Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (7)

7.

Хълмовете, които се издигат и простират като каменно море над градчето Феърли и после чак до долината на Айре са винаги мрачни и неприветливи, дори през най-топлия сезон. Когато зимата ги стегне в своята хватка, отнемайки им всеки живот и цвят стават още по-мрачни и неприветливи.

Обширният простор от тъмна и изсъхнала растителност се повтаря на непрекъснати вълни чак до Шипли и до по-близкия индустриален град Лийдс. Тяхното монотонно протежение се прекъсва от време на време от стръмни урви, отбелязани с дълбоки пукнатини, почернели дървета, изкривени храсти и от развалините на някои стар, забравен от времето дом. Постоянни мъгли, гъсти и влажни, обвиват всичко и забулват непрекъснато високите върхове, стърчащи самотно между хълмовете. Малцина са онези, които се осмеляват да предизвикат с присъствието си особено по време на зимните мразове тази негостоприемна природа.

Въпреки това в този суров край Ема вървеше със сигурна стъпка през ледената февруарска утрин на 1904 година. Извитата пътека, която се промъкваше между хълмовете беше най-късия път до Феърли Хол и Ема я изминаваше всеки ден през всеки сезон от годината.

Докато вървеше забързано Ема потръпна и се уви в износеното си черно палтенце, което малко я предпазваше от студа на зимната утрин. Палтото беше подарък от готвачката във Феърли Хол, но беше й омаляло и я притискаше от всички страни, откривайки я за хапещия студ.

Тракайки зъби от студ Ема съжали, че не е вече във Феърли Хол. Ненавиждаше от цялото си сърце студа.

Без да се спира погледна небето. Скоро щеше да съмне.

Преди да достигне каменната стеничка, която отделяше ливадите, Ема се задъха. Сърцето й биеше лудо, а дробовете й горяха. Облегна се на един дънер, за да си поеме дъх. Още малко и воят на сирената на фабриката щеше да наруши тишината. Скоро жени и мъже от Феърли щяха да се отправят на работа.

Ема помисли за брат си Франк, който щеше да тръгне с този поток работници. Франк, толкова малък, толкова крехък, който толкова трудно щеше да се приспособи към часовете на дългия тежък и монотонен труд. Трябваше от сутрин до вечер да пренася, поставя и маха масури, да влачи гигантски кошове и бали, да почиства подове и машини. Мисълта за Франк не я напускаше никога. Беше ужасно, че се налага да работи във фабриката. В края на краищата беше само едно дете. Всеки път, когато Франк се оплакваше на баща си, че от острата миризма на необработена вълна му се повдига, Джак обръщаше глава на другата страна, без да каже дума, но с чувство на вина в очите. Ема си даваше сметка, че в семейството бяха нужни и мизерните стотинки, спечелени от Франк, но се надяваше от цялото си сърце, че баща им щеше да намери по-лека работа за Франк. Всеки път като си спомняше за ужасното положение, в което се намираше семейството не можеше да разбере защо баща й се примирява. При мисълта за майка си, легнала болна и неподвижна в леглото, Ема почувства, че сърцето й се свива. Сутринта бе изпитала страх, че я оставя, макар добре да знаеше, че няма друг избор. Ако не отидеше на работа, нямаше да има заплата.

Хвърли последен поглед на градчето, където там някъде се намираше и тяхната къща и болната й майка. Там оставаше и последния признак на живот, преди да навлезе в пустошта на целината. Обърна се и прескочи стеничката. Не беше трудно да намери пътеката. От две години работеше във Феърли Хол и можеше да намери пътя със затворени очи. Потръпна от страх пред самотата на тези места, но събра кураж и си наложи да продължи.

Докато вървеше мислите й се върнаха към баща й. Ема обичаше баща си и го разбираше, но поведението му през последните месеци я смущаваше. Откакто се върна от войната срещу бурите, той не беше същият. Ема чувстваше, че животът полека-лека го изоставаше и го правеше жертва на мрачни фантазии или внезапни изблици на гняв, когато някой, освен нея или майка й го караше да загуби контрол над себе си.

