Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (16)

16.

Заедно прекосиха дългия коридор, потънал в полумрак и слязоха бавно по стълбите. Адела се държеше здраво за дъбовото перило, а Ема я поддържаше от другата страна.

Когато стигнаха в хола, Адела се огледа наоколо и потръпна в леката си дреха.

— Ужасяващо тъжно е тук, Ема — каза като изразяваше същото, което чувстваше в сърцето си и Ема. — За Бога, запали лампите.

Ема изпълни поръчката и побърза да последва Адела, която с вдигнато чело и царствена походка вече влизаше в библиотеката. Жената се отправи към камината и се облегна с ръка на полицата над нея. Инстинктът й я подтикваше да се втурне нагоре и да се скрие на сигурно място зад заключената врата. Само загрижеността за Едуин я държеше закована на мястото й, готова да се срещне с Джералд.

Вратата се отвори и големият й син влезе, последван от Едуин, който застана до бюрото на баща си. Лицето му бе смутено и трепереше.

Джералд прекоси стаята с тромава походка. Пълното му тяло изпъваше костюма му за езда. Предвидливо момчето беше решило, че е къде-къде по̀ за предпочитане да разговаря с майка си, отколкото с баща си. Според него тази суетна и празна жена можеше да бъде манипулирана лесно. Баща му обратно, бе непреклонен и твърд.

Глупава кучка, помисли присмивайки се на майка си. Като стигна пред нея се спря и успя да приеме невинен израз.

— Мамо, моля те да ме извиниш, ако бях нелюбезен с теб, наистина бе непростимо от моя страна. Бях по-скоро възбуден. Но не предполагах, че ще излезе толкова дръзко от моя страна. Надявам се, че ще ми простиш, миличка мамо.

Изненадана от неочаквания израз на примирение и любезност, Адела остана безмълвна. С чувство на облекчение опънатите й мускули започнаха да се отпускат, но инстинктивно се усъмни в неговата искреност. Въпреки лошото мнение на Джералд за нея, Адела бе по-разсъдлива, отколкото той мислеше. Тя не можеше да се довери на големия си син. Знаеше, че както всички самонадеяни хора и той е негодник.

Остана напълно неподвижна. Даваше си сметка, че ако се предадеше, не само щеше да приеме всякакви обяснения, но и щеше да подложи Едуин на по-нататъшен тормоз от страна на брат му.

— Твоето поведение е съвсем недостойно, Джералд — възкликна Адела. — Този път ще затворя очи, но очаквам в бъдеще да уважаваш повече брат си и всички останали — бе говорила с изненадващо спокоен и твърд глас, като наблюдаваше сина си, без да трепне с око. — Сега бих желала да разбера твоето укорно поведение. Бих желала да узная защо… — Адела поспря и изгледа сина си с унищожителен, леден поглед. — Защо се отнасяше към Едуин по този срамен начин? Не ми харесва начина, по който го предизвикваш. Той ти е брат, няма да позволя нещата да продължат така, Джералд!

Изпаднал в затруднено положение, Джералд разбра, че няма да му се размине така лесно както мислеше. Бе изненадан и стреснат от самообладанието, което показа майка му. Разбрал, че обратно на това, на което бе разчитал, простите извинения нямаше да бъдат достатъчни. Пое си дъх и започна да обяснява с кротък и нежен глас:

— Уверявам те, мамо, че беше буря в чаша вода. Моля те от все сърце, повярвай ми, истина е. Ужасно е, че така срамно загубих… избухнах — поспря и отправи към майка си престорена усмивка. — Както знаеш яздехме из ливадите. Като се връщахме, се натъкнахме на едно куче, вероятно безстопанствено, от градчето. Бе се хванало в капан от онези, които татко поставя за дивите зайци и другите вредни животни. При вида на уловеното, страдащо куче Едуин се развълнува, беше направо потресен, бих казал. Каза, че иска да освободи кучето, а аз не му разреших. За това се карахме, майчице. Не исках Едуин да пострада. Тези капани са много опасни, знаеш ги и ти. Така убедих Едуин да продължим, но кой знае защо, колкото се приближавахме до къщи, толкова повече хленчеше. Това е всичко, мамо.

— Виждам! — отвърна Адела замислено, после хвърли на сина си такъв поглед, че той не можа да го издържи.

Уплашен побърза да каже:

— Казах ти цялата истина, мамо, ако не ми вярваш, попитай и Едуин.

