Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (5)

5.

Дълъг и труден е пътя

от Ереба^[1] до просветлението…

Джон Милтън, „Загубеният рай“

— Ма-ма, будна ли си? — викна Ема с тих глас, оставайки на прага. Никой не отговори.

Момичето се забави, без да знае какво да прави, наостряйки уши да чуе и най-малък шум, но стаята беше неподвижна и тиха като гроб. Нервно загърна шала около крехките си рамене, потръпвайки под тънката нощница от пронизващия утринен студ и бледото лице в сянка.

— Ма! Майко! — повтори шепнешком разтревожена, промъквайки се внимателно и пипнешком сред бедните мебели в стаята. Очите й не бяха свикнали с тъмнината. Потръпна, отблъсната, когато до ноздрите й стигна застоялият дъх на мръсно бельо и пот: постоянният мирис на бедността и болестите. Ема задържа дишането си и се застави да продължи.

Стигнала до ръба на леглото, сърцето й замря в гърдите при вида на болната жена, която лежеше безжизнено под разбърканите завивки. Майка й умираше. Може би вече беше умряла. Вълна от паника стресна крехкото й тяло. Наведе се напред към тялото на майка си, сякаш искаше да й вдъхне нова сила и живот. Конвулсивно стисна клепки и започна да мълви молитва. „Моля те, Господи, не позволявай майка ми да умре! Ще бъда добра до края на живота си. Ще правя всичко, което искаш. Да, Господи, скъпи, всичко, което ти пожелаеш! Само не позволявай мама да умре!“ Ема вярваше, че Бог е добър и милосърден. Майка й беше казала, че Бог е безкрайната доброта и прощава на своите създания. Ема не вярваше в отмъстителния Бог, който методисткият свещеник описваше в своите неделни проповеди. Майка й беше казвала винаги, че Бог е любов, а тя знаеше всичко. За Ема Бог бе наистина милосърден и щеше да отговори на молитвите й.

Отвори очи и погали бледото трескаво чело на жената.

— Ма! Ма! Чуваш ли? Как си? — попита отново с треперещ от страх глас, но не получи отговор.

В трепкащата светлина на свещта лицето на жената беше бяло като тебешир и лъскаво от потта, която го покриваше. Кестенявите коси, някога прекрасни, сега падаха безжизнени и сякаш безцветни, объркани като кълбо върху възглавницата. Върху лицето й се четеше благост, която нито мъката, нито страданията бяха успели да премахнат. Всяка следа от някогашната красота обаче беше изтрита от опустошителната мизерия, от годините на борба за съществувание и накрая от болестта. Сянката на смъртта заобикаляше Елизабет Харт, която нямаше да доживее да види как пролетта разцъфва. Беше изтощена от безмилостна болест, която ден след ден разяждаше младото й тяло, превръщайки я в набръчкана старица, а нямаше още тридесет и четири години.

Стаята, в която лежеше болната беше мрачна и мизерна в своята голота. Леглото заемаше почти цялото свободно пространство под наклонения покрив. Освен него в стаята имаше малко предмети. В ъгъла между леглото и прозореца беше сложена разнебитена маса с една черна библия, керамична чаша и лекарството, предписано от доктор Малкъм. До вратата беше поставен груб, недодялан, дървен сандък. На отсрещния край до прозореца бе поставен леген. Къщата беше в полите на голи хълмове и винаги бе влажно, особено зиме, когато северният вятър донасяше дъждове и сняг. Въпреки влагата и голотата на стаята, която говореше за бедност и разруха тя бе изключително чиста. Перденца от памучен плат, изпрани и колосани, красяха прозореца. Мебелите блестяха, лъснати с восък от неуморимите ръце на Ема. Прашинка нямаше върху дървения под, отчасти закрит с груб килим, тъкан от многоцветни вълнени отпадъци. Само леглото беше запуснато и в безпорядък, понеже Ема можеше да сменя чаршафите само веднъж седмично, когато се връщаше от Феърли Хол, къщата, в която прислужваше.

В този момент Елизабет се помръдна с усилие.

— Ти ли си, Ема, скъпа, — гласът й бе пълен с тъга, чувстваше се и болката, която изпитва.

— Да, майко, аз съм! — възкликна Ема, хващайки майка си за ръка.

— Колко е часът?

— Едвам четири. Старият Уили ни изхвърли от леглото много рано. Съжалявам, майко, че те събуждам, но исках да разбера как се чувстваш, преди да тръгна за Феърли Хол.

