Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (51)

51.

Една седмица по-късно в една прекрасна майска вечер Ема слезе от таксито пред хотел „Савоя“ в Лондон и се отправи към американския бар. Забеляза Франк преди той да я види. Седеше на маса пред входа и докато изкачваше няколкото стъпала, които водеха към залата, Ема забеляза, че беше замислен.

— Един петак, за да ти узная мислите — му каза като го изненада.

Франк се стресна, но като я видя очите му се озариха.

— А, ето те и теб! — Стана и й помогна да седне. — Колко великолепно изглеждаш, Ема мила!

— Благодаря, съкровище — инстинктивно приглади полата на костюма с цвят на зелена ябълка и свали ръкавиците си. — Един джин фис, Франк. Имам нужда да се освежа. Беше убийствен ден в магазина.

Франк поръча питието и запали цигара.

— Съжалявам, че те домъкнах чак тук, но е близо до Флийт стрийт, така ще мога да се върна бързо в резиденцията. Нямам много време.

— Няма значение, Франк, така дори ми е по-приятно. Този бар ми харесва. Но защо искаше да ме видиш? Стори ми се, че е нещо спешно, според това, което каза по телефона. Ще ти кажа даже, че малко се разтревожих.

— Съжалявам, Ема, не съм искал. Всъщност няма нищо спешно, но истина е, че се налага да поговорим.

— И за какво?

— За Артър Ейсли.

Веждите на Ема се вдигнаха учудено.

— За Артър? Свети Божества! И защо искаш да говорим за него?

— В последно време на Уинстън и на мен ни е мъчно за теб. Натопи се в един брак без бъдеще и това ни смущава. Накратко и двамата мислим, че трябва да се разведеш. Обещах на Уинстън да ти пусна муха в ухото.

— Да се разведа? — Ема избухна в смях — И защо? Артър не ми досажда.

— Не е подходящ за теб и ти го знаеш, Ема. На първо място пие като сюнгер. И после има ужасния навик да… — Франк преглътна и поспря.

— Да ходи с други жени — завърши Ема вместо него. Беше й забавно. — Би трябвало съпругата последна да научава, но аз въпреки това съм в течение на деянията на Артър. Не бъди дипломатичен с мен.

— И това не те ли разстройва? — пожела да узнае Франк.

— Моята безмерна незаинтересованост към Артър Ейсли и неговия начин на живот ми пречи да изпитвам каквото и да е чувство. Не ме интересува изобщо.

— Тогава защо не се разведеш, Ема?

— Защото имам деца преди всичко.

— Приказки! Служат ти само за оправдание. Едуина и Кит са в колеж. За тях ще е без всякакво значение…

— Мисля за близнаците, Франк, те са деца на Артър, имат нужда от баща.

— И що за баща би могъл да им бъде Артър? — промърмори Франк.

Ема пое чашата, която току-що бе сервирана и каза:

— За твое здраве!

— За твое и не се измъквай, Ема, отговори ми.

— Все пак Артър е мъжът в техния живот и е много привързан към тях, каквото и да си мислиш.

— Когато не е пиян — подчерта Франк саркастично.

Ема въздъхна.

— Има нещо вярно в това, което казваш. Но чуй ме добре, Франк. Честно казано, не изпитвам никакво желание да се развеждам, макар да имам всички мотиви за това. Поне засега не. Знаеш колко мразя коренните промени, за да предприема нещо. Може би когато децата пораснат ще помисля, но не сега.

— Но ти си още млада, Ема. Имаш право да си свързана с някой приличен човек. Да имаш другар в живота. Господи, сигурно се чувстваш ужасно сама!

Сякаш облак засенчи за миг красивото лице на Ема. Поклати бавно глава.

— Нямам никакво време да се чувствам сама. Много съм заета, както знаеш. Да сменим темата по-добре, Франк. Кажи ми за себе си и за къщата, която бе намерил в Хамстед. Натали хареса ли я?

