Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (25)

25.

Ема прекоси двора и хвана пътечката, която води към розовата градина. Носеше кошничка и ножица. Лорд и лейди Сидни бяха поканени на обед и готвачката я бе изпратила да отреже няколко пъпки за вазите в столовата и салона. Ема обожаваше цветята и особено розите. Розовата градина бе онзи ъгъл във Феърли Хол, който тя предпочиташе най-много.

Градината бе оградена от четирите страни от стари едновремешни каменни стени, покрити изцяло с пълзящи растения. С тях бяха покрити и двете столетни дървета в отдалечения край на градината. Около стените се простираха живи плетове от цъфнали рози, грижливо подредени по размерите на цветовете или според продължителността на цъфтежа. Бе направен и старателен подбор на растенията, така че цветовете им преминаваха от яркочервено до бледорозово. Тук-там бяха прекъснати от храсти с бели и жълти пъпки, които изпъкваха на избуялата зелена маса на листата.

В сияйното спокойствие на топла августовска утрин красотата на градината се стори съвършена на Ема. Тя се спря в нямо възхищение пред тази красота. Слънцето блестеше високо в синьото небе, чистият въздух бе наситен с аромата на цветята. Не се помръдваше нито един лист. Единственият шум бе пърхането на крилата на някое самотно птиче, което лети в прозрачния въздух.

Съгласно обичая да не се режат рози от централните алеи Ема се отправи уверено към по-отдалечените алеи, близо до стената. Бе много горещо по слънчевите пътечки и Ема бе щастлива, когато се спря на свежата сянка под дърветата. Наведе се и започна да реже стъблата, като преминаваше от растение на растение, като избираше внимателно пъпките и гледаше да не повреди растенията.

Ема се усмихна на себе си, докато работеше. Едуин се бе върнал във Феърли Хол предишната вечер, заедно с господаря, който винаги идваше в Йоркшир при откриване на лова. Последните две седмици Едуин бе прекарал при леля си Оливия Вайнрайт. На Ема те се сториха като две години. Феърли Хол бе винаги толкова тъжно място, дори и в най-хубавия сезон. В присъствието на Джералд, който бе останал сам, къщата се бе превърнала в потискащо място, но най-после Едуин се бе завърнал и всичко щеше да бъде различно. Бяха й липсвали усмивките му, нежностите и обожанието му и най-вече разходките по хълмовете, които необезпокоявани от никого правеха целия юни и юли.

Едуин се бе завърнал и самотата на Ема бе изчезнала като с магия. Рано тази сутрин, когато се бяха срещнали случайно по коридорите Едуин й бе прошепнал да го чака в градината с розите, преди обичайната езда. Ема гореше от желание да го види. Кошничката в ръката й бе препълнена с рози и готвачката сигурно вече се питаше къде може да е. Миг по-късно Ема чу скърцането на стъпки по чакъла. Вдигна очи и сърцето й заби лудо, почувства се щастлива.

Едуин вървеше с гъвкава походка по пътечката, размахвайки камшика си. Изглеждаше по-висок, по-плещест и по-зрял от когато и да е. „Колко е хубав“, помисли Ема със свито сърце.

Лицето на Едуин се озари при вида на момичето и забърза. Хвана я за ръка и я поведе към един ъгъл далеч от очите на другите. Прегърна я и я целуна горещо.

— Липсваше ми, Ема! — възкликна с жар. — Едвам дочаках да се върна при теб! А аз липсвах ли ти?

— О, да, Едуин, много! Бях толкова самотна без теб. Не ти ли беше приятна ваканцията тогава?

Едуин се засмя и направи гримаса:

— В известен смисъл, да, но леля Оливия винаги имаше хиляди гости, които идваха и си отиваха. Даде и два бала, от които с удоволствие бих се отказал. Тези глупачки, навлизащи в светския живот ме нервират. — Като видя израза на сякаш нараненото от думите му лице на Ема, продължи: — Хиляди пъти предпочитам да съм с теб, сладка ми Ема, и ти го знаеш добре, но хайде да седнем там под дървото на сянка. — Взе кошничката с цветята и когато седнаха близо един до друг каза: — Ще се видим ли на Покрива на света в неделя след обед?

Ема го погледна продължително и с очи сякаш изписа това лице, което й бе толкова скъпо, но не каза нищо.

Едуин й се усмихна с обич.

