Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (28)

28.

Ема беше в Лийдс вече почти седмица и все още не бе успяла да си намери работа. От четири дни обикаляше по магазините на улица „Бритгейт“ и наоколо, готова да приеме всякаква работа. Разочарована и загрижена от сутрин до вечер бродеше по улиците, които Блеки казваше, че са покрити със злато. На нея всеки момент й изглеждаха все по-негостоприемни и прашни.

През тези четири дни Ема опозна центъра на града. Намираше го изключително вълнуващ, макар че понякога бродейки се чувстваше сама и изгубена. С удивление бе открила, че не се страхува от огромния град, който Блеки така точно й бе описал преди година. Ема се бе приспособила бързо към новото си положение, което би уплашило всеки с по-слаб характер от нейния. Бе разбрала истинският дух на големия град — индустрия и прогрес, вечния символ на парите и властта.

Фабриките, магазините, леярните и стърчащите дворци със строга архитектура, почернели от сажди й напомняха много пущинаците по родните й хълмове, също толкова безкрайни. Както едно време беше получила кураж и сила, при вида на дивите хълмове, така през тези дни трупаше кураж и сила при вида на големите сгради, които се открояваха върху небето на Лийдс, един от най-големите градове на Англия.

Една сутрин, докато вървеше уморена по улиците на центъра неочаквано се намери пред общината и остана без дъх пред величествеността й. С изключителната си интуиция Ема разбра, че тя е символът на града. Докато наблюдаваше изумена, бе поразена от една мисъл: „Този град може да те зароби или да те остави ти да го заробиш“. С безкрайната увереност в себе си Ема реши, че тя ще го покори, а не обратно.

Влезе в няколко магазина, само за да чуе, че нямат свободни места за работа. Въздишайки премина Боар Лейн, като се спираше от време на време да гледа очарована витрините, отрупани с дрехи, шапки, обувки, чанти, накити, и толкова други луксозни стоки. Докато вървеше, нейният проект с голямо „П“ започна да приема конкретни очертания. До този момент за нея той беше само една мъглява идея. Изведнъж Ема разбра в каква посока щеше да осъществи проекта си. Щеше да отвори магазин. Един магазин изцяло неин. Щеше да се отдаде на търговия. Отначало щеше да бъде само един малък магазин, но беше сигурна, че работите й щяха да потръгнат. Магазините щяха да станат може би два-три и тя щеше да стане богата. Ободрена от тази идея ускори крачките си. Беше обхваната от решителност, докато съзнанието й, винаги завладяно от въображение бе готово да изобретява нови и нови планове за бъдещето.

Лийдс беше, както и е един град пълен с движение. Този петък улиците бяха пълни със забързани хора. Ритъмът на живот в този град съответстваше на качествата на Ема. Нейната енергия, упоритост, подхранвани от необикновената воля и амбиция представляваха истинско въплъщение на духа на Лийдс. Беше подходящото място за нея. Интуитивно го бе възприемала, но вече беше абсолютно убедена.

Без да се бави Ема се отправи към покрития пазар на Лийдс в Киркгейт. Там върху невъобразимо много сергии можеше да се намери всичко. Поспря се пред Пени Базар на „Маркс и Спенсър“, привлечена от надписа „Не питайте за цената, всичко е по едно пени!“ и отбеляза, че всички предмети бяха разделени по видове и разположени така, че да са достъпни за клиентите. Запомни добре всичко, което бе видяла, защото идеята й се стори проста за осъществяване и много разумна. Ема се повъртя още малко между сергиите и разглеждаше различните стоки. Тръгна си като премисляше своя проект и реши да обиколи Норд Стрийт, където се намираха много шивачници. Една продавачка в магазин за дрехи й бе казала да опита там, „но идете през деня, не е препоръчително да закъснявате по тези места“, я бе посъветвало момичето.

Беше топъл ден. По многолюдни улици Ема чувстваше, че се задушава. Откопча якичката на роклята си и си помаха с ръка, за да се разхлади. Горещината, която се излъчваше от камъните на паважа беше ужасна и тя трябваше да намери сянка, за да си поеме дъх. Трябваше да си намери работа, преди детето да се е родило. Трябваше да се блъска всеки ден и нощ, за да натрупа пари, необходими й да открие своя магазин. Тази мисъл я накара да забрави умората и тръгна отново сигурна, че всичко ще бъде добре. Нямаше друга възможност, не можеше да си позволи да се предаде. Като дишаше тежко Ема продължи да върви по „Норд Стрийт“. Почти беше стигнала края на улицата, когато един камък я удари по рамото. На няколко метра от нея две момчета, с не особено приятна външност, се кикотеха. Сочейки ги с юмрук Ема викна:

— Момчетия!