Франк въздъхна обезкуражен, защото трябваше да признае поражението си и каза:

— И двамата я харесваме. Идеална е за нас. Много ще се радвам, ако и ти я видиш. Доста е скъпа.

— Много се радвам. Непременно ще я видя. А за парите не се тревожи, Франк. Ако е по-скъпа от това, което можеш да си позволиш аз ще дам разликата.

— О, Ема, не бих могъл да приема! — възрази Франк.

— Не ставай смешен. Преди години Блеки ми каза, че парите са направени, за да се харчат и беше напълно прав. Искам ти и Натали да имате хубава къща, за да започнете добре семейния си живот. Желая поне вие да сте щастливи, Франк.

— Толкова си великодушна и щедра, Ема! Наистина съм ти благодарен. — Франк отпи глътка и продължи: — Ако утре можеш да отделиш малко време ще отидем да я видиш.

— Разбира се, че ще дойда с удоволствие. Как е Натали?

Франк засия.

— Прекрасна е, истинско съкровище. Да знаеш колко я обичам, Ема!

— О, зная, зная, Франк, това се вижда. Ти си щастлив. Ще направим една чудесна сватба, сигурна съм. Тя е… — Замълча изведнъж и затаи дъх. От мястото, където седеше виждаше голяма част от бара и преддверието на хотела. Вниманието й бе привлечено от двама души, които разговаряха на рецепцията.

— Какво ти става? — попита Франк и я погледна внимателно.

— Виждам Пол Макхил! — възкликна Ема побеляла като платно. — Трябва да си отида веднага, преди да ме види.

Франк сложи ръка върху нейната, за да я задържи.

— Не се вълнувай, Ема, моля те не си отивай.

Ема го стрелна с поглед.

— Ти си знаел, че е в Лондон, не отричай, Франк.

— Да.

— Да не си го поканил тук при нас?

Франк не каза нищо и загледа упорито чашата си.

— О, Франк, как можа? — каза Ема възмутена. Понечи да стане, но Франк я задържа деликатно.

— Моля те недей, Ема, непременно трябва да останеш.

Без да го удостои с поглед Ема промълви едва чуто:

— О, Боже, какво ще правя сега?

— Ще се държиш като цивилизована жена и ще изпиеш нещо с мен и Пол.

— Не мога! — успя да каже Ема. — Не разбираш ли? — Още не бе произнесла думите и вече бе късно. Пол изкачваше стълбите и бе пред тяхната маса. Ема бавно вдигна глава и погледите им се срещнаха. В този момент благослови небето, че бе седнала. Бе отмаляла, не би могла да се задържи на крака.

— Здравей, Ема — поздрави я Пол и й подаде ръка.

Като автомат Ема подаде своята.

— Здравей, Пол. — Гласът й беше дрезгав. Едва почувства силните му пръсти да обхващат ръката й и се изчерви до корена на косите си. Наведе глава.

Пол поздрави Франк като стар приятел и седна при тях. После прехвърли вниманието си към Ема.

— Колко се радвам, че те виждам, Ема. Прекрасна си. Не си се променила никак. И трябва специално да те поздравя за големия магазин на „Кингсбридж“, истински удар. Прекрасен е, трябва да се гордееш със себе си.

— Благодаря — промълви Ема, без да посмее да го погледне.

— Трябва да те поздравя и теб, Франк, последната ти книга е фантастична.

Доволен, Франк запали цигара.

— Радвам се, че ти е харесала. Продава се добре.

— Така трябва да бъде. Това е един от най-добрите романи, който съм чел напоследък. — В този момент пристигна поръчката. Пол вдигна чаша и каза: — За моите най-добри приятели и за твоята сватба Франк!

Ема онемя. Никога не беше смятала брат си за способен на двуличие. В този случай обаче сигурно бе скрил много неща, защото почувства, че отношенията му с Пол за много сърдечни.

— Щастлив съм, че ще си тук през юли, Пол — каза Франк. — С Натали се надяваме, че ще дойдеш на сватбата.