— О, разбира се, че ще го направя, не се съмнявай — каза Адела мрачно, налагайки си да се обърне в посока на Едуин. — Сега бих желала да чуя и твоята версия за тази… за този неприятен случай, скъпи.

— Да, мамо — отговори Едуин, готов да се приближи до камината. Лицето му бе бледо като платно и бе очевидно, че го занимаваше повече състоянието на здравето на майка му, отколкото нахалството и дързостта на брат му. Въпреки чувствителната си натура, Едуин бе напълно в състояние да се оправя сам. Покашля се и каза тихо: — Джералд ти каза истината, мамо, поне отчасти. Само пропусна да каже, че кучето бе още живо и се гърчеше от ужасни болки. Когато Джералд ми забрани да отворя капана, предложих да изпратим коняря да го освободи или да го довърши с куршум, ако състоянието е тежко. Струваше ми се, че това е най-правилното и милосърдно, което можем да направим. — Едуин обвиняващо изгледа Джералд и с глас, в който пролича гняв, каза: — Но той ми се присмя, каза ми, че се държа като истерично момченце. Стигна до там да каже, че ще е загуба на време и куршуми някой да ходи да се занимава с глупавото куче. Това е, което ме засегна толкова много — прекара ръка през русите си коси. — Неговата жестокост ме накара да изгубя самообладание. И когато казах на Джералд, че ще говоря с татко, той стана ужасно нахален.

Адела преглътна, опитвайки се да потисне чувството на погнуса, което изпитваше от постъпката на големия си син.

— Противен си! Как можеш да приемеш едно бедно, беззащитно животно да страда по този начин? Ти си… — изгледа Джералд с искрящи от гняв очи.

— За Бога, мамо, не се вълнувай така. Отново ще ти стане зле — прекъсна я Джералд с невъзмутим глас. — Онова куче още тогава бе накрая на силите си и вероятно отдавна е мъртво. — Повдигна рамене и отстъпи с явното желание въпросът да приключи, преди баща му да се завърне от Лийдс. В противен случай историите няма да имат край. С лицемерна любезност продължи: — Какво искаш да направя, мамо, за да покажа разкаянието си? Не мога да гледам как се вълнуваш по моя вина.

Като гледаше недоверчиво сина си, Адела нареди:

— Желая веднага да извикаш коняря, Джералд.

— Но, мамо, може би…

— Без възражения, Джералд.

— Да, мамо, както желаеш — отвърна Джералд намръщено.

Адела потърси с очи Ема, която бе останала настрана с пребледняло лице като на Едуин.

— За Бога, Ема, изтичай до кухнята да ми донесеш чаша вода. От тази ужасна история ми прилошава. — А ти, Едуин, — продължи Адела — би ли ми донесъл солите от спалнята. Те са върху шкафчето, скъпи.

Едуин потвърди и излезе, следвайки Ема.

Останала сама с големия си син Адела го изгледа студено.

— Преди да отидеш, Джералд, искам да ти кажа още нещо — гласът на Адела бе престорено благ.

Подлъган от видимата промяна, Джералд отговори с глас, пълен с досада:

— Тогава какво има още?

— Едно последно много важно нещо, ела насам, Джералд — каза Адела.

Джералд послуша, но изведнъж му дойде наум, че гласът на майка му е премного нежен за обстановката. Стреснат се спря.

Но в този миг Адела пристъпи бързо напред, хвана сина си за ръката и с другата си ръка го удари няколко пъти по лицето. Джералд напразно се опитваше да се отскубне. Хватката на Адела бе изключително здрава. Навела глава напред с леден поглед, впит в очите на Джералд, Адела изсъска:

— Ако те видя още веднъж да поставяш в опасност живота на Едуин или ако чуя, че си направил нещо подобно, не отговарям за последствията, Джералд.

Младежът се опита да протестира, но като видя израза върху лицето на майка си, се отказа. За пръв път в живота си бе изпитал страх от тази жена. Беше по-красива от всеки друг път.

— Видях те да риташ Ръсет Даун — продължи Адела злъчно. — Можеше да убиеш Едуин, а ти знаеш участта на убийците в Англия, нали, Джералд? Окачват ги за шията и ги оставят да висят докато умрат. Трябва ли да ти обяснявам повече, разбра ли?

Джералд пребледня, ноктите на майка му се бяха впили в ръката му, а върху бузите му започнаха да избиват червените петна на петте й пръста.

— Да, мамо, разбрах — промълви.