Те продължаваха да се смеят, готови да хвърлят нови камъни. Тъкмо щеше да избяга, когато разбра, че не тя е жертвата на тези разбойници. С ужас видя, че двете момчета бяха взели на прицел един господин на средна възраст, който бе паднал на земята. Пострадалият се опитваше да стане, но се спъна и за да се предпази от градушката камъни се сви до стената, като се опитваше да прикрие лицето си. Малките негодници продължаваха да викат и да хвърлят камъни. Мъжът бе изпуснал пакета, който носеше, а очилата му бяха паднали на земята. Ема видя, че бузата му кърви. Тя беше извън себе си от гняв при тази проява на безсмислена жестокост.

Обхваната от ярост тя се завтече.

— Изчезвайте или ще извикам полицай — извика, заплашвайки ги с юмрук. В момента не изпитваше никакъв страх. — Малки престъпници! — Продължи с все по-остър глас. — Вървете си, изчезвайте или ще извикам полицая! Той знае какво да прави с хора като вас. И зная, че няма да бъде много нежен с такива като вас!

Двете момчета започнаха да й се присмиват в лицето с все по-голяма дързост. Плезеха й се, правеха отвратителни гримаси, викаха и ругаеха. Ема грабна един камък и викна:

— Хайде сега и аз, че да видим? — Едва бе вдигнала ръка да хвърли камъка, когато за своя голяма изненада видя, че момчетата хукнаха назад и изчезнаха, без дори един жест или подигравка. Тогава Ема изтича до човека, който се опитваше да стане. Тя го хвана за ръка и му помогна. Беше дребен, но як човек. Косите му бяха черни и къдрави, на слепоочията бяха започнали да посивяват. Очите му бяха тъмни и живи.

Ема, която се бе успокоила, съчувствено каза:

— Пострадахте ли, господине?

Мъжът поклати глава, извади кърпа от джоба си и попи кръвта от страната си.

— Не, няма нищо — отговори примигвайки. — Благодаря, госпожице, бяхте много любезна — примигна с очи и се огледа наоколо. Беше късоглед. — Видяхте ли къде паднаха очилата ми?

Ема намери очилата, огледа ги внимателно дали са здрави и му ги подаде.

— Не са счупени — го увери усмихнато.

Човекът й благодари и си сложи очилата.

— Така е много по-добре, сега виждам — каза той.

Ема се наведе и събра голямата чанта с документи, които се бяха разпилели по прашната улица. Бе изпаднал и един хляб. Ема се опита да го изтупа с ръка.

— Не е чак толкова измърсен — установи и го постави в чантата, където имаше и други неща.

Междувременно човекът си бе сложил на главата малка черна шапчица и наблюдаваше Ема с нарастващ интерес. С глас, пълен с благодарност каза:

— Още веднъж Ви благодаря, госпожице. Много смело беше от Ваша страна да се намесите в моя защита. — Усмихна се, очите му изразяваха голямата му признателност. — Не всички биха имали куража да го направят по тези места. Още по-малко една госпожица като вас. Нямате страх от нищо. Бяхте много добра!

Въпреки че човекът говореше английски съвсем правилно, Ема забеляза, че произнася думите с лек акцент, макар че не можеше да каже какъв. Реши, че е чужденец.

— Но защо тези момчетия хвърляха камъни по Вас? — попита тя.

— Защото съм евреин.

Ема не знаеше добре какво можеше да означава тази дума, но за да не издаде невежеството си запита отново:

— Защо тогава това ги е накарало да ви замерят с камъни?

Човекът я погледна въпросително.

— Защото хората се страхуват от онова, което не знаят и не разбират. И понякога този страх се превръща в омраза. Една безсмислена омраза. По тези места евреите ги мразят и избягват — поклати тъжно глава. — Ех, животът е странно нещо. Има хора, които мразят други хора без всякакъв смисъл. Мрази и толкова! И не разбират, че така постепенно това се обръща срещу тях и ги руши.

Тези думи, произнесени без всякаква злоба, дълбоко поразиха Ема. Помисли си дали и нейната омраза към Едуин е неправилна. Не, отговори й един вътрешен гласец. Твоята омраза е оправдана. Защото Едуин Феърли ти причини зло и те излъга. Докосна леко ръката на мъжа и каза:

— Съжалявам, че хората Ви мразят и се опитват да ви сторят зло. Сигурно е ужасно да се живее така… — Ема се поспря, за да намери точната дума.

