Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (57)

57.

Франк излезе от „Ел Вино“ и попадна на Флит Стрийт. Тръгна в посока на „Дейли Експрес“. Премисляше статията, която току-що беше написал. Тя още беше на бюрото му, а той имаше нужда поне един час да бъде далеч от редакцията, да размисли.

По това време в „Ел Вино“ бе препълнено с журналисти, струпани на групи, готови да обсъждат политическата ситуация, която от час на час се влошаваше. Франк се питаше дали стаята му не е твърде песимистична. И все пак този идиот Невил Чембърлейн заслужаваше ритник отзад. Без съмнение Уинстън Чърчил бе човекът, от когото страната имаше нужда като Министър-председател.

Потънал в мислите си, Франк блъсна въртящата се врата на „Експрес“ и взе асансьора. Вече в кабинета си, хвърли шапката върху стола и се задълбочи в четене на статията. Беше добра, ужасно хубава, въпреки че не трябваше той да го казва. Щеше да я остави така както е написана. Скочи и изтича да я занесе на Артър Кристиянсен.

Иззад бюрото, отрупано с хартия, младият главен редактор се усмихна сърдечно на Франк.

— Питах се какво става с теб. Точно щях да изпратя прислужника в „Ел Вино“ да те извика.

Франк му подаде статията.

— Искаше ми се да я обмисля още малко, затова закъснях. Струваше ми се малко остра.

Живият поглед на Крис се вдълбочи в машинописните страници.

— Прекрасна е. Наистина чудесна, Франк. Ще я пуснем така, както е, без да изхвърлим нищо. Сигурен съм, че на Стария ще му хареса. Както винаги си уцелил точно.

— Сигурен ли си, че не е много остра?

Крис се засмя отново.

— Напротив, абсолютно уравновесена. И още, всичко, което пишеш за международното положение е точно.

— Добре — каза Франк, — ако нямаш повече нужда от мен ще си вървя. Сестра ми ме чака. Знаеш къде да ме намериш, ако се случи нещо.

Крис се съгласи.

— Съгласен, Франк — отговори и един от телефоните настоятелно позвъни. — Моля? Добър ден, господине. — Покри слушалката с ръка и прошепна на Франк — Лорд Бивърбрук, обажда се от Чъркли. Извинявай, Франк.

Франк взе шапката си от кабинета и както винаги се огледа, преди да напусне редакцията на вестника. Обичаше трескавата атмосфера, която цареше при сглобяването на броя. Обичаше и миризмата на прясно печатарско мастило. Въпреки че беше станал известен писател, Франк не можеше да изостави журналистическата професия, така както не можеше и да спре да диша. Никъде на света нямаше по-вълнуващо място от залата за отпечатване на голям ежедневник, минути преди огромните ротативни машини да се завъртят. Това място бе жизненият център, сърцето на онова, което ставаше по света.

Франк се спря пред телетайпите на агенция „Ройтер“ и хвърли поглед към новините, които излизаха отпечатани на дълги рола хартия. Предвиждаше се ужасна катастрофа. Войната бе неизбежна. Един прислужник изтича, откъсна отпечатаното до момента руло и без да се спира побягна обратно. Още не бе заобиколил ъгъла на коридора и Франк чу тракането на телетайпа, който бълваше поредната новина. Остана неподвижен, потиснат от изненада, но после поклати глава и се премести при телетайпа на „Асошиейтедпрес“, а оттам и на „Юнайтедпрес“. Всички агенции предаваха една и съща новина. Не можеше да бъде грешка. Откъсна отпечатаното от „Юнайтедпрес“, сложи го в джоба си и със свито сърце излезе на улицата. Можеше ли да намери смелост, за да направи това, което трябваше да направи?

Уинстън беше в Лондон по работа и както винаги гостуваше на Ема. Пиеха кафе със сестра си, когато камериерката въведе Франк в салона. Лицето на Ема се озари като го видя.

— Помислих, че няма да дойдеш! — възкликна като го прегръщаше.

— Извинете за закъснението — каза Франк.

— Побледнял си като мъртвец, скъпи! — Ема възкликна и го изгледа… — Зле ли си или се е случило нещо?

