Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (60)

60.

Вечерята беше започнала от известно време. Ема седеше начело на дългата махагонова маса, заобиколена от децата си и техните съпрузи и внуците й. Всички се бяха отпуснали. Всяка омраза, ревност, бяха временно скрити зад усмихнатите лица.

Годежът беше обявен. Вдигнаха се наздравици, сърдечните поздравления бяха изказани. Въпреки че многото й деца бяха изненадани, че тя е допуснала един Феърли до семейството, никой не го показваше.

В трептящата светлина на свещите, докато си играеше с вилицата в чинията с десерта Ема хвърляше от време на време остър, изпитателен поглед към четиримата съзаклятници. Първата стъпка трябваше да направи тя. Един цял живот, преминал под знака на миналото бе засилил нейната естествена способност да разбира що е уважение и недостатъци. Отдавна вече бе разкрила и опознала недостатъците на децата си. Те не можеха повече нито да я учудят, нито да я наскърбят. Можеше да ги разбира, сякаш чете отворена книга. Но това щеше да е за последен път. След това книгата щеше да бъде затворена завинаги.

Погледът й падна върху Кит. Толкова приличаше на баща си, тежък и без фантазия. Ами Роби, колко беше хубав Робин тази вечер. Сърцето на Ема подскочи. Робин беше нейният любимец, и въпреки това той бе станал душата на заговора срещу нея.

В известен смисъл близначката му Елизабет беше коварна и лукава колкото него, но рядко си даваше труда да прилага тези си способности. Ема загледа дъщеря си, облечена в тюркоазена на цвят рокля и отрупана с брилянти. Проблемът й бе да търси удоволствия, не я интересуваше нищо друго. Също като баща си.

На четиридесет и седем години Елизабет беше още красива, но в известен смисъл много по-крехка, отколкото когато беше дете. Това е една ужасно нещастна жена, си каза Ема. Дали е била някога щастлива? Колко съпрузи бе имала, след развода с Тони Бъркстън, бащата на Александър и Емили? Ема бе загубила представа. След третия брак с Дерек Линд, от който бе родила близначките Аманда и Франческа, Елизабет се бе отказала от англичаните и оттогава около нея се бе завъртял вихър от колкото екзотични, толкова и празни джентълмени.

Противно на сестра си, Едуина бе затънала в играта да се прави на благородничка, графиня Дънвейл. На всички гледаше от високо. Да му се повдигне на човек!

Добре, с това приключваме с първите четирима, помисли Ема. Въпреки че бяха източник на малко радости за мен все пак чрез тях имам моите внуци и дори само за това трябва да съм им благодарна. Ема остави вилицата, усмихвайки се добродушно, но очите й гледаха подозрително. Отблизо в тях можеше да се открие искра на дързост. Обърна глава към Блеки, седнал величествено на другия край на масата. Косите му все още гъсти и къдрави бяха напълно бели. Черните му очи блестяха весели, както едно време, преди шестдесет години. „Като че ли останахме само ние двамата“, помисли Ема, „но Блеки ще е вечен, като стар боен кон. Но и аз не съм му излишна.“

Като прекъсна размишленията си Ема погледна Емили, която седеше лъчезарна на другия край на масата и й направи знак да се приближи. Както винаги момичето се отзова с готовност.

— Изтичай да вземеш чантата ми, скъпа. Ще я намериш до бюрото ми в библиотеката.

— Разбира се, бабо, веднага. — Емили се завърна на мястото си, взе чашата с шампанско и като зае тържествена поза каза: — Моля за тишина! — Шумът в салона секна и очите на присъстващите загледаха момичето учудено. Уверена както винаги възкликна: — Като член на младото поколение не ми се полага да преценявам дали някой в тази компания е допуснал грешка, но искам да отбележа, че все още никой не е предложил наздравица в чест на баба, която току-що се е възстановила след тежко заболяване. Вярвам, че всички ще пием за нейно здраве, след като всички я обичаме нежно…

С драматичен израз Емили се обърна и изгледа Робин и Кит. Големите й зелени очи, същите като на Ема, пълни с упрек изразяваха истинското й отношение към тях.

— Така че след като никой не се сети на мен се пада да вдигна наздравица за баба. За Ема Харт. На която всички дължим толкова много. Да живее и успява още дълго между нас. За Ема Харт!

— За Ема Харт! — повториха всички, вдигайки чаши.

Ема бе развълнувана от жеста на Емили. Почувства гордост за внучката си, която бе само на двадесет и една година. „Смела е тази малката!“ — помисли. „Няма страх от нищо. Дори и от своите чичовци.“

— Благодаря — отвърна Ема, като се поклони с глава. — А сега да преминем в библиотеката, да пием кафе и да поговорим. „За последната ръка, добави на ум. Тази с асата, която имаше.“ Излезе величествено, последвана от вихъра на черния шифон на туниката й. Очите й мятаха искри като тези на изумрудите на врата й. Походката й бе сигурна и твърда, както преди петдесет години.