Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (8)

8.

Ема и Блеки се спряха на върха на възвишението, показано от Ема. Под тях се разкриваше една долинка, типична за областта Уест Райдинг, заключена като в прегръдки между хълмовете и простряна чак до хоризонта.

В центъра на долината във всичките тонове на сиво и ръждиво се издигаше Феърли Хол. От това място само покривите и комините бяха видими, защото самата къща беше прикрита от една горичка. Противно на хилавите храсти, които нарушаваха тук-там безкрайната пустош на целината, дърветата, които заобикаляха къщата бяха стари и клонести дъбове. Над дърветата се издигаха нишки от пушек, които се губеха в небето. В тази долина, приветлива, съпоставена с околния пейзаж не се виждаше никакъв признак на живот или дейност, която да смущава спокойствието на утринния час.

Възвишението, върху което се намираха Ема и Блеки се спускаше с лек наклон към границите на полето.

Прекъсвайки наблюденията на Блеки, Ема се затича подвиквайки:

— Хайде, давай. Да видим кой ще стигне пръв в двора! — Беше се хвърлила с такъв порив надолу по склона, че за миг Блеки бе обхванат от изненада от енергията и пъргавината на своята приятелка. Силна беше малката. Придържайки с ръка сака, Блеки се затича по следите на Ема. Благодарение на невероятната си физическа сила и дължината на краката си не му струваше много усилия, за да я настигне и можеше лесно да я надмине, ако умишлено не забави стъпка, за да позволи да победи предизвикателството на Ема.

Тържествуваща Ема го дочака на двора. Бързо обърна гръб, вдигна резето и се хвана за вратата, отблъсна се с крак и се понесе заедно с нея, описвайки широк кръг. Поглеждайки Блеки с края на окото Ема викна с удоволствие:

— Правя го винаги, когато пристигам, макар да знам, че не трябва.

Когато със скърцане вратата се спря, Ема я тласна обратно със сила и с очевидното намерение да повтори играта си. Очите й бяха пълни с детско безгрижие.

С готовност Блеки се освободи от сака си.

— Ще те тласна аз, Ема. Така ще тръгнеш по-бързо.

Потвърждавайки, възбудената Ема отново увисна на вратата с ръце, стиснати около решетките, докато Блеки я тласна силно. Овехтялото палтенце се развя зад нея и въздухът се изпълни със звънкия й смях. Блеки я гледаше, радвайки се на удоволствието й. Истинско дете е — помисли в прилив на топлота. Как можах да помисля друго. Що за идиот съм.

Ема скочи от вратата и му даде знак да я последва.

— Хайде тичай, ужасно съм закъсняла и госпожа Търнар ще ми даде да се разбера.

Блеки взе сака и се запъти след момичето. После братски постави ръка върху рамото на Ема и изравни стъпките си с нея.

— Трябва да ти доверя, че съм ужасно любопитен да узная що за хора са тези Феърли. Ти какво ще кажеш, Врабчо?

Настъпи кратко мълчание.

— Ще ги видиш след малко — реши накрая да му каже с особена усмивка Ема. — Почти пристигнахме. — Освободи се от ръката му и продължи тичешком, без да каже дума.

Блеки я проследи с поглед. Особено създание! Трябваше да признае, че го смущава. На моменти беше дете с лице, цялото усмихнато, миг по-късно приличаше на старица с лице, сякаш излято от бронз. Особени са тези хора от Йоркшир, помисли Блеки. С техния твърд говор и недоверие към чужденците, лукавството и невероятната интуиция, която ги отличава от другите и с това обожаване на парите! Блеки беше открил, че тези хора можеха да бъдат гостоприемни и великодушни и че имаха чувство за хумор, точно така, бяха забавни хора! И може би странностите, които беше усетил в Ема, не бяха нищо друго, освен прояви на местния темперамент. Така трябваше да е. Помисли и ускори крачки, за да настигне Ема.

Тя го очакваше в горичката, която определяше границата на полето.

— Ето я къщата, Блеки — му обяви с глас, без всякакво чувство.