— Просто съм уморен — каза Франк и изпи на един дъх чашката бренди, която камериерката му бе наляла. — Може ли още малко, тази вечер имам нужда.

— Разбира се. — Ема го изгледа и потърси с поглед Уинстън, който гледаше озадачен.

Уинстън беше забелязал лошото настроение на брат си.

— Сигурен ли си, че не си нещо зле, Франк? Ема има право, тази вечер си много различен.

Франк се усмихна сдържано.

— Сигурно международното положение действа на нервите ми — промърмори. — Нацистите ще завладеят Полша. Вече се очаква това да стане всеки момент.

Уинстън и Ема го отрупаха с въпроси, а Франк отговаряше автоматично, едновременно и на двамата.

Ема се обърна към Уинстън:

— Струва ми се, че трябва да помислим за персонала. Ще останем ужасно на сухо, когато мъжете заминат за фронта. — Затаи дъх докато с ръка нервно си играеше с перлената огърлица на врата си. — Боже мой, какво ще стане с момчетата? Кит и Робин ще заминат, а също и Рандолф, Уинстън. И той е на подходяща възраст.

— Точно така. Всъщност от известно време настоява да се запише във флота. Твърдо е решил да го направи и зная, че не мога да го спра.

Ема погледна брат си уплашено. Единственият му син беше светлина за очите му.

— Рандолф е толкова самостоятелен и решителен, зная го, и моите момчета са също такива. Зная, че няма да ни послушат. Рано или късно ще заминат. — Обърна се към Франк и каза: — Поне твоят Саймън е още малък, за да го призоват в армията.

— Само за момента — каза Франк като се изправи. Наля щедра доза бренди и я поднесе на Ема. — Добре е да я изпиеш, Ема, мисля, че ще имаш нужда.

Ема го погледна удивена.

— Защо говориш така? Знаеш добре, че не обичам бренди, получавам сърцебиене.

— Пийни, Ема, за Бога — подкани я Франк тихо.

Ема поднесе чашата към устните си и се потресе. Още един път забеляза бледността на брат си. Обзе я чувство на тревога.

— Случило ли се е нещо, Франк? — попита със сърце, свито от лоши предчувствия.

След няколко мига Франк каза с дрезгав глас:

— Получих лоши новини. Много лоши. Миг преди да напусна редакцията. — Въпреки усилията му да се контролира, Франк трепереше като лист.

— Но какво се е случило, Франк, скъпи? — възкликна Ема уплашена. — За Пол е, имаш лоши новини за Пол, така ли? Какво му се е случило?

— Не зная как да ти го кажа, Ема… — поспря. След тягостна пауза продължи несигурно: — Той… той ни напусна, Ема.

Ема го изгледа недоверчиво и поклати глава объркана.

— Не разбирам какво искаш да кажеш? — попита. — Току-що получих писмо от него. Какво се опитваш да ми кажеш? — Беше станала мъртвобледа, трепереше и сякаш всеки миг щеше да припадне.

Франк коленичи пред нея и взе ръцете й. После с глас, изпълнен със съчувствие и кротост каза:

— Пол е мъртъв, Ема. Прочетох съобщението за смъртта му по телекса, преди да изляза.

— Пол… — прошепна Ема недоверчиво. — Не е възможно! Трябва да е грешка! Станала е грешка!

Франк поклати глава съкрушен.

— Всички телетайпи дадоха една и съща новина, проверих.

— О, Боже мой — промълви Ема и почувства, че й прилошава.

Блед като призрак Уинстън успя да попита:

— Как е станало, Франк?

Франк погледна Ема, която все още не можеше да повярва и се помъчи да намери подходящи думи. Никакви думи на света не можеха да смекчат удара, който щеше да нанесе.

В този момент Ема го стисна трескаво за ръката.

— Случило се е заради… Виновни са раните? Сигурно са били по-тежки, отколкото ни каза?