Тези непредвидими промени в настроението и поведението му смущаваха Ема. Понякога той й се струваше като дете, което се е загубило. Понякога й идваше да го хване и да го разтърси, за да го върне към живота. Лицето на Джак оставаше неподвижно и непроницаемо, само очите му бяха изпълнени с няма мъка и болка. Все пак причина за коренната промяна в характера на Джак не беше само войната с нейните жестокости. Причина бе и болестта на Елизабет и терзанията, които изпитваше от безсилието си пред безнадеждното състояние на здравето й.

С детския си ум Ема не можеше да го разбере. Отдадена на единствената цел да се променят мъчителните условия на тяхното съществувание, Ема не мислеше за нищо друго, освен за това как да преживеят. Сляпа за всичко друго, тя знаеше само това, че баща й няма отговори за нея, нито решения на техните проблеми.

„Не се случва нищо, за да могат да се изменят нещата, само защото татко не прави нищо да ги промени!“ — възкликна Ема на висок глас, напредвайки забързано по пътечката. Въздъхна обезкуражена, знаейки, че баща й не можеше да се противопостави на съдбата. Ема все още не бе достигнала до разбирането, че когато едно човешко същество загуби надежда, за него на света не остава нищо, понякога дори и желанието за живот. Отскоро на Джак Харт не му беше останала дори трошица надежда.

В последно време Ема се въздържаше да говори с баща си за пари, но тази мисъл не я напускаше никога. Като в момента например. Трябваше непременно да имат повече пари, ако искаха да преживеят, ако желаеха майка им да оздравее. Ема добре знаеше, че без пари са нищо, само потиснати жертви на богатите, животни, предназначени за живот, изпълнен с осакатяваща умора и мизерно съществувание, което го прави безсмислен да бъде изживян.

Откакто започна да работи във Феърли Хол, Ема разбра много неща. Надарена със съобразителност и наблюдателност, тя бе изключително чувствителна и хитра за годините си. Лесно беше забелязала скандалната разлика между начина на живот във Феърли Хол и в градчето. Господарите от Феърли живееха в охолство и спокойствие, разглезени и напълно изолирани от мизерията, в която съществуваха работниците им, чието жестоко и безсрамно ограбване служеше да поддържа техния позлатен и подсладен свят, изпълнен с удоволствия и привилегии.

Така Ема започна да разбира, че парите не само можеха да купуват необходимото, но можеха много повече. Разбра, че онези, които имат средства имат и власт, важен инструмент, който те прави неуязвим. Едновременно бе разбрала с горчивина, че за бедните не съществува нито свобода, нито правосъдие. Благодарение на съобразителността си и на малко цинизъм беше започнала да разбира, че парите са в състояние лесно да купят и двете със същата лекота, с която можеха да купят необходимите лекарства и силна храна на майка й. Да, помисли Ема, в парите е отговорът на всичко.

Трябваше да има някакъв начин да се спечелят повече пари, си мислеше Ема, продължавайки да върви. На света имаше богати и бедни и ако някой можеше да стане богат, очевидно и други го можеха, разсъждаваше тя. Баща й винаги казваше, че богатството зависи от това къде си роден и от щастието. Но Ема не приемаше тези отговори. Ако някой разработеше разумен проект и направеше всичко възможно като работи упорито, по-упорито от всеки друг, нямаше начин да не стане богат. Много богат! Може би милионер! От известно време Ема имаше подобно намерение, без колебание, без отчаяние, защото това, което й липсваше като опит бе щедро компенсирано от интуиция, фантазия и амбиции. Инстинктивно тя разбираше много неща, между тях и факта, че богатството невинаги е въпрос на произход и наследство. Непременно щеше да намери начин да спечели пари, защото само това щеше да ги спаси.

Краката на Ема автоматично следваха труднопроходимата пътечка. Въпреки гъстата мъгла, която пречеше да се вижда, наклонът й показа, че почти бе стигнала на върха на първия склон. Ема потрепери от студ, причинен от вятъра, който свиреше стремително и вдигна яката на палтото си. Опита се да не мисли за студа и страха от безлюдните места, по които минаваше. За да прогони тези мисли, тя си представи димящия бульон, който готвачката сигурно бе запазила за нея в голямата приятно затоплена кухня.

