Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (30)

30.

Един леден следобед през януари 1906 година Блеки и Ема взеха трамвая към Армли. Ема се бе свила в един ъгъл, затворена в едно своенравно мълчание.

„Исусе!“ Помисли Блеки отчаян. „Също като упорито муле“. Изгледа я с края на очите си, но веднага отмести поглед, обезкуражен от ядосания израз на момичето. По-добре да помълчим, си каза. Когато преди две седмици й бе предложил да отиде в Армли, Ема беше се противопоставила и Блеки трябваше да употреби много усилия, за да я убеди. Накрая момичето се съгласи, но неохотно. Понякога Блеки просто не успяваше да разбере тази жена със сложен характер и желязна воля. От друга страна признаваше, че Ема е интелигентна, надарена и благодарение на Бога при други обстоятелства се бе оставяла да я съветват и дори ръководят.

Трамваят излезе шумно, освободен от веригите на града по посока към Армли, живописно място, населило върха на малък хълм на половин час от Лийдс. Блеки се бе замислил и с цялото си сърце се надяваше Ема да подобри настроението си преди да пристигнат. Детето се очакваше и Ема щеше да се върне във Феърли. Блеки знаеше, че тя се тревожи за баща си и Франк, въпреки че бе приела философски бременността си. Ема бе принудена да моли приятели, които пътуваха до Лондон да изпращат писмата й от там. За да оправдае отсъствието си от Брадфорд бе необходимо баща й да продължи да вярва, че пътува често с тази несъществуваща госпожа Смит.

Блеки се приближи до Ема и я прегърна през рамената.

— Бих желал да вземеш под внимание възможността да се преместиш в Армли — каза мрачно, като предвиждаше бурна реакция, но тя не настъпи. Ема остана неподвижна с поглед зареян в празното пространство. Тогава Блеки продължи: — Ще видиш, ще ти бъде добре с Лаура Спенсър. Сега, когато майка й почина, тя търси някой, с когото да сподели разноските по къщата. Къщата е хубава, малка, но удобна. Баща й навремето бил началник в някаква печатница, а майка й тъкачка. Бяха хора, на които нищо не им липсваше и това се вижда от къщата. Лаура я поддържа като скъпоценност. — След кратка пауза Блеки подхвана весело: — Ще се чувстваш добре, ще видиш. Впрочем, Лаура каза, че може да ти намери работа във фабриката, където работи и тя. Не разбирам защо продължаваш да се противиш?

Изведнъж Ема вдигна глава и каза на един дъх:

— Защото желая да остана, където съм. Едва научих един занаят и ето, че трябва да се махна и да започна всичко отново. Всичко това е много глупаво, Блеки. И после се чувствам чудесно при госпожа Дениъл. Тя е така любезна. Разрешава ми да ползвам и кухнята да си готвя.

Блеки започна да губи търпение.

— Но, Ема, при Лаура ще имаш цялата къща на разположение, освен това тя е на десет минути от фабриката на Томпсън. Сега, за да отидеш на работа при Калински трябва да вървиш пеша най-малко три четвърти час и още толкова обратно. Дейвид нали обеща да те вземе обратно на работа след раждането на детето. Какво искаш повече? — въздъхна Блеки. — Защо се противиш така, Ема? Правя го за твое добро.

Ема не можеше да не признае, че Блеки е прав и за пръв път в живота си не успя да отговори уверено.

— Не зная…

Блеки схвана колебанието и не позволи да изпусне случая да спечели.

— Виж, искам само да помислиш. Сама прецени положителните и отрицателните страни и реши. — Хвана и стисна нежно ръката й: — И много те моля, бъди внимателна с Лаура, защото ми е добра приятелка и няма да ми е приятно, ако ти я наскърбиш.

Ема почервеня от възмущение.

— Аз съм винаги любезна с всички и знаеш много добре, че не мога да бъда дръзка, господин Блеки О’Нийл.

Твърде късно младежът си даде сметка, че бе казал нещо погрешно и побърза да оправи нещата.

— Зная, зная, Ема, скъпа, но понякога имаш израз… как да кажа… сякаш нещо вони под носа ти.

— Наистина? — прекъсна го Ема, прехапвайки устни. Бе вкаменена от това разяснение, защото никой досега не бе й го казвал. Това нейно поведение се дължеше на факта, че съзнанието й винаги е завладяно с нейните си проблеми и проекти. Остана безмълвна и тиха като се измъчваше от това, което Блеки й бе казал.