Елизабет въздъхна.

— Разбира се, дъще, не по-зле от обикновено. Не се вълнувай сега. След малко ще стана и… — прекъсна разтърсена от мъчителна силна кашлица.

Ема побърза да сипе от лекарството в чашата. Подхвана майка си за крехките рамене и й помогна да пие.

— Изпий това, майко, ще ти подейства добре. — Нарочно го каза безгрижно. Дълго го бе тренирала, за да не тревожи майка си.

Между пристъпите на кашлицата Елизабет се насили да изпие няколко глътки от лекарството. После отпусната от жестоката атака успя да каже:

— Ще бъде по-добре да слезеш и да се погрижиш за момчетата и баща си, съкровище. Аз ще си почина още малко и може би преди да тръгнеш на работа ще ми донесеш чай. — Трескавият блясък в очите й бе угаснал и за миг погледът на Елизабет се проясни и стана съзнателен, за това, което я заобикаля.

Ема се наклони, за да целуне хлътналите бузи на майка си и да оправи с любов завивките.

— Да, майко, да. — Излезе от стаята и затвори внимателно вратата зад гърба си.

Докато слизаше по стръмната каменна стълба до нея достигнаха заплашителни гласове. Ема се спря, гърлото й се сви при мисълта за сцената, която я очаква. Брат й Уинстън и баща й отново се караха. Остротата на спора беше съвсем очевидна, ако се съдеше по гласовете им. Ужасът, че можеха да достигнат и до майка й я накара неволно да изохка. Ако майка й можеше да ги чуе щеше да допълзи от горе, за да ги усмири, а това щеше да й струва последната искрица живот. През последните седмици Елизабет бе отслабнала много. Не можеше да става от леглото и се бе превърнала в затворничка на бедната стаичка под покрива. Всеки път, когато чуеше гневните викове на мъжете, плачеше дълго и отчаяно, а от това треската й се увеличаваше и кашлицата я разтърсваше до задушаване.

— Глупаци! — възкликна Ема високо. — Възрастни мъже, а се държат като хлапета. Твърде големи егоисти сте, за да помислите и за бедната ни майка. — Гневно заслиза по стълбата.

Отвори вратата на кухнята и застана на прага. Напрегнато стискаше с пръсти дръжката.

Обратно на тъжната стая на горния етаж, кухнята, която ползваха и за всекидневна, беше топла и привлекателна. В камината гореше буен огън и голям чайник свистеше, приятно за ухото. Тапетите на едри цветя бяха загубили вече свежестта си, но цветните нюанси по стените създаваха настроение. От двете страни на камината блестяха добре излъскани украшения от месинг. Централната част от стаята се заемаше от голяма маса, заобиколена от шест тапицирани стола. Подът от рендосани дъски беше лъснат. Белите дантелени перденца на прозорците освежаваха допълнително обстановката.

Това беше образ, който Ема носеше с умиление дълбоко в сърцето си, особено когато беше далеч във Феърли Хол. Това чувство я топлеше винаги, когато беше сама и тъжна. В този момент обаче скъпият за нея образ беше разрушен. Всяко нещо си беше на мястото, нищо не беше махнато или разместено и въпреки това атмосферата беше напрегната и враждебна. Баща й и брат й, изпълнени с взаимна ненавист се нападаха като обезумели, без да държат сметка за останалите.

Джон Харт, по прякор Големия Джак, беше висок и силен мъж. Повече от метър и осемдесет и пет на ръст той вървеше изправен и с горда осанка. През 1900 година беше воювал срещу бурите в Африка и за него се говореше, че с тежкия си юмрук с един удар може да свали човек на земята. Добре сложен, Джак имаше привлекателно лице и излъчваше някаква груба, сурова красота, която се подчертаваше и от гъстите черни къдрави коси.

В момента той стърчеше над сина си Уинстън с вдигната ръка, готова да го удари.

— Не желая да слушам повече да говориш, че ще се запишеш във флота, момче, добре да знаеш! Малолетен си и няма да получиш съгласието ми. Да приключваме, ако не искаш да изпиташ каиша върху гърба си!

Уинстън погледна баща си гневно. Лицето му беше почервеняло и изкривено от яд, очите му святкаха.

