Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (56)

56.

Валеше като из ведро, когато Пол напусна клиниката в перифериите на Сидни и се намести в своя „Даймлер“.

Беше мокър до кости и след като свали шлифера си и го хвърли на задната седалка, изсуши лицето си с кърпа и запали цигара. Ръката му трепереше. Още беше жертва на слепия гняв, до който го бе довела Констанс. Преди съвсем малко трябваше да направи свръхусилие, за да се въздържи и да не й удари шамар.

Пол запали мотора, излезе от паркинга и навлезе в автострадата към града. Търпението му към Констанс се бе изчерпало от години, заедно с всяка милост и съчувствие. Вече се измъчваше. Трябваше да намери начин да се отърве от нея. Беше говорил със своя адвокат. Не можеше да няма някакъв изход от този смешен брак. Попита се какво бе сторил на Констанс, за да го наказва с такова настървение. Беше добър съпруг през първите години на техния брак и нейният порок, пиенето, уби любовта на Пол към нея. Трябваше непременно да извоюва свободата си за Ема и за Дейзи. И щеше да я има дори да трябваше да слезе в ада! Стисна волана и натисна ядосано педала.

Небето беше с ниски тъмни облаци, пресичани от време на време от светкавици и грозният тътен на гръмотевиците, които ги следваха. Дъждът като пелена шибаше предното стъкло на колата на пориви. Пол взе завоя на доста висока скорост и твърде късно видя огромния камион, който идваше срещу него. Инстинктивно изви волана и натисна спирачката, но автомобилът вече като метеорит се хлъзна по асфалта. Пол се опита геройски да овладее положението, но не успя. Колата излезе от платното, подскочи на банкета, извъртя се във въздуха и падна върху някакви камъни. Пол почувства натиска на волана… и после всичко изчезна.

Шофьорът на камиона успя да го измъкне от развалините миг преди резервоара с бензин да експлодира. Пол все още беше безчувствен, когато два часа по-късно линейката пристигна в Сидни. Така остана няколко дни. Докторите казаха, че е цяло чудо, дето оживял.

 

 

Пол тласна инвалидната количка, докато се намери пред бюрото. Запали цигара и се зае да изучава купчината документи, които Мел Харисън, неговият адвокат, му бе оставил да прегледа предишната седмица, когато го бяха изписали от болницата. Беше ги чел и препрочитал десетки пъти, за да намери евентуални грешки, но не намери. Искаше да бъде сигурен, че всичко е както трябва, преди да подпише. Прочете ги още един път, като преценяваше педантично всяка дума и фраза. За три часа търпелива работа Пол бе абсолютно сигурен, че всичко е направено според волята му. Тези документи щяха да устоят на съмненията и проверките на всеки съд. Не че очакваше нещо подобно, но бе по-добре да не рискува. За пръв път от много дни насам Пол се усмихна.

Беше почти шест часа. Мел трябваше да дойде всеки момент. Какъв предан приятел се бе показал той след инцидента преди три месеца. Винаги готов да се отзове, когато имаше нужда, а и изобщо без повод. Откакто бяха махнали превръзките, Пол не бе пожелал да среща никой друг, освен Мел и най-доверените му хора, които работеха за „Макхил Корпорейшън“. Не желаеше познатите му да виждат обезобразеното му лице. Не желаеше да го съжаляват! Отчаянието го обхвана. Като затвори очи, Пол се запита: колко време би могъл да издържи. В някои моменти си мислеше, че не би могъл да преживее повече и един ден така. Каква ирония на съдбата! Тази катастрофа не би се случила, ако бе послушал Ема да не ходи в Сидни. Вече беше окован в този стол на колела и зависим за всяко нещо от другите. През целия си живот винаги бе устройвал живота си съобразно собствената си воля. След инцидента, обаче, чувстваше, че е безсилен и това го гневеше жестоко. Нито парите, нито влиянието можеха да му бъдат полезни.

Смитърс, майордомът, който го обслужваше от години, влезе в кабинета и прекъсна размишленията му.

— Господин Харисън пристигна, господине, да го доведа или предпочитате да ви заведа в дневната?

— Нека да влезе, Смитърс.

След няколко секунди Мел стискаше ръката му.

— Как си, Пол?

— Чувствам се добре. Не знам дали го вярваш или не — отговори Пол и направи знак на майордома. — Както винаги, Смитърс, моля.

Пол премести стола от бюрото.

— Да седнем тук, около огъня. Напоследък все ми е студено. — Като поеха чашите, които камериерът им подаде, каза: — Основно прегледах документите, Мел. Всичко е както трябва. Ще ги подпишем по-късно.

— Чудесно, Пол. Впрочем казах на Одри, че няма да се върна за вечеря. Ако можеш да понесеш моята компания мога да ти предложа присъствието си, става ли?

— Разбира се, с удоволствие ще вечерям с теб, Мел.

— Послушай, Пол — каза Мел като стигна до същността на въпроса. — Мислих много за Ема през тези дни, откакто си вкъщи. Мисля, че трябва да й съобщим да дойде. Говорих и с Одри. Тя също мисли като мен.