Блеки се спря на пътечката и свирна от удивление. Пред очите му беше Феърли Хол, но не отговаряше на описанието, което господарят Феърли му беше дал в Лийдс.

— Дева Марийо, Света Христова майко! — възкликна, не вярвайки на очите си. — Не е възможно, Врабчо, никой не би могъл да построи къща като тази! — затвори очи и после ги отвори широко, за да се увери, че не сънува.

Къщата, която виждаше пред себе си не само че не отговаряше на очакванията му, но беше абсолютно невероятна. Беше най-гротескното здание, което можеше да се види. Докато я наблюдаваше с отворена уста, трябваше да признае, че нищо не убягна от очите му. Въпреки скромния си произход Блеки О’Нийл имаше набито око, още повече, че мечтата му открай време беше да изучи архитектура. Разбира се, това не беше се осъществило, но един свещеник от енорията, отец О’Донован го беше насърчавал да учи още от малък, предоставяйки му книги по тези въпроси. Благодарение на голямото си желание да учи и естествения си талант, с течение на времето Блеки беше станал изключително сръчен и компетентен в проектирането и строителството на къщи.

В този момент младежът оцени къщата с внимателно и критично око. Колкото повече се доближаваха, толкова повече се ужасяваше. Приличаше на чудовище, което се е свило сред добре подредените градини, които от своя страна бяха несъразмерни. Готически покриви се извисяваха в четирите ъгли на централния корпус на зданието. Той беше квадратен, нисък и потиснат от един странен купол. На Блеки не убягна, че централната част беше най-стара, вероятно датираше от края на 18 век, и че беше оставена така, както си е била. Ако бяха я оставили както си беше, щеше да вдъхва достойнство и респект. Но очевидно с течение на времето бяха прибавяли все нови и нови крила, без да държат сметка за естетиката и практиката. Вглеждайки се, Блеки се досети, че бяха се намесили различни стилове, за да се създаде в крайна сметка хаос.

Младежът въздъхна. Обичаше простотата и за миг си спомни с носталгия за старите къщи в стил Крал Георг в своята Ирландия с класическите си пропорции, изчистени линии, които създаваха впечатлението на изключително равновесие.

Бяха почти достигнали къщата, когато Ема го откъсна от неговите фантазии:

— Какво мислиш? — Погледна го любопитно, дърпайки го за ръкава.

— Истинска лудост! Може да е най-хубавата къща в тази местност, истински дворец, но вярвай ми, на селско момче като мен, не ми харесва. Даже за да съм искрен, обижда ми погледа, точно така! Лишена е от вкус, хармония и стил. — Блеки направи гримаса при мисълта, че може да живее в подобен и така гротестен мавзолей.

Киселата усмивка от преди малко изчезна от лицето на Ема, докато в погледа й проблесна удовлетворение. Въпреки че не познаваше света отвъд целината и нямаше възможност да прави сравнение, винаги бе чувствала, че Феърли Хол е една обида за окото. С думите си младежът бе потвърдил нейното мнение и това й достави голямо удоволствие.

Обърна се, погледна Блеки, който се беше издигнал в очите й и запита учудено и с любопитство:

— Каква къща ще имаш, когато станеш милионер?

Мрачният израз изчезна от лицето на Блеки, заместен от внезапно оживление. С блестящи очи възкликна:

— Ще бъде в стил Крал Георг, цялата в бял камък с колонада и навес отпред и широко стълбище. Ще има много големи светли прозорци към зелена поляна и подредени цветни лехи. Стаите ще бъдат широки и пълни със светлина. Иска ми се подовете да бъдат от светъл дъб, излъскани, входът ще бъде огромен, застлан с бял мрамор и голямо широко стълбище, което води към горните етажи. Също ще има и картини, и много други изискани неща! О, Врабчо! Ще бъде една къща, дъхът да ти секне! Кълна се! Аз ще си я построя по мой проект.

— Сам да си построиш по твой проект? — повтори Ема тихо, широко отворила очи от възхита. — И ти знаеш как се проектира къща, Блеки?

