Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (13)

13.

Салонът на Адела Феърли на първия етаж във Феърли Хол съдържаше някои изискани предмети, но въпреки това не беше нито красив, нито елегантен. Беше без живот и странно, но и без чувства. Без съмнение този ефект не беше следствие липсата на мебели, напротив — стаята бе претъпкана.

Салонът беше обширен, с висок таван, сякаш устремен към безкрайността, по средата блестеше прекрасен полилей, съставен от хиляди кристални капки, които блестяха. Високи прозорци нарушаваха монотонността на стените и камина в готически стил от чист бял дялан мрамор придаваше величественост на обстановката. Освен тавана, богато украсен с гипсови орнаменти, всичко в стаята беше синьо: сини тапети по стените, завесите на прозорците, диваните и крехките позлатени столове, дори огромния старинен килим, който покриваше дъбовия под и той бе в синьо. Весел огън пращеше в камината и скъпи нефритови лампи осветяваха с мека светлина тъмната старинна мебелировка. Нищо не успяваше да наруши ледената атмосфера и чувството на изоставеност, което владееше в салона.

Задръстена, както беше, с предмети, стаята издаваше патетичните усилия на една самотна жена, която емоционално се стремеше да намери утеха в материалните богатства, опитите на една психически болна да се заобиколи повече с предмети, отколкото с хора, сякаш предметите можеха да й създадат илюзия за живот. Самата Адела, създателката на този ужасен паметник, изглеждаше загубена в стаята. Призрачно присъствие без жизнена енергия.

Сутринта жената влезе внимателно в стаята, спирайки подозрително на прага на спалнята. Големите й сиви очи, пълни с тревога и загриженост шареха неспокойно по предметите в стаята, докато дългите й аристократични пръсти притискаха трескаво дрехата от бяла коприна, която носеше. Сякаш за да се предпази от неизвестен неприятел, жената се загърна още по-плътно и след като се огледа отново наоколо, за да е сигурна, че е сама, реши да влезе.

Адела Феърли бе висока и стройна, но с некоординирани движения. На моменти сякаш се движеше забавено. Точно така изглеждаше тази сутрин, докато прекрачи прага на спалнята си и тихо пристъпи в широката зала. Косите й бяха платиненоруси и падаха върху лицето й на меки вълни. Поспря се пред един от прозорците и се загледа с отсъстващ поглед към хълмовете. Панорамата се бе променила през последните седмици. Мрачните нюанси на сиво и черно постепенно се заменяха с първите признаци на зелената пролетна окраска. Тъмната земя след зимата сякаш се бе размекнала и във въздуха трептеше един нов неосезаем дъх на живота. Адела почти не забеляза тези признаци. Залутана, както си беше в своите мъгливи разсъждения. В този момент един слънчев лъч освети деликатното й лице. Въпреки тридесет и седемте години Адела Феърли притежаваше една детинска чистота като на мраморна статуя, която никога не е била стопляна от любов или докосната от мъката и съчувствието на другите.

Изведнъж с отсечени, съвсем несвойствени за нея движения Адела обърна гръб на прозореца, тласната сякаш от някаква определена цел. С трескав поглед се промъкна към скрина от скъпо дърво в отсрещната част на стаята. Изгледа го продължително и извади от джоба си малко ключе. Докато го отключваше, искрящите й очи се скриха и образуваха само два процепа. Протегна ръка и извади отвътре скъпоценна кристална бутилка. Без да й се любува както друг път, тя бързо махна запушалката и с треперещи ръце я поднесе към устните си. Отпи сякаш умираше от жажда, накланяйки глава назад и затворила очи от удоволствие. Докато скъпоценната течност се хлъзгаше в гърлото й и я затопляше, дълбокият ужас, който я разяждаше непрекъснато още от рано сутрин започна да се разсейва. Чувство на благополучие, почти еуфория я обзе, докато алкохолът навлизаше в кръвта й. Адела погледна стаята, която сега не й се струваше толкова враждебна и застрашителна. Забеляза за пръв път меката слънчева светлина, пращящия огън и първите пролетни цветя във вазите.

Усмихна се в себе си и поднесе жадно към устните си бутилката. Една-единствена капка от течността докосна пресъхналия й език. Адела отдалечи бутилката, разклати я нервно и я изгледа с ожесточен невярващ поглед. Беше празна.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — извика с гневен глас. Погледна отново бутилката, ръцете й започнаха да треперят и лицето й се разтърси от тръпки на ужас. — Сигурно съм пила снощи твърде много? — попита се. С уплаха откри, че не си спомня. Обзе я паника. С убийствена яснота си даде сметка за ситуацията. Нямаше повече алкохол в апартамента си. Тази констатация я вцепени, сякаш беше парализирана. Дори и да не се поддадеше на изкушението да пие през целия ден, имаше нужда да знае, че алкохолът е там, наблизо, това й даваше сигурност, но не бе останала и капка. — О, Господи! Какво ще правя? — изтръпна и затвори очи, опитвайки се както винаги да се откъсне от реалността.