— Не! — Пол се завъртя с количката и изгледа с гняв приятеля си. — Забранявам ти! Не желая да ме вижда в това състояние. Положението става все по-тежко от ден на ден. Може би войната с Германия ще се обяви утре. Не желая да пътува в такива трудни моменти.

Мег го погледна продължително.

— Разбирам какво чувстваш, но не мога и да помисля за това какво ще ни направи, когато открие, че и аз и ти сме я лъгали в писмата си. Не ти ли се струва, че е дошъл моментът да й кажем истината? Тя има право да знае.

Пол поклати глава.

— Не трябва да го узнае никога. — После по-кротко каза: — Поне не засега. Аз ще реша кога ще й кажем. — Лицето му помрачня. — Как може един мъж да каже на активна и чувствена жена като Ема, че е свързана с парализиран на инвалидна количка и с обезобразено лице… — Погледна Мел — … и импотентен? Не е лесно приятелю, никак не е лесно.

— Но за Ема това няма да има никакво значение — каза Мел като се опитваше да намери подходящите думи, за да убеди Пол да я повикат. Имаше нужда от нея повече от всякога. Но беше упорит като магаре. — Ема те обича, Пол. Тя ще целува земята, върху която ти стъп… — прекъсна смутен и се изкашля. После лицето му се проясни. — Я послушай, щом не искаш Ема да пътува по това време, защо ти не заминеш за Англия? Ще стигнеш най-много за месец…

— Ти знаеш, че е невъзможно. Почти всеки ден трябва да ходя на физиотерапия и рехабилитация. На кораба няма медицинските условия за някой като мен. — Изпи скоча на един дъх и остави чашата на масата. Изгледа приятеля си още по-тежко и му каза: — Има още нещо, което не съм ти казал, Мел. Прогнозата съвсем не е добра, дори е много песимистична. Докторите смятат, че трудно ще задържат инфекцията далеч от бъбреците, това е, което убива болните като мен.

Мел погледна приятеля си, лицето му посивя.

— Колко?… Колко време? — Промълви, без да успее да завърши мисълта си.

— Девет месеца… най-много — отговори Пол спокойно. Вече беше свикнал с мисълта за смъртта. Нямаше друг избор.

— Трябва да извикаме други специалисти — възкликна Мел — сигурно има начин за…

— Не, няма — отряза късо Пол.

Мел отклони погледа си и загледа пламъците в камината. Не намираше думи, за да утеши Пол. Катастрофата беше ужасна и все пак винаги бе мислил, че Пол ще преживее години напред, макар и прикован на инвалидна количка. Но сега… О, Господи! Каква загуба, каква ужасна загуба! След дълго мълчание успя да каже:

— Нищо ли не може да се направи, Пол? Каквото и да е, знаеш, бих направил всичко!

Пол се засмя.

— Не, старче, благодаря ти все пак. За Бога, не се размеквай. Имам нужда от доброто ти настроение. Да се развеселя. Да ми вдъхнеш малко оптимизъм! А сега да изпием още нещо и да вечеряме. Имам фантастичен Чембъртин, който баща ми е съхранил в мазето да старее отпреди години. Накарах да донесат две бутилки за тази вечер. По-добре да го пием веднага, докато има… — Прехапа устни, грабна празните чаши и подкара стола към барчето.

Съкрушен от мъка Мел извади кърпа и шумно издуха носа си. Погледна широките рамене и правия гръб на Пол, които стърчаха над облегалката на стола. Сърцето му се късаше като виждаше това блестящо тяло, доведено до това състояние. И това лице, така очарователно, обезобразено и опустошено. Очите му се напълниха със сълзи. И все пак с каква смелост, невероятна смелост, понасяше този мъж нещастието си! Възхищението, което изпитваше Мел към своя стар, добър приятел бе огромно.

Тази вечер много по-късно, след като Мел си отиде, Пол остана в кабинета си и запуши цигара след цигара. Беше спокоен, докато размишляваше за разговора си с Мел тази вечер. Може би той имаше право, трябваше да напише на Ема и да й каже истината. Да, поне това трябваше да й каже. Истината. За всичко, което бяха представлявали един за друг и трябваше да е цялата истина. Неговата Ема не заслужаваше нищо по-малко. Отблъсна стола към бюрото, взе хартия, писалка и започна да пише.

Сидни 24 юли 1939 година

Моя скъпа, обожавана Ема,

Ти си моя живот…

Погледът на Пол се спря върху снимката на Ема, поставена в златна рамка. Взе я в ръце и я загледа продължително. Беше направена наскоро след раждането на Дейзи. Ема сякаш сияеше с невероятната си лъчезарна усмивка. Почувства, че сърцето му ще се пръсне от любов към нея. Горещи сълзи бликнаха от очите му. Пол притисна до сърцето си фотографията, все едно, че притискаше самата Ема до сърцето си. Спомняше си за миналото и се страхуваше от бъдещето.