— Чудесно. Щастлив си, че реших да не разказвам за поведението ти, за лошото ти поведение, на баща ти. Но да те предупредя, нищо няма да ме задържи да го направя, ако това се повтори. — Адела изгледа продължително сина си, разхлаби хватката си и го отблъсна, сякаш беше отровно влечуго. — Сега изчезвай от погледа ми, веднага! Преди отново да те ударя! — извика.

Когато чу да се затваря вратата, Адела закри устата си с ръка, изчерпана, опитвайки се да спре тръпките, които я бяха обзели. За първи път удряше свое дете. Силата на гнева й я беше разстроила. Отпусна се на дивана и затвори очи. Миг по-късно гласът на Ема я стресна.

— Зле ли сте, госпожо Феърли? Донесох ви вода.

Адела я изпи с благодарност и върна празната чаша на Ема.

— Благодаря.

Едуин също се бе върнал и бе коленичил в краката на майка си като й поднесе шишенцето със соли към носа. Адела направи гримаса.

— Благодаря, скъпи, достатъчно. Ти си добро момче — погледна Ема — Бих желала още една чаша вода.

— Да, госпожо, донесох цяла кана. — Ема изтича да напълни чашата отново.

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе Джералд, придружен от коняря.

— По пътя от обора разказах за бедното куче и за твоята загриженост за него — поясни Джералд със сарказъм в гласа си.

Адела се изправи и ги изгледа.

— Виждам — погледна коняря — предполагам, че знаеш да боравиш с тези капани и да освободиш незабавно кучето.

— Не зная, госпожо — промърмори човекът. — На господаря няма да му хареса. Вижте, аз винаги съм му казвал, че тези капани са опасни. Знаех, че рано или късно ще стане беля, знаех го.

— Точно така. Но тъй като в момента си единственият човек, който може да се справи с тях, моля те, направи както ти казах — нареди Адела. — Поемам цялата отговорност пред господаря ти. Не знам дали кучето е мъртво, много е вероятно да е още живо и да страда. Върви веднага и се заеми. Ако е мъртво, погреби го. Ако е живо, освободи го и го излекувай. Ако за бедното животно няма надежда да оживее, сложи край на страданията му. Изгледа човека, който бе спрял нерешително на прага. — Какво чакаш повече, изпълнявай! Господарят Джералд ще те придружи, така ще може да ми докладва, когато се завърне — нареди Адела, а нервите й бяха опънати до скъсване.

Мърморейки, Джералд излезе заедно с коняря. Адела остана замислено да гледа играта на пламъците в камината. Колко бе безчувствена за страданията на себеподобните си и колко мисълта за едно бедно ранено животно можеше да я разтърси.

Ема й донесе вода.

— Ще направят както наредихте, госпожо — я увери — не мислете повече за това, госпожо Феърли.

— Искаш ли да те придружа до горе, мамо? — предложи Едуин. Мисля, че ще бъде добре да си починеш малко, преди да се приготвиш за вечеря.

— Да, Едуин, идеята е добра, — отговори Адела с благодарност. Чувстваше се изтощена. Вечерта, която предстоеше щеше да бъде голямо напрежение за Адела. Трябваше да събере всичките си останали сили. Единственото нещо на света, което желаеше в момента беше да се свие на леглото си, заедно с една бутилка и да се вглъби в своя собствен свят. Изправи се и Едуин веднага я хвана за ръка, да я придружи.

Изкачиха се бавно по широкото стълбище. Докато се изкачваха Ема успя да привлече вниманието на Едуин. Като остави майка си в стаята и й се извини, побърза да последва Ема в салона.

— Какво има, Ема? — попита я загрижено.

— Не оставяйте майка си сама, господарю Едуин — му каза Ема тихо. — Моля ви, останете да й правите компания, поговорете с нея, докато аз отида да си сменя униформата. Ще се върна скоро да й помогна да се приготви. Много е разстроена и напрегната заради приема довечера. Зная, че няма да заспи, защото спа целия следобед. Помъчете се да я развлечете с нещо. Да я разсеете, за да не мисли за приема. Ще се върна веднага да оправя косите й — завърши Ема.

Едуин се съгласи.

— Имаш право, Ема, понякога мама много се вълнува — неволно протегна ръка и докосна ръката на Ема. — Благодаря, много ти благодаря, Ема. Много съм ти задължен, че с такова внимание се грижиш за майка ми, наистина — възкликна с жар и топлота в погледа.

Ема вдигна глава да погледне Едуин, който бе твърде висок за годините си. Бе изненадана и щастлива пред този искрен израз на благодарност.

