Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (20)

20.

Кухнята в къщата на Джак Харт бе пуста, когато Ема влезе и затвори тихо вратата. Пред явната запуснатост на стаята момичето потръпна и започна да изкачва каменните стъпала, които водеха до стаята на майка й. Сърцето й биеше лудо.

Баща й бе сам, наведен над Елизабет, попиваше леко челото й с кърпа и галеше влажните й разпилени коси с любов. Повдигна мъчително поглед, когато Ема влезе на пръсти.

— Мамо… какво е станало? — промълви Ема едва, с пресипнал глас.

Джак поклати уморено глава.

— Доктор Малкъм каза, че е рецидив. През последните дни отслабваше все повече и сега няма сили да се бори — каза глухо. — Докторът току-що си отиде. Няма надежда… — гласът му секна. Джак отмести погледа си, преглъщайки сълзите, които напираха в очите му.

— Не говори така, татко, — възкликна Ема със заглушен, но решителен глас. — Къде е Уинстън? — попита като се огледа наоколо.

— Изпратих го да повика леля Лили. — Елизабет помръдна в леглото. Джак се обърна към нея и започна да попива челото й с нежност. — Ела по-близко до леглото, Ема. Но стой тихо, майка ти трябва да си почива — предупреди Джак тихо с глас, пълен с мъка. Направи крачка назад, за да може Ема да седне до болната. — Майка ти попита за теб — промърмори.

Когато Ема пое неподвижната леденостудена ръка на майка си, Елизабет отвори бавно очи, сякаш усилието да повдигне клепки бе изключително трудно за нея. Погледна момичето безизразно.

— Мамо, аз съм — промълви Ема с очи, пълни със сълзи. Лицето на майка й бе безцветно, с изключение на големите тъмновиолетови сенки под очите. Деликатните й устни бяха бели като чаршафа. За миг жената погледна в празното пространство със смутен израз. Ема бе обхваната от паника и стисна конвулсивно ръката. Повтори отново: — Мамо, мамо, аз съм, Ема.

Елизабет се усмихна, искра на съзнание просветли очите й.

— Ема, съкровище — успя да каже слабо, направи опит да докосне бузата на дъщеря си, но бе безсилна и ръката й падна неподвижна върху завивката. — Очаквах те, Ема — гласът й бе по-слаб и от шепот, дишаше с хрипове и трепереше под завивките.

— Мамо, мамо! Ще оздравееш, нали? — каза Ема с безпокойство. — Ще се възстановиш, кажи ми, моля те, нали!

— Сега съм по-добре, скъпа — я увери Елизабет. Кротка усмивка се появи на устните й, докато се опитваше да диша дълбоко с мъка. — Ти си добро момиче, Ема — поспря, защото дишането й причиняваше още по-силно страдание. — Обещай ми да се грижиш за Уинстън и Франк и за баща си — сега гласът й бе като слаб полъх.

— Не говори така, мамо — каза Ема с треперещ глас.

— Обещай! — очите на Елизабет се разтвориха с мъка. Тя изучаваше израза на лицето на дъщеря си.

— Да, мамо, обещавам — каза Ема като почувства как мъката я души. Едри сълзи потекоха по страните й.

— Повикай баща си — едва каза Елизабет, като дишаше повърхностно и затруднено, събирайки сякаш последните си сили.

Ема се обърна и направи знак на баща си, който стоеше изправен до прозореца. Мъжът застана до леглото и прегърна отчаяно съпругата си. Елизабет отвори очи и видя, че бяха изпълнени с нова светлина, като се опитваше да се притисне до него. Извънредно слаба, Елизабет падна на възглавниците, пошушвайки нещо на ухото на съпруга си. Неспособен да промълви и дума, Джак мълчаливо потвърди.

Отдръпна внимателно завивките, вдигна Елизабет на ръце и я понесе към прозореца. Бе така лека, лека като перушинка и едва се движеше в прегръдката му. Прозорецът бе отворен и пердетата се поклащаха леко от вечерния бриз, който разпиля косите на Елизабет. Изразът й бе унесен, очите й блестяха. Вдъхна дълбоко чистия въздух и Джак усети как тялото й се напъва със свръхчовешко усилие. Елизабет повдигна глава и загледа хълмовете.

— Покривът на света — възкликна и гласът й бе толкова ясен, силен и младежки, че Джак бе потресен. Миг след това Елизабет падна безжизнена в ръцете му. Устните й се разтегнаха в нежна усмивка. Въздъхна дълбоко няколко пъти, тръпка разтърси тялото й и остана неподвижна.

— Елизабет! — извика Джак с разтреперан глас, като люлееше отпуснатото в ръцете му тяло. Сълзите му се стичаха по лицето.

— Мамо! — простена Ема, пресичайки стаята.

Джак се обърна и погледна Ема, сякаш бе ослепял. Поклати глава, идвайки на себе си.

— Отиде си, момичето ми — каза, пренасяйки Елизабет на леглото.

Ема избухна в ридания.

— Татко! Татко! — възкликна, прегръщайки Джак.

Той изгледа нещастното лице на дъщеря си и я привлече да я утеши.

— Сега е свободна, Ема, най-накрая се освободи от всичките тези мъчения — погали косите й — такава е божията воля.

Ема се откъсна насила от него, вдигна глава, лицето й цялото бе обляно в сълзи.

— Божия воля — повтори бавно, изпълнена с негодувание. — Бог не съществува — извика и очите й хвърляха мълнии. — Сега го зная! Защото, ако Бог съществуваше, нямаше да разреши моята майка да страда през всичките тези години! И нямаше да я остави да умре!

Джак я изгледа разстроен, но преди да успее да каже нещо, Ема бе изхвръкнала от стаята. Обърна се уморено, погледна жена си и най-накрая риданията, които бе потискал до сега, избухнаха с цялата си сила. Почувства, че го обгръща ужасна тъмнина. Като призрак се доближи до прозореца и погледна навън. През булото от сълзи видя в мъгла Ема да тича към хълмовете. Небето изглеждаше като огнено, докато слънцето изчезваше зад линията на хоризонта.

— Ако Елизабет е някъде тук, ето къде е! — промълви Джак — горе, върху Покрива на света!