Група оголени дървета протягаха изкривени клони към нея и засилваха призрачността на пейзажа. Сърцето на Ема започна лудо да бие, не толкова от умора, колкото от страх. Отвъд тази група от самотни дървета пътечката се виеше надолу към Рамзден Гил между хълмовете. От целия път до Феърли Хол, Ема най-много мразеше това място: мистериозно, свръхестествено, пълно със скали с гротескни форми, дънери и повалени дървета. Мъглата, която се пръскаше по върховете се трупаше долу в прохода, обгръщайки го с пелена, през която едва-едва се процеждаше слабата дневна светлина.

Ема не обичаше това място. Изпитваше ужас от жилавите коренища, които й наподобяваха фантастични животни и духове, неосезаеми и въпреки това застрашителни, сякаш прикрити зад назъбените скали. Изпитваше ужас и от загубените души, които според суеверните жители на градчето се подвизаваха по тези места. За да се откъсне от мислите за зли духове и дяволчета Ема започна да си тананика наум. Никога не пееше на глас. Страхуваше се да не събуди мъртвите, а и в тъжното й съществувание имаше малко време да научи песни.

Беше на средата на пътя в прохода, когато думите й замръзнаха в устата. Препъвайки се тя се спря и наостри уши. Точно горе над линията на вятъра, долови нисък застрашителен звук, серия от заглушени шумове, сякаш някой изключително силен и як слизаше от другата страна на пътечката. Ема се долепи до една скала, сякаш искаше да се смали. Задържа дъха си, парализирана от ужас. Миг след това пред нея изникна не фантастично чудовище, а гигант от жива плът, човек, който я гледаше някъде отвисоко през мъглата.

Дъхът на Ема секна, юмруците й се свиха в джобовете, питайки се трескаво дали да хукне обратно към градчето. Краката й бяха толкова омекнали, че не можеше да се помръдне. В този миг чудовището започна да говори, ужасявайки я още повече.

— Гръм и мълнии, ако това не е моята добра звезда, която идва да ми помогне! Точно така, да намериш сирене за петаче, като това, посред такова безлюдно, забравено от Бога място и в този час. Никак не е весело да загубиш пътя в ледена сутрин като тази.

Ема бе онемяла. Загледа се в човека, който стърчеше над нея, но не успя да различи чертите му при бледата светлина. Вдървена, тя се притисна още по-силно към убежището си.

Човекът подхвана отново да говори с глас, сякаш призрачен, който се процеждаше през мъглата.

— А, изплаши се моето петаче. Няма от какво да се страхуваш. Не съм изскочил от нищото. Аз съм само беден и глупав човек от плът и кръв, един толкова глупав човек, който успя да се загуби в проклетата мъгла, пътьом за Феърли Хол. Ако ми покажеш верния път, ще си тръгна веднага.

Сърцето на Ема започна да бие по-равномерно, но страхът не я напускаше: един чужденец между хълмовете, без съмнение беше чужденец, и той можеше да бъде толкова опасен, колкото и най-опасните чудовища. Още един път се прилепи към скалата, молейки небето чужденецът да се махне. Конвулсивно стискаше устни, защото си мислеше, че ако не отговори на въпросите на човека, той щеше да изчезне изведнъж, както се беше и появил.

— Гръм и мълнии, котенцето трябва да си е прехапало езика, казвам аз. Сигурно е така — продължи човекът, говорейки в трето лице. Ема прехапа устни и се огледа наоколо развълнувана. Нямаше жива душа, въпреки че беше трудно да се забележи в мъглата. — Нямам намерение да ти причиня никакво зло, госпожичке — подхвана мистериозният глас, — посочи ми само пътя за Феърли Хол и ще си отида. Непременно ще си отида.

Ема не беше успяла да огледа лицето на човека, което се губеше в здрача, който ги обгръщаше. Погледна надолу и едва забеляза два огромни крака, обути в подковани обувки. Човекът не беше помръднал, откакто се бе спрял да говори, сякаш чувстваше, че и най-малкото движение от негова страна щеше да подгони момичето като ужасена катеричка.

Непознатият се покашля и повтори още по-любезно:

— Няма да ти причиня никакво зло, петаче, няма от какво да се страхуваш от мен.

Нещо в този глас накара Ема да се отпусне и да се успокои. Непознатият имаше особен глас, но красив, модулиран и музикален, различен от всички гласове, които бе чувала до този ден. Само тогава, възприемайки с всичките си изострени сетива Ема си даде сметка с изненадваща яснота, че този глас бе пълен с благородство и топлота. Но все пак беше чужденец. После с изненада, примесена с ужас, Ема се чу да пита:

— Ами защо искате да отидете във Феърли Хол? — Едва беше продумала и толкова се ядоса на себе си, че й се прииска да си прехапе езика.