— В известен смисъл, да. Сигурно са били много по-тежки, отколкото се опита да ни ги представи…

Входният звънец иззвъня и накара всички да подскочат. Очите на Ема се разшириха от страх и безпокойство. Всички се спогледаха. Уинстън кимна с глава и се отправи към вратата, молейки небесата да не е някой журналист, тръгнал на лов за новини. С голямо облекчение видя, че е Хенри Роситър, съдружник в частната банка, която ръководеше собствеността на Пол в Англия. Хенри бе добър приятел на Ема. Лицето му бе разстроено. Стисна ръка на Уинстън и каза:

— Сигурно вече знаеш?

Уинстън кимна утвърдително с глава.

— Как го прие? — запита банкерът.

— Все още е в шок — отговори Уинстън. — Струва ми се, че още не е схванала цялата жестока истина, Хенри. Страхувам се, че когато го осъзнае, реакцията й ще бъде ужасна. Не смея дори да помисля.

Хенри потвърди, изпълнен със съчувствие.

— Да, бяха толкова свързани. Каква трагедия. Каква ужасна трагедия! Как узна?

Уинстън накратко разказа и двамата влязоха в салона. Хенри веднага седна до Ема.

— Много съжалявам. Наистина съжалявам, скъпа. Пристигнах веднага щом научих.

Ема преглътна и прекара ръка през челото си, което гореше.

— Някой от Сидни ли ти каза, Хенри?

— Да, каза ми Мел Харисън. Целия ден се е опитвал да се свърже с мен. За нещастие бях извън града.

— Защо не е потърсил мен тогава? — каза Ема с глас, разтреперан от мъка.

— Искал аз да ти съобщя, Ема. Смята, че ще е по-добре да не си сама, когато… когато научиш…

— Кога е умрял? — запита Ема със свито сърце.

— Тялото му е намерено в неделя през нощта. Днес там е понеделник сутрин. Мел се опитвал да ми телефонира веднага щом пристигнал във вашата къща там. Знаел, че не може да крие от журналистите, след като полицията…

— Полицията? — възкликна Ема. — Какво искаш да кажеш? Защо се е намесила полицията?

Хенри хвърли съкрушен поглед към Франк и замълча. За миг Франк реши да не казва цялата истина на Ема, но сметна, че няма смисъл да я лъжат.

— Пол се е самоубил, Ема.

— О, Боже! Не! Не! Не е истина! Не ти вярвам! Пол не би постъпил така! Никога! — извика Ема.

— Страхувам се, че е точно така — каза Франк и я прегърна през раменете, за да я утеши.

Ема тръсна яростно глава, сякаш за да отхвърли истината. После се сви на стола.

— Как… как… — не успя да продължи.

Франк прехапа устни.

— Застрелял се е — не уточни, че се е прострелял в главата.

— Не! — изкрещя Ема, изгубвайки всякакъв контрол над себе си. — Не е истина! — риданието замря в гърлото й и погледът й се спря на Хенри.

Приятелят й потвърди тъжно:

— Истина е, Ема.

— Не, не е истина! — викна тя. — О, Господи! Пол! Любов моя; защо? — едри сълзи закапаха по лицето й. Отблъсна Франк настрана и залитайки, стигна средата на стаята. Разтвори обятия и ги сключи, сякаш току-що бе видяла да влиза Пол.

Франк скочи на крака, взе я за ръка и я заведе на дивана.

— Седни, Ема.

Уинстън също стана и несигурно прекоси стаята. Питаше се от къде щеше да намери сила тяхната Ема, за да преживее тази трагедия.

— Изпий това, скъпа — каза, предлагайки й чашка бренди. — Пий, скъпа. Ние сме тук с тебе. Няма да те оставим.

Ема хвана с треперещи ръце чашата и я пресуши на една глътка.

— Трябва да зная всичко. Моля те, Франк, кажи ми всичко, трябва да го знам!

Франк изглеждаше уплашен.

— Ето съобщението на „Юнайтедпрес“, Ема, но струва ми се, че не би трябвало…

— Напротив, трябва. Моля те, Франк.