— Ако реша да отида, ще отида, не можеш да ме спреш! Ще избягам от тази дупка, забравена и от Бога. До гуша ми е дошло от мизерия, разорение и смърт…

— Отвратително чудовище! Как смееш да приказваш така? Ще видим кой командва тук!

Момчето остана за миг като парализирано и пристъпи с вдигната ръка, сякаш да удари баща си. Забеляза застрашителния блясък в очите му, стресна се, пребледня и се спря като закован, уплашен от силата на противника си. Уинстън беше също добре сложен, но приличаше на майка си, беше деликатен по телосложение. Още от малко момче беше изключително проницателен, за да разбере, че красотата е голямото му оръжие, а не физическата сила. Разбираше, че не може да се противопостави на силата на баща си.

— Не мисли, че не забелязах, Уинстън! Сега ще ти покажа как се вдига ръка срещу баща. Ще го запомниш за цял живот! — Междувременно беше хванал здраво каиша от здрав черен гьон.

— Няма да ме уплашиш, татко — викна Уинстън със силен глас, отстъпвайки разумно към бюфета, така че масата да остане между него и баща му. — Няма да смееш да ме удариш. Майка няма да ти прости, ако ме закачиш с този каиш!

Големия Джак изглеждаше като глух, пристъпвайки с вдигната във въздух ръка. Сигурно щеше да замахне, ако в този момент Ема не се хвърли към него, за да му попречи. Треперещо от гняв, момичето застана пред баща си, без да се двоуми. Единствена, освен нейната майка, Ема се осмеляваше да му се противопостави и винаги успяваше да го усмири и да го направи послушен като херувим.

Когато заговори, гласът й беше тих, но авторитетен.

— Тихо, татко! Какво те е прихванало? Да викаш като полудял рано сутрин, докато майка горе е зле. Засрами се, татко! Сега сядай да си изпиеш чая, без да вдигаш повече врява. Ако не престанете, аз ще се махна от къщи и ще видите тогава! Ех и вие! — Ема не преставаше да държи здраво бащината си ръка. — Хайде, татко, не бъди вироглав — каза Ема по-тихо и настоятелно. — Нашият Уинстън няма да се запише никъде. Само така си приказва.

Ема се обърна рязко и погледна брат си. Той се беше окопитил и се провикна:

— Така си мислиш ти, госпожице Всезнайка. Този път не си познала.

— Стига, Уинстън — твърдо каза Ема. — Още малко и ще накарате мама да слезе. Не си ли даваш сметка какво ще й коства това? И свършвай с глупавите си приказки, че ще се записваш във флота. Татко е прав. Още си много млад. И после, ако заминеш, това ще съкруши сърцето на мама.

Очите на Уинстън блестяха от необикновена враждебност:

— Една госпожичка Всезнайка и нахална отгоре на всичко — извика саркастично. — Гледай си работата, мила. Бъркаш се във всичко. Повдига ми се от теб. Четири кокала на кръст си и се правиш, че разбираш нещо от живота, Ема Харт. — Въпреки цялата лошотия, бликаща от тези думи, Уинстън се отдръпна сразен от погледа на сестра си, към която без сам да си дава сметка изпитваше страхопочитание. За да прикрие в очите на другите слабостта си, Уинстън каза на един дъх: — Наперена самохвалка, ето това си ти, Ема Харт!

Момичето стисна зъби и се направи, че не го засяга това оскърбление.

Джак изглеждаше объркан от кавгата между двете си деца и беше успял да успокои малко гнева си. Извръщайки бавно глава каза със спокоен глас:

— Хайде стига, Уинстън. Остави на мира сестра си. Достатъчно неприятности създаде днеска. Ще мине доста време, докато ги забравя. Трябва да ти го кажа, момчето ми.

— Но тя все се бърка в моите работи… — започна да обяснява Уинстън, но прекъсна ужасен от застрашителния поглед на баща си и с грацията на хищник се промъкна през стаята до ъгъла, където Франк, по-малкия брат, се беше сврял по време на кавгата.

Ема не губеше от очи движенията на брат си. Буквално гореше от яд пред глупостта и безсрамието му да предизвиква гнева на баща им и да не може да си държи езика зад зъбите. Като го видя да утешава братчето им, което още не можеше да дойде на себе си от уплаха, Ема бе пронизана от мисълта, че може би щеше да е по-добре да се махне. Тази мисъл я смути и тя пусна бащината си ръка. Уинстън винаги досега е бил неин съюзник. Нейният най-верен приятел. До днес не би могла да си представи къщата без него. Констатацията, че може би това не е така, спря дъха й. Поривисто се обърна отново към баща си и му каза тихо:

— Хайде, татко, ела на масата.

