Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (53)

53.

Ема влезе в къщата си на Раундей, замръзнала от ледения вятър и свали самуреното си кожено палто, което Пол й бе подарил предишната зима. Трябваше да му телефонира незабавно, каза си завладяна от нежност, за да му съобщи, че следващия ден ще бъде в Лондон.

Влезе в библиотеката и се спря поразена на прага.

— Господи, Едуина, какво правиш вкъщи? Мислех, че срокът ви ще свърши следващата седмица.

— Наистина — отговори Едуина, като я погледна студено. Лицето на момичето беше извънредно бледо и очевидното му смущение бе забелязано от Ема. Опита се да я целуне, но Едуина извърна глава. Стъписана седна срещу дъщеря си. Като я гледаше, си помисли „Дали е болна“ или причината беше в сивата училищна униформа, която я правеше така безцветна.

— Какво има, скъпа? — попита Ема разтревожена. — Защо се върна вкъщи, случило ли се е нещо?

— Не, нищо. Дойдох само защото трябва да поговоря с теб — каза Едуина. — За това. — Извади от джоба си един плик и го хвърли грубо към майка си.

— Каквото и да ви учат в онзи скъп колеж, без съмнение това не е доброто държание — отбеляза Ема тихо, докато се навеждаше да вземе плика.

— Няма смисъл да гледаш какво има в него — викна Едуина с писклив глас, — това е кръщелното ми. Ти не поиска да ми дадеш оригинала и аз написах в Съмърсет Хаус, за да ми изпратят копие. Ти много добре знаеш какво е написано там. Чак сега разбирам защо толкова старателно си го крила през всичките тези години!

Треперещите ръце на Ема държаха плика. Чувстваше, че й се повдига, искаше й се да умре.

Едуина гледаше майка си с ледено презрение.

— Защо си толкова разстроена, мамо? — каза през зъби. — Аз трябва да съм разстроена, не ти. Нали аз съм незаконородена. — Произнесе тази дума така натъртено и с такава омраза, че Ема потръпна. Момичето я погледна с големите си светлосиви очи, изпълнени с омраза. — Как можа да ме оставиш да вярвам във всичките тези години, че баща ми е Джо Лаутър, вместо Блеки О’Нийл? — Избухна в саркастичен смях. — Блеки О’Нийл! Твоят скъп приятел. Надявам се, че е. Върви след теб като разлигавено куче през всичките ти бракове в добавка! — Стисна очи и направи жест на погнуса. — Отвращаваш ме, мамо. Плаках за Джо години след смъртта му и ти позволи това. Колко жестоко от твоя страна!

Ема успя да се съвземе достатъчно, за да каже с треперещ глас:

— За какво щеше да ти послужи да знаеш истината? Щеше ли да намали мъката ти? Джо беше твой баща в пълния смисъл на думата. И те обичаше колкото дъщеря, ако не и повече. И ти го обичаше. И щеше да плачеш, дори и ако знаеше как стоят нещата. Лесно е на един човек да създаде дете, Едуина, но това, което прави за детето после го прави един добър и истински баща. И въпреки че ти не си създадена от Джо, той беше без съмнение твоят добър баща, това е важното.

— Ти си гледала да запазиш себе си! Ти… проститутка лъжлива!

Ема загледа осемнадесетгодишното момиче, което седеше пред нея и бе неспособна да произнесе дори само една дума. Да извърши поне един жест, с който да го успокои, да намали мъката му.

— Как би трябвало да се наричам, ако мога да попитам, мила ми мамо? Аз все пак имам име, нали? О’Нийл или пък Харт? — Пое си дъх и стрелна с ледени очи майка си. — Ти си една лъжлива и неморална кучка!

Ема отстъпи, сякаш някой я удари през лицето, но предпочете да пренебрегне нападките на дъщеря си.

— Името ти е Лаутър, Едуина. Джо те осинови и ти даде своето име.

— Благодаря, това е, което исках да зная. — Стана и протегна ръка. — Това вземам със себе си, след като го получих с такава мъка. — Дръпна кръщелното от ръцете на Ема. — Отивам си.

Ема скочи на крака и хвана Едуина за ръката, но тя се отскубна насила.

— Не ме докосвай — викна и изтича навън.