Брат й се съгласи, извади от джоба си листа и започна да чете бавно:

„Пол Макхил, един от най-известните австралийски индустриалци е намерен мъртъв в неделя вечерта в жилището си в Сидни. Господин Макхил бе на петдесет и девет години и преди четири месеца стана жертва на автомобилна катастрофа. Като последица от тежките наранявания останал парализиран за цял живот. Лицето му също е било обезобразено. След изписването си от болницата господин Макхил е бил принуден да се придвижва с инвалидна количка. Докторите предполагат, че е сложил край на живота си в момент на тежка депресия, причинена без съмнение от здравословното му състояние. Не е намерено никакво писмо. Господин Макхил, който през последните години прекарваше повече от времето си в Лондон е единственият син и наследник на Брус Макхил и внук на Ендрю Макхил, основател на известната австралийска фамилия, една от най-богатите и влиятелни в страната ни…“

Франк спря.

— Следва дълга статия за семейството, за бизнеса на Пол, за неговото отношение към войната. Искаш ли да продължа нататък, Ема?

— Не — прошепна Ема и погледна Хенри. — Защо не ми каза за парализа? За обезобразеното лице? Щях да отида незабавно! Трябваше да ми го кажеш, Хенри. — Сълзите се стичаха обилно по лицето й. — Сигурно си е помислил, че състоянието му ще ме уплаши? О, нямаше да го оставя никога да си отиде, обичах го!

Хенри се намеси със съчувствие:

— Мел искаше да ти съобщи да отидеш, Ема, но и ти знаеш колко упорит беше Пол. Мел казва, че не желаел да го видиш в това състояние. И че ако отидеш, ще разбереш колко тежки са раните му. Казвал, че за теб ще бъде голяма тежест, за да я понесеш.

Ема не можеше да разбере.

— Една голяма тежест? Но аз го обичах повече от самата себе си, от собствения си живот! О, Пол, защо ме отблъсна точно когато имаше най-много нужда от мен? — Представи си болката и отчаянието на Пол. Почувства, сякаш че и тя се парализира, неспособна да направи дори и един жест. Ема разбра, че няма никога да се освободи от мъката. „Не мога да живея без него! — помисли тя. — Той беше животът ми! Вече не ми остава нищо на този свят! Само дълги безсмислени години, докато и аз изчезна от този свят.“

Уинстън и Франк я наблюдаваха, измъчени от неспособността си да й помогнат. Уинстън не можеше да я гледа повече как страда, обади се на семейния лекар, който пристигна веднага. Даде й успокоително и я накара да си легне. Въпреки това тя продължаваше да хълца, докато два часа по-късно неспокойният сън не я повали.

Хенри Роситър, докторът и двамата братя останаха в стаята, докато Ема не се успокои. След това напуснаха на пръсти. На прага Уинстън каза:

— Нейната мъка едва сега започва.

Много пъти Ема бе преживявала трагедии, които я бяха разтърсвали, но никога не бяха я поставяли на колене. Смъртта на Пол я съкруши изведнъж.

Всичките й деца, освен Едуина се събраха вкъщи, за да не е сама. Бяха обичали и се бяха възхищавали от Пол и сега бяха огорчени от тежката загуба. Най-трудно я преживяваше Дейзи, която го чувстваше най-близък. Всяко от децата й по свой начин се опитваше да утеши майка си, но усилията им бяха напразни.

Натали, съпругата на Франк, дойде незабавно, заедно с Шарлот, съпругата на Уинстън. Дойдоха Блеки и синът му Браян. Незабавно пристигна и Дейвид Калински, заедно с децата си Рони и Марк. Но никой от тях не успя да достигне до сърцето на Ема, за да я утеши. Всички се събраха в салона. Лицата им бяха мрачни и загрижени.

Блеки се опита да разсее поне малко тъгата на всички.

— Дори и най-силното сърце може да се пръсне — каза, — но силното сърце оздравява. Готов съм да се обзаложа за нашата Ема. Тя е силна жена и ще преживее всяко нещастие. Зная, че ще успее. — Говореше сериозно, защото той повече от всички знаеше от какъв материал е направена Ема.

Дните минаваха и Ема продължаваше да лежи безпомощно на леглото, съсипана от мъка. Толкова отслабна, че Уинстън помисли, че е по-добре да постъпи в болница. Сутрешните часове бяха най-тежки. Оставаше да лежи в леглото с широко отворени очи и наблюдаваше безучастно бледата светлина, която се процеждаше през прозорците, отбелязваща настъпването на още един празен и безцелен ден. Въпреки привидната неподвижност, съзнанието на Ема трескаво работеше. От деня на нещастието непрекъснато се питаше, без да разбере защо поне на Пол не е дошло на ум за дълбочината и искреността на любовта й към него. Упрекваше се, че не е отишла самата тя в Австралия веднага след като научи за катастрофата. Обвиняваше се. Тя може би щеше да успее да спаси живота му.