За миг Джак Харт отстъпи под лекия, но твърд натиск на ръката на Ема. Погледна момичето. То беше толкова слабичко, че с един замах можеше да го запрати в другия край на стаята. Но той досега нито веднъж не беше посегнал да удари дъщеря си. Остави се послушно да бъде заставен да седне на големия стол. Вгледа се в бледото личице — винаги сериозно и замислено, още развълнувано от обидата и страха и се трогна, както единствено Ема от децата му можеше да го трогне. В този момент, наблюдавайки дъщеря си, единствена в къщата, която смееше да му се противопостави, разбра интуитивно, че се сблъсква с една непреклонна воля. Потресаващото в случая беше, че тя се появява в едно толкова малко момиче. Непримиримото поведение на детето му, го изпълваше с гордост и безпокойство. Беше горд със силата на Ема и в известен смисъл се плашеше от това. Рано или късно тази черта на характера й щеше да й донесе неприятности, беше сигурен в това. Щеше да израсне като независима жена, а в този свят няма място за изява на независим дух. Хората от тяхната класа биват безпощадно смазвани под тежкия крак на господарите. Един ден гордостта на Ема щеше да бъде разбита и Джак се страхуваше от това време. Молеше се на Бог да не доживее това унижение, защото сърцето му щеше да бъде съкрушено, така както щеше да бъде разбито и нейното.

С очи, съсредоточени върху Ема, за първи път във всичките тези години, я видя такава, каквато беше. Видя недохраненото телце, тънкото вратле, изпъкналите кости на раменцата под нощницата. Но видя и нещо друго. Видя прозрачната кожа, бяла като снега по високите хълмове. Видя искрящите очи с изумруден блясък, точно копие на неговите. Видя буйните коси с оттенък на мед, които ограждаха бялото като алабастър чело. Видя в недозрялото телце на детето красотата, която скоро щеше да напъпи. Ще разцъфне ли някога тази хубост? Сърцето му се сви от терзания и гняв пред мисълта за живота, изпълнен с тежък труд и лишения, който я очаква. Ето, вече беше познала тежкия неблагодарен труд у дома и във Феърли Хол, а беше още почти дете. Гласът на Ема, все още назидателен, го откъсна от размишленията му.

— Тате… Татко, зле ли си? Изглеждаш особено.

— Нищо, нищо, малката ми, нищо не ми е. Видя ли вече как е майка ти?

— Рано сутринта не беше много добре, но сега си почива. След малко ще й занеса чай.

Ема понечи да се отдалечи и Джак й се усмихна с нежност. Тя не отвърна, както очакваше. Вместо това го погали по ръката и го изгледа продължително, което събуди у него странно чувство на вина, сякаш самият той е дете, а Ема е негова майка. Беше безкрайно смутен, защото Ема беше любимата му дъщеря и не желаеше да се чувства унижен в очите й. Нуждаеше се от нейното уважение. Механично се наведе и взе обувките си от поставката пред камината. Ставаше късно. Трябваше вече да тръгва за тухларната на Феърли, където работеше заедно с Уинстън. За да се стигне, беше необходим почти час път.

С удвоена енергия Ема се зае да шета из кухнята. Стараеше се да разсее тежката атмосфера, защото не беше в характера й да се мръщи дълго. Скришом поглеждаше Франк, който с отмерен жест мажеше мас върху филии хляб, за да го вземе за обяд. Запретвайки ръкави Ема спря пред него, заела войнствена поза.

— Какво смяташ да правиш, Франк, момчето ми? — възкликна изправена пред брат си. — Мажеш тази мас, като че утрешния ден не съществува! — грабна ножа от ръцете на момчето, което беше объркано, взе част от маста и я върна в буркана. — Не сме господари, Франк! — продължи самата тя да приготвя хлебчетата, разрязвайки ги опитно на две.

Франк направи крачка назад, като я гледаше с големите си като лешници очи, пълни със сълзи. Косите му бяха светлоруси и меки като коприна. Кожата му бе млечнобяла, лицето деликатно, почти женствено с изключителната си красота. Обидата, изписана на миловидното му лице беше причинена от забележката на „госпожичката“, която работеше в дома Феърли като прислужница.