— Изглеждаш ми много угрижена. Да не кажеш, че отношенията между нас са се променили, не ме ли обичаш повече?

— Разбира се, че те обичам! — възкликна Ема. — Едуин… — думите й замряха на гърлото.

Едуин я прегърна през рамо с нежност.

— Но тогава, ако е така, защо не ми кажеш веднага „да“?

— Едуин, очаквам дете! — каза Ема на един дъх, не намирайки думи да му го съобщи по-деликатно и да се освободи час по-скоро от големия товар, който я измъчва. Изговаряйки всичко това тя го наблюдаваше внимателно, като стискаше ръцете си, за да не се види, че треперят. В мъчителните мигове на тишина, които последваха върху сърцето на Ема сякаш падна оловна покривка. На момичето не убягна израза на недоверие, изписан върху лицето, както и порива да се отдели от нея. Непроницаема маска вкамени лицето му.

— Боже мой! — успя да каже Едуин, блед като мъртвец. Имаше вид, сякаш му бяха нанесли ужасен удар в стомаха. Напразно се опита да потисне треперенето, което го разтърсваше, но успя да каже: — Абсолютно сигурна ли си?

Ема прехапа устни, като се опитваше да оцени реакцията на младежа.

— Да, Едуин, сигурна съм.

— Господи, проклятие! — възкликна той, забравил добрите маниери. Видът му издаваше отчаяние като че ли къщата се е стоварила на главата му. Очите му бяха разширени от ужас. Без да погледне Ема в очите каза: — Баща ми ще ме убие!

Ема му хвърли съчувствен поглед.

— Да, но ако не го направи той, то моят сигурно ще го направи! — каза глухо.

— О, Боже, Ема, какво ще правиш? — попита.

— Не искаш ли да кажеш, какво ще правим, Едуин? — попита Ема и едно чувство на тревога стисна гърлото й. Дори и за миг не бе очаквала подобна реакция от него. Знаеше, че щеше да бъде смутен, дори разстроен от новината, както и самата тя беше, но не беше и помисляла, че щеше да се отнесе така, да прехвърли цялата отговорност само върху нея.

— Разбира се, че това мислех да кажа — прекъсна я Едуин нетърпеливо, — но съвсем ли си сигурна, Ема? Може би е само… само… закъснение, лъжлива тревога?

— Не, Едуин, сигурна съм.

Едуин мълчеше, в главата му беше бъркотия. Никога не бе мислил за такъв изход, макар че не бе трудно да се предвиди. Голямото им чувство можеше да доведе до подобни последици.

Ема първа наруши мълчанието:

— Моля те, Едуин, кажи нещо! Помогни! Толкова ме бе страх, докато те нямаше, не знаех какво да правя! Не можех да говоря с никой. Беше ужасно за мен да чакам да се върнеш във Феърли!

Няколко дълги минути Едуин остана потънал в мислите си и когато се реши да говори той почти шепнеше:

— Чуй, Ема, има доктори… доктори, които оправят такива работи в първите месеци на бременност. Достатъчно е да има малко пари. Може би… може би ще намерим някой, готов да се заеме. Може би в Лийдс или Брадфорд. Бих могъл да продам часовника си.

Ема бе смазана, думите на Едуин пронизаха сърцето й като с юмруци.

— Да отида при някоя акушерка! — възкликна бясна. — При някой шарлатанин, който ще ме накълца с ножа си и може да ме убие! Това ли ми предлагаш, Едуин? — очите й бяха студени и отчуждени. Не можеше да повярва, че точно нейният Едуин бе могъл да произнесе тези думи.

— Но, Ема, какво друго бих могъл да кажа! Истинска катастрофа е! Не можеш да родиш това дете!