Хенри Роситър я бе информирал за тежката присъда на лекарите и полека-лека Ема се бе убедила, че за един жизнен човек като Пол самоубийството бе станало единственият изход от непоносимата ситуация. Имаше моменти, в които Ема се чувстваше предадена, изоставена от него и не й даваше мир мисълта, че Пол не й бе написал поне два реда. Как можеше да се реши на такава фатална постъпка, без една последна дума за нея? Дните минаваха и Ема очакваше едно писмо, което все още не пристигаше.

Уинстън бе поел в ръцете си къщата и Кингс Бридж и магазина в Лондон. Бе решил да не връща Дейзи в колежа. Именно Дейзи успя да намери път към сърцето на Ема и да я утеши. Най-малката дъщеря бе невероятно зряла за своите четиринадесет години и от време на време Ема я поглеждаше скришом и удивено, сякаш в нея виждаше образа на Пол. Тогава очите й се изпълваха със сълзи, прегръщаше я и в отчаяние зовеше името на Пол.

Една нощ след поредното утешение Дейзи прегърна майка си нежно и галеше косите й докато Ема не изпадна в дълбок естествен сън. Когато няколко часа по-късно се събуди, Ема за пръв път от много време се почувства отпочинала и почти спокойна. Веднага забеляза дъщеря си, съсипана от умора, че е задрямала на стола. Обхваната от угризения Ема разбра, че е егоистка, щом е прехвърлила своята мъка върху момичето, без да я е грижа, че и то има нужда от любов и сигурност. Със свръхчовешко усилие успя да се изтръгне от летаргията, в която бе изпаднала. Призова на помощ всичките сили, които някога бе имала, слезе от леглото и с несигурни крачки се доближи до стола, на който седеше Дейзи. Интуитивно тя се събуди стресната и при вида на майка си, наведена над нея, хвана ръката й и я погледна уплашено.

— Какво има, мамичко? Отново ли се чувстваш зле?

— Не, съкровище, дори ми се струва, че съм по-добре. — Ема прегърна Дейзи, притисна я до себе си и я погали по блестящите черни коси. — Зле направих, скъпа, че прехвърлих цялата си мъка върху твоите рамене. Постъпих егоистично и те моля да ми простиш. Сега искам ти да си легнеш и да се наспиш. И не се тревожи за мен. Аз вече съм добре. Моля те още утре да се върнеш в колежа. Остана доста време тук да се грижиш за мен.

Развълнувана, Дейзи се разплака и зарови лице в гърдите на Ема, хълцайки, сякаш сърцето й се късаше.

— Тихо, скъпа, тихо — прошепна й успокояващо и нежно Ема. Трябва да сме силни и да се окуражаваме взаимно през дните, които ще дойдат.

— Толкова ме беше страх за теб, мамо — въздъхна през сълзи Дейзи. Нощницата на Ема бе измокрена от сълзите й. — Мислех, че и те ще умреш.

С изненадващо спокоен глас Ема я увери:

— Не, Дейзи, не умирам. От днес нататък имам теб, за да живея.

 

 

Беше блестящ септемврийски следобед, топъл и слънчев, но Ема потръпна, докато пресичаше уморено салона. Сви се на креслото пред камината, която гореше и се замисли за децата си. Войната беше обявена на трети септември. Въпреки че за момента беше все още разстроена, за да мисли, повече не можеше да пренебрегва обстоятелствата. Великобритания се мобилизираше както по времето на нейната младост, и Ема си даде сметка, че и този път конфликтът щеше да бъде продължителен и кръвопролитен.

Като почувства, че топлината нахлува в изтръпналите й крайници Ема се измести и слънчев лъч огря лицето й, опустошено от мъката. Беше отслабнала и изглеждаше още по-ужасно слаба в черната, без всякакви украшения рокля. Косите й обаче бяха все още лъскави и живи.