— Много е любезно от Ваша страна да кажете всичко това, господарю Едуин. Правя каквото мога — каза сияеща. Усмихна се и сякаш тази усмивка огря стаята, обхваната от вечерния сумрак.

Прекрасна е, помисли Едуин, изненадан от блясъка на тази усмивка и от тези невероятни очи, пълни с интелигентност, благородство и невинност. Странно е, че досега не съм забелязал колко е красива, помисли удивен и неспособен да откъсне очи от нейните. Младото неизкушено сърце на Едуин трепна неудържимо от едно чувство, неизпитано и непознато за него до момента. Двете деца продължаваха да се гледат като хипнотизирани, докато въздухът наоколо вибрираше. Накрая Ема бе толкова смутена от настойчивостта и дълбочината на погледа на Едуин, че блясъка в очите й се помрачи. Точно в този момент Едуин разбра смутен, че се е случило нещо изключително важно, макар и да не му бе ясно точно какво. В своята неопитност Едуин не можеше да разбере, че в момента гледаше единствената жена, която щеше истински да обича в живота си. Жената, която щеше трагично да засегне и чието име щеше да промълви развълнувано на смъртния си одър.

Като по чудо безпорядъкът в кухнята се бе успокоил. Госпожа Търнар, макар все още зачервена и разгорещена изглеждаше по-малко раздразнителна. Когато Ема влезе с таблата от чая, добрата жена се бе изправила гордо зад пещите с усмивка на тържество върху моравото разгорещено лице. Черпака бе закачила на колана на престилката си, ръцете си държеше на хълбоците.

Ема постави таблата до мивката и каза:

— Ако нямате нужда от мен, госпожо Търнар, по-добре ще е да се кача и да се приготвя за вечерта.

— Разбира се, съкровище, ще бъде добре, тичай — отвърна готвачката като хвърли поглед на стенния часовник над камината. — Тук всичко е под контрол. От тук нататък нещата ще вървят с надути платна.

Ема се покатери бързо по стълбата, която водеше към покрива. Замръзна, прозорецът бе отворен, пердетата се люлееха от студения вятър, който нахлуваше в стаята. Ема изтича, затвори прозореца, съблече се бързо и разтри енергично със сапун и студена вода лицето си. Старателно разреса дългите си коси и сръчно ги зави в кок на тила си. След това облече официалната униформа, която тези дни сама бе ушила. Беше скромна рокля от черно платно с права пола и дълги ръкави. Беше много по-официална и строга от униформата, която носеше денем. Строгостта на дрехата бе освежена само от якичка и маншети от бяла коприна, както и от малка престилка от бяла батиста, завързана около тънката й талия.

Ема с удоволствие и радостна усмивка се полюбува на отражението си в огледалото и нагласи бонето с няколко фиби. Отбеляза със задоволство, че е грациозна. Блеки не пропускаше да й каже, че е привлекателна, а беше очевидно, че и господарят Едуин преди малко бе помислил същото. Помисли си за Едуин. Не бе като останалите Феърли. Потръпна при спомена за Джералд и ужасната история с кучето. Беше жестоко и пълно с лошотия момче, докато Едуин бе добър и любезен. Наистина не приличаше на един Феърли, помисли си дали не беше откраднат от цигани, когато е бил още в пелени и после продаден на господарите за много пари. Засмя се на глас пред фантазиите си, знаеше, че това са глупости. Такива неща ставаха само в приказките, които братчето й Франк измисляше и записваше върху листовете хартия, които тя носеше от Феърли Хол.

Забързана както винаги, Ема обърна гръб на огледалото и изтича долу. Трябваше да помогне на госпожа Феърли да се приготви за вечерята. Салонът бе празен и когато Ема влезе в спалнята се изненада като завари Едуин сам.

— Къде е майка Ви, господарю Едуин?

Той повдигна очи от книгата, която четеше и потисна възгласа си при вида на Ема. Момичето бе още по-красиво от преди, ако бе възможно. И Едуин бе грабнат. Черната дреха я правеше да изглежда много по-висока и стройна, придавайки й недвусмислена елегантност.

— Простете, господарю Едуин, но къде е госпожа Феърли? — повтори Ема със следи от нетърпение в гласа.

Едуин се откъсна бързо от своето съзерцание.

— Къпе се, Ема — отговори набързо.

Ема свъси чело:

— Защо не почака, нали аз трябва да й приготвя банята — отбеляза прехапвайки устни и погледна часовника. — Не е късно! Едва шест е!