— Преследван — каза човекът. За миг тъмните му очи се изпълниха с тъга, една древна мъка, но се съвзе веднага. — Но това е нищо в сравнение с онова, което се случва понякога. — Отново поклати тъжно глава, после лицето му се просветли. — Може би всичко това не Ви интересува, госпожице. Няма смисъл да Ви занимавам с моите нещастия.

Ема беше много разстроена от разказа на мъжа, и преди всичко бе удивена, че толкова спокойно може да се приеме ситуация като тази.

— Но полицията не може ли да направи нещо, за да спре всичко това? — възкликна с почти писклив от възмущение глас.

Мъжът се усмихна:

— Не, от време на време се опитва да направи, но в повечето случаи си затваря очите. По наше време в Лийдс много не уважават закона. Ние се опитваме да не предизвикваме инциденти. Трудим се и си гледаме работата. — Като забеляза, че момичето беше поразено от това, което бе чуло я попита изненадващо: — Вие не знаете какво значи евреин, госпожице, нали така?

— Не, точно — отговори Ема, срамувайки се от невежеството си.

Като видя смущението й, човекът я попита ласкаво:

— Искате ли да узнаете?

— О, да, обичам да научавам нови неща!

— Тогава ще ви разкажа — обяви усмихнато. — Евреите произлизат от Израелевото племе. Религията ни се казва юдаизъм и се основава на Стария завет и върху Тора. — Ема слушаше внимателно и човекът забеляза хубавите интелигентни очи, които следяха с интерес разказа му. В момичето имаше нещо привлекателно, добронамерено, което го подтикна да продължи. — Познавате ли Библията, госпожице?

— Малко — отговори Ема.

— Може би сте чели книгата „Изход“ и тогава сигурно знаете десетте божи заповеди. Ема потвърди и той продължи: — Десетте заповеди били дадени на нашия народ чрез Мойсей. Християнството се основава на юдаизма, знаехте ли го?

Въпреки, че не й беше приятно да признае невежеството си Ема бе принудена искрено да каже:

— Не, не го знаех.

Живите черни очи на човека я наблюдаваха замислено.

— Исус Христос бил евреин и също бил преследван, — въздъхна продължително и преди да заговори отново: — Народът вярвал, че ние евреите сме хора, които трябва да се отбягват, защото обичаите ни, навиците ни за хранене и нашите форми на култ не са различни от тези на езичниците — усмихна се и продължи с глас, преминал почти в шепот. — В края на краищата ние сме така различни, като се помисли добре.

— Разбира се, че не сте, но хората са глупави и невежи — възкликна Ема с ярост. Веднага си помисли, че класовите различия в Англия водеха до същата форма на жестокост и неправда.

Човекът междувременно бе разбрал, че Ема наистина се е заинтересувала от разказа му, когато се сети:

— Вие не сте от Лийдс, иначе щяхте да знаете, че тук има много евреи, емигранти като мен, които са ненавиждани от болшинството от хората.

— Не го знаех — каза Ема и добави: — Идвам от Рипън.

— А, от село, това обяснява всичко! — засмя се и тъжните му очи просветнаха за миг. — Е, добре, госпожице, не желая да Ви задържам повече с разказите си за евреите. Благодаря още веднъж и нека добрия Бог Ви благослови и Ви пази през целия ви живот.

Ема за миг остана объркана, като чу да се споменава Господ, в който вече не вярваше, но като си даде сметка, че човекът й пожелаваше всичко добро, му се усмихна приятелски.

— Няма за какво. Доволна съм, че успях да ви помогна, господине!

Мъжът се поклони леко, обърна се и тръгна. Само след няколко стъпки, обаче, залитна и се облегна на стената, като се държеше за гърдите. Ема изтича.

— Зле ли ви е? — възкликна. Забеляза, че лицето му е побеляло като платно, устните му бяха посинели и челото му се бе покрило с пот.

— Не, добре съм — отговори човекът със сподавен глас, защото му бе трудно да диша. След миг прошепна: — Беше само една криза, може би от храносмилането.

Ема съвсем не бе убедена. Изглеждаше й доста зле.

— Далече ли живеете? — попита бързо. — Ще ви изпратя до вас.

— Не! Не! Направихте достатъчно за мен, не се тревожете, добре съм.

— Къде живеете? — настоя Ема.

— На „Империал стрийт“ — не му остана нищо друго, освен да се усмихне, въпреки болката. — Името не е подходящо за една улица, така малка и бедна, но… На десет минути път е оттук.

— Хайде да вървим, ще ви заведа до вкъщи. Струва ми се, че не сте в състояние да вървите сам. И между другото, ще мога да ви защитя от други възможни нападения — уточни тя. Взе чантата му, хвана го под ръка и го поведе.