— Ето ме, скъпа — поздрави я Блеки от прага. Ема се изправи и тръгна да го посрещне. Успя да се усмихне.

— Колко е хубаво да те видя, Блеки, скъпи — възкликна и го прегърна.

Той я притисна към гърдите си, като преглътна възгласа, с който щеше да изрази учудването си, че е толкова крехка и слаба. Беше кожа и кости. Отдалечи я от себе си, погледна я и каза:

— Ти си утеха за очите ми, скъпа, чудесно е, че те виждам отново на крака и пълна с енергия.

Седяха пред огъня, говореха за войната и за възможността да мобилизират и техните момчета.

— Браян е тук в Лондон, с мен. Искаше да дойде да те види, но не бях сигурен, че ще ти е приятно.

— О, Блеки, какво говориш? Умирам от желание да го видя — възкликна Ема. — Знаеш колко ми е скъп! Мислиш ли, че може да дойде утре?

— Разбира се, че може. Аз ще го доведа. — Погледна я внимателно. — Кога мислиш, че ще си в състояние да се завърнеш на работа?

— Следващата седмица. Лекарят е на противното мнение, мисли, че трябва да отида на почивка в Йоркшир. Но аз не мога повече да отлагам задълженията си. Не е честно към Уинстън.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш, Ема. Това е добра идея. По-добре е да си ангажирана, това ще ти попречи да мислиш за тъжни неща.

— Да — възкликна Ема оживено, — вчера говорих с Дейвид. Изглеждаше съсипан. Рони и Марк са се записали доброволци. Ще се чувства ужасно без тях. Откакто Ребека е мъртва, те запълват живота му.

Блеки забеляза сълзите, които замъглиха погледа на Ема и побърза да каже:

— Ще издържи. Ще ти кажа нещо. Сам аз ще го взема под мое покровителство, след като се върна в Лийдс. Ще го измъкна навън от мавзолея, в който живее изолиран. Ще видиш, ще му подейства добре да бъде между хората.

— Да, имаш право, скъпи. Много ми е мъчно за него. — Ема се загледа в пламъците. Очите й бяха пълни със съчувствие и мъка. — Как ще се живее нататък, Блеки, толкова е трудно.

— Така е, скъпа, но не е невъзможно. Не за такава като теб, с твоята смелост и сила.

— Напоследък, струва ми се, не бях много силна — отбеляза Ема.

— Не преиначавай нещата, Ема, ще успееш, ще видиш. Дай само възможност на времето. — Блеки я хвана за ръката и я стисна силно. — Ще успееш, скъпа, човешката душа има много резерви.

— Имаш право, но е толкова трудно — каза Ема като откъсна поглед от него. — Понякога не знам как ще вървя нататък без него.

Живите, горящи очи на Блеки погледнаха измъченото лице на приятелката му.

— Спомни си какво ти е казала Лаура, преди да умре. Не съм го забравил, откакто ти ми го разказа тогава. Това много често ми е помагало. Спомняш ли си какво ти бе казала за смъртта, Ема?

— О, да, помня го, като че ли беше вчера. Каза, че в нейния речник не съществува думата смърт и докато ти и аз сме живи, тя ще живее завинаги в нашите спомени.

— Точно така — каза Блеки, — моята Лаура беше много мъдра. Тя имаше истинска вяра, до която достигнах и аз, а трябва да достигнеш и ти. Ще ти помогне, ще видиш. И после аз имам Браян, а ти имаш дъщеря от Пол. Тя е част от него, негова кръв. Трябва да се хванеш за това и да се изтръгнеш насила, за да заживееш. — Въздъхна дълбоко и продължи: — Зная, че сега сърцето ти е сломено и се чувстваш сама и объркана, но никой от нас не е сам, Ема. Съществува Бог. Защо не повярваш в него? Това ще ти даде упование.

Очите на Ема се разшириха от учудване.

— Но ти знаеш добре, че не вярвам в Бог, Блеки!

Като отбеляза израза върху лицето й Блеки побърза да смени темата.

Вечерта, преди да си легне, Ема остана дълго пред прозореца като размишляваше над думите на Лаура. Небето беше като тъмносиня, кадифена завеса, отрупана със звезди. Виждаше се и бледият диск на луната. Порази я едно чувство, което проникна дълбоко в сърцето й. Почувства как дъхът й спря, потисната от мисълта за безкрайността. В този момент почувства, сякаш Пол е тук с нея в стаята. Разбира се, че е тук, помисли, тук е, защото е в сърцето ми завинаги. При тази мисъл почувства прилив на сила и воля. Най-после тази нощ заспа дълбоко и ободрително.

Два дни по-късно Ема получи писмо от Пол. Беше изпратено в деня преди смъртта му и бе пропътувало три седмици преди да дойде. Ема го гледа дълго преди да намери сили да го отвори и прочете.

Моя скъпа, обожавана Ема,

ти си моят живот и аз не мога да живея без него. Но не мога да живея и с теб. Трябва да сложа край на това ужасно съществувание, защото няма повече бъдеще за нас. Искам да знаеш, че самоубийството ми не е израз на слабост. Обратно, то е проява на сила и воля, защото, за да го извърша съм напълно в съзнание за това, което през последните месеци загубих. Това е последното ми предизвикателство към съдбата.

Нямам друг изход, любов моя, и ще умра с твоя образ пред очите, с твоето име на устните. И с любовта си към теб в сърцето. Бяхме щастливи с теб, Ема. Преживяхме толкова щастливи години заедно и споделихме толкова много неща. Благодаря ти, че ми даде най-добрите години в моя живот.

Не разреших да те повикат, понеже не исках да бъдеш вързана към един неизлечим инвалид, макар само за няколко месеца. Може би сгреших. От друга страна искам да ме запомниш такъв, какъвто бях, а не какъвто станах след катастрофата. Гордост? Може би. Опитай се да ме разбереш, скъпа, и намери в сърцето си сила да ми простиш.

Имам голямо доверие в теб, Ема, моя божествена Ема. Ти си жена с голямо сърце. Силна си и необуздана. Продължи смело. Трябва. Защото я има нашата дъщеря, за която трябва да мислиш. Тя е рожба на нашата любов и съм сигурен, че ти ще я обичаш винаги и ще я отгледаш силна, смела и кротка като теб. Поверявам ти я, скъпа. Когато получиш това писмо, аз ще бъда мъртъв. Но ще живея винаги чрез Дейзи. Тя е сега твоето бъдеще, моя скъпа Ема. И моето.

Обичам те с цялото си сърце и душа и моля Бог да ни събере в безкрайността.

Една целувка,

Пол.

Ема остана като парализирана, стиснала писмото, а сълзите й бликаха от очите и се стичаха по лицето й. В съзнанието й изпъкна Пол, висок и красив със засмени виолетово-сини очи. Видя го точно такъв, какъвто той искаше да го запомни. И му прости напълно, защото разбра голямата му драма.

В началото на октомври Мел Харисън взе военен самолет от Сидни до Карачи и оттам замина за Англия. След няколко дни най-после бе в Лондон. Целта на пътуването му бе да види Ема и да представи завещанието на Пол Макхил на юристите, които се грижеха за неговите интереси в Европа. В своя изискан черен костюм Ема беше по-елегантна от всякога, когато влезе в „Прайс, Ели и Уотсън“ за четенето на последната воля на Пол Макхил. Придружаваха я Уинстън, Франк и Хенри Роситър.

— Пол те обявява за изпълнител на завещанието му — информира я Мел, когато едва-що бе седнала. Ема бе удивена, но се ограничи да кимне, без да коментира.

Бяха оставени суми на верни слуги, стари служители и един фонд от два милиона стерлинги за издръжката на съпругата и сина на Пол. Всичко останало от наследството оставаше на Ема, а чрез нея на Дейзи и нейните деца. Като й завеща всичко, което притежаваше заедно с двестата милиона стерлинги, Пол я бе направил най-богатата жена на света. Онова, което развълнува най-много Ема, бе фактът, че Пол й бе оказал уважение като към законна съпруга. В смъртта като в живота, Пол бе разкрил на света своята любов и привързаност към нея, признавайки я и в очите на другите.

От този ден династията Макхил премина в способните ръце на Ема.