Ема не можеше да повярва на ушите си. Стрелна с поглед Франк, който се престои, че не забелязва и продължи:

— И благодаря за поканата за вечеря. Натали предложи в петък, ако си свободен, естествено.

— Разбира се, че съм. И за нищо на света няма да пропусна сватбата ви. — Очите на Пол потърсиха Ема. — Ами ти, Ема, какво ще кажеш. Свободна ли си в петък вечер?

— Абсолютно съм сигурна, че няма да мога — отсече, отбягвайки погледа му.

— Защо не провериш по-късно в бележника си? — предложи Франк.

— Няма смисъл. Повече от сигурна съм, че имам ангажимент — обяви спокойно като отчаяно правеше предупредителни знаци на брат си.

Като прецени израза на упорит отказ върху лицето й Пол не настоя. Обърна се към Франк.

— Къде смятате да прекарате медения си месец?

— Мислехме на Лазурния бряг, но не сме решили окончателно.

Ема се отпусна на стола, без да ги чува. Беше изненадана от неочакваното идване на Пол и й се искаше да смаже Франк, че бе участвал в този заговор срещу нея. Беше объркана и чувствата й, потискани през дългите години бяха готови да се възпламенят с цялата си сила. Пред нея беше самият Пол Макхил, който разговаряше с брат й. С мъничко тъга си спомни колко го бе желала, очаквала! В този момент, когато беше на сантиметри от нея, Ема трябваше да възпре желанието си да протегне ръка, да го докосне, за да се увери, че наистина е той. От плът и кръв. Погледна го крадешком. Знаеше, че е навършил четиридесет и две години в началото на февруари, но беше същият, както го помнеше от 1919 година, само малко по-почернял от слънцето и с някоя и друга бръчица повече около очите. Изведнъж я обзе гняв. Как смееше да се завърне така, сякаш нищо не е станало. И да говори така спокойно, сякаш страданията, които й бе причинил не бяха съществували. Какво невероятно нахалство. Омразата, която изпита задуши всякакво друго чувство.

Смътно чу Франк да се сбогува. Значи смяташе да я остави сама с Пол. Тази мисъл я ужаси.

— Аз също трябва да си вървя. Извинявай, Пол, но трябва да тръгна с Франк. — Каза и взе ръкавиците и чантата си.

— Моля те, Ема, остани. Бих желал да поговорим. — Трябваше да я задържи на всяка цена, но не смееше да настоява.

Франк погледна с разбиране и се обърна към Ема:

— Трябва да се връщам на Флийт стрийт. Ужасно съм закъснял. — Целуна я по бузата и хукна преди Ема да успее да каже нещо.

Пол викна сервитьора и направи допълнителна поръчка. Погледна Ема сериозно.

— Моля те, не се сърди на Франк. Аз го убедих да те въвлече в тази невинна клопка.

— И защо? — пожела да узнае Ема, решена за първи път да го погледне открито и студено.

Пол трепна. Знаеше, че трябва да се сблъска с голяма трудност, но бе решил да спечели доверието й.

— Както ти казах, исках да те видя и да поговорим честно.

— Честно! — имитира го тя и се засмя саркастично. — Странно е ти да го кажеш. След като минаха толкова години.

— Разбирам много добре това, което чувстваш, Ема. Но е истина. Отчаян съм, Ема. И бях през всичките тези четири години!

— Щом е така защо не ми писа? — попита Ема с нотка на колебание в гласа.

— Но аз ти писах много пъти. И няколко телеграми изпращах.

Ема го изгледа недоверчиво.

— Да не искаш да кажеш, че всичките са се изгубили по пощата? Че и телеграмите са се изпарили като сняг на слънце? Трудно ми е да го повярвам.

— Имаш право. Бяха откраднати. Както писмата така и телеграмите. Същата е съдбата и на писмата, които ти си ми написала — каза Пол, загледан право в очите й.

— Откраднати? И от кого? — попита Ема като издържа на погледа му.

— От частната ми секретарка.

— И защо е направила подобно нещо?

— Това е дълга история, Ема — каза Пол. — Ако позволиш, бих ти я разказал. Всъщност точно за това исках да те видя.