Силните болки в гърдите бяха започнали да преминават и мъжът започна да се чувства по-добре. Погледна внимателно момичето, което така грижливо се бе заело да му помогне. Не беше свикнал на такова внимание. Изкашля се, за да прикрие вълнението си и каза бавно:

— Бяхте много любезна с мен и съм Ви много благодарен. — Спря се, обърна се към нея и й подаде ръка. — Казвам се Абрахам Калински. Ще имам ли честта да узная Вашето име?

Ема взе под ръка чантата и му стисна ръката.

— Казвам се Ема Харт.

Мъжът забеляза сребърното пръстенче и каза:

— Госпожа Харт, предполагам.

Ема потвърди, но не добави нищо друго.

Като се подкрепяше на ръката на Ема, Абрахам Калински разказа много факти от живота си. Беше много общителен човек. Ема винаги внимателна и изпълнена с желанието да учи слушаше с голям интерес. Така разбра, че Абрахам напуснал Киев през 1880 година, за да отиде първо в Ротердам, а после в Хул — най-голямото пристанище на Йоркшир. Както много от руските и полски евреи и той отишъл в Лийдс с намерението да отиде до Ливерпул и от там в Америка — и обясни:

— Трябваше да се спра тук в Лийдс за малко, защото нямах достатъчно пари за кораба. Лесно намерих работа. Ние, евреите, се поддържаме и се стараем да си помагаме при необходимост. — Засмя се при спомена. — Но тогава бях младеж, само на двадесет години. Следващата година имах щастието да срещна онази, която щеше да стане моя съпруга. Тя бе родена в Лийдс, родителите й бяха избягали от Русия много години преди това. Така стана, госпожо Харт, че останах в Лийдс и не отидох в Америка. А, ето, че пристигнахме — махна с ръка и каза: — Живея в този квартал от двадесет и пет години.

Абрахам Калински се спря пред една къща, в края на „Империал Стрийт“. Ема бе изненадана като видя, че тя не беше по-голяма от останалите и много добре поддържана, с бели пердета на прозорците.

— Това е моята къща — каза с такъв лъчезарен израз, че Ема се развълнува. От гласа му се разбираше, че е горд.

— Добре, тогава сте на сигурно — каза Ема. — За мен беше удоволствие да Ви слушам, господин Калински. Надявам се, че се чувствате добре. — Като се усмихваше му подаде чантата.

Абрахам Калински погледна това мило момиче, това любезно момиче, което му помогна, като му посвети толкова много време и се отнесе към него с уважение и съчувствие. Протегна ръка, за да я задържи и каза:

— Моля, влезте за момент, госпожо Харт. Бих желал да Ви представя на съпругата си. Сигурен съм, че тя ще пожелае сама да Ви благодари лично за помощта, която ми оказахте толкова любезно. Моля, влезте.

— О, господин Калински! Просто трябва да вървя.

— Моля само за миг — я помоли, — много е горещо и вие сте уморена. Влезте вътре да изпиете чаша чай и да си починете малко. — Побутна Ема към вратата и като я отваряше продължи: — Ще видите, че ще ви дойде добре да изпиете нещо и да си починете малко.

Абрахам Калински я поведе към една голяма кухня, която според Ема сигурно изпълняваше и много други функции. Жената, която стоеше права пред огъня се обърна, когато чу, че вратата се отваря. Широко отвори очи:

— Абрахам! Абрахам! Какво ти се е случило? — Извика като бързо прекосяваше стаята, без да спре дори да остави лъжицата, която държеше. — Всичките ти дрехи са измърсени и си виж лицето! О, Абрахам, наранил ли си се? — хвана го за ръка, без да успее да скрие мъката си.

— Успокой се, Янесса, — отговори мъжът й, като я гледаше нежно. — Нищо ми няма, само малко съм раздърпан, защото ми се случи един малък инцидент. Спънах се на „Норд Стрийт“ и двама хулигани ме замеряха с камъни, знаеш ги какви са — като се обърна към Ема добави: — Това е госпожа Харт, Янесса, Ема Харт. Тя ме спаси от онези момчета, като ги заплаши така, че си отидоха с подвити опашки. После настоя да ме изпрати до къщи.

Янесса Калински остави лъжицата и силно стисна ръцете на Ема в своите.

— Много съм доволна да се запозная с вас, госпожо Харт. Благодаря, че сте помогнали на съпруга ми! Бил е един истински жест на човеколюбие и кураж — усмихна й се, за да покаже своята благодарност и продължи: — Моля, разположете се. Може ли да Ви предложа нещо? Изглеждате ми сгорещена и уморена.

— И аз съм щастлива да се запозная с Вас, госпожо Калински — отговори възпитано Ема. — Благодаря, стига ми чаша вода, моля.