— Моля те, Едуина, върни се и седни — каза Ема тихо. — Достатъчно си възрастна, за да поговорим сериозно по тези въпроси. — Говореше умолително. — Моля те, скъпа! Зная, че си наранена и разстроена, но нека ти обясня. Моля те, дай ми възможност…

— Нищо от това, което би могла да ми кажеш не ме интересува! Отивам си — повтори Едуина.

— Къде ще отидеш? — попита Ема развълнувана, пристъпи напред и протегна ръце към дъщеря си. — Моля те, Едуина, не си отивай, нека поговорим.

Едуина изгледа Ема унищожително и й каза с горчивина:

— Казах ти вече, обясненията ти не ме засягат. — Изправи рамене. — Отивам си и повече няма да стъпя в тази къща.

— Но къде ще отидеш, скъпа? Не трябва да си отиваш — възкликна Ема с дрезгав глас.

— Отивам при братовчедката Фреда в Рипън за Коледа, след това ще отида в колежа в Швейцария. Онзи, в който ти не пожела да ме изпратиш. Моля незабавно да ме запишеш. — Хвърли й жесток поглед. — Достатъчно си богата, предполагам, че ще продължиш да плащаш училищната такса и няма да ми спреш издръжката.

— Как можеш да го помислиш, Едуина? — възкликна Ема. — Не съм те лишавала от нищо досега! Моля те, остани. — Очите й бяха насълзени. — Не си отивай така, да поговорим.

— Казах всичко, което имах да казвам. Ненавиждам те, мамо! Не искам да те виждам, докато съм жива! — Излезе и затръшна вратата след себе си.

Ема остана загледана в пространството и съсипана душевно. Отпусна се на близкия стол, закри лице с ръце и остави сълзите да потекат на воля. От години се плашеше от този ден и все го беше отлагала, понеже не знаеше как да обясни всичко на дъщеря си. Беше й ясно през цялото време, че момичето щеше да реагира бурно, както и знаеше, че след неизбежното обяснение уважението й към нея щеше да бъде неизлечимо накърнено. Едуина никога не я беше обичала. Истински бе обичала само Джо и Фреда. Цялата привързаност и любов и обич, която бе предложила на първородното си чедо бяха пропаднали. Запита се дали не би трябвало да изтича, и да й съобщи името на истинския й баща. Но това не би успокоило мъката и оскърблението на момичето, тя все щеше да си остане незаконно дете. По-добре бе да остави нещата такива, каквито са. Може би след няколко седмици, когато се поуспокои ще успее да се помири с дъщеря си. Това беше мисълта й, когато стана и слезе бързо по стълбите. Щеше да се опита да срещне Едуина след Коледа. Щеше да я моли на колене, ако се наложеше и тогава щеше да срещне разбиране. Когато слезе долу Едуина вече я нямаше. Беше заминала с таксито, което я е чакало на гарата. Ема пипна с ръка челото си, което гореше, главата я болеше ужасно. В този момент с безпощадна яснота разбра, че няма никога да се стигне до помирение. Беше загубила завинаги дъщеря си.

С бавни крачки и натежало от мъка сърце отиде до спалнята. Трябваше непременно да говори с Блеки. Протегна ръка към телефона, но после си спомни, че Блеки е в Ирландия и няма да се върне преди края на седмицата. Нещастна, Ема седна на леглото, потисната от чувството на поражение. Едуина преживяваше адска мъка и тя не можеше да направи нищо, за да й помогне.

След малко Ема се изправи и отиде в банята. Освежи лицето си със студена вода. Оправи грима си. След като се съвзе телефонира на Артър, който бе в кантората си.

— Ще се върнеш ли тази вечер в къщи? — попита спокойно.

— Не знам, защо? — пожела да узнае Артър, учуден от въпроса й.

— Трябва да те видя, Артър. Спешно е за момента, още повече, че утре заминавам за Лондон. Няма да ти отнема много време. Не повече от половин час.

— Добре тогава — съгласи се той по-скоро от любопитство, отколкото за да й направи удоволствие. — Ще дойда след двадесетина минути.

— Благодаря ти, Артър — каза Ема и слезе долу, за да дочака съпруга си.