— Отивам, за да поправя камини и комини. Сам той лично дойде да ме извика миналата седмица. Господарят Феърли, искам да кажа. Лично той ме потърси в Лийдс и бе толкова любезен и щедър да ми предложи работа.

Ема изпитателно и недоверчиво погледна чужденеца, повдигайки личицето си, окъпано от влагата, за да го види през мъглата. Беше по-висок от всеки друг, когото беше виждала до сега, носеше груби работни дрехи и голям сак през рамото.

— Значи сте общ работник? — запита тя предпазливо, припомняйки си, че готвачката преди няколко дни й бе казала, че е повикан работник да поправи някои неща.

Човекът се засмя от сърце, един дълбок смях, който разтърси мощната му фигура:

— Разбира се, че съм. Името ми е Шейн О’Нийл, но всички ме наричат Блеки.

Ема притвори очи пред новата възможност да го види в лицето, такъв, какъвто е.

— Все пак не сте мавър от Африка, нали? — попита с разтреперан глас и веднага се укори за глупостта си. О’Нийл беше ирландско име и това обясняваше напевния му говор. Ема за пръв път чуваше ирландски диалект, но бе сигурна, че не греши.

Въпросът развесели гиганта, който, смеейки се, отговори:

— Не съм никакъв мавър, петаче, аз съм един тъмен ирландец и нищо повече. А какво ще да е твоето име, госпожичке?

Още един път Ема се замисли. Бе се убедила, че колкото по-малко хора знаят за теб е по-добре. С удивление усети, че казва:

— Ема. Името ми е Ема Харт.

— Приятно ми е да се запознаем, Ема Харт. Добре, сега, когато може да се каже, че сме приятели, ще бъдеш ли така любезна да ми посочиш пътя към Феърли Хол?

— В обратна посока е — информира го Ема, замръзнала от продължителното стоене на място във влажната студена утрин. После, преди да си го забрани, продължи: — И аз отивам във Феърли Хол, ако желаете, можем да вървим заедно.

— Тю, да се не види, благодаря, Ема. Да вървим заедно. Кучешки студ е в този проход.

Ема се измъкна от прикритието си между скалите и му направи път, за да мине по пътечката, която щеше да ги изведе от Рамзден Гил. Пътечката беше тясна и извита, така че двамата трябваше да вървят един след друг. Ема вървеше почти тичешком, като се препъваше и подхлъзваше от време на време. По целия път двамата мълчаха, поради наклона. Трябваше да внимават за хилядите препятствия и клопки по пътечката.

Когато накрая излязоха от прохода в равнината, видяха, че мъглата се бе разпръснала от вятъра. Утринният въздух започваше да се обагря от разсеяната светлина на синьото небе, което полека-лека се проясняваше от светлината, която сякаш извираше от линията на хоризонта. Тя заля постепенно и запали в червени отблясъци височините, които заприличаха на безбрежни, вкаменени вълни от полирана мед.

Ема се спря задъхана и докато си поемаше дъх, се обърна да погледа върховете на Рамзден Крагс в далечината, както правеше винаги до сега.

— Погледнете конете! — възкликна, показвайки гигантската скала, която се изправяше самотна на запаленото небе.

Блеки О’Нийл проследи погледа на Ема и задържа дъха си от удивление. Момичето имаше право. Скалите наистина приличаха на коне, които галопират на хоризонта, почти като живи в позлатената светлина на зората.

— Виж ти, какъв невероятен изглед! Как се казва това място? — пожела да узнае Блеки.

— Рамзден Крагс, но местните жители понякога го наричат летящите коне. Майка ми обаче го нарича Покрива на света — му довери Ема.

— И наистина може да се каже, че е така — промърмори Блеки, остави сака си на земята, вдишвайки дълбоко свежия планински въздух.