— Моля те, Ема, не се безпокой. Мама не е сърдита, просто искаше да започне да се облича навреме. Самият аз приготвих банята — обясни младежът.

— Благодаря — отвърна Ема и попита: — Как се чувства майка ви? Не е ли изгубила търпение?

— Нищо подобно, Ема, четох й, както ме посъветва ти и побъбрихме. Дори я разсмях. В отлично настроение е, Ема, сериозно!

„Благодаря на Бога“, помисли Ема с облекчение. Усмихна му се мило и започна да подрежда стаята, бърборейки каквото й дойде на ум с Едуин. Той не я изпускаше от погледа си.

Скоро Адела се върна в стаята, загърната в огромна пухкава хавлия.

— А, ето те и тебе, Ема — хвърли поглед към Едуин. — Сега ще ни извиниш, скъпо момче, но трябва да се обличам.

— Да, мамо, — побърза да каже Едуин, изпълнен с уважение както винаги. Отиде до майка си и я целуна сърдечно. — Добра вечер, скъпа майко — добави с добродушната си усмивка.

— Благодаря, Едуин, убедена съм, че ще бъде чудесна — каза Адела уверено.

След като тя облече бельото си Ема започна да стяга връзките на корсета й.

— По-стегнато, Ема — каза Адела, задържайки дъха си, хванала таблата на леглото за опора.

— Но, госпожо Феърли, ако ви стегна повече от това, няма да можете да докоснете храната — забеляза Ема, — даже ако помисли човек няма да можете и да дишате!

— Разбира се, че ще мога! Не бъди глупава, Ема — прекъсна я Адела сприхаво. — Аз харесвам тънките талии.

— Тънки или не, но не искам да изгубите съзнание по време на вечерята, не е ли така, госпожо Феърли?

Адела пребледня само при мисълта за това. Щеше да бъде истинска катастрофа, ако припаднеше по средата на вечерта. Адам нямаше да повярва, че причината е в стегнатия корсет. Кой знае какво щеше да помисли.

— Може би си права — добави в отговор, — щом е така не стягай повече връзките, но не ги и разхлабвай, Ема, така са добре. И ги завържи добре с двоен възел, да не се развържат.

— Да, госпожо — послуша Ема като бързо завърши задачата си. — Сега ще е добре да помислим за прическата, госпожо Феърли. Знаете, че за това е необходимо много време.

Адела седна замислена пред тоалетката с големи огледала, докато Ема бе заета да разресва дългите платиненоруси коси.

Продължи да работи съсредоточена и безмълвна. От време на време отстъпваше крачка назад, за да се полюбува на работата си — явно бе доволна. Бе почти свършила, когато разбра, че почти е останала без фиби. Адела я погледна намръщено.

— Какво става, някакъв проблем ли, Ема? Искам прическата ми да бъде изключителна тази вечер!

— О, и ще бъде, госпожо — увери я Ема. — Тя всъщност е вече прекрасна, но ми трябват още фиби, за да прикрепя последните кичури. Ще прескоча до госпожа Вайнрайт, да я помоля да ми заеме няколко. Извинете, госпожо — Ема постави сребърния гребен на тоалетката и изскочи от стаята.

Коридорът бе тъмен и мрачен, осветен само от няколко газови лампи по стените. Ема не само бързаше, но и изпитваше страх да се движи по дългия полутъмен коридор. Когато накрая почука на вратата на Оливия Вайнрайт бе останала без дъх.

— Моля? — отвърна Оливия с мелодичния си глас. Ема отвори вратата и спря възпитано на прага, оглеждайки наоколо с одобрение. Това бе единствената стая във Феърли Хол, която й харесваше, като се изключи кухнята, разбира се.

Оливия Вайнрайт седеше пред тоалетката от резбован дъб, обърнала глава към вратата.

— Да, Ема, нуждаеш ли се от нещо? — попита с обичайната си любезност, обръщайки се изцяло, за да я види.

Ема се усмихваше и бе пристъпила напред, но се спря изненадана. Лицето на Оливия бе много бледо без френската пудра, която обикновено употребяваше. Необичайната бледност съответстваше на лицето й, което издаваше изтощение и на безкръвните й устни. Големите й морскосини очи изглеждаха още по-тъмни от белотата на деликатното й лице, подчертани и от синия цвят на копринената й дреха. Кестенявите й коси, обикновено вчесани грижливо по модата, сега падаха свободно върху раменете й и блестяха от светлината на лампата.

