Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (52)

52.

— Изглеждаш ми като някой, който се готви да убива — каза Уинстън тихо като проследи погледа на Пол Макхил. Той гледаше внимателно Артър Енсли. — Той е един идиот, остави го. Не му обръщай внимание.

Пол се обърна и погледна Уинстън. На лицето му беше изписан гняв, примесен с отвращение.

— Кръвта ми кипва като го видя! Това смешно чучело направи всичко, за да излага Ема по време на обяда. Освен че очевидно не издържа на алкохола, но не престана да пуска ръка на всички присъстващи госпожици. Ема сигурно се чувства ужасно засегната.

Уинстън се засмя като старателно се опита да прикрие омразата, която изпитваше към Артър.

— Зная, няма защо ти да ми го казваш. Той е негодник и съм сигурен, че го прави нарочно. Колкото до Ема, тя се прави, че не вижда. Ти познаваш сестра ми. Нищо не може да й убегне — поклати глава. — С нетърпение чакам Франк и Натали да се оженят и тези безкрайни обеди и вечери да свършат. Остава още седмица за щастие. Но ми се струват цяла вечност, щом Артър е наоколо. Как бих желал сестра ми да не е женена за него. Направихме всичко, за да я спрем, но тя е упорита като муле, естествено направи го от инат.

— Струва ми се, че е точно така — промълви Пол с поглед забит в чашата, която държеше. — Не слагай пръст в раната, приятелю.

Уинстън беше завлякъл Пол в един ъгъл на салона, където бяха събрани гостите на един от многобройните официални обеди, по случай предстоящата сватба. Уинстън винаги беше изпитвал най-добри чувства към Пол. Каза му доверително:

— Франк ми разказа, че напоследък често се виждате с Ема. Много се радвам. — После като видя учудения израз върху лицето на Пол се засмя. — Зная, че на мен гледаш като на евентуален по-голям брат, но трябва да ти кажа, че съм на твоя страна. Въпреки усложненията. Ема има нужда от човек като теб, Пол, достатъчно силен да я държи изкъсо до себе си. Не всички са способни да се оправят с интелигентна жена като сестра ми!

Пол се засмя:

— Благодаря. Приятно ми е да го чуя. И естествено съм напълно съгласен с теб. — Но с искра на раздразнение в очите продължи: — Но направи ми услуга, кажи тези две неща на въпросната госпожа. Имам нужда от помощ.

— Вече съм й го казвал, Франк също, но ти познаваш Ема. Трябва сама да реши. — Погледна внимателно събеседника си. — Може би се страхува да не си заминеш отново за Австралия, когато най-малко очаква. В края на краищата ти си имаш делови работи, които те очакват там.

— Така е, но й изясних, че възнамерявам да остана тук по-дълго. Не ще да чуе. През последните години организирах работите си така, че е достатъчно да се връщам в Австралия един-два пъти в годината. И Ема знае, че разширих бюрото си тук и в бъдеще оттук ще ръководя. — Поклати глава. — Не смея повече да й говоря за това, но тя е скептично настроена. Не мога да я упрекна.

Уинстън избухна в смях.

— Дай й повече време да свикне с мисълта, че ще останеш тук завинаги и ще видиш, че накрая ще се съгласи.

Пол се огледа като търсеше Ема. Видя я да разговаря с Франк, Натали и родителите й. Бе облякла семпла жълта рокля от коприна, която я подмладяваше. Не само красотата й я отличаваше от останалите жени, които присъстваха, но също и светлината, която се излъчваше от нея. Пол с изненада видя, че Ема се готви да си тръгва. Подаде чашата си на Уинстън и му каза бързо:

— Дръж чашата ми, приятелю, ще се върна веднага.

Пол настигна Ема в преддверието.

— Къде отиваш така набързо? — Хвана я здраво за ръката и я застави да го погледне в лицето. — Бягаш? Мислех, че аз съм единственият, който постъпва така.

Ема не успя да сдържи смеха си.

— И мен ме бива да бягам, когато пожелая, господин Макхил — отговори. — Не желая да развалям празника, но трябва да намина в магазина!

— Аз ще те заведа — реши Пол и я придружи до вратата. В колата Ема се опита да завърже разговор, докато Пол шофираше в претоварения следобеден трафик в центъра. Замълча, като се замисли за обеда. Бе ядосана на Артър и на липсата му на добър вкус. Не само, че самият той стана смешен, но направи смешна и нея. Не я интересуваше как се държи той, но този ден бе прекалил и тя се почувства унизена повече от друг път. Беше успяла да скрие гнева си зад маската на безразличие, но повече не можеше да се преструва, че не забелязва. След сватбата на Франк щеше да прекъсне да се появява с него в обществото. Особено неприятно й беше, че всичко това се разигра в присъствието на Пол, но колкото и да е странно, именно неговото присъствие й бе някаква утеха.

Ема погледна скрито Пол и се запита какво ли мисли. Напоследък, когато се виждаха в Лондон вечеряха редовно заедно. Водеше я на театри, опери, приеми. Беше очарователен, грижлив, но и някак отдалечен. Ема бе очаквала, че след първите вечери той ще започне да я ухажва, но това не стана. Ема предпочиташе да бъде с него. Искрено го желаеше, но твърдо бе решила да не страда повече от любов. Обзе я тъга.

— Може би е по-добре да ме изпратиш до къщи, Пол — му каза — Вече е късно да ходя в магазина, минава пет.