— Е, добре — каза Ема. Нямаше нищо лошо да го изслуша, пък и любопитството й надделя.

— Когато се върнах в Австралия през 1919 година, единственото ми желание беше да се видя с баща си и да се върна колкото се може по-бързо тук, при теб. — Пол спря да говори, докато сервитьорът остави поръчката. После продължи: — В Сидни ме сполетяха цял кош беди, с които няма защо сега да те занимавам. Първо да ти кажа за писмата. Преди години баща ми се сприятели с една наша чиновничка в Сидни и докато отсъствах я обучил и взел за частна секретарка. След уволнението се наложи да поема ръководството на нашия бизнес, защото баща ми беше зле. През първите седмици Марион Рийз беше като божи дар. Няколко месеца ден и нощ работих заедно с Марион и с нейна помощ навлязох в най-малките подробности на работата. Междувременно състоянието на баща ми се влоши рязко. Трябваше да остане на легло. Честно казано, Ема, предоверих се на Марион. Нямаше как. Изведнъж бях поставен в условията на тежка отговорност. — Пол запали цигара и продължи: — Марион се чувстваше като член на семейството. Баща ми й бе много благодарен и я смяташе повече за приятелка, отколкото служителка. В известен смисъл тя ми беше като по-голяма сестра. Една вечер, когато работехме до късно, я поканих на вечеря, разказах й за теб и за плановете ни да се оженим. — Пол се усмихна. — Доверието ми към Марион бе ужасна грешка, което стана ясно по-късно. Тогава не го знаех. Тя показа изключително съчувствие. Обеща да ми помогне да уредим деловите въпроси бързо, за да мога да се завърна в Лондон за някой и друг месец…

— Но защо да е било грешка? — прекъсна го Ема, смръщвайки чело.

— Тогава не можех да зная, че Марион била влюбена в мен. Нищо не бе имало между нас и нищо не бях направил, за да породя в нея някакви надежди. Естествено, последното нещо на света за нея е било да допусне да напусна Австралия. Междувременно продължих да реорганизирам и разширявам бизнеса и ти пишех, без да мога да си представя, че моята предана секретарка крие писмата ми, вместо да ги изпраща. Разстроен от липсата на отговори, ти изпратих две телеграми с молба да ми кажеш поне че си добре. И телеграмите не били изпратени. Въпреки това, измъчван от мълчанието ти, което бе необяснимо за мен, реших да не се предавам. Веднага щом ми беше възможно заминах за Англия.

Ема, която бе слушала внимателно разказа му не изпитваше никакво съмнение, че казва чистата истина.

— И кога е станало това? — попита веднага.

— Около една година по-късно. През пролетта на 1920 година. Преди да замина дадох на Марион да изпрати телеграма, която обявяваше пристигането ми. Молех те да ме посрещнеш на кораба. Естествено ти не бе дошла, защото не бе получила телеграмата. Първият човек, на когото телефонирах, беше Франк. Той ми съобщи, че си се омъжила за Артър Енсли преди една седмица и сте заминали да прекарате медения си месец.

— О, Боже! — промълви Ема с широко отворени от ужас очи.

— Да — продължи Пол и се усмихна горчиво. — Бях закъснял само една седмица, за да те спра.

— Но защо не дойде по-рано? Защо е трябвало да чакаш цяла година? — настоя Ема и повиши глас.

— Не можех да се освободя, Ема. Баща ми беше болен от рак. Почина осем месеца след завръщането ми в Австралия.

— О, много съжалявам, Пол — прошепна Ема искрено натъжена.

— Да, беше много тъжно. През последните месеци от живота си баща ми се бе опрял изцяло на мен. Но да вървим нататък. Възнамерявах да замина веднага след погребението, но точно тогава Констанс… — Пол спря и направи гримаса. — Съпругата ми Констанс се разболя тежко и това ме принуди да остана. След това дойде ред на сина ми. — Пол изгледа Ема изпитателно. — Имам син, Ема, знаеше ли?