Ема отлично знаеше, че наблюдава Оливия Вайнрайт с отворена уста, но не можеше да откъсне очи от нея. Тази бледност, тези гъсти разпръснати коси, тези сини очи оживиха заедно един образ, който я изпълваше със сладка носталгия, един светъл и незабравим за Ема образ, който тя добре познаваше.

На Оливия не бе убягнала неестествената реакция на Ема. Удивена тя изгледа момичето отначало с любопитство, което започна да преминава в нервност.

— За Бога, Ема, какво става? Сякаш си видяла призрак, момичето ми. Зле ли ти е? — възкликна с необичайно сопнат глас.

Ема поклати глава и най-после успя да каже:

— Не, не, госпожо Вайнрайт, всичко е наред, моля Ви не се безпокойте, извинете ме, ако съм ви се сторила малко странна. — Ема поспря като не знаеше как да обясни своето поведение. Тя схващаше, че бе се държала нелюбезно и странно. Покашля се объркана: — Прилоша ми за миг — излъга, преди да продължи с по-спокоен глас. — Знаете ли, тичах през целия коридор. Трябва да е от това.

Оливия се отпусна, но челото й остана смръщено.

— Ти винаги тичаш, Ема, един ден ще ти се случи нещо лошо, но да не мислим сега за това. Сигурна ли си, че си добре? Бяла си като платно. Може би трябва да си починеш малко, преди да дойдат гостите — заключи с искрена загриженост.

— Хиляди благодарности, госпожо, но вече съм добре. Просто бях се задъхала, а и сега нямам време за почивка. Трябва да помогна на госпожа Феърли да се приготви. Всъщност аз за това и дойдох, можете ли да ми дадете няколко фиби?

— Разбира се, вземи тези — каза Оливия и й подаде цяла шепа.

Ема протегна ръка и се усмихна леко.

— Благодаря, госпожо Вайнрайт.

Проницателният поглед на Оливия продължаваше да изучава Ема. Не знаеше дали да вярва на думите на момичето, но за момента нямаше задоволително обяснение за странното му държание.

— Струваш ми се много напрегната, Ема, мила — отбеляза замислено. — Понякога имам чувството, че ти си прекалено старателна. Не е нужно непрекъснато да тичаш. Доволна съм от работата ти. Приемай нещата по-спокойно, момиче — приключи Оливия със съчувствие.

Ема продължи да я гледа смутено и почувства как буца задави гърлото й. Успя само да каже:

— Да, госпожо. — Напусна стаята с цялото достойнство, на което бе способна.

Веднъж излязла в коридора, Ема въздъхна облекчено и се облегна на стената. Краката й бяха подкосени, сърцето й биеше лудо. Изгледа отново вратата, поклащайки невярващо глава. Оливия Вайнрайт приличаше на майка й. Колкото и невероятно да бе, Ема го видя със собствените си очи.

Запита се как досега не бе забелязала прилика и веднага разбра. Откакто Оливия бе пристигнала във Феърли Хол, Ема не я бе видяла нито един път в интимната обстановка на стаята й, без грим, с небрежно разпилени коси. Седнала под светлината на лампата над тоалетката, жената изглеждаше съвършено различна от онази, която Ема бе свикнала да вижда да обикаля къщата с толкова елегантност и авторитет.

Ема не грешеше — свалила всичките обвивки на елегантното общество, Оливия Вайнрайт наистина приличаше на Елизабет Харт. Можеха да бъдат близначки, ако красотата на Елизабет не бе бледо ехо от тази на Оливия. Съсипана от непрекъснатата борба за съществувание, опустошена от болестта, недохранена и непрекъснато изтерзана, ослепителната красота на Елизабет угасваше постепенно. Тази вечер Ема забеляза в Оливия образа на майка си такъв, какъвто бе едно време. Това я изплаши и развълнува. Ема обаче не бе единствена във Феърли Хол, забелязала приликата между двете жени, произлизащи от два различни свята. Тази прилика не бе убягнала и на друг обитател на къщата, който бе останал потресен от това откритие.

Но това не бе известно на Ема, докато трепереща все още не можеше да откъсне поглед от вратата на Оливия Вайнрайт. Накрая успя да се откъсне от видението и бавно отиде по коридора до стаята на Адела. В този момент Ема не помисли, че именно тази прилика я бе накарала да обожава тази жена. Няколко години по-късно тази мисъл щеше да я порази с невероятна сила.

Оползотворявайки отсъствието на Ема, Адела се бе гримирала. Бе си сложила малко руж на страните, малко сенки, за да разпръсне бледността на бялата си кожа и начервила леко устните си. Когато Ема влизаше тя си пудреше носа.