Ема все още не беше успяла да разглежда добре Блеки О’Нийл. Младежът бе вървял през целия път след нея и още бе зад гърба й. Въпреки добрите маниери, на които я бе научила майка й, любопитството на Ема надделя. Обърна се скришом и поразена, девойката установи, че човекът, който преди малко я бе уплашил е младеж на не повече от осемнадесет години. Той беше най-необикновения индивид, който някога й се беше случвало да срещне. Блеки отвърна на погледа й със сияйна усмивка и Ема разбра защо бързо беше изчезнал страха й там на прохода. Въпреки огромния ръст и грубите работни дрехи, в младежа имаше нещо невероятно благородно и деликатно. Било в израза на лицето, било в постъпките. Лицето му беше открито, сърдечно и чисто. Усмивката му широка, лъчезарна, очите черни като антрацит, бяха любезни и пълни със съчувствие.

— Оттук още не се вижда Феърли Хол — обясни Ема, изпреварвайки въпроса на спътника, — но почти пристигнахме. Току зад онова възвишение. Хайде идвай, ще ти покажа пътя, Блеки! — възкликна, завладяна от новия си приятел.

Мятайки на рамо сака, сякаш беше перушинка, Блеки тръгна след момичето. От време на време Ема се обръщаше, за да го погледне скришом. Никога не беше срещала друг като него и буквално беше очарована. От своя страна Блеки усещаше любопитството на момичето и това го развеселяваше. Надарен с интелигентност и съобразителност, Блеки бе оценил Ема от пръв поглед. Вероятно беше около четиринадесет-петнадесетгодишно момиче от градчето, което отиваше по работа във Феърли Хол. Нищо чудно, че се беше уплашила до смърт в мъглата.

Шейн Патрик Дезмънд О’Нийл, добре познат на света като Блеки, беше висок приблизително метър и деветдесет, но изглеждаше още по-висок, благодарение на широките си рамене. Бе мускулест, добре сложен и нямаше дори грам излишна тлъстина по себе си. Излъчваше мъжественост, здраве и енергия. Имаше дълги крака и стройни бедра под широкия гръден кош. Не беше трудно да се разбере защо го наричаха Блеки. Гъстата му къдрава коса беше черна като смола и много лъскава. Очите му — тъмнокафяви, почти черни, приличаха на два горящи въглена, оградени от добре очертаните вежди, тези очи бяха големи, благи и мъдри, но можеха да хвърлят опасни искри, когато Блеки беше ядосан. Те можеха да бъдат и тъжни, когато чувствителната му келтска душа биваше смутена от печални размисли. Но преди всичко тези очи бликаха от веселие и неподправена жизненост. Носът му беше прав, по-скоро източен и леко разширен в ноздрите, устните му подчертаваха отново келтския му произход. Брадичката му имаше една трапчинка, която се подчертаваше, когато се усмихваше, а това се случваше много често.

В действителност Блеки О’Нийл беше младеж с изключителна красота, неговия чар му беше втора природа, заедно с необуздания дух, който го предразполагаше да приема живота такъв, какъвто е от най-добрите му страни. Блеки имаше увереност в силите си. В него, както забеляза Ема, липсваше онази умора, страхът пред неизвестното, отчаянието, които тегнеха над хората от градчето и ги състаряваха преждевременно.

За първи път в краткото си съществувание Ема беше срещнала някой, чийто дух изглеждаше необуздан, весел, лишен от омраза и егоизъм, един човек, който обичаше живота и го изживяваше до дъно. Засега Ема имаше бегла преценка за новия си приятел, но въпреки това беше очарована.

Докато се клатушкаше до привлекателния гигант, очите й го изучаваха старателно, подтикнати от ненаситно любопитство. Беше весел спътник, който я караше да се чувства сигурна. Приказваха малко, понякога й се усмихваше и си подсвиркваше весело.

Ема беше изненадана, когато Блеки започна да пее с дълбокия си баритонов глас, изпълвайки въздуха с най-мелодични и сладки звуци, които тя беше чувала някога. Грабната от вълнение тя го слушаше, забравила всичките си грижи, докато гласът, изразителен и великолепно модулиран, проникваше до дъното на сърцето й. Засягаше най-съкровените му струни. Скоро Ема се почувства победена от неутолимо чувство, почти душевна болка, която напълни очите й със сълзи. Това не беше й се случвало никога преди.

Щом замря и последния звук от тъжната балада, която беше изпял, Блеки погледна спътницата си и забеляза сълзите в очите на Ема. Попита я тихо:

— Не ти ли хареса моята песен, петаче?