Като почувства състоянието на душата й Блеки я увери:

— Ще видиш, че Лаура ще ти хареса, тя е симпатично момиче и ти ще се харесаш на нея.

— Не съм вече толкова сигурна след всичко, което ми каза, — отговори Ема.

Блеки се засмя малко смутен.

— Да не говорим повече. Трябва само да извадиш малко от твоя чар и всичко ще тръгне както трябва.

Трамваят междувременно се бе спрял на последната спирка и Блеки скочи пръв, за да поеме Ема.

— Бъди внимателна, скъпа, защото ако се търколиш Камбанка може да пострада — каза, като я придържаше здраво под ръка.

— Камбанка?

— Да, Камбанка. Наричам така момиченцето, както Камбанка в „Питър Пан“. Не ти ли харесва името, което му давам?

Ема се засмя:

— О, да, прекрасно е, Блеки, но откъде знаеш, че ще бъде момиче?

— Защото ти така казваш — Блеки я хвана под ръка и тръгнаха по една чиста улица, от двете страни на която имаше дървета, и каза: — Ето къде живеят богатите хора. „Таун Стрийт“ е тук наблизо. Внимавай къде стъпваш, защото е хлъзгаво.

— Да, Блеки — притисна се към него, потръпвайки. Свиреше леден вятър. Ема вдигна очи към небето, където бледото зимно слънце едва се подаваше зад облаците.

Докато вървяха по Таун Стрийт Ема гледаше наоколо с любопитство. Струваше й се, че е попаднала в приказен свят: червените покриви бяха затрупани с пухкав сняг, от стрехите висяха ледени висулки, които искряха на слънчевите лъчи. Снегът и ледът бяха превърнали тези малки домове в приказни къщи. Ледът, останал върху дървените огради, по дворовете и по оголените дървета, наподобяваха украсата на огромна коледна торта. Като се загледа Ема си даде сметка, че осветените прозорци и дима, който се виеше над комините, не бяха единствените признаци на живот. От къщите се излъчваше някаква топлота, която подканяше. Зад всяка врата Ема си представяше щастливо семейство, с родители, седнали пред огъня докато закръгленички малчугани играят около краката им, доволни да прекарат следобеда заедно. Изведнъж Ема се почувства обзета от тъга, изпита ужасно желание и тя да седи край огъня с баща си и Франк в къщата им във Феърли.

— Ето, Ема, тук започват магазините — гласът на Блеки я върна към действителността, — продължават по цялата Таун Стрийт, чак до Бранч Роуд. Виж, не бях ли ти казал колко е хубаво тук!

Тъгата изчезна от очите на Ема, която отговори:

— Да, имаш право. — Когато минаваха край различните магазини и работилници Ема си даде сметка, че се намира в подходящ квартал, където можеше да започне търговската си дейност. Бе очарована и й мина през ума, че тук щеше да бъде много по-лесно да отвори магазин, защото наемът сигурно щеше да бъде много по-нисък, отколкото в Лийдс. „След раждането на детето бих могла да открия магазин в Армли, колкото да започна“, помисли Ема. Беше толкова въодушевена от идеята, че още преди да достигнат къщата на Лаура, Ема си представи, че магазинът вече е отворен и очаква първият клиент. Твърдо реши първия й магазин да бъде в Армли и да е за елегантна клиентела. И Блеки й бе казал, че на това място могат да се натрупат пари. От двете страни на улицата, по която бяха тръгнали имаше чисти и добре поддържани къщи със спретнати градинки, зелено боядисани дървени огради. Малко преди да достигнат къщата на Лаура Ема се спря и попита Блеки:

— Какво си разказал за мен на Лаура?

Блеки я погледна малко изненадано.

— Точно това, което ми беше казала самата ти — отговори й без колебание. — Историята, която разказваш на всички, скъпа моя, госпожо Харт: че мъжът ти е във флота, че очакваш дете, че си приятелка на Блеки О’Нийл.

Ема се засмя облекчено. Докато прекрачваха вратата на градината тя се попита що за човек беше Лаура. Намерението й в момента бе да й направи добро впечатление.

Ема си даде сметка, че Блеки й бе разказал съвсем малко за тази своя приятелка, така че не знаеше какво да очаква. Когато вратата се отвори пред нея застана личност, съвършено различна от онези, които беше срещала до момента. Лицето на Лаура Спенсър бе слабо и деликатно, като на мадона, очите й вдъхваха доверие. Момичето ги прие сърдечно и изрази искреното си задоволство, че ги вижда.