— Да, знаех го. Можеше да ми го кажеш ти самият, Пол. Даже би трябвало — погледна го с упрек.

— Да, би трябвало. Но Хоуард… е добре. Хоуард има проблеми и за мен е било винаги трудно да говоря за него — въздъхна и погледът му се помрачи от мъка. — Щом Хоуард се подобри достатъчно, заминах за Англия.

— И се видя с Франк?

— Не веднага. Изглеждаше ми неудобно да се срещна с него. Тогава той нямаше особено добро мнение за мен. Пред отчаянието ми, когато научих за твоята сватба, той промени мнението си. Разбра искреността ми.

— А как разбра, че писмата ти са откраднати? — прекъсна го Ема.

— Не зная защо, но веднага се усъмних, че някой краде кореспонденцията ми. За това всъщност разбрах след разговора ми с Франк. Не беше трудно да се досетя, че на дъното на това е Марион.

— Представям си, че като си се завърнал в Австралия си й го казал направо.

— Разбира се. Отначало отричаше, но после се предаде и разказа всичко. Когато я запитах за причината за недостойната й постъпка тя ми каза, че не желаела да напускам Австралия.

— И е успяла — забеляза уморено Ема, като си помисли за всичките тези изгубени години.

— Да. — Пол изгледа Ема изпитателно, но не успя да долови чувствата й. — Естествено уволних я незабавно и сега дори не знам къде е отишла.

Ема кимна с глава. Замисли се, после вдигна поглед и срещна погледа на Пол.

— Защо не изчака да се завърна от медения месец, за да ми кажеш за писмата?

Пол я погледна с недоумение.

— И какъв смисъл щеше да има? Бях пристигнал късно, Ема. Не исках да преча на твоя брак. А и сигурно нямаше да повярваш. Не забравяй, че тогава имах само бегли съмнения за кражбата на писмата. Доказателства получих едва когато се върнах в Сидни.

— Да, разбирам.

— Реших, че съм те загубил завинаги и помислих, че ще е най-добре да изчезна в мълчание — приключи Пол, повдигайки рамене.

— Тогава защо да говорим днес, след толкова години?

— Винаги исках да ти обясня, Ема, да се оправдая пред теб. Съзнанието, че съм ти причинил толкова мъка не ми даваше мир. В предишните си пътувания до Лондон винаги се виждах с Франк, който ме държеше в течение за живота ти. Струваше ми се неуместно да ти се обадя, макар че го желаех от все сърце. Миналата седмица бях току-що пристигнал от Сидни, вечерях с Франк и той ми разказа за брачната ти несполука. Като разбрах, че не си щастлива с Артър веднага реших, че е дошъл момента да се обясним. Помолих Франк да организира тази среща. Не желаех да изпусна случая да се оправдая пред теб — завърши разказа си, като се молеше от все сърце да е успял да я убеди. Протегна ръка към нея, докосна нейната и я погледна сериозно: — Зная, че си разстроена, Ема, и може би е непочтено от моя страна да дойда, без да предупредя, но не знаех какво друго да направя. Надявам се, че не се сърдиш нито на мен, нито на Франк.

— Не, не се сърдя. Радвам се, че се видяхме. — Спря, погледна към покривката и когато отново вдигна глава, големите й зелени очи бяха влажни. — Когато останах без вест за теб бях разстроена и измъчена поне колкото теб, направо бях ранена — добави, спря замислено, после продължи. — Хубаво е да се знае истината, дори когато е изтекла толкова много вода — усмихна се тъжно. — И двамата трябва да се смятаме за жертви на обстоятелствата.

Пол я изгледа продължително и каза:

— Мразиш ли ме, Ема?

Изненада премина през лицето на Ема.

— Но аз никога не съм те мразила, Пол! Може би мъничко, от време на време, когато ме налегне мъка, но не мога да се упреквам за това.

— Но аз не те упреквам изобщо. — Пол запали цигара, за да прикрие нервното напрежение, което го бе обхванало. — Питах се, мислиш ли, че бихме могли да бъдем приятели, Ема? Сега, когато между нас няма сянка. Или искам много от теб? — Каза това и притаи дъх.