— Разбира се, че знам, госпожичке, — отвърна той гордо. — В Лийдс посещавам вечерно училище и изучавам дизайн, а това е нещо много близко до архитектурата. Ще видиш, Ема, че един ден ще я построя тая къща и ти ще ме посетиш, когато станеш една голяма дама.

Ема погледна Блеки с уважение.

— А в това вечерно училище могат ли да ходят всички, за да изучават каквото искат? — пожела да узнае, мислейки за Франк.

Блеки изгледа личицето й, пълно с очакване и й каза с доверителен тон:

— Разбира се, че могат. Във вечерното училище преподават всичко, което искаш да изучиш.

Този отговор изпълни с радост Ема и тя реши да сподели скъпоценната информация по-късно в разговор с братчето си.

Блеки продължи със своите увлекателни фантазии:

— Виж, Врабчо, когато стана богат и елегантен, ще искам да имам най-хубавото. Често си казвам „за какво ти служат парите, Блеки О’Нийл, ако не да ти носят удоволствие?“ Ще печеля, но и ще харча! Не си ли съгласна, Ема?

Ема му хвърли замислен поглед. Когато мислеше за пари ги свързваше досега само с необходимостта да се преживее. Блеки й беше открил нови хоризонти.

— Да, мисля, че да — отговори Ема, без да издава вълнението си. — Само че след като имаш достатъчно, за да си купиш най-необходимото.

Блеки избухна в буен, неудържим смях.

— Ти си една госпожичка, много прозорлива и благоразумна, Ема, веднага се вижда. Но какво означава за тебе достатъчно? Чувал съм от някои богаташи да казват, че никога нямат достатъчно.

„Като господаря Феърли“, помисли Ема с ненавист, но каза:

— И къде ще построиш тази красива къща, Блеки, в Лийдс ли?

Блеки изтри с ръкав пълните си със сълзи от смях очи и поклати глава, опитвайки се да бъде сериозен.

— Не, не мисля. Струва ми се, че ще я направя в Харогейт, където живеят всички изтънчени персони — отсече с важен тон. — Разбира се, казвам ти, точно там ще я построя. — И с още по-уверен глас, продължи: — Забележителен град е. Точно място за един „луда глава“ като мен. Чувала ли си да говорят за този град, Ема?

— Да, майка ми преди години посети леля Фреда, която живее в Рипън. Тя ми разказа всичко и наистина е едно луксозно място.

Блеки се засмя:

— Наистина е! Кажи ми, Ема, какво ще кажеш за къщата, която един ден ще си построя, харесва ли ти?

— О, разбира се, че ми харесва, Блеки! Твоята къща ще бъде красива. Точно каквато я искаш, не като тази тук. Трябва да я видиш тази къща нощем. Плаши ме! Все едно, че преминавам през гробища — му довери тя.

Блеки свъси вежди и погледна Ема, чието лице бе толкова доверчиво и детско, че й се усмихна успокояващо.

— А, това е само една къща! Нищо лошо не може да ти стори.

Ема не отговори, но стисна устни и ускори крачки, докато навлязоха в огромната тъмна сянка на Феърли Хол. Постепенно докато се приближаваха, Блеки си даде сметка за един друг облик на тази къща. Колкото повече я гледаше, толкова повече я намираше враждебна и мрачна, сякаш никога не беше познала смеха и веселието. Имаше странното чувство, че всеки, който прекрачи прага й, щеше да остане пленник завинаги на тези печални черни стени.

Въпреки че си повтаряше, че се държи глупаво, вледеняващото чувство не изчезна, докато не заобиколиха ъгъла на къщата. Прекосиха двора на конюшнята, огрян от слънчевите лъчи и се отправиха към вратата за прислугата. Неволно Блеки прегърна Ема през раменете, надсмивайки се в себе си за абсурдността на този жест. Ема бе минавала по този път от години и едва ли имаше нужда от защита. И от защита срещу какво? — се запита, заблуждавайки сам себе си.

Ема го погледна усмихната, сякаш още един път бе прочела мислите му. Докато изкачваха стъпалата на входа, усмивката й изчезна и светлината в очите й изгасна. Израз на внимание и предпазливост се изписа върху лицето й, докато натискаше желязната дръжка на вратата, която водеше към кухнята.