Янесса накара Ема да седне и каза:

— Веднага ще ви донеса чаша вода, но ще изпиете с нас и чай с лимон. Сега седнете да си почивате.

Госпожа Калински й донесе вода, която Ема изпи наведнъж. Наистина бе много уморена след дългото пътешествие този ден.

Абрахам се приближи до съпругата си, която приготовляваше вечерята в другия край на кухнята и й подаде пакета.

— Ето калаха, Янесса. Падна на земята, когато се спънах, но вярвам, че не се е изцапала. — После като се обърна към Ема се поклони и каза: — Извинете за момент, трябва да се кача до горе.

Ема се огледа внимателно наоколо. Голямата кухня беше приветлива и добре подредена. Масата беше наредена за четирима души и с бяла покривка. Тапетът на стените беше красив, а килимът с отлично качество, както и всички останали мебели. Ема се загледа в Янесса, която приготовляваше чая и го насипваше в чаши. Беше малко по-висока от съпруга си, стройна и с елегантна стойка. Кожата й бе светла, а очите сини. Чертите й подсказваха славянския произход. Черните й блестящи коси бяха събрани в голям кок. Бе облечена в черна памучна рокля и бяла престилка, които подчертаваха царствената й фигура. Според Ема тя нямаше повече от четиридесет години.

След няколко минути господин Калински слезе. Беше си изчеткал панталоните и си бе сменил сакото. Добре вчесан и с почистена рана на бузата си. Изми си ръцете на умивалника, като разговаряше със съпругата си, след това се върна да прави компания на гостенката си. Янесса поднесе чая и като подаде една чаша на Ема каза:

— Това ще премахне жаждата ви по-добре от водата. — След това седна при тях.

Ема благодари и започна да отпива от топлата напитка. Беше наистина прекрасна, сладка и гореща. Никога не бе опитвала чай с лимон, но й хареса.

Абрахам отпи глътка и попита Ема:

— Далече ли живеете от Лейландс, госпожо Харт?

— Не много. Знаете ли къде е „Грозната патица“ на Йорк Роул? — запита Ема.

Господин Калински потвърди.

— Ето, аз съм на половин час от другата страна на Йорк Роуд.

— А, разбирам — отговори господин Калински като погледна часовника си. — По-късно е, отколкото мислех. Синовете ми скоро ще дойдат и ще ги накарам да Ви придружат. Опасно е за само момиче да се движи по това време из тези квартали.

Ема се канеше да откаже внимателно, но си даде сметка, че нямаше да е разумно. Не искаше да рискува, затова каза:

— Благодаря, мисля, че това е една добра идея.

— Това е най-малкото, което можем да направим за Вас — се намеси госпожа Калински, — не бихме желали съпругът Ви да се тревожи. А и сигурно би трябвало да се приберете вкъщи да приготвите вечеря.

Ема се покашля, решена както винаги да не се доверява много на чужди хора, но под любезния поглед на госпожа Калински каза искрено:

— Нямам да готвя никаква вечеря, съпругът ми е във флота и когато е на море, както сега, аз живея сама.

— Сама! — възкликна госпожа Калински потресена. — Нямате ли някой друг роднина? — Мисълта, че тази млада жена живее съвсем сама в Лийдс уплаши Янесса, която произлизаше от многобройна фамилия, в която всеки търсеше начин да подпомогне и защити другите.

Ема поклати глава.

— Не, бабата на съпруга ми почина наскоро и ние нямаме други родственици. — Като видя, че госпожа Калински изглежда натъжена, побърза да добави: — Но аз се чувствам чудесно и сама, наистина. Живея в един пансион в хубав квартал и стаята, която наемам и госпожата, която ми е хазайка, са много добри за мен.

Калински обмениха поглед помежду си и Абрахам отговори на немия въпрос на жена си. Госпожа Калински се наклони напред и като гледаше Ема доброжелателно каза:

— Щом не трябва да се прибирате незабавно в къщи и щом нямате спешна работа, защо не останете да споделите с нас съботната вечеря? Ще ни бъде много приятно, ако останете.

— О, не мога, наистина е невъзможно — запротестира Ема. — Много любезно от ваша страна, но просто не мога. — Почервеня при мисълта, че семейство Калински можеше да си помисли, че прави всичко, за да ги накара да я поканят на вечеря. — Хиляди благодарности, бяхте много любезни да ме поканите, но ще се чувствам натрапница.

— Глупости! — отвърна Абрахам. — Натрапена, Вие, след всичко, което направихте за мен днес? — Повдигна ръце към небето. — Как бихме могли да Ви се отблагодарим достатъчно? За Бога, останете за съботната вечеря, ще бъде чест за нас. — Като видя, че Ема не разбира точно какво може да е съботната вечеря й обясни. — Събота е нашия празничен ден, но започваме да го честваме при залез-слънце още в петък с голяма празнична вечеря.