Ема се почувства изведнъж изчерпана и сведе поглед. Заслужаваше ли си да се обвързва наново, дори само за приятелство? Не можеше да скрие от себе си, че чувства все още очарованието на тяхната връзка, макар и след всичките изминали години. Без да държи сметка за всякакво благоразумие каза бавно и решително:

— Да, Пол, ако искаш ти.

— Искам го — каза Пол като я гледаше с възхищение. Беше красива и господарка на себе си, както винаги. Времето не беше оставило следа върху деликатното й лице. И въпреки това имаше нотка на тъга в очите й. Тя беше сериозна. Пол трябваше да се въздържи от порива да я прегърне и целуне. Трябваше да действа благоразумно, ако искаше да я спечели отново и напълно. Видя я да поглежда часовника си и сърцето му подскочи. Попита я: — Ще вечеряме ли заедно тази вечер, Ема?

— О, Пол, не мога — отвърна смутена.

— Защо? Имаш ли друго задължение?

— Не, но…

— Моля те, Ема, в името на преживяното — усмихна й се. — Аз не се страхувам, а ти?

— И от какво би трябвало да се страхувам? — каза Ема, за да се защити. Сърцето й биеше лудо. Беше невъзможно да устои.

— Наистина, уверявам те, че няма от какво да се страхуваш — разсмя се Пол, като за пръв път, откакто се присъедини към тях се отпусна. — Значи се разбрахме. Къде предпочиташ да отидем?

— Не знам — отговори Ема, като се почувства слаба и уплашена.

— Тогава да отидем в Роул, срещу Ковънт Гардън. Била ли си в този ресторант?

Ема поклати отрицателно глава.

— Не, но съм чувала за него.

— Много приятно място. Сигурен съм, че ще ти хареса — увери я Пол и направи знак на сервитьора да уреди сметката.

 

 

Бяха по средата на вечерята, когато Пол я попита направо:

— Защо бракът ти не върви, Ема?

Жената бе толкова стресната от неочаквания въпрос, че замълча за миг. Не отговори „защото те обичам“, както спонтанно й се прииска да отговори, но вместо това каза:

— Защото Артър и аз сме несъвместими.

— Разбирам. Що за човек е? — Този невинен въпрос бе пълен с любопитство.

— Красив е — започна Ема, като мереше думите си. — Очарователен, от добро семейство, но е много слаб и суетен. — Погледна Пол и каза тихо: — Той е мъж, с който ти нямаш нищо общо.

„Нито ти, както ми се струва, любов моя“, помисли Пол.

— Имаш ли намерение да се развеждаш?

— Не за момента, а ти? — отговори Ема и затаи дъх, съжалявайки за въпроса си.

Изразът върху лицето на Пол се промени. Стана много сериозен и отговори спокойно:

— Аз желая да се разведа, Ема, искам го от няколко години, но имам големи затруднения с Констанс. Жена ми е алкохоличка. Пиеше още преди войната. Това е и главната причина за разрухата на брака ни. Когато се завърнах в Сидни, беше вече в окаяно положение. Настаних я в частна клиника, но тя избяга веднага след погребението на баща ми. Едва след пет седмици я намерихме и няма защо да ти разказвам в какво състояние. Затова не можах да дойда тогава в Англия. Повярвай, не зависеше от мен. Тя не желае да се лекува. И вече нямам търпение.

— Разбирам какво искаш да кажеш — каза мрачно Ема, — съжалявам, Пол, наистина съжалявам. Положението е ужасно. Още ли е в клиниката?

— Да, опитаха се да я дезинтоксикират, но много отслабна във всяко отношение. Не можеше да се грижи за себе си. Струва ми се, че ще остане там за цял живот. Констанс е католичка. И отхвърля развода. Но аз не губя надежда, че рано или късно ще бъда свободен. — Отпи глътка вино и продължи: — Има още нещо, което трябва да ти кажа, Ема, за сина ми. — Поспря. — Хоуард… е, добре, Хоуард е изостанал умствено. Това беше, когато днес ти казах, че имам още проблеми.