Ема преглътна с мъка, проясни гласа си, преди да успее да проговори:

— О, много, Блеки! Наистина много, само че е толкова тъжна! — Изтри с ръка очите си и като видя загрижения израз по лицето на новия си приятел, побърза да добави: — Гласът ти е наистина прекрасен, Блеки! — Усмихна се с надеждата, че сълзите й не са го засегнали.

Блеки беше изненадан от реакцията на момичето, която разкриваше една чувствителна натура. С изключителна тактичност каза:

— Наистина е една тъжна песен, но също е и много хубава, Ема! Тя е една много стара балада. Не трябва да се натъжаваш. Щом като ти харесва гласа ми ще ти изпея една песен, която сигурно ще те накара да се разсмееш, ще видиш!

Звучният му подвижен глас подхвана най-радостните звуци, които Ема бе чувала някога. От гърлото на младежа бликнаха радостните и весели думи на една ирландска скоропоговорка, изпети с изненадваща звучност. Блеки беше избрал весел мотив без смисъл, пълен с объркани и неясни имена на различни кланове. Ема скоро започна да се смее прелестно, забравяйки тъжното настроение, което я беше обхванало преди малко.

Когато Блеки завърши, Ема възкликна:

— Благодаря, Блеки, наистина благодаря! Наистина беше забавна тази песен, трябва да я изпееш и на госпожа Търнар, готвачката, когато пристигнем. Ще й хареса, обзалагам се, че ще я разсмее.

— С удоволствие ще го направя, Ема — отговори Блеки галантно, после с известно любопитство я запита: — Мога ли да попитам защо толкова рано си тръгнала за Феърли Хол?

— Там работя — отговори Ема тържествено, отвръщайки със сериозен поглед на сърдечния въпрос на младежа.

— А, така ли? И какво може да върши едно петаче като тебе, за да си печели хляба? — пожела да узнае Блеки, развеселен от тържествения и сериозен вид на момичето.

— Прислужница съм в кухнята.

Като видя израза върху лицето на Ема и сянката, която затъмни погледа й, Блеки разбра, че работата не й беше по сърце. Реши да не задълбава повече този въпрос. Известно време двамата вървяха мълчаливо.

Странно момиче е тази Ема Харт, помисли си Блеки. Недохранено, само кожа и кости. Беше дете и толкова рано трябваше, вместо да спи в леглото си, да кръстосва пътищата на тази забравена от Бога и хората, скована от ледения зимен вятър земя.

Блеки продължи да размишлява. Въпреки очевидната бедност дрешките й бяха чисти и старателно закърпени. Не се искаше много, за да разбере човек, че лицето й е съвестно измито. Не се виждаше много от него, тъй като беше завито в голям вълнен шал, но очите й големи и блестящо зелени поразяваха. Толкова зелени очи не беше виждал досега. Напомняха му морето, което мие бреговете на неговата Ирландия и подобно на него бяха дълбоки, древни и бездънни.

В този момент Ема прекъсна мислите на Блеки и го попита:

— Преди каза, че си един тъмен ирландец. Какво значи това?

С наперен глас Блеки отговори:

— Е, врабчо, естествено не съм мавър от Африка както помисли ти, но човек с моите цветове — тъмна кожа, черни коси, черни очи, испанско наследство.

Ема тъкмо щеше да запита какво иска да каже с „Врабчо“, но промени въпроса си:

— Испанци! В Ирландия няма испанци. Това го знам! — възкликна възмутена — Ходила съм на училище! Знаеш ли? — информира го с известна гордост, питайки се дали младежът не я взема за глупачка.

Блеки беше развеселен от тази реакция, но се наложи да бъде невъзмутим.

— Както се вижда, ти си образована придворна и трябва да знаеш, че цар Филип Испански, изпратил навремето голяма войска, наричали я армада, за да завземе Англия. Това било по времето на Елизабет. От тези испанци, казват, че произлизали тъмните ирландци. И може би това е самата свята истина.

— И аз знам за испанската армада, но не знаех, че испанците са се установили да живеят в Ирландия — отсече Ема, като го гледаше толкова подозрително, че Блеки избухна в смях.

— По дяволите, значи не вярваш. Така ли? Но е светата истина, Ема! Заклевам се в името на всички светии, Врабчо!

В този момент Ема не издържа повече:

— Ей — възкликна нападателно, — какво означава тази дума, Врабчо, с която продължаваш да ме наричаш? Не е ли някаква обида за мен?