— Ето ме, госпожо Феърли — каза Ема с тих глас и се приближи до Адела да завърши прическата й.

— Какво ще облече тази вечер госпожа Вайнрайт, Ема? — запита любопитно Адела.

— Не видях роклята, госпожо Феърли — отвърна Ема с непроницаемо лице.

Разочарована Адела се намръщи. Умираше от желание да знае кой от своите прекрасни тоалети щеше да облече сестра й тази вечер. Адела винаги бе завиждала на голямата си сестра и това чувство растеше с годините. Засмя се доволна. Тази вечер красотата й щеше да засенчи красотата на всяка друга. Ще бъде бледа в сравнение с мен, помисли ликуваща.

— Ето, госпожо, вече свърших! — възкликна Ема, отстъпи назад и се полюбува на прическата. Подаде сребърното огледало на Адела. — Вижте дали ви харесва и отзад, госпожо Феърли.

Адела се завъртя на стола, за да огледа внимателно прическата Помпадур.

— Господи, Ема, наистина е божествена — каза доволна. Засмя се весело. — Истинско произведение на изкуството! Шедьовър! И ми стои добре. Наистина имаш златни ръце, Ема.

Адела обу вечерните си обувки и облече роклята, която й подаде Ема.

— Сега накрая остават бижутата — каза Ема, като закопчаваше последните копчета.

— След миг, Ема — отговори Адела, отстъпвайки крачка, за да се разгледа по-добре. Остана приятно изненадана. Роклята от черно кадифе подчертаваше високата й и стройна фигура и правеше още по-тънка талията й, като на оса. Дълбокото деколте и богатият набор на гърба подчертаваха мраморната белота на раменете и врата й. Реши, че това е най-красивата й рокля. Ема бе имала право за розите. Бяха ужасни, помисли изненадана от неочаквано добрия вкус на камериерката си.

Седна, извади диамантените си бижута и постави обеците. Сложи и две гривни, няколко пръстена и накрая Ема закопча на врата й огърлицата, съставена от искрящи брилянти. От скъпоценните камъни сякаш бликаше светлина. Излъчваха такъв блясък, че Ема онемя.

— Не ти ли се струва, че е прекрасна — отбеляза Адела. — Господарят ми я подари преди няколко години. Преди ми правеше толкова хубави подаръци — довери й тихо.

— Просто ми пресекна дъха, госпожо Феърли, наистина! — каза Ема възхитена, като се питаше колко ли можеха да струват тези бижута. Без съмнение цяло състояние. Купени с потта на другите — помисли с горчивина, като си спомни за Франки и баща си, които се претрепваха от работа във фабриката.

Адела не видя мрачния израз на лицето на Ема и й хвърли доволен поглед като отвори друга кадифена кутийка. От нея извади голяма диамантена игла и направи опит да я забоде върху набора на лявото си рамо.

Ема стисна устни.

— Хъм… Хъм… Госпожо Феърли, не зная дали тази игла ще ви стои добре, ако мога така да кажа…

— Принадлежеше на майка ми — прекъсна я Адела решително.

— О, щом е така, извинете, госпожо Феърли, разбирам. Ако искате да я сложите от сантиментални подбуди — каза Ема разочаровано. Тази игла бе в повече и нарушаваше общия ефект.

— По сантиментални подбуди — повтори Адела на себе си като се разглеждаше в огледалото. Очите й се свиха студени и искрящи като диамантите, които си бе сложила. Изгледа иглата с отсъстващ поглед, припомни си за майка си и бавно вдигна глава.

С несигурни движения свали иглата и я постави в кутийката. Не желаеше нищо да й напомня за майка й. Оливия мислеше, че е луда, каквато беше и майка й. Така мисли и Адам. И двамата заговорничат срещу нея. Адам и Оливия. О, те наистина заговорничеха. Виждаше ги да си шушукат по ъглите на тази ужасна къща.

Погледна Ема, която затваряше празните кутийки и я хвана за ръката. Изненадано момичето трепна, но съзирайки трескавия израз в очите на жената не направи опит да се освободи.

— Да, госпожо Феърли? Какво има? — попита сякаш нищо не е станало.

— Непременно трябва да избягаш от тази къща, Ема, далече, преди да е станало твърде късно. Прокълната и опасна е — промърмори Адела.

Смутена и уплашена Ема я погледна:

— За… за… защо? Не зная какво означават думите ви, госпожо Феърли.