Погледна я продължително, неспособен да въведе ред в мислите си. Единственото достойно нещо щеше да бъде да се оженят. Можеха да избягат заедно в Гретна Грийн в Шотландия. Бе чел, че някои двойки се бяха оженили там. Бракът бе легален, ако младоженците преди това са пребивавали двадесетина дни. Отвори уста, за да огласи мислите си, но спря. Ами после? Мисълта за гнева на баща му го парализираше. Сигурно баща му нямаше да го убие. Щеше да направи нещо по-лошо. Да го лиши от наследство, да го остави без нищо. В този момент Едуин си спомни за Кеймбридж и за бъдещето си на адвокат. Не можеше да се нагърби точно сега със семейство на неговата възраст! В най-възловия момент на съществуванието му. А Ема бе толкова хубава! Повече от прекрасна! Колкото до това, нямаше съмнение. Може би с подходящи дрехи… Няколко урока по дикция… Едно измислено родово дърво, такива неща бяха възможни и един добър възпитател можеха да направят чудеса. Може би имаше начин да се разреши проблема. Не, няма! Няма да стане, му подсказваше един глас в сърцето. Щеше да бъде разорен, съсипан. Погледът на Едуин се впи в лицето на Ема с пресметлива студенина и за миг красотата й сякаш помръкна. В края на краищата тя бе само една прислужница. Разликата в класите, към които принадлежаха бяха твърде големи, за да бъдат преодолени!

Така Едуин преглътна мъчително и остана мълчалив, без да произнесе думите, които бяха в ума му. И това бе голямата грешка, за която щеше да съжалява цял живот. Ако бе намерил сили да говори в този миг, ако бе се опитал да пренебрегне баща си и света, ако бе решил сам да е господар на живота си по-нататък, той щеше да бъде съвършено различен от онзи, който по-късно преживя.

Вместо това Ема прочете ясно в дъното на очите му отказа и отхвърлянето. Изправяйки гордо гръб и като събра цялата си воля и самоконтрол тя каза с леденостуден глас:

— Не, Едуин, няма да отида при някои от твоите касапи. Мълчанието ти ми подсказва, че нямаш намерение да се ожениш за мен. — Избухна в циничен смях. — Да, няма да е достойно, не е ли така, господарю Едуин? Аристокрацията и работническата класа да се съединят с брак… — заключи с обичайната си искреност.

Едуин примига и отстъпи изнервяйки се, смазан от думите на Ема. Сякаш бе прочела мислите му!

— Не е това, Ема. Не, че не те обичам, но сме много млади, за да се оженим. Аз трябва да отида в Кеймбридж, а и баща ми…

— Да, зная, ще те убие — прекъсна го Ема и очите й се свиха до два блестящи процепа.

Едуин се смали и разбра, че никога няма да забрави този поглед, който го осъждаше с толкова жестокост и презрение. Той щеше да го преследва и да го смущава до края на дните му!

— Съ… съжалявам, Ема — промърмори изчервявайки се все по-мъчително — но аз…

Ема отново го прекъсна:

— Трябва да си отида от Феърли, не мога да остана повече тук, не мога да отговарям за действията на баща си. Срамът би бил твърде голям за него, а той е буйна натура.

— Кога ще си отидеш? — попита Едуин, отклонявайки погледа си.

Израз на разочарование и презрение премина през лицето на Ема. Очевидно Едуин чакаше с нетърпение тя да си отиде. Разочарованието й достигна своя връх.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре! — отвърна.

Едуин скри лице в ръцете си, размишлявайки върху думите на Ема. Бягството й щеше да бъде най-доброто решение, може би. Погледна момичето облекчено и попита:

— Имаш ли пари?

На Ема й се повдигаше. Предателството на Едуин, слабостта, която бе проявил, бяха наистина потресаващи. Гняв, унижение и паника се събраха в една-единствена мъка, която разкъса сърцето й. От розите се разнасяше сладък и задушаващ аромат, от който й призляваше. Накрая, обуздавайки желанието си да избяга моментално колкото се може по-далече от него и от тази градина отговори с безизразен глас:

— Да, има нещо спестено!

— Аз имам само пет лири — обяви Едуин. — Естествено са твои.

Гордостта на Ема се пробуди незабавно и й подсказа да не приема нищо. По причина, която самата тя не разбра отговори:

— Благодаря, Едуин! — и го изгледа пронизващо: — Все пак има нещо, което можеш да направиш за мен.

— Да, Ема, всичко, което трябва! Знаеш, че ще направя всичко да ти помогна!

Да, всяко нещо, помисли горчиво Ема. Всяко нещо, което ще го освободи от отговорност. Каза:

— Ще ми свърши работа един куфар — добави студено.

— Ще оставя един куфар и петте лири в твоята стая.

— Благодаря, Едуин, много си любезен.

На младежа не убягна превзетия тон и пресметнатата студенина на този глас.

— Моля те, Ема, опитай се да разбереш.