Ема не знаеше какво да каже.

— О, Пол, Пол, каква трагедия! И каква ужасна тежест трябва да понасяш сам — каза със съчувствие в гласа. — Но защо още преди години не ми каза? Нима мислеше, че няма да те разбера.

Пол поклати глава.

— Да, може би трябваше, Ема, но искрено казано, малко се срамувах. Особено когато видях твоите деца.

Ема протегна ръка и стисна неговата.

— Сигурно се чувстваш безсилен? На колко години е Хоуард?

— На дванадесет, Ема, понякога природата ни поднася странни изненади. Момчето е много красиво, лицето му е нежно и деликатно, много одухотворено, но умът му е като на дете на пет години. И така ще си остане завинаги.

Ема изпитваше мъка и съчувствие към Пол.

— Къде живее?

В чифлика Кунембъл заедно с една бавачка, която е много привързана към него. За него се грижи персонал и прислуга. Когато съм в Дънуун често минавам и оставам задълго при него. Той почти не забелязва присъствието ми. Живее в собствен свят. — Запали цигара. — Съжалявам, Ема, не исках да те товаря и с моите лични проблеми тази вечер. Да говорим за друго.

— О, Пол. Изпитала съм достатъчно трудности в живота си — възкликна Ема. — Детството ми съвсем не беше лесно, както може би ти си мислиш. Животът е тежък, Пол. Важното е да знаеш как да посрещнеш трудностите и да ги преживееш. — Усмихна му се. — Нещата трябва да се гледат в лицето, Пол. Не трябва да се отчайваме. Животът ни е дал много в сравнение с онова, което е дал на други.

Пол я погледна удивен. „Изключителна жена!“, помисли си и каза:

— Имаш право, Ема, в края на краищата сме щастливи и трябва да благодарим на Бога за това, което имаме. — Погледна я с любов и вдигна чаша. — За теб, Ема. Най-умната и разбрана жена. Щастлив съм, че отново сме приятели. А ти?

Ема чукна чашата си с неговата.

— Да, надявам се, Пол.

— Хайде да поговорим за нещо весело.

Ема се засмя:

— Разкажи ми за петролните кладенци в Тексас и Сидни — „Тексас Ойл Къмпани“. Много ми е интересно за това дружество, което си основал.

 

 

След вечеря Пол придружи Ема до вкъщи в Уилтън Мюз в близост на Белгрейв Скуеър. Каза на шофьора на таксито да го почака и я изпрати до вратата.

— Благодаря за хубавата вечер, Ема — каза и я целуна невинно по бузата. — Мога ли да ти телефонирам утре?

— Да, Пол, благодаря.

— Лека нощ, Ема.

По-късно в леглото Ема лежа дълго будна, потънала в размисли за случилото се тази вечер. Драматичното завръщане на Пол Макхил беше последното нещо, което бе очаквала. Животът беше пълен с изненади. За миг помисли за Марион Рийз. Ако Пол не беше човекът, който е, тази бедна нещастна жена нямаше да се влюби в него и нямаше да краде писмата. Ако Пол не беше писал на нея, ако Франк… Ако тя не беше се хвърлила надолу с главата в този безсмислен брак с Артър… Ако… Ако… Въздъхна. Безсмислено беше да се съжалява за това, което би могло да бъде. Сърцето й беше натежало от тъга. Той беше толкова мъжествен, толкова невероятно интелигентен и въпреки това животът му бе безплоден и труден, колкото и нейния. Кой знае дали я бе потърсил само в името на истината и тяхната любов или бе тласнат от други мотиви? Обичаше ли я още? Не можеше да знае. Едно нещо й беше напълно ясно. Тя буквално бе ужасена от силата на неговото очарование. С усилие на волята се опита да мисли за нещо друго. Но когато най-после заспа, той продължаваше да бъде в съзнанието й.