Обръщайки се нетърпеливо към Уинстън, който в момента плакнеше нещо на мивката, Франк възкликна с жален глас:

— Не исках да направя нищо лошо, Уинстън! — Сълзите му се стичаха по страните. — Ема никога преди не ми е казвала, че слагам много мас на хляба! — Обидата от незаслужения упрек причини нов поток от сълзи.

Уинстън, който бе присъствал на сцената бе удивен и развеселен, защото бе разбрал веднага, че рязкото отношение на сестра им бе начин да установи своето материнско влияние между тях. Знаеше, че мърморенето й за хлебчетата са колкото безобидни, толкова и претенциозни. Остави кърпата, с която бършеше и нежно привлече към себе си момченцето.

Ема продължаваше да протестира с глас, пълен с упрек.

— Нямаше да можете да ядете този хляб, даже ако бях разрешила. С толкова мас щеше да ви се повдига още от втората хапка, точно така!

Двете момчета и бащата гледаха слисано Ема, която все още размахваше ножа срещу тях с лице, зачервено от негодувание. Накрая, неспособен да прикрива повече веселието си, Уинстън избухна в смях. Давайки си сметка, че няма нищо обидно в смеха на големия му син и че Ема ставаше все по-сконфузена, и Джак Харт се разсмя, като се удряше по коленете.

Ема стрелна с очи и двамата и заразена от веселбата на мъжете започна да се смее, отначало с половин уста, после все по-силно.

— Колко шум за четири хлебчета — промърмори тя като остави ножа на масата.

Франк ги погледна озадачено един след друг и давайки си сметка за ситуацията, изтри очите и носа си с ръкава на палтото.

— Не се обиждай, Франк, скъпи, не исках да те навиквам така и не си бърши носа с ръкава на палтото! — каза Ема, като го привлече нежно към себе си и леко разроши косите му.

Този момент на веселие бързо разпръсна напрежението, което се беше натрупало и върна чувството на взаимно уважение и солидарност помежду им. Ема продължи с обичайните си маниери на авторитет в семейството:

— Най-добре е да побързате, за да не закъснеете за работа — каза, хвърляйки поглед към часовника на камината. Точно в пет Уинстън и баща му трябваше да тръгнат, за да стигнат в шест. Опипа чайника, който още вреше. — Хайде, Франк, занеси горе чай на мама. — Побутна го и сипа обилно количество захар и мляко в чашата. — Попитай я дали не иска и малко хляб с мармалад. И гледай да побързаш, момчето ми, че има още неща да свършим, преди да тръгнем.

Франк хвана чашата с две ръце и внимателно започна да се изкачва по стълбите. Подсвирквайки, Уинстън започна да раздига масата, докато Джак подреждаше дървата за камината. Ема се усмихна — мирът беше възстановен помежду им.

Джак с привични движения подреждаше дърва и парчета скъпоценни въглища, които да поддържат огъня до идването на леля Лили, която трябваше да се грижи за Елизабет. Той поглеждаше Уинстън, който миеше машинално съдовете от закуската и съжаляваше за гневното си избухване преди малко. Между тях не съществуваше истинска омраза, само враждебност, която все по-трудно потискаха. Джак не можеше дори да упреква момчето за желанието му да напусне Феърли, нито можеше да му разреши да го направи. Доктор Малкъм не бе казал нищо конкретно за здравето на Елизабет, но не беше нужно да си лекар, за да разбереш, че тя умираше. Заминаването на Уинстън щеше да бъде удар за нея. Беше любимият й син, може би, защото бе първородният или пък защото толкова приличаше на нея. Джак не смееше да му разреши да си отиде, нито успяваше да реши как да му обясни причината за това. „Той винаги избира най-неподходящия момент да говорим“ — промърмори през зъби Джак, поставяйки решетката пред камината. За миг се облегна на подпорката на камината, потиснат от отчаяние. Бе отчаяние за Елизабет, изтерзана от живота, отчаяние за децата, които щяха да останат без майка, преди да се стопят последните снегове.

Усети леко докосване по ръката и разбра, че е Ема. Преглътна насила, гърлото му бе стегнато от мъка и се изправи като се мъчеше да се усмихне.

— Да, съкровище, какво има?

— Ще бъде добре да се качиш веднага да видиш мама, ако не искаш да закъснееш, татко.