— Но аз… — започна Ема.

— Вече е решено, госпожо Харт — я прекъсна Янесса с кротък, но настойчив глас. — Уморена сте, без съмнение, след инцидента с онези хулигани. Малко храна ще Ви съвземе, ще видите, че ще Ви хареса. — Постави ръка върху ръката на Ема, за да я увери. — Не се тревожете, има за всички, ще има и за вас. Сега си починете и когато Дейвид и Виктор се приберат ще се зарадват, че имаме гостенка и ще Ви благодарят за онова, което сте направили за баща им.

Пред доброжелателното настояване на госпожа Калински Ема прие. Беше гладна. У дома си нямаше нищо особено за ядене, а от тенджерите, сложени на огъня, се носеше такъв аромат, че устата й се пълнеше със слюнка.

— Благодаря, тогава. Ще имам щастието да вечерям с вас, ако това няма да ви затрудни.

Семейство Калински ликуваха и Янесса се зае със своите тенджери, като междувременно каза:

— Представям си, че никога не сте опитвали нашата храна, но ще Ви хареса, сигурна съм. За първо пилешка супа със… — Янесса прекъсна думите си и се обърна. Синовете й влязоха и лицето й се огря от радост и гордост. Двете момчета се спряха и погледнаха любопитно Ема, седнала до огъня. — Дейвид! Виктор! Елате да поздравите нашата гостенка, тя е почетна гостенка, защото спаси баща ви от беда днес. Едно мило момиче — каза Янесса, и постави капака на една тенджера. Изтри ръцете си и отиде да ги покани да влязат. — Хайде, момчета, това е Ема Харт, госпожа Харт. — С лъчезарна усмивка продължи: — Това е Дейвид — представи на Ема по-високото момче, — а този е Виктор.

Дейвид, който бе забелязал раната върху бузата на баща си попита:

— Какво се е случило, татко? — Бе говорил без да повишава глас, с тон пълен с уважение, но в лицето му бе стаен гняв.

Бавно Абрахам разказа всичко с най-големи подробности, въодушевявайки се само, за да подчертае намесата на Ема. Докато господин Калински разказваше Ема разглеждаше с интерес момчетата, като се стараеше да разбере кой какъв е.

Дейвид и Виктор бяха много различни един от друг. По-големият, Дейвид, беше деветнадесетгодишен, висок и добре сложен. От майка си бе взел сините очи и типично славянските черти. Формата на главата и черните коси бяха от баща му, какъвто сигурно е бил на младини. От него бе наследил и сърдечния характер. Изглежда беше дори по-общителен, жизнен и енергичен от Абрахам. Дейвид бе човек на делото, интелигентен, амбициозен, с ясни идеи. Ако в очите му имаше мъничко цинизъм, това се компенсираше с великодушното и приятелско поведение. Дейвид бе разумен, с богато въображение и усет. Занимаваше го само едно нещо — успеха. Понеже познаваше добре човешката природа следваше едно-единствено правило: преживява само най-силният. Но той желаеше не само да преживее, но желаеше да го направи добре и в охолство.

Виктор, който беше шестнадесетгодишен, бе дребен и по това приличаше на майка си. Черните лъскави коси, бяха същите като на майка му, но приликата му с нея свършваше до тук. Очите му бяха кротки, чертите не много подчертани, но като цяло беше хубаво момче. Кроткото му лице отговаряше напълно на темперамента му. Виктор Калински бе смирено и разсъдливо момче. В известен смисъл приличаше на баща си, най-вече с отстъпчивостта си и толерантността към другите, необичайни за един младеж. Бе мечтателен, с душа на поет, като баща си. Бе неспособен да мисли и да върши зло на хората.

Дейвид, който бе по-предприемчив и сигурен в себе си, се обърна пръв към Ема:

— Били сте много смела да се противопоставите на тези момчета и да помогнете на баща ни. Вие не сте еврейка нали?

— Не, не съм еврейка — отговори Ема. — Но това няма никакво значение. Бих помогнала на всеки, който се намира в затруднение, особено, ако бъде нападнат, както се случи с баща ви.

Дейвид потвърди.

— Много хора не биха го направили — отбеляза като се опитваше да разбере, какво би могло да прави по тези места едно така изискано момиче като Ема. Тъкмо щеше да я запита, когато Янесса каза:

— Измийте си ръцете и да сядаме на масата. Вече е почти залез. — Янесса бързо постави още един прибор, като шеташе около масата, докато Ема и момчетата се настаняваха.

