Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (46)

46.

— Ампутация! — извика Ема и лицето й побледня като платно. — Но нали се беше оправил през последните дни?

— Нищо подобно. Брат ви е скрил истината, госпожо Лаутър, дори отказа да се оперира, въпреки нашите съвети. Не можем да се преборим с гангрената. Тя не прощава и е смъртоносна.

Ема седна, без да изпуска от очи доктора.

— Няма ли друго решение?

Докторът поклати глава.

— Никакво, освен ако не наричате смъртта друго решение. — Като видя на лицето на Ема да се появява ужас, докторът седна до нея и хвана ръката й. — Съжалявам, не исках да съм брутален, но обстоятелствата изискват максимална честност. Времето вече е решаващо. Не може да се протака.

— Но какво се е случило, докторе? Мислех, че сте успели да извадите куршума от крака.

— Така е, но очевидно гангрената се е появила преди няколко дни и сега напредва бързо. Почти стигна до коляното. Трябва непременно да подпишете пълномощно за операция иначе… — вдигна ръце към небето с мрачно лице.

Ема преглътна.

— Но… но Уинстън трябва да реши…

— Не разбирате ли, госпожо Лаутър? Брат ви не е в състояние да вземе решение. Вие трябва да поемете отговорността. Днес. Веднага. Утре ще бъде твърде късно!

Ема прехапа устни и потвърди. Почувства тежест в сърцето си, когато каза:

— Дайте ми документите, ако обичате.

Докторът отиде до бюрото си и подаде документите.

— Постъпвате правилно, госпожо Лаутър. Единственото, което бихте могли да направите. Брат ви ще ви е благодарен за цял живот, моля, повярвайте ми.

Ема го погледна мрачно, но премълча. Подписа с твърда ръка.

— Може ли да видя брат си сега?

— Да, естествено, ще ви заведа веднага при него — каза докторът.

Уинстън беше в лечебницата, заедно с други ранени моряци. Леглото му беше оградено с паравани. Когато се доближи Ема видя, че очите на брат й са посърнали и потъмнели от болката. На челото му имаше капчици пот. Наведе се да го целуне, но Уинстън извика. В очите му имаше някакъв особен трескав израз. Уплашена Ема отстъпи назад.

— Какво става, Уинстън?

— Докосна леглото — промърмори той. — Не понасям и най-малкото сътресение, болката е ужасна. — Въздъхна дълбоко и затвори очи.

Ема го погледна съкрушена. Миг след това му каза спокойно:

— Защо не ми каза за гангрената, Уинстън?

Младежът отвори очи и я изгледа предизвикателно.

— Няма да позволя да го отрежат, Ема! — възкликна с жар. — Нямам никакво намерение да остана куц за цял живот!

Ема седна на стола до леглото и поклати глава, сърцето й бе изпълнено с мъка.

— Зная как се чувстваш, скъпи, това е нещо ужасно да се приеме. Но ако не го ампутират… ти ще умреш!

— По-добре да умра! — викна Уинстън. — По-добре е да умра, отколкото да остана само с един крак! Още съм млад, Ема, животът ми ще бъде свършен. Съсипан!

— Нищо подобно, скъпи. В известен смисъл ще бъдеш инвалид. Давам си сметка. Перспективата сега ти се струва ужасна, но не мислиш ли, че ампутацията е за предпочитане пред смъртта?

— Няма да позволя да го отрежат — промърмори Уинстън уморено.

Ема не се предаде.

— Чуй ме добре, Уинстън. Трябва да оставиш да те оперират. Трябва, скъпи, и то веднага. Ако останеш още малко така, организмът ти ще бъде отровен. — Гласът й секна при тази мисъл. — Ако не искаш да го направиш за себе си, направи го за мен, моля те, много те моля, Уинстън! — погледна го изучаващо. — Много те обичам. Освен децата, ти и Франк нямам друг. Вие сте семейството ми. — Очите й се пълнеха със сълзи. Без да вижда, започна да рови из чантичката си за кърпичка. Издуха носа си, като се опитваше да се съвземе. — Много скръб ме сполетя през тези години, Уинстън. Първо майка, после татко, Джо и Лаура, а ето и леля Лили миналата седмица. Няма да понеса загубата на още един скъп човек, това ще ме убие! — сълзите й потекоха обилно от очите, докато гласът й трепереше от вълнение. — Не бих могла да понеса твоята смърт, скъпи.

— Не плачи, Ема, моля те, не плачи. — Болезнен спазъм премина през тялото му като удар с юмрук. Лицето му се покри с пот. Въздъхна. — Е, добре, кажи да го режат. И без това не мога да понасям вече тази ужасна болка. — Слаба усмивка озари лицето му. — Половин самун е по-добре от нищо. Подпиши вместо мен документите и да свършваме, Ема.

— Вече го направих.

Уинстън я погледна и каза:

— Трябваше да съм наясно.

— Виж, Уинстън, всичко ще мине добре, сигурна съм. Докторът вече приготвя операционната. Скоро ще дойдат сестрите да те подготвят и теб. — Стана. — Сега трябва да вървя. Докторът каза да не се бавя, всяка минута е скъпа.

— Ема…

— Да, скъпи?

— Искаш ли… можеш ли да почакаш?

— Разбира се, че ще изчакам, скъпи. Не съм и помисляла да те оставя докато всичко не свърши. — Изпрати му целувка, като не посмя да се доближи до леглото.

 

 

Ема се бе изправила пред прозореца на чакалнята във военната болница. Мислите й бяха погълнати от тревогата за Уинстън, който в момента беше в операционната. Ужасно е човек да загуби крака си! Той, който бе винаги горд с хубостта и мъжествеността си, който винаги бе обичал спорта и танците, който винаги бе в движение, щеше да остане без крак.

Бяха го ранили в една морска битка някъде в Северно море. Беше цяло чудо, че фрегатата, на която служеше бе успяла да доплува до пристанището Хъмбър близо до Лийдс и военната болница. В противен случай щеше да бъде загубен.

Ема опря чело на хладното стъкло и затвори очи. След няколко седмици щеше да навърши двадесет и девет години. Едва двадесет и деветгодишна, но се чувстваше вече като старица, уморена и съкрушена от отговорността на тези дни. Една сестра й поднесе чаша чай и Ема седна да я изпие. Чакаше напрегнато. В последно време нейното най-важно занимание бе да чака. Чакаше писмата на Пол и я обземаше тъга, когато не ги получаваше и облекчение, когато получеше, макар и листче, надраскано набързо.

Взе от чантичката си последното писмо на Пол и го зачете отново. Беше поизмачкано от непрекъснатото препрочитане. Някои думи бяха изтрити от сълзите й. Беше се завърнал във Франция в средата на февруари. Бе началото на април и бе все още добