пълен с тревога.

— Хайде да не мислим — отговори Блеки, — и да изпием по една чаша, ще ни дойде добре. — Докато сипваше, Блеки погледна часовника над камината. — Имаш ли нещо против, ако включа радиото, Ема? Говори Чърчил.

— Разбира се, че не, Блеки. И аз искам да го чуя. — Изправи се и завъртя копчето на радиоапарата, за да намери станцията. Секунда по-късно познатият тържествен глас прозвуча в стаята:

— Добър вечер, говори Министър-председателят. — Тримата приятели, които дълги години бяха делили хубаво и лошо слушаха мълчаливо, свързани още по-близо от грижите за децата си, за всичките деца на Англия. Когато министър-председателят завърши, очите на Ема бяха пълни със сълзи, гласът й потреперваше, докато каза:

— Какво щастие е този човек за всички нас. Бог да ни пази, ако останем без него.

Военните действия при Дюнкерк възпламениха душите на всички англичани и съюзници. От ада на Ламанш един по един се завърнаха кораби и корабчета с техния товар от живи и ранени. Евакуацията бе продължила единадесет дни. 340 000 войника бяха прехвърлени на свобода, преди немските военни части да заемат френския град. Само 40 000 френски войници бяха изостанали. Ема и Дейзи бяха щастливи. Между прехвърлените на 2 юни в Рамзгейт бяха Робин и Марк. На 3 юни Кит слезе в Дил от една плоскодънка, с която бе преплувал през Ламанша, сега вече осеян с остатъци от разбити съдове. По-късно, когато се завърна в отпуск, Кит разказа на Ема:

— Спасих се като по чудо, мамо. Сигурно имам ангел — пазител, който се грижи за мен. — Прегърна Ема и си спомни за баща си, умрял във Франция през 1916 година.

На 4 юни Уинстън Чърчил взе думата в Парламента и говори за Дюнкерк.

— Ще се бием по бреговете — каза — ще се бием в полетата, улиците и хълмовете, нищо няма да ни спре.

Шест дни по-късно френското правителство и военното командване напуснаха Париж докато нацистката армия се приближаваше. Четири дни по-късно френската столица бе окупирана от германците без нито един изстрел. Франция бе покорена.

Англия бе останала сама.

Това лято бе най-лошото, което Ема бе преживяла. През юни войната с Англия избухна с всичка сила. Хитлер бе наредил масирана офанзива срещу въздушните сили и особено срещу самолетостроителните заводи и военните бази около Лондон. Ден и нощ гигантският въздушен мост от бомбардировачи „Дорниер“ и „Хенкел“ прекосяваха Ламанша и сееха разрушения и смърт. „Месершмидите“ се сблъскваха във въздушни схватки с изтребителите „Хърикейн“ и „Спитфайър“ на английските кралски военновъздушни сили.

Събудена от разтуптяното си сърце, стресната от воя на сирените, Ема оставаше неподвижна до тъмния прозорец да наблюдава небето, кръстосвано от силните светлини на прожекторите. Слушаше непрекъснатия тътен на самолетите и сърцето й тръпнеше при мисълта за Робин, Тони и Браян. Понякога нощем при нея идваше Елизабет — след брака си се беше върнала да живее вкъщи, и питаше тихо:

— Будна ли си, мамо.

— Да, мила. — После двете жени стояха прегърнати и наблюдаваха как самолетите прелитаха в небето.

Една нощ Елизабет стисна конвулсивно ръката на майка си и с необикновена горчивина в гласа запита:

— Защо, мамо? Защо избухна тази ужасна война? Какъв е смисълът й? Ще умрат всички! Тони, Робин, Браян и всички останали!

Но Ема не отговори на дъщеря си. Елизабет избухна в отчаян плач. Ема обгърна с ръка раменете на Елизабет и я заведе да си легне.

— Не, няма да умрат, скъпа — я увери. — Ще се върнат всички живи и здрави. Обещавам ти. Трябва да бъдем смели. Ела сега да спиш при мен, ще си правим компания.

— Да, мамо. Ще ми бъде по-добре — бе отговорила Елизабет и се вмъкна под завивките.

Ема я прегърна както едно време, когато беше малка и се страхуваше от тъмното.

— Сега не плачи, не се тревожи, скъпа.

— Ако Тони умре, ще умра и аз! — възкликна момичето през сълзи. — Толкова много го обичам, мамо! Ами ако Робин…

— Тихо, скъпа. Опитай се да заспиш сега, трябва да си починеш.

— Ще опитам, благодаря, мамо. Лека нощ.

— Лека нощ, скъпа.

Ема бе останала неподвижна с широко отворени очи в тъмнината. Очакваше тялото на дъщеря й да се отпусне в сън, но това не стана. Ема разбра, че Елизабет бе прекарала още една безсънна нощ да се тревожи за съпруга си и за своя брат — близнак, точно както бе направила и тя.

Ема бе загубила навика да отива пеша до магазина в Кингсбридж и докато лятото напредваше бавно извървяваше този път всеки ден, вслушана в тътена на противовъздушните оръдия и сирените, между отломъци, прах и счупени стъкла. Всеки път потрепваше, когато видеше някое от любимите си места разрушено от унищожителната война. Ема се удивляваше от стоицизма и куража, с който нейните съграждани понасяха положението.

Към края на лятото голяма част от вълноломите на Ист Енд бяха разрушени при една масирана въздушна офанзива. Въпреки това нападенията продължаваха ежедневно и смелостта и себеотрицанието на пилотите от Кралските военновъздушни сили бяха подложени на жестоко изпитание. С изтичането на септември проектът на Фюрера да унищожи военновъздушната мощ на Англия и да сломи морала на англичаните с едно нашествие показа почти провал. Всъщност Хитлер беше приел първото си голямо поражение. Но немските бомбардировачи продължаваха нощните си нападения над по-големите градове, някои от които сринаха почти до основи. Месеците и годините минаваха. Години на нощни тревоги и мизерия, борба и мъка по изчезналите синове и приятели.

Сред цялото разрушение още веднъж се повтори чудото на раждането на нов живот. През 1942 година през юни съпругата на Кит роди момиченце. Ема много обичаше Джун и беше щастлива от раждането на своето второ внуче. Веднага замина за Лийдс, за кръщенето на внучката си, която нарекоха Сара. Същата година Дейзи свърши колежа и се завърна вкъщи, за да живее с майка си и Елизабет. Къщата не изглеждаше така празна и понякога наистина беше весела и огласена от смехове, особено когато Робин пристигаше от Бигинхил, където беше със специална мисия.

По Коледа Робин има щастието да прекара цели три дни в отпуск и на Бъдни вечер пристигна като довлече със себе си трима приятели.

В момента, когато Дейвид Амори влезе в салона, сърцето на Ема подскочи. Беше висок и кестеняв, с големи сини очи, интелигентен и с очарователна усмивка. Имаше нещо във вида му и държанието, което й напомняше за Пол Макхил. Дейвид не беше така красив като Пол, нито имаше неговата мощна физика, но въпреки това една тайна струна потръпна в сърцето на Ема, за онова, което Пол бе за нея преди години по времето на голямата война. Дейвид беше на двадесет и четири години, отскоро беше в Бигинхил, но вече си беше създал славата на герой от войната. С естествения си финес и очарование младежът веднага се хареса на Ема.

Тази Коледа бе особено празнична и за пръв път от много отдавна проехтяха смеховете и веселите закачки между момчетата от военновъздушните сили и нейните момичета. Непрекъснато се чукаха чашите и музиката от грамофона не спираше. Ема се чувстваше весела сред тях, приела ги под своето покровителствено крило. Радваше се на веселата младежка компания. Заета с гостите или със себе си, настрана от младежката компания тя не губеше от поглед Дейвид Амори. Усмивката й беше любезна, но очите й замислени, като гледаше седемнадесетгодишната Дейзи, влюбена в младия офицер. Дейвид от своя страна изглежда отвръщаше със същия жар и не се откъсваше от нея. Ема затаяваше дъх като мислеше за това, което се случва. Съзнаваше, че не може да направи нищо, за да го предотврати. След празниците Дейвид Амори стана чест посетител на Белгрейв Скуеър. Колкото повече времето минаваше, толкова повече Ема се привързваше към него. Произхождаше от една стара фамилия в Глочестършир. Бе получил чудесно възпитание и заради войната бе принуден да напусне университета, където изучаваше право. Скоро Ема прецени неговата честност и интелигентност, благородството на душата му. Заради тези му качества тя не изпита никакви резерви към избора на Дейзи. Не бе учудена, когато Дейвид поиска ръката на дъщеря й. Сватбата стана през май 1943 година, когато Дейзи навърши осемнадесет години.

Бракосъчетанието беше скромно, както и при Елизабет. Времето не позволяваше пищност, а и самата Ема не обичаше да излага на показ огромното си богатство. Дейзи се омъжи в синя рокля с обикновен букет от полски цветя. До олтара я придружи Уинстън. Робин и Елизабет станаха свидетели. Родителите на Дейвид и малката му сестра пристигнаха от Глочестършир за сватбата. След церемонията в къщата на Ема се състоя малък прием. Младата двойка прекара първата си брачна нощ в „Риц“, след което Дейвид се върна в Бигинхил, а Дейзи вкъщи при майка си.

Преди Ема да си вземе дъх, следващия януари Робин се ожени за Валери Луден, милосърдна сестра, приятелка на Елизабет. Няколко седмици по-късно Елизабет роди момченце, което кръстиха Александър. Елизабет, която искаше да бъде близо до Тони си намери подходяща квартира близо до въздушната база и се пренесе там с новороденото.

— Изглежда ми невероятно, че всичките се ожениха и се подредиха — каза Ема на Уинстън, докато закусваха заедно. — И че имам трима внуци. Чувствам се стара като нашите хълмове.

— Глупости — отсече Уинстън. — Ти си най-очарователната баба, която съм виждал. Никога няма да остарееш, Ема. Имаш онзи род красота, която е неразрушима. — Усмихна й се с най-добро чувство. — А и Франк ми каза за онзи хубав американски майор, който е срещнал в къщата ти. Сторил му се лудо влюбен в теб. Кой знае? Може, преди да разбереш да се сдобиеш с един кандидат.

— Не ставай смешен, Уинстън — възрази тя като се престори на сърдита, но очите й се смееха.

— Не съм глупав — отговори Уинстън. — Следващия месец ще навършиш едва петдесет и пет години. И изглеждаш много по-млада от възрастта си. — Каза й и хвърли внимателен поглед. — Пол е мъртъв вече от пет години.

Ема не каза нищо и Уинстън смени темата. С Франк често говореха за възможността Ема да се свърже с някой достоен мъж и продължаваха да я представят на всичките си приятели, които отговаряха на това условие. Ема не се заинтересова от никого. Не желаеше и не можеше да замести Пол с никого.

През 1945 година се случиха хубави неща на Ема. Войната свърши. Дейзи роди момиченце през януари.

— Как се чувстваш, скъпа? — попита я Ема, когато влезе в болничната стая.

— Олекна ми — каза Дейзи. — Имах голямо щастие, мамо, раждането беше лесно.

— Да, знам, лекарят ми каза. — Ема погали косите на Дейзи и махна един кичур, който бе паднал на челото й. Целуна я. — Току-що говорих с Дейвид в Бигинхил. На седмото небе е от радост. Черпи се с всички момчета от ескадрилата и се прави на щастлив баща. По-късно ще ти телефонира. Добри новини, скъпа: получил е отпуск за двадесет и четири часа и утре ще бъде тук.

— Колко е хубаво, мамо. Нямам търпение да го видя — каза Дейзи. — Избрах име на дъщеричката си. Ще се нарича Паола Макхил, като баща ми.

Лицето на Ема, обикновено непроницаемо, за първи път в живота й стана прозрачно, за да изрази всичките чувства, които я вълнуваха в момента. Дейзи се разсмя от сърце.

— Не прави такива физиономии, мамо, наистина за такава жена като теб си странно недосетлива. Мислиш ли наистина, че не знаех, че Пол ми е баща?

— Аз… аз… — промълви Ема и спря.

Дейзи се засмя отново, но смехът й беше пълен с обич.

— Още от малка винаги съм знаела, че ми е баща. Беше винаги с нас, пътувахме заедно и тримата. Когато пораснах си дадох сметка колко много приличам на него. Изобщо не познавам Артър Енсли, макар че нося името му. — Дейзи поспря и впери сините си очи в очите на Ема. — Освен това сам Пол ми го каза, когато навърших дванадесет години.

Ема бе онемяла.

— Пол ти каза, че е твой баща? Не мога да повярвам!

Дейзи потвърди.

— Да, точно така. Каза ми, че иска да го знам и че съм достатъчно голяма да го разбера. Каза ми обаче, че това трябва да остане тайна помежду ни. Поне някоя година още. Страхуваше се да не се разтревожиш. Обясни ми всичко, съвсем искрено и деликатно, ти го знаеш какъв беше.

— Ами ти… не те ли смущава като знаеш, че си незаконна? — успя да попита Ема.

— О, мамо, не бъди толкова изостанала. Разбира се, че не ме смущава! Предпочитам много повече да съм незаконна дъщеря на Пол Макхил, отколкото законна на Артър Енсли. Повярвай ми!

Сълзи на утеха бликнаха от очите на Ема, която смутено затърси кърпичка.

— Аз… аз… не зная какво да кажа.

Дейзи протегна ръце.

— Обичам те, мамо! Обичах и Пол. Не бих могла да имам по-добри родители, дори ако сама си ги бях избирала. А ти си най-прекрасната майка на света.

— Но защо не си ми казала досега, че знаеш? — попита Ема, скривайки лице на рамото на Дейзи. — Защо не ми го каза, когато Пол умря?

— Не ми се струваше, че момента е подходящ. Единствената ми грижа бе да облекча мъката ти.

Ема се облегна на стола и издуха носа си от вълнение. Усмихна се с признателност на дъщеря си:

— Щастлива съм, че го знаеш, скъпа. Трябваше отдавна да ти го кажа, но не знаех как ще реагираш. Страхувах се да не се разстроиш и да намразиш мен или Пол.

— Колко си глупавичка, мамо. Как бих могла да упреквам теб или татко за това, което сте направили? Нали сте се обичали! — Дейзи стисна ръката на Ема. — Горда съм, че съм твоя дъщеря. — Като погледна майка си въпросително попита: — Сигурна ли си, че не ти е неприятно като дам на малката името на татко?

— Напротив, много съм радостна — отговори Ема.

В този момент влезе сестрата. Ема пое от нея малката и лицето й сияеше, докато притискаше до гърдите си крехкото вързопче. „Това е първата внучка на Пол“ — си каза, докато сърцето й биеше лудо. „О, само да беше тук заедно с нас! Паола Макхил Амори! Първата от една нова генерация на династията Макхил.“

От този ден бъдещето за всички стана по-светло.

— Сякаш раждането на Паола бе добро предзнаменование — отбеляза Ема една сутрин по време на закуската като показваше вестника. — Съюзниците напредват. Вярвам, че войната скоро ще свърши.

И имаше право. Докато пролетта напредваше Великобритания набра нова сила. През март Първа американска армия установи предмостие за нахлуване в Германия. Между 20 и 25 април руснаците влязоха в Берлин и пет дни по-късно Хитлер и Ева Браун се самоубиха. Третият райх, който по думите на Фюрера, трябваше да просъществува хиляда години, пропадна. На 7 май германците капитулираха безусловно в Реймс, Франция.

На 8 май, деня на победата във Великобритания, Ема бе в Лийдс. Беше на вечеря с Уинстън и Шарлот. Изпиха две бутилки шампанско, за да отпразнуват. Въпреки че знамената се развяваха на всички прозорци в града и хората ликуваха по улиците, Ема се чувстваше по-скоро успокоена, отколкото възбудена. Момчетата й се бяха върнали. Живи и здрави бяха всички, нейните, на братята й, на Блеки, на Дейвид Калински. Нейното семейство не даде жертви. Ема благодареше на небето за това.

 

 

— Минах само да те поздравя, Ема — възкликна Блеки О’Нийл, пресичайки дневната в Пенистън Роял. — Уинстън ми каза, че си взела контролният пакет на „Йоркшир Морнинг Газет“. Може да се каже, че ти най-после победи.

Ема се засмя.

— Да, победих. Винаги бях знаела, че ще го направя, нали така?

— Имаш право. — Погледна я проницателно и каза: — Как го направи, Ема? Много съм любопитен.

— С търпение, преди всичко, и благодарение на слабия си противник. — Скръсти ръце в скута си и се загледа в изумруда на Макхил. После продължи: — Моите вестници бяха повече търсени от „Йоркшир“ и полека-лека набрах голям тираж. За да съм искрена, без угризения поставих „Газет“ на колене. Едуин Феърли не струва и пет пари като делови човек. Трябвало е да се ограничи с професията на юрист. — Засмя се саркастично. — Той така и не можа да разбере, че когато играят пари и най-добрите ти приятели могат да те предадат. Административният съвет на вестника бе много загрижен от загубите, които търпи „Газет“ и когато Предприятия „Харт“ предложи да закупи техните акции, всички без изключение се съгласиха. От години събирам акции за вестника и така получих влияние в ръководството. При последното събиране Едуин Феърли се оказа в малцинство и трябваше да предостави президентския пост. Бе му предложено от Предприятия „Харт“ да продаде акциите си и така всичко приключи.

— Хубав удар за теб, нали, Ема? — отбеляза Блеки. — Учудвам се, че ти лично не си присъствала на последния съвет. За да видиш поражението му.

Изразът на Ема се промени коренно.

— Преди четиридесет и пет години казах на Едуин Феърли, че няма да го видя повече, и удържах на обещанието си.

Блеки вдигна рамене.

— Разбира се, че не — каза тихо. — Уинстън ми разказа как е реагирал Едуин, когато разбрал, че ти си зад неговото поражение във вестника.

Ема го погледна.

— Сигурно не е мигнал с око. В края на краищата един юрист трябва да бъде и добър актьор, знаеш го. Уинстън разказва, че изглеждал много особено. Трудно можело да се разбере, но на Уинстън му изглеждал доволен.

— Наистина е странно — каза Блеки. — Не мога да си представя защо ще е доволен, като вижда, че му измъкват вестника от ръцете. — Поклати глава озадачен. — Този вестник е принадлежал на фамилията три поколения.

— Кой знае? — каза Ема. — И аз не разбирам. Сигурно се е чувствал повече облекчен, отколкото доволен. — Засмя се иронично. — В известен смисъл, може да се каже, че съм му смъкнала камък от гърба.

— Точно така — съгласи се Блеки, като запали цигара и помисли „Може би Едуин Феърли е облекчен, но не по причините, за които мисли тя.“

Ема стана.

— Трябва да отида да потърся Паола. Време е за обяда й. Ще се върна веднага, Блеки, извинявай.

Блеки се съгласи и излезе на терасата. Загледа се в Ема, която слизаше по стълбите към градината. Ема беше стройна както някога и от това разстояние със скромната си лятна рокля, изглеждаше като момиченцето, което някога бе срещнал сред хълмовете. За миг годините изчезнаха и Блеки я видя, малката прислужница във Феърли Хол. Широка усмивка озари лицето му. Трудно можеше да се повярва, че е минал половин век и са се случили толкова много неща! Каква странна авантюра е животът! И Ема вървеше напред борбена и необуздана както винаги. Блеки примигна и затвори очи, за да се предпази от прякото слънце. През полуотворените си клепки видя как гали косите на внучката си и й говори нещо. Тръгна към него.

Блеки й се усмихна топло.

— Без съмнение ти си най-очарователната баба, която познавам — отбеляза със смях. — Колкото до онова петаче, все повече заприличва на теб.

— Струва ми се, че сме интересна двойка, нали? Една старица и момиченце на пет години. Но се разбираме. — Обърна се и загледа с любов внучката си. — Всичките ми мечти и надежди, всичките ми желания са свързани с нея, Блеки. Тя е моето бъдеще.