Лаура пое ръцете на Ема и ги стисна:

— Наистина съм щастлива да се запознаем, Ема, Блеки ми разказва много за Вас и зная, че сте мило момиче. Боже, колко са студени ръцете Ви! Влизайте да се стоплите.

— Аз също се радвам да се запозная с вас, Лаура — отговори Ема като се оглеждаше незабелязано наоколо. Стените на стаята бяха облепени с тапети на сини и бели ивици. Пердетата от светлосиньо кадифе украсяваха прозорците, а мебелите от тъмен махагон, блестяха като огледала. Като цяло стаята не бе голяма, но бе чиста, спретната и подредена. Нямаше хилядите дреболии, които Ема беше свикнала да вижда в салона на госпожа Дениъл.

— Извинете, че чая още не е готов — каза Лаура, — но посетих един болен приятел и там се забавих повече от предвиденото. Току-що се бях завърнала, когато пристигнахте. Веднага ще го приготвя, водата вече ври.

Блеки я успокои:

— Чудесно, Лаура, не се притеснявай, няма за къде да бързаме, скъпа. — Тези думи бе казал изключително любезно. И поведението му бе малко по-различно от обикновено, пълно с респект. Това не изненада Ема, която разбра веднага, че великолепното държание на Лаура имаше силно влияние върху него.

— Извинете за момент — продължи Лаура, като подреждаше масата. — Ще отида за миг в кухнята.

Седнала близо до камината Ема успяваше да види момичето, което шеташе в кухнята. Бе облечена в рокля от син вълнен плат с дълги ръкави и бяла якичка. Дрехата беше малко поизносена, но кройката й и нежния й цвят подчертаваха добродетелите и духовността, които излъчваше Лаура.

„Много е хубава“, помисли Ема, очарована от високото и стройно момиче на нейна възраст.

Чертите на Лаура бяха така обикновени, че лицето й можеше да мине незабелязано. Мнозина я считаха за безлична и не биха се съгласили с Ема, която веднага бе забелязала лицето й бяло и нежно като от скъп порцелан, косите й с цвят на мед и преди всичко големите й бадемови очи, които излъчваха нежност. В добавка бе очебийно, че външната красота на Лаура бе вярно огледало на вътрешната й чистота.

Ема беше забелязала точно. Наистина имаше нещо специално в Лаура Спенсър. Тя бе личност, която не познава злобата и коварството. Беше католичка, която държеше на вярата си, но считаше религията като личен въпрос, по който никога не говореше с приятели, макар че за нея бе истинска опора в живота. За Лаура Бог не беше нещо недостижимо и далечно, а нещо присъстващо навсякъде в нас и около нас.

Седнала в приятния салон, Ема слушаше гласа на Лаура, който идваше от кухнята. Всичко бе толкова спокойно и приятно, че Ема изпита непознато досега чувство на мир и спокойствие. Продължи да наблюдава Лаура, като си мислеше: трябва да станем приятелки, искам да се науча да се преценявам и уважавам сама. Трябва непременно да дойда да живея тук с нея.

— Колко си се умълчала, Ема — каза Блеки, — странно е като се знае колко си шумна и разговорлива обикновено.

Ема се сепна.

— Мислех — отговори. Блеки се усмихна при мисълта, че може би Ема вече е покорена от очарованието на Лаура. Беше доволен от такова развитие на нещата.

— Би ли ми донесъл чайника, Блеки, моля — попита Лаура, — трябва да запаря чая.

— Веднага! — възкликна Блеки.

— Мога ли да помогна? — попита Ема и стана, готова да се включи.

Лаура подаде глава от вратата на кухнята.

— Не, благодаря, Ема, всичко е готово. — Миг след това донесе таблата, последвана от Блеки с чайника.

Седнала до масата Ема отбеляза, че тя е подредена с вкус.

— Колко хубаво сте подредили масата, Лаура, просто е великолепна — каза Ема спонтанно и се усмихна на своята нова приятелка, която бе щастлива от комплимента.

— Забавлявам се да го правя, обичам да приемам гости. Хайде, заповядайте, сигурно и двамата сте много гладни.

— О, много съм гладен — отговори Блеки и взе една филия. Така както той умееше, обхванат от добро настроение разказа куп забавни истории. Той говори толкова дълго, че момичетата едва успяха да отворят уста. Актьорът в него бе заговорил. Все пак Лаура успя да отговори на някои от закачките и показа, че притежава забележително чувство за хумор.