Блеки поклати глава и гъстите му черни коси се залюляха.

— Така по нашите места наричаме госпожичките като тебе, Ема. Това е все едно да кажеш „съкровище“ или „сладка моя“ тук при вас. Разбира се, че не е никаква обида. Не бих и помислил да засегна една образована госпожица като теб! — завърши с най-сериозен и галантен глас.

— А, разбирам — отвърна Ема с прашинка от древното недоверие на Йоркшир.

Последва кратко мълчание. Като го хвана за ръка Ема запита със светнало лице:

— Но ти тогава живееш в Лийдс, Блеки?

— Точно така! Прекрасен град. Била ли си там, Ема?

Лицето на Ема помръкна.

— Не, но един ден ще отида! Татко ми обеща да ме заведе някой път и ще направи това щом има време.

„Ами парите за билета?“ — помисли Блеки прозорливо. Различавайки в гласа на момичето сянка на съмнение, отвърна с голяма убеденост:

— Разбира се, че ще го направи, Ема. Гръм и мълнии, ще го направи, сигурен съм и тогава, ще видиш, че Лийдс е най-вълнуващото място върху лицето на земята. Точно така! Истинска метрополия, казвам аз. Има огромни галерии и магазини, невъобразимо пълни със скъпоценни стоки за госпожи и господа. Да, стоки, достойни за кралица. Коприни, дрехи, пера, чадърчета, чантички, толкова красиви неща, каквито никога не си виждала. — Блеки поспря и като забеляза интереса в очите на новата си приятелка, продължи: — Има и луксозни ресторанти, където сервират най-изискани блюда, Ема, бални зали и театри, които се наричат вариетета и други, където се играят пиеси и комедии също като в Лондон. Аз самият с тези очи съм видял Веста Тили и Мари Лойд на сцената. Има и нови трамваи — удивителни коли, които вървят върху релси, без да ги теглят коне. Сами прекосяват града от единия до другия край. И аз съм се возил на тях. Возил съм се на втория етаж, за да гледам града отвисоко. Като благородник. Разбира се, че съм го правил. Изобщо в Лийдс има куп други удивителни неща!

Очите на Ема блестяха, всяка умора и напрежение временно бяха забравени. Както винаги Ема се опита да се задържи, но в безпокойството си и желанието си да научи повече за това невъобразимо място, възкликна с почти писклив глас, изпълнен с вълнение:

— И защо си отишъл да живееш в Лийдс, Блеки? Разказвай още!

— Отидох да живея в Лийдс, защото в родната Ирландия трудно се намира работа. — Гласът му стана тих и тъжен, но в него нямаше и следа от озлобление. Само сдържано примирение. — Вуйчо Пат, който се е установил в Лийдс преди години ме повика да работя с него като помощник. В Лийдс има изобилие от работа. Първият път, когато видях гигантските фабрики, леярните и тъкачниците, заедно с тези коли, елегантните къщи и този богат народ, си казах: „Това е мястото за теб, Блеки О’Нийл. Човек в Лийдс може да направи богатство“, и така останах. Беше преди пет години. Сега вуйчо Пат и аз имаме малко, добре разработено предприятие. Правим поправки и части за фабриките, а също и за богатите. Изкарваме добре, за момента сме малки, но сигурно ще пораснем. Знай, един ден ще забогатея, ще натрупам пари и ще стана милионер!

Отметна назад глава и избухна в смях, изпълнен с оптимизъм. Обгърна с покровителствен жест раменете на Ема и й довери:

— Един ден ще имам игла за вратовръзката си с брилянт и ще стана елегантен джентълмен! Истински кавалер, Врабчо!

Ема бе слушала като омагьосана вълнуващия разказ на Блеки, но именно споменаването на магическата дума „пари“ я порази повече от всичко друго. Беше срещнала и друг с нейните идеи, друг, който знаеше, че парите могат да се спечелят, а не само да се наследят. Сърцето на Ема започна да бие с такава сила, сякаш щеше да се спука. Насилвайки се да се въздържи и да придаде тежест на думите си, успя да каже:

— А едно момиче може ли да натрупа богатство в Лийдс? — произнесе със задавен глас, очаквайки с вълнение отговора.