Адела избухна в креслив смях, от който Ема настръхна.

— Означава опасна, прокълната, прокълната!

— Тихо, тихо, госпожо Феърли — прекъсна я Ема възможно най-спокойно.

Трепереше и бе настръхнала. Колко бе странно всичко това, което казваше тази жена, но нямаше време да мисли повече сега. Имаше по-важни неща, с които да се заеме — със самата госпожа Феърли. Ема внимателно освободи ръката си, погледна часовника и се ужаси. Скоро щяха да дойдат гостите и бе ясно, че в това си състояние госпожа Феърли не бе способна да слезе да ги посрещне.

С бледо напрегнато лице Ема се огледа наоколо и се запита какво да направи. Може би трябваше да изтича и да повика госпожа Вайнрайт, или може би господин Едуин, но един таен подтик й попречи да го направи. Сама трябваше да се справи и да извади госпожа Феърли от това състояние. Коленичи на пода, хвана здраво с ръце деликатните ръце на Адела и ги стисна конвулсивно, страхувайки се, че ще ги пречупи, толкова крехки ги почувства.

— Госпожо Феърли! Госпожо Феърли! Чуйте ме! — каза Ема на един дъх. — Трябва да ме чуете. Гостите ще дойдат всеки момент, трябва да направите усилие, за да слезете да ги посрещнете. За ваше добро е! — възкликва с развълнуван глас.

Адела сякаш не чуваше. С отсъстващ поглед гледаше безизразно Ема. Момичето продължаваше да стиска силно ръцете на господарката си.

— За Бога, госпожо Феърли! За Бога, елате на себе си. Веднага, чувате ли ме? Веднага! — гласът на Ема бе заповеден, продиктуван от силната й воля.

Накрая Адела потрепери, безкръвните й устни се разтвориха и промърмориха нещо неразбрано. Ема въздъхна с облекчение, стана и хвана жената за раменете. Леко я разтърси.

— Трябва да слезете долу, госпожо Феърли. Сега! Преди да е станало много късно! Вие сте съпругата на господаря! Господарката на този дом! И господарят ви очаква, госпожо Феърли! — този път я разтърси по-енергично. — Погледнете ме, госпожо Феърли, погледнете ме! — очите на Ема приличаха на две изумрудени остриета. — Трябва да се контролирате! Ако не го направите ще изпаднете в беда, ще стане скандал, госпожо Феърли.

Адела едва чуваше думите на Ема, които се губеха в някакво звънтене на кристал, което изпълваше цялата й глава. Постепенно звънтенето започна да заглъхва и изчезва. Адела примигна и седна. Какво й бе казала Ема? Наистина бе господарката на тази къща. Съпруга на господаря. Точно това бе казала. И бе истина. Адела прокара ръка по лицето си с жест, който издаваше смущение, умора, отчаяние.

— Искате ли да ви донеса чаша вода, госпожо Феърли? — попита Ема, облекчена от очевидното подобрение и нормалния израз, който се възвърна на лицето на Адела.

— Не, благодаря, Ема — промълви Адела, — просто не зная какво ме прихвана. Главата започна да ме боли, точно това стана, Ема, една от моите ужасни мигрени. Така изтощителни са, да знаеш — усмихна се леко, — но благодаря на Бога — вече мина.

Изправи се и с несигурна походка се спря пред голямото огледало, последвана от старателната Ема.

— Сега се погледнете добре, госпожо Феърли! Вижте колко сте красива! — подчерта Ема, придавайки си възторжен израз в старанието си да откъсне Адела от нейните фантазии и да й вдъхне смелост и сигурност. — Господарят ще бъде горд с вас, госпожо, наистина ще се гордее!

О, Господи, Адам, помисли Адела и сърцето й се вледени. Трябваше незабавно да слезе и да се държи с достойнство, грация и очарование. Иначе гневът на Адам щеше да я сполети. Изгледа отражението си в огледалото и сякаш видя някакъв чужд човек. Пред нея стоеше една поразително красива жена. Спомни си. Трябваше да се скрие зад тази очарователна маска, за да излъже всички, включително и Адам. Оглади с ръка полата си, завъртя се, за да се разгледа по-добре и каза убедително:

— Готова съм, Ема!

— Искате ли да сляза с вас, госпожо Феърли?

— Не, благодаря, ще сляза сама — отвърна Адела с глас, в който се чувстваше сигурност.

Тръгна да излиза в момента, когато порцелановият часовник на камината удари.