Въпреки красотата си и скъпата дреха, в която бе облечена Адела изглеждаше по-нещастна и беззащитна от всякога в тази обширна стая, с навъсено чело, с израз на поражение, докато я обземаха мрачни, ужасяващи мисли.

Час по-късно Адела се откъсна от фантазиите си, напрежението, което я бе обзело се успокои и поведението й стана по-спокойно. Безумният израз, който преди малко бе преобразил лицето й в трескава маска се замени с по-спокоен израз, налудничавия пламък в очите й изчезна.

Погледна през прозореца и видя, че е започнало да вали. Не обичайният монотонен дъжд на Йоркшир, а истински потоп. Короните на дърветата се люлееха под напора на вятъра, лехите в градината изглеждаха опустошени, само хълмовете устояваха безучастно на бурята, тъмни, неумолими като гиганти срещу буреносните облаци на небето. Наблюдавайки ги, Адела потръпна. С южния си темперамент, привикнала на мекия климат на Съсекс те й се виждаха винаги мрачни, но в този момент й се струваха непреодолима стена, която притискаше къщата и градчето, откъсвайки ги от останалия свят. Отново се почувства чужденка в една чужда земя.

Потрепери, ръцете и краката й бяха студени като лед, загърна се плътно с тънката дреха, която изобщо не я топлеше и с огорчение видя, че огънят е почти угаснал. Обръщайки се, без да иска бутна с крак скъпоценната кристална бутилка, която лежеше на пода. Стресната я прибра, питайки се какво прави там, защо е на пода. Заоглежда я грижливо за евентуални пукнатини. След това паметта й се възвърна. Бе почувствала малко преди това нуждата да пийне и бе взела бутилката от скрина. Но кога беше станало това? Преди час, преди два? Не помнеше. Спомни си обаче реакцията си и се засмя тихо, колко глупава беше да изпадне в паника. Нима не беше господарка на тази къща? Беше достатъчно да повика Мъргатройт и да му нареди да донесе друга бутилка уиски, а може би и бренди. Без да казва на никой и преди всичко на Адам.

Тракане в коридора я предупреди, че камериерката пристига със закуската. Адела набързо прибра бутилката в шкафа, затвори го с ключа и прекоси стаята с изключителна пъргавина. Докато търсеше скривалище, за да се подслони си повтаряше, че тя е господарката на Феърли Хол и никой друг. Трябваше да се заеме наново с ролята си, още същия ден. Сестра й Оливия бе така добра да я освободи от задълженията й на господарка на къщата и беше с тях от миналия февруари. Бе настъпил момента самата тя да се завърне към задълженията си.

Вече съм достатъчно добре, за да се заема аз, си каза Адела на висок глас, опитвайки се да си повярва. Адам ще бъде доволен от това, реши тя. При мисълта за съпруга си, гърлото й се сви. Да, но какво можеше да го направи щастлив? Нея я считаше за глупачка, съвсем различна от сестра й, която беше пример на добродетелност. Последните седмици Адела съзнаваше мъчително, че в очите на съпруга й се прокрадва заплашителен израз. Не само Адам я шпионираше с бледите си, подозрителни очи, но и Оливия. Те не го знаеха, но Адела виждаше как те жадно я изучаваха и заговорничеха по ъглите. Плетяха интриги срещу нея, но след като тя знаеше не можеха да й сторят нищо лошо. Трябваше да внимава! Адам, Оливия! Нейните най-големи неприятели!

Още един път Адела стана жертва на ужасните си халюцинации. Трескаво, със свръхчовешка енергия започна да измъква една след друга дрехите си от гардеробите, струпвайки ги на пода, сякаш търсеше определена дреха, една дреха с особени свойства, облякла я веднъж, тя автоматично щеше да стане господарката на тази къща. В това бе сигурна! Знаеше, че такава дреха съществува. Трябваше да съществува… Ако… Ако Оливия не я е откраднала… Точно както бе откраднала ролята й на господарка във Феърли Хол. В умопомрачение продължи да измъква рокля след рокля, докато гардеробите останаха напълно празни. Остана да ги наблюдава безмълвно, после разсеяно погледна планините от атлаз, коприна, кадифе, шифон и вълна, които покриваха пода около краката й. Защо всичките тези неща бяха там, на пода? Какво бе търсила? Не помнеше! Тъпчейки ги, без да внимава пресече стаята и застана пред голямото огледало до прозореца. С отсъстващ поглед започна да си играе с косите си, издигайки ги нагоре и ги спускаше да падат като водопад. Лицето й бе вкаменено и безизразно. В очите й имаше проблясъци на лудост.