Всички станаха на крака около масата, Янесса донесе на масата супника, пълен с димяща супа. От нея се разнасяше вкусен аромат. Докато се хранеше Ема си помисли, че в това семейство цареше хармония и мир. Полека-лека започна да се чувства удобно в приятелската сърдечна атмосфера и усети, че гърлото й се сви от благодарност. Помисли си: защо евреите са така мразени? Те са хора любезни, внимателни, уважават чувствата на другите. Ужасен е начинът, по който ги третират. От този ден нататък Ема не промени мнението си и винаги защитаваше своите приятели от враждебния расизъм, който като напаст беше завладял Лийдс дълги години.

Печеното пиле бе толкова вкусно, че Ема за пръв път, откакто беше напуснала Феърли Хол се почувства заситена. Даде си сметка, че се бе хранила малко през последната седмица. Беше достатъчно умна, за да разбере, че трябва да поддържа силите си. Разговорът на масата бе оживен. По-късно, докато сервираше меденките и чая, Янесса погледна Ема с живите си сини очи и каза:

— Е, госпожо Харт, какво ще кажете за нашата кухня, добра е, нали?

Очите на Ема блестяха от задоволство.

— О, да, госпожо Калински, всичко беше отлично, но моля, наричайте ме Ема. — Като се обърна и към другите каза: — Ще ми бъде приятно, ако всички ме наричат Ема. — Всички потвърдиха и й се усмихнаха приятелски.

— Чест е за нас — каза Абрахам с обичайната си церемониалност.

Пиеха чая, когато очите на Дейвид се спряха на Ема, която седеше от едната му страна. Както всички останали и той бе забелязал, че Ема е възпитана, вежлива и носеше добре ушит тоалет. Заинтересован попита:

— Не бих желал да съм недискретен, но какво правехте този следобед в Норд Стрийт? Без съмнение е било щастие, че сте били там, но не ми се струва, че това място е подходящо за разходка.

На свой ред Ема го погледна проницателно.

— Търсех работа — каза тя, без да се смути.

Всички замълчаха и четири чифта очи се загледаха в Ема. Янесса заговори първа:

— Едно момиче като вас да търси работа в този ужасен квартал! — промълви почти неспособна да говори.

— Да — потвърди Ема и понеже всички я гледаха с изненада се почувства задължена да даде обяснение. Започна да разказва същата история, която бе измислила за Рози и бе повторила пред госпожа Дениъл. Приключи като каза: — Потърсих работа във всички магазини за облекло като продавачка, но не успях. Днес реших да опитам в шивачниците по Норд Стрийт, но и това бе безполезно. Бях стигнала до „Коен“ и тъкмо щях да се отправя към къщи, когато видях момчетата да замерят с камъни господин Калински.

Погледът на Янесса и на двете момчета се отместиха бързо от Ема към Абрахам и Янесса заговори отново:

— Абрахам! Абрахам! Трябва да направиш нещо за Ема!

— Разбира се, че ще направя — отговори като се усмихваше на Ема, която седеше до него. Докосна ръката й. — Сега не трябва да се тревожите. В понеделник сутринта точно в осем елате в моята шивачница и ще се погрижа да Ви намеря подходяща работа. — Погледна Дейвид и му каза: — Съгласен ли си?

— Да, татко. Може да започне с илици. Не е много трудно — предложи Дейвид.

Ема бе онемяла от изненада, но не закъсня да се съвземе.

— О, благодаря, господин Калински! Чудесно е. — Като го погледна решително продължи: — Ще видите, бързо ще се науча и ще работя упорито. — Спря и поклати глава — Не знаех, че имате шивачница.

Абрахам се засмя:

— Как би могла да го знаеш? Във всеки случай тя е на Рокингам Стрийт, близо до Камп Роуд. Дейвид ще Ви напише точния адрес. Работилницата не е кой знае колко голяма. Имаме около двадесет работници, но работите ни не вървят зле. Работим специално за по-големи манифактурни производители като Баран и останалите от този род — почти всички еврейски шивачници правят така, снабдяваме външни производители.

— Разбирам — отговори Ема, — вие изработвате дрехи за големите шивачници, а после те ги продават.

— Не е точно така, Дейвид ще обясни всичко. В семейството той се счита за душата на търговската част.

Дейвид се засмя развеселен:

— Не е точно така, татко, облегна се на стола и се обърна към Ема: — Ние не изработваме целите дрехи, а само отделни части, според поръчките и изискванията на фабриките, за които работим. Така една седмица се налага да правим ръкави, другата — предници на сака или панталони…

Ема, както обикновено не изпускаше дума и каза:

— Но защо? Струва ми се странно. Няма ли да е по-просто да се ушива цялата дреха?