По-късно, като влезе в библиотеката, Артър хвърли предпазлив поглед на Ема и каза:

— Какво се е случило? Имаш ужасно разстроен вид. — Наля си питие и седна срещу Ема до камината. — Какво става всъщност.

— Трябва да ти кажа нещо много важно, Артър.

— Хайде, мила, говори, цял съм в слух.

— Очаквам дете. — Обяви без предисловия.

Артър, който тъкмо отпиваше от чашата си, остана като замаян и изпусна чашата. Отметна глава назад и избухна в смях:

— О, Господи! И таз добра! Нашата госпожа най-накрая си е намерила любовник. Сигурно е някой смел човек, щом е пожелал да си има вземане-даване с теб. И кой е щастливият баща?

— Нямам никакво намерение да ти го казвам, Артър. Реших само да ти съобщя, че съм бременна от четири месеца, че възнамерявам да задържа детето и ти ще го признаеш за твое.

— Не вярвам, че си мислиш, че ще си дам името на едно извънбрачно? Абсолютно смешно е и няма защо да говорим. Ще поискам незабавно развод.

— Няма да го направиш, Артър! — Ема го изгледа студено. — Не желая развод. Поне не за момента. Ти също.

— Това остави аз да реша, по дяволите! Не възнамерявам да признавам незаконното ти дете.

Ема стана спокойно, приближи се до лавиците с книги, натисна някакъв бутон и част от лавицата се измести тихо и откри масивна каса. Отвори я и извади купчинка документи, взе ги и ги отнесе до камината.

— Баща ти е уважаван стар джентълмен и консерватор — поспря и изгледа сериозно съпруга си. — И за което съм му много задължена. Трябва да добавя, че по идеи бих казала, не само е пуритан, но е и ретрограден. Ако му покажа тези документи, незабавно ще те изключи от завещанието си и както се казва ще те остави по долни гащи. Ако се опиташ да ми създадеш неприятности или си направиш труда да поискаш развод, ще го направя незабавно. Уверявам те, че тези страници са изключително четиво. — Засмя се студено. — Предполагам, че баща ти изобщо не се досеща за галантните ти авантюри през последните години, нито за пиянските ти оргии и играта на комар. И освен това, Артър, скъпи, предполагам, че ще бъде разочарован да открие, че синът му и негов наследник има взаимни връзки с младежи с двоен морал…

Артър имаше вид на някой, на когото току-що са прочели смъртна присъда.

— Всичко това е проклета лъжа! — викна. — Блъфираш!

— Нищо подобно, Артър, от няколко години наех частен детектив да те следи, няма нищо от личния ти живот, което да не знам. За твое нещастие не си бил достатъчно дискретен.

— Повтарям ти, блъфираш! — викна Артър.

Ема му подаде документите с унищожителен жест.

— Провери със собствените си очи.

Той изтръгна листите от ръцете на Ема и френетично започна да ги разглежда. Побледня, после почервеня от срам. Погледна я в очите и с бавни решителни движения започна да къса листовете и да ги хвърля в пламъците.

Ема го остави да действа, без да каже дума и когато приключи, избухна в смях.

— О, Артър, ти ме подценяваш! Това бяха само копия. Оригиналите са на сигурно място, другаде. И няма да се поколебая да ги използвам, ако ме принудиш. Заклевам се, че няма да имам никакви скрупули да се обърна към баща ти.

— Досадна крава! Това е изнудване! — каза ядосано.

— Наречи го както искаш, Артър.

Младият човек скочи целият разтреперан.

— Голяма смелост имаш ти! Мислиш, че ще живея под един и същи покрив с теб, когато в утробата си носиш копеле. — Избухна във фалшив смях. — Няма да понеса твоето предателство.

— Не ставай лицемер — каза Ема и го изгледа с леденостуден поглед. — Точно това бях принудена да правя аз с теб дълги години.

— Проклета вещица! — просъска Артър. — Но няма да стане така, ще видиш, няма да свършим до тук!

Ема остана абсолютно неподвижна, без да каже дума. Артър продължи да я гледа, после като не знаеше какво да направи повече тръгна към вратата. Преди да излезе изведнъж се обърна и с очи, искрящи от злоба викна:

— Господи, колко те ненавиждам! — Излезе и с всичка сила тръшна вратата зад гърба си.