— Разбира се, както искаш, Ема — каза Пол и размишляваше за загрижения й вид. Докато очакваше светофара да даде зелено Пол размисли за ситуацията. Ема беше винаги мила и весела с него, но в последните дни му се струваше малко далечна. Като разбираше, че е изпълнена със съмнения към него, Пол се бе опитал да се държи колкото е възможно по-коректно, за да не я изплаши и да не измени мнението си за него. Но очевидно това не бе имало смисъл. Замисли дали стратегията му не е погрешна. Докато се насочваше към Белгрейв Скуеър Пол взе неочаквано решение. Заобиколи площада, премина Уилтън Мюз и се отправи към Мейфеър.

— Къде отиваме? — го попита Ема учудено. — Мислех, че ме водиш вкъщи.

— Точно така, Ема. Водя те в моята къща.

Ема промърмори:

— Но…

— Няма но, Ема — отговори Пол с усилие.

Ема се вцепени, като стисна чантичката си. Изненада се от неочакваната постъпка на Пол, не знаеше какво да предприеме. Никога не беше го посещавала в апартамента му и беше ужасена при мисълта да остане сама с него. Иронична усмивка се появи на устните й. Тя не изпитваше страх от нищо и от никого.

Пол спря на Бъркли Скуеър и без да каже нищо я хвана за ръка и я заведе до асансьора. Силните му пръсти сякаш изяждаха ръката й, но тя му бе и благодарна за това, че я подкрепя. Чувстваше, че краката й всеки момент можеха да се подкосят.

Пол не я остави дори когато бяха влезли в апартамента. Тръшна вратата зад гърба си и я застави да го погледне. Почти свирепо я притегли към себе си и устните му се впиха в нейните настоятелно. Ема се опита да се освободи, но той беше твърде силен. Притисна я още повече и Ема почувства, че сърцето й заби лудо. Отначало устните й бяха стиснати и твърди, после нежни и сладки. Престана да се бори, докато я овладя непреодолима слабост. Отпусна се на гърдите му и отговори на целувките му. Чантичката падна на земята, но никой не й обърна внимание. Ръцете на Пол се хлъзгаха нежно към бедрата й. Ема почувства желание, краката й трепереха, докато познатата гореща вълна я обля от глава до пети.

Пол спря да я целува и я загледа в очите. Като пияна Ема издържа на погледа му и видя желанието да блика диво от тези синьо-виолетови очи. Страстта я завладя и истинските й чувства изплуваха на повърхността, изтривайки всяка плахост. Съпротивата й се срути като кула и тя с радост и възторг му се предаде, оставяйки чувствеността си, така дълго потискана да избухне неудържимо.

Той я отдръпна от себе си, но не свали ръце от раменете й. Устните му се извиха в усмивка на недоверие.

— И сега ми кажи, че не ме обичаш — прошепна на ухото й. — Кажи, че не ме желаеш! — Дъхът му бе горещ и Ема го чувстваше на шията си. Преди да отговори Пол продължи с глас, изпълнен от желание. — Не можеш да отречеш Ема, защото и двамата знаем, че е така. — Загледа я отблизо и в големите й зелени очи забеляза същата страст, която го разяждаше. Хвана я за ръка и кротко я поведе към спалнята.

Като хипнотизирана, Ема застана неподвижна посред стаята. Видя го да се доближава до нея гъвкав като пантера. Свали шапката й и я хвърли на един стол. После бавно свали ръкавиците й. Откопча роклята й и я остави да се хлъзне на земята. Леко я тласна към леглото, свали обувките й и коленичейки до краката й ги целуна. Ема се наведе и погали гъстите му черни коси.

— Не е минал ден да не съм мислил за теб, Ема, да не съм те желал, любов моя! Нито един ден през тези години! — възкликна Пол приглушено. Обгърна бедрата й и сложи глава на скута й. — Не съм преставал да те обичам, Ема! — Възкликна, вдигна глава и я загледа с любов. Очите му горяха.

— И аз не престанах да те обичам, Пол — каза ласкаво тя, докато очите й се напълниха със сълзи.

Той се изправи и я принуди да легне. Легна върху нея, обгърна я с ръце и зацелува страстно лицето й, шията й, раменете й. Още един път бяха голи и прегърнати. Пол беше като заслепен от страст, разяждан от желание да я притежава, да се съедини с нея.

В мига на страст почувства пръстите й да се забиват в раменете му, докато тялото й потръпна в сладостни спазми. Зовеше името му с дрезгав, сладостен шепот, който той познаваше така добре. В този момент Пол разбра, че само той може да я дари с екстаз, с пълна самозабрава. Вдигна глава и погали с устни плоския корем докато достигна до гърдите й. След това продължи към шията й. Ема въздишаше и потреперваше под неговата тежест, докато пръстите й го галеха жадно под гърба. Пол почувства, че избухва.

Прегърна я силно, потъвайки дълбоко в нея, сякаш да достигне и да докосне сърцето й. Ема му отвърна с чувство, спонтанно и безрезервно.

Много по-късно, обвит около нея, Пол прошепна:

— Няма да те оставя никога, Ема, никога повече, докато съм жив. Давам си сметка, че ти се страхуваш да не ти сторя зло. Трябва да ми вярваш, любов моя.

— Не се страхувам, Пол — прошепна му тя. — И ти вярвам. Сега знам, че няма никога да ме изоставиш.

Той се усмихна, привлече я към себе си и целуна косите й.

— Ще наваксаме загубените години, любов моя, обещавам ти го.