И Ема направи впечатление на Лаура, която в началото бе останала удивена от красотата й. Докато приготовляваше чая, без да бъде забелязана, на Лаура не бяха убягнали интелигентния поглед, фините черти, доброто възпитание и достойнството на Ема. Блеки й бе разказал, че Ема живее сама в таванска стая и всеки ден трябва да върви дълго пеша, за да отиде на работа. Очевидно Блеки се тревожеше за здравето й, помисли Лаура. В състоянието, в което е, Ема имаше нужда от някой, който може да й бъде майчина подкрепа. Лаура чувстваше, че бе способна на това.

Въпреки безкрайните разговори Блеки бе наблюдавал двете си приятелки. Макар и по различен начин обичаше и двете и бе доволен, че въпреки че са съвсем различни биха могли да се разбират добре. Погледна скришом Лаура, тази мила, крехка и сдържана девойка, готова да помогне на всеки. После погледна Ема. Пред простичкото, обикновено лице на Лаура дивата красота на Ема изпъкваше още повече. Понякога Блеки се страхуваше, че при известни обстоятелства би могла да бъде и жестока. Въпреки различието в характерите и двете бяха честни, смели и изпълнени със съчувствие. Надяваше се, че между тях ще се породи дълбоко приятелство. Ема щеше да вкара малко живот и веселие в тази къща, където Лаура чувстваше все още остро липсата на майка си, починала преди четири месеца.

Ентусиазираният глас на Ема, заела се да опише на Лаура работата си при Калински, прекъсна мислите на Блеки, който се обърна да я погледне. Това лице можеше да очарова всеки мъж, си каза, както и онзи, който я бе завоювал преди седем месеца. Все още не бе посмял да я попита кой е бащата на детето. За момента това не беше важно. Трябваше само да намери начин да поведе разговора за възможността Ема да се премести при Лаура.

В този миг чу Лаура да казва:

— Изглежда Ви харесва да работите в шивачницата, Ема? Бързо сте научили занаята и ми се струва, че няма да Ви е трудно да се научите да тъчете… — Тук момичето поспря, за да не създаде впечатление, че вече всичко е решено.

— Трудно ли е? — попита Ема предпазливо.

— Не, щом веднъж се разбере как се прави. Сигурна съм, че съвсем скоро можете да станете отлична работничка, Ема.

Ема изгледа първо Блеки после Лаура и каза:

— Сигурна ли сте, че ще ме приемат в Томпсън?

— Напълно! — възкликна Лаура. — Онзи ден говорих с началника на цеха, който ми каза, че можете да започнете, когато желаете. Точно в момента търсят ученички и ще ви сложат веднага да работите на стан.

На Ема й бе нужен само миг, за да реши и без да се бави повече попита Лаура, като я гледаше право в очите:

— Мога ли да дойда да живея заедно с Вас? Няма да ви създавам главоболия, ще видите. Ще плащам моята част.

Красивите бадемови очи на Лаура светнаха от радост.

— Ще бъда щастлива. Сама не мога да поддържам тази къща, а ще ми е неприятно да я напусна. Ще си правим компания. — Протегна ръка и хвана Ема сърдечно: — Мисля, че ще сме добре заедно. Особено сега, когато детето предстои да се роди. Зная, че и Блеки е съгласен…

— Разбира се — намеси се Блеки, доволен от развитието на събитията.

— Тогава ще ви покажа и останалата част от къщата — предложи Лаура. Заведе ги горе и като отвори една врата каза: — Вие ще спите тук, Ема — младата жена влезе първа в стаята и запали свещ.

Едно голямо месингово легло, покрито с цветен юрган, заемаше голяма част от стаята. Стените бяха бели, а пред леглото имаше килим.

— Това е стаята на родителите ми — обясни Лаура. После добави малко смутена: — Надявам се, че Ви харесва, Ема, и понеже леглото е голямо, съпругът Ви може да остане тук, когато дойде в отпуск. — Ема отвори уста, за да каже нещо, но веднага млъкна, след като видя израза върху лицето на Блеки.

— А, няма да дойде в къщи още много, много време — намеси се Блеки в нейна подкрепа: — Скоро замина и не трябва да се тревожим от това! — Погледна я и бързо реши да промени темата. — Видя ли, Ема, колко място има близо до прозореца, между гардероба и масичката? Там ще можеш да сложиш маса и да продължиш да шиеш. Няма да ти е неприятно, Лаура, нали? — каза набързо с надеждата да отклони вниманието от въпроса за съпруга, който си бе измислила Ема.