Това беше последното нещо, което Блеки очакваше да чуе. Беше като онемял. Тъкмо щеше да отговори отрицателно, когато с ужасна яснота позна блясъка в очите на момичето. Амбиция, безкрайна амбиция! Прецени отново личицето, което беше пред него, сякаш вдървено в своята сериозност, оживено само от изумрудените очи. Бе най-решителното лице, което Блеки някога беше виждал. Стресна се от онова, което успя да прочете върху него. Келтската му интуиция подсказа с ледена тръпка по гърба, че отговорът му беше от жизнена важност за момичето. Не можеше да я обезкуражи, да й каже, че е невъзможен безсмисления й проект да избяга в Лийдс. Трябваше да я окуражи и да я успокои колкото може. Така Блеки преглътна „не“-то, което беше приготвил като отговор. Пое дълбоко дъх, усмихна се и каза с цялото безгрижие, на което беше способен:

— По дяволите, разбира се, че ще можеш, Ема! Но не веднага, сега си твърде малка госпожичка. Струва ми се, че трябва да почакаш, докато пораснеш още малко. Лийдс е един удивителен град, пълен е с възможности, но и с ужасни клопки за едно петаче като теб.

Изглежда Ема не беше чула последните думи или най-малко ги бе пренебрегнала.

— И къде бих могла да започна да работя, за да натрупам богатство? — неуморимо настоя Ема. — Какво бих могла да правя?

Блеки си даде сметка, че няма да е лесно да я накара да млъкне, да се успокои. Даде си вид, че се съсредоточава, за да прецени сериозно въпроса й и отговори:

— Добре, добре, остави ме да помисля. Сигурно ще можеш да работиш в някоя от фабриките за конфекция за елегантни дрехи или пък в онези магазини, които продават бельо за госпожи. Има много възможности, много неща би могла да работиш, но както вече ти казах, това трябва да се обмисли спокойно. Много е важно. Трябва да намерим най-подходящото занимание за тебе и това е тайната на успеха, знай го от мен, Ема!

Ема се съгласи, възприемайки верността на тези думи. Попита се дали може да се довери на Блеки, но естествената й мнителност я застави да държи устата си затворена. Реши, че за момента е казала достатъчно. Все пак имаше още един жизнен въпрос, който искаше да зададе на младежа.

— Ако един ден, когато ще съм голяма госпожица, както ти казваш и дойда в Лийдс, ще ми помогнеш ли да направя първите си стъпки, Блеки? — Гледаше го изпълнена с доверие. И Блеки видя, че върху лицето й се беше върнал детския израз. С въздишка на облекчение отговори:

— Гръм и мълнии, разбира се, че ще го направя, Ема! Ще бъде удоволствие за мен. Живея в пансиона на госпожа Райли, но можеш да ме намериш винаги в „Грозната патица“. Кварталът не е подходящ за госпожичка като теб, така че ако ме потърсиш, ела направо в „Грозната патица“ в Йорк Роуд и питай за Рози на бара. Тя знае къде можеш да ме намериш, в случай, че не съм в локала. Ако не, можеш да оставиш съобщение за мен. Рози ще ми го предаде веднага, щом като ме види.

— Благодаря, Блеки, наистина благодаря! — отвърна Ема, повтаряйки си наум получените указания, като се стараеше да ги запомни. За известно време двамата вървяха мълчаливо, всеки потънал в мислите си. И макар да бяха все още чужди един за друг, помежду им се бе установило взаимно разбирателство.

Докато вървяха, Блеки се оглеждаше наоколо. Тези височини бяха особено красиви, едва сега, когато мъглата се беше вдигнала, успя да възприеме в цялата им пълнота тяхната величественост. Въздухът вече не беше толкова влажен и тежък. Мрачната утрин се бе превърнала в ясен ден. Ветрец подухваше между оголените дървета. Небето не беше оловно сиво и мрачно, а бе посиняло с цвета на стомана. Почти бяха стигнали границата на целината и Блеки се питаше, дали остава още много път до Феърли Хол, когато Ема обяви, сякаш бе прочела мислите му:

— Къщата е ей там, долу, Блеки. — С ръка сочеше право пред себе си.

— Къде, Ема, скъпа, защо не виждам нито къща, нито комини?

— Ще ги видиш, когато стигнем ей онова хълмче! Оттам до Феърли Хол е една крачка.