Дейвид се засмя:

— Може да е странно, но е така. Ако работата е добре организирана така се произвежда повече и по-евтино. Големите производители успяват да произведат много по-голям брой дрехи, като използват този метод. В тези фабрики отделните части на дрехите, ушити на различни места се сглобяват. Идеята е на Херман Френд, един евреин шивач, благодарение на който производството на облекло бе революционизирано. Това превърна Лийдс в един от големите центрове за този вид в света. — Дейвид се оживяваше все повече. — Сигурен съм, че този град ще стане забележителен, заради модерната си конфекция и ще бъде много, много богат. Аз разбира се няма да изпусна случая да бъда един от участниците в това развитие.

— Какви идеи има това момче — промърмори Абрахам, като поклащаше глава недоверчиво.

Ема бе много заинтересована както винаги, когато се говореше за пари и нови идеи.

— Но на този човек, Херман Френд, как му е дошла тази идея на ум.

— Кой знае! — отсече младежът, повдигайки рамене. — Както и да е, била е идея, която действа чудесно. Френд е измислил този начин, когато бил работник, ангажиран за надомна работа от Баран, разделил на пет-шест операции работата по отделната дреха. С това веднага намалил цената и увеличил продукцията. Като резултат шивачниците, които приложили тази система могли да поддържат по-ниски цени и да издържат на конкуренцията. Френд започнал да дава работа и на други малки шивачници и системата се разширила като мазно петно.

Ема каза:

— Идеята е проста, но като всяка проста идея е гениална. — Дейвид се съгласи, като прие неочакваната забележка. Бе още по-изненадан, когато Ема продължи: — Също като Пени базар на „Маркс и Спенсър“. И това е една брилянтна идея. Като са разпределили стоката според вида и са я разположили така, че хората да могат да я видят отблизо и да се обслужват сами и да поддържат цените ниски. Не мислите ли, че и това е гениална идея.

— Разбира се! Знаехте ли, че Майкъл Маркс е полски евреин — емигрант? Започнал преди десетина години с една сергия на пазара в Лийдс. После се сдружил с Том Спенсър и сега имат магазини изделия Лийдс. Наричат ги Пени базар. Откриват и нови в различни други градове. Скоро тяхната мрежа от магазини ще покрие цялата територия на страната.

С леко отворена от учудване уста Ема бе почервеняла от вълнение и не откъсваше поглед от Дейвид. Помисли си: имах право, Лийдс е подходящо място за трупане на пари. Каза:

— Вярвам, че всичко е възможно, стига човек да има добра идея и да работи упорито за осъществяването й.

— Точно така, Ема — отговори Дейвид, като се впусна да разказва и за други, които бяха натрупали богатства. Ема жадно поглъщаше думите му.

Дейвид и Ема биха говорили цялата нощ, защото и двамата бяха амбициозни и упорити и, което е особено изненадващо за тяхната възраст, имаха ясна представа за нещата. Но Абрахам ги прекъсна:

— Компанията е приятна, но става късно и не ми се ще да обикаляте из града, когато затварят кръчмите, опасно е! Момчета, мисля, че е време да изпратите Ема до вкъщи.

— Да, по-добре е да тръгвам — каза Ема и стана, — но преди това да помогна на госпожа Калински да измие чиниите и да почисти.

— Не, няма нужда. Съпругът ми има право. По-добре е да тръгвате. Дейвид, да не забравиш да дадеш адреса на работилницата — заключи Янесса.

Трябваше да повървят доста, докато стигнат до пансиона, но Ема се чувстваше защитена и сигурна с мълчаливия Виктор от едната страна и приказливия Дейвид от другата. И двамата пожелаха да я изпратят до вратата на къщата. Ема каза:

— Ще се видим в понеделник сутринта! — Пожелаха си лека нощ.

Ема отваряше вратата, когато Дейвид се върна при нея и каза:

— И двамата имаме еднакви идеи. Сигурен съм, че ще станем добри приятели.

Ема прие много сериозно тези думи и добави:

— И аз съм уверена в това, Дейвид.

Едва когато Ема се прибра и затвори вратата Дейвид изтича по стълбите и настигна Виктор. Без да си дава напълно сметка Дейвид Калински бе видял много напред. Двамата наистина си приличаха много, завладени от идеята да направят състояние. През тази топла августовска нощ на 1905 година бе родено едно приятелство, което щеше да трае повече от петдесет години. Заедно щяха да се борят срещу бедността като преодоляват всякакви предразсъдъци, да организират все по-големи предприятия, да тласкат целия град напред, заедно със собствения си възход.