— О, разбирам те, Едуин, ако знаеш колко добре те разбирам!

Едуин се изправи очевидно с намерението да свърши мъчителния разговор. Ема го погледна. Бе толкова висок и красив, един истински джентълмен, но външно. А какъв бе вътрешно? Слаб човек. Едно уплашено дете, което има вид на мъж. Нищо друго.

На свой ред Ема се изправи и взе кошничката с цветя. Отново я прониза дъхът на розите, който я накара да се олюлее. Придържайки се за пейката каза:

— Надявам се, че разбираш. Няма да ми е възможно да ти върна куфара, защото няма да те видя никога повече, Едуин Феърли, никога докато съм жива!

Запъти се бавно към къщата с горда стъпка, която скриваше ужасното разочарование на сърцето й. Питаше се дали наистина бе очаквала Едуин да се ожени за нея. Не знаеше. Но съвсем не бе очаквала такава липса на зачитане на личността й. Не бе показал и най-малка загриженост за детето, което очаква, неговото дете. Усмихна се иронично. Представи си Едуин Феърли, който има само пет лири настрана. Тя самата имаше много повече. По-точно петнадесет лири. И нейната воля, желязна воля, в добавка.

Едуин остана като вкаменен на пътечката, като стискаше конвулсивно камшика в ръка. Обхвана го паника като видя Ема да изчезва в къщата. Сякаш нещо жизненоважно му бяха отнели и едно странно чувство на празнота го обхвана, като смачкваше всяко друго чувство. В този момент в старинната градина, пълна с рози Едуин Феърли не можеше да знае, че това чувство на изоставеност няма да го напусне през целия му живот. Не можеше да знае, че щеше да го отнесе със себе си в гроба.

Ема занесе розите в стаята, съседна на оранжерията, заключи вратата и се спусна към умивалника. Повръща до смърт. После повдигането се успокои. Ема изми лицето си, като дишаше дълбоко. Зае се да чисти стеблата на розите от бодлите. Не можеше да понася дъха на тези цветя, които беше намразила с цялото си сърце. Занесе ги в къщата и ги подреди с цялото умение, на което бе способна. Това я разсея и сложи ред в мислите й.

Едуин дори не я попита къде възнамерява да отиде. Наистина, къде можеше да отиде? Не знаеше! Бе й ясно само, че на всяка цена утре трябваше да замине. Баща й и Франк имаха извънредна смяна във фабриката и тя трябваше да използва отсъствието им, за да избяга. Щеше да остави на баща си бележка, както бе направил Уинстън. Още не бе решила какво би могла да му напише, но имаше време да помисли.

Без да прекъсва работата си Ема се прокле. Колко глупава е била. Не изпитваше никакво съжаление и угризение за часовете прекарани в пещерата. Безсмислено бе да се опитва да изтрие всичко, което се беше случило. Ема винаги бе считала, че да се оплакваш е загуба на време. По-скоро бе глупачка по други причини: бе разрешила на Едуин да я отклони от нейните цели и с това да повлияе на проекта й с голямо „П“, точно както бяха повлияли смъртта на майка й, бягството на Уинстън и депресивното състояние на баща й.

В съзнанието на Ема отекна ехото на думи от миналото, на думи, произнесени преди година, на вечерта с големия прием, малко преди да умре майка й. „Трябва да бягаш от тази къща далеч, по-скоро, преди да е станало твърде късно!“ — бе казала Адела Феърли в пристъп на терзание.

„Адела Феърли не бе глупава, както мислеха всички“, си каза Ема. Тя знаеше. Тя знаеше за проклятието, което тегнеше между тези стени.

Прекъсна работата си и остана неподвижна, зареяна в мислите си. Наложи се да се хване здраво за ръба на масата, защото започна да трепери. След няколко мига отвори очи и погледна с отсъстващ поглед розите. В този миг Ема не осъзнаваше светлината, която блести в зелените й очи: една светлина на ледено съзнание, на горчиво разбиране и неумолима пресметливост. Ема се закле в себе си да устои, каквото и да се случеше. На никого нямаше да позволи да я отклонява от нейния път, да пречи на решенията й. От този ден нататък тя щеше да има само една цел в живота и щеше да я следва с желязна решителност: парите. Пари с лопати. Защото пари означаваше власт. Щеше да стане толкова богата и толкова могъща, че да е независима. А след това? Отмъщението.