— Да, момичето ми. Ще си измия ръцете и ще се кача. — Доближи се до мивката, където Уинстън подсушаваше чашите.

— Качи се да поздравиш майка си, момчето ми. Ще те настигна веднага. Знаеш, че й е мъчно, ако не се обадим всички да я поздравим преди да излезем.

Уинстън потвърди и на един дъх изкачи стълбата.

Джак погледна Ема, която стоеше пред печката с чайник в ръка.

— Ще настинеш с тази риза, Ема, и това шалче е много леко. Върви да се облечеш, аз ще довърша.

— Да, татко, аз свършвам — отвърна Ема, докато лъчезарна усмивка озари лицето й обикновено сериозно. Дълбоките й очи блестяха като изумруди и Джак разбра, че влиянието на момичето върху него бе непокътнато. Ема тичешком прекоси стаята и се хвърли на врата на баща си, шепнейки му: — Ще се видим следващата събота, тате.

Обхванат от вълна на нежност, Джак я привлече към себе си и я прегърна, като че искаше да я запази от всички злини.

— Разбира се, скъпа, и се грижи за себе си, моля те! — Преди да продължи, Ема се отскубна от прегръдката му, прекоси като стрела стаята и изчезна. Баща й остана сам в стаята.

С въздишка взе палтото си от закачалката зад вратата и потърси в джобовете кожените ремъци, които ползваше, за да връзва крачолите на панталоните си, да не влиза прах по краката му. Докато ги връзваше с привични движения, се чудеше как да каже на Елизабет, че се е уволнил от тухларната. Това бе много трудно решение в този момент, когато мъчно се намираше работа и мнозина бяха безработни. Джак обичаше да работи на открито, вместо да хвърля лепкавата глина в калъпите по десет часа на ден, което не беше шега. Тежката работа не го плашеше. Причината беше заплащането. Миналият петък се бе спречкал със Стан, майстора.

— Осемнадесет шилинга са малко да ги занеса в къщи в края на седмицата, Стан. Женен съм с три деца. Разбира се, за това не мога да упреквам другите, но проклетия старец Феърли плаща нищожни заплати! И ти го знаеш, Стан — му бе казал в пристъп на гняв.

Стан беше поклатил глава и въпреки че думите му бяха пълни със съчувствие, не посмя да срещне погледа на Джак.

— Да, да, Джак, има нещо вярно в това, което казваш. По дяволите, така е! Но, помисли, и аз не взимам повече от двадесет шилинга, не мога да направя нищо. Вземаш парите или ги оставяш, приятелю.

Джак ги остави и в събота сутринта преглътна гордостта си и отиде с шапка в ръце във фабриката на Феърли. Там бе разговарял с Еди — началника на цеха, приятел от детинство, който го прие за двадесет шилинга на седмица. Не бе много, но все пак добавка. Сутринта Джак бе намислил да разкаже на Елизабет, но после реши да премълчи. Жена му знаеше, че мрази работата във фабриката и щеше да сметне, че това е жертва от негова страна. Нямаше да й каже нищо, докато не станеше свършен факт. Утешаваше го само едно нещо — фабриката се намираше в края на града, в долината, на брега на река Айре — само на десет минути от къщи. Щеше да бъде близо, ако потрябваше на Елизабет, ако се случи нещо непредвидено.

Часовникът на църквата удари пет и Джак скочи, прекоси стаята с животинска грация, каквато много от високите мъже притежават, без да подозират.

Горе в стаята завари Ема, вече облечена, заедно с Уинстън и Франк. Образуваха една нещастна тройка с техните износени и закърпени дрешки. Но въпреки очевидната беднота всяко от децата имаше своя индивидуалност, нещо благородно, което правеше незначително това, с което е облечен. Децата му направиха място край леглото.

Елизабет лежеше върху планина от възглавници, бледа и изтощена, но трескавият израз, който я разяждаше преди малко беше изчезнал и заместен от относително спокойствие. Ема бе умила лицето й и сресала косите й. Синият шал, наметнат на раменете й, подчертаваше нежния цвят на чудните й очи и на косите й, пръснати по възглавницата. Бледите й страни нямаха цвят. На трепкащата светлина на свещите лицето й приличаше на статуите от слонова кост, които Джак бе виждал в Африка. Като го видя, лицето на Елизабет светна, протегна ръце и го привлече към себе си с жажда, сякаш искаше да го задържи завинаги.

— Имаш чудесен вид, Елизабет, любов моя! — каза Джак с необикновена нежност в гласа.

— Чувствам се по-добре — каза жената с израз на смелост върху лицето. — Довечера, когато се върнеш, ще бъда на крака. Ще ти приготвя бульон от овнешко с кнедли и ще опека пресен хляб.

Мъжът се освободи нежно от прегръдката и положи Елизабет върху възглавницата. Гледаше милото лице, опустошено от болестта и сякаш виждаше прекрасното момиче, което бе делило всички мъки с него цял живот. Елизабет го погледна с такова обожание, че сърцето му се сви от мъка пред безсилието да направи нещо, за да я спаси. Още един път почувства странния подтик, който в последно време все повече му се натрапваше. Изпитваше непреодолимо желание да я грабне на ръце и да я изнесе от тази бедна стая. Искаше му се да изтича с нея на върха на хълмовете, които тя толкова обичаше. Там горе, където въздухът бе кристалночист и небето щеше да се оглежда в очите й. Джак имаше необяснимото чувство, че жестоката болест щеше да бъде прогонена от буйните ветрове. Елизабет щеше да оживее с обновена енергия.

Дългите летни дни бяха пометени от северните ветрове. Ако сега беше лято, непременно щеше да я занесе горе, на Покрива на света, както го наричаше тя. Щеше да я постави върху възглавница от калуна между нежните папрати и листата на боровинки. Щеше да бъде до нея под върховете на Рамзден Крагс, греейки се на слънце. Но сега това бе невъзможно. Земята беше студена, скована в лед, а върховете бяха самотни и безлюдни под мрачното, натежало небе.

— Любов моя, чу ли какво ти казах? — гласът на Елизабет го върна от фантазиите му. — Довечера ще бъда на крака и ще вечеряме всички заедно пред огъня, както беше преди да се разболея. — Очите на Елизабет блестяха и нотка на жизненост я бе обзела, причинена без съмнение от присъствието на мъжа й.

— Не трябва да ставаш, любов моя — отговори Джак тихо с прегракнал глас. — Докторът казва, че трябва да бъдеш на пълна почивка. Лили ще дойде по-късно да се грижи за теб и да приготви вечерята. Обещай ми, че няма да правиш глупости, любов моя.

— О, толкова си неспокоен, Джон Харт! Обещавам ти го, ако това ще те успокои. Ще остана в леглото. — Елизабет никога не бе се обръщала към мъжа си с умалителното Джак.

Джак се наведе към съпругата си, така че само тя да може да го чуе.

— Обичам те, Елизабет, с цялото си сърце!

Елизабет го погледна и в дъното на очите й пробягна любовта от едно време, непроменена и непроменима.

— И аз те обичам, Джон! До деня на моята смърт и даже след това — му отговори.

Джак я целуна без да я погледне. Когато се оттегли от леглото, направи го като автомат, сякаш бе загубил контрол над силното си тяло.

— Хайде, Уинстън — възкликна, пресичайки стаята, — целуни майка си и да вървим. Вече е късно, момче!

Момчетата си взеха довиждане, целунаха майка си и излязоха. Останала сама в стаята, Ема седна на ръба на леглото.

— Майко, трябва ли ти нещо, преди да тръгна?

Елизабет поклати глава.

— Чаят беше чудесен, съкровище. Не ми трябва нищо. Не съм гладна, скоро ще дойде леля Лили.

— Не си гладна. Как ще се възстановиш, ако не се храниш? — попита Ема. С пресилена веселост каза: — Добре, мамо, но трябва непременно да изядеш това, което леля Лили ще ти донесе. Трябва да имаш сили!

Елизабет се усмихна слабо.

— Бъди спокойна, мила.

— Искаш ли да загася свещта? — попита Ема, готвейки се да излезе.

— Да, скъпа, моля. Ще си почина още малко. Ти си добро момиче, Ема, не знам какво щях да правя без теб. А сега, бързай! Не искам да закъсняваш, щом госпожа Търнар ти разрешава да идваш да ме виждаш в средата на седмицата. И бъди старателна. Госпожа Феърли е една истинска дама, това е святата истина.

— Да, мамо — промълви Ема, потискайки сълзите си, целуна нежно майка си, оправи завивките и възглавниците. — В петък вечер, като се връщам в къщи, ще потърся да ти набера малко калуна, за да ти донеса. Може би между скалите е останал някой стрък.