— На мен не ми пречи нищо. — Тримата се върнаха долу и докато Блеки добавяше дърва в огъня Лаура извади сметководната книга и всички се разположиха под камината. — Наемът за къщата е четири шилинга за седмица, вашата част ще е два шилинга, Ема. Освен това през зимата се купуват дърва, въглища, масло за лампите. Това ще са разноските, които трябва да делим. Излизат около пет шилинга през зимата и разбира се по-малко през лятото.

— Пет шилинга! — възкликна Ема.

Лаура я погледна загрижено.

— О, скъпа, много ли е за вас? Може би аз…

— Не, малко е — я прекъсна Ема. — Очаквах много повече. Представете си при госпожа Дениъл плащам три шилинга на седмица за таванската стаичка. Сигурна ли сте, че сметките ви са точни?

— Да, да, точни са — отговори Лаура. — Блеки сигурно Ви е казал, че като ученичка няма да ви плащат, нали? — Ема потвърди и Лаура продължи с надежда, че няма да я засегне: — Първият месец, тогава не желая да ми плащате.

— А, това няма да е правилно — протестира Ема.

Лаура бе непреклонна.

— Не мога да претендирам да плащате Вашата част щом не печелите. — Като разбра по израза на лицето на Ема и от настояването й, че тя е твърде горда да приеме подобно предложение добави: — Е, добре, ще ми дадете само два шилинга за наема. Струва ми се, че това е справедлив компромис. — Ема въпреки че вътрешно се противеше, прие предложението, за да не засегне Лаура. Реши да плати цялата сума.

— Тогава всичко е наред. Ема ще дойде тук следващата събота. Сам ще я придружа! — поясни Блеки. Сияеше. — Бях сигурен, че нещата ще тръгнат и че вие двете ще се харесате.

Ема се засмя, без да каже нещо. Бе доволна, че взе решение да се премести при Лаура. Усети, че я завладява чувството на спокойствие и мир. Сега вече бе сигурна, че бъдещето щеше да бъде по-добро. Всичко се нареждаше и ако в момента Ема не си даваше сметка тя никога нямаше да забрави първата си среща с Лаура Спенсър. Едва няколко години по-късно тя осъзна, че Лаура беше единствената личност, истински, изцяло добра, която някога бе имала щастието да срещне в живота си.

Следващият петък Ема се сбогува със старите си приятелки по работа в работилницата на Калински. Понеже семейство Калински желаеха на всяка цена да бъде с тях на съботната вечеря тя остана и едва в неделята се премести при Лаура. В понеделник сутринта двете отидоха във фабриката на Томпсън.

Още от първия момент Ема намрази от цялото си сърце това място, което я караше да съжалява за малката работилница на Калински. Тук работниците не бяха сговорни и близки помежду си. Не разменяха шеги, не се смееха. Навсякъде цареше твърда дисциплина и началниците на цеховете бяха взискателни и строги. От миризмата на сурова вълна й се повдигаше, а неспирният грохот на совалките в движение беше наистина оглушителен. На третия ден Ема едва не получи нервна криза, когато една работничка бе ранена в лицето от совалка, която бе изхвръкнала от стана. Нещастницата получи знак за цял живот, а подобни инциденти не бяха рядкост.

Лаура беше прекрасна учителка, търпелива и ясна в обясненията си. Въпреки че този труд Ема намираше за неприятен и беше ужасена при мисълта, че хилядите нишки, които са на стана могат да се скъсат и объркат, тя следваше внимателно наставленията. На нея никога не й се случи подобно нещо. Когато се случеше подобен инцидент, бяха необходими часове скъпоценно време, за да се оправят нишките и нещастникът трябваше да работи трескаво, за да навакса загубеното.

Лаура и Ема започваха работа в шест часа сутрин и свършваха в шест вечерта, отмалели от умора. Ден след ден седмиците минаваха и детето в Ема ставаше по-тежко. За нейно най-голямо душевно сътресение краката й започнаха да не я държат през дългите часове, които трябваше да прекарва на крак зад стана. Ема се страхуваше, че малкото можеше да се роди във фабриката. Лаура беше голямо улеснение за Ема. Сега вече не можеше да си представи как би могла да се справи без нейната преданост.

Един вторник вечерта към края на март Ема усети, че детето ще се роди и Лаура я заведе в болницата на хълма. След десет часа родилни мъки, точно месец след седемнадесетия й рожден ден, Ема роди за свое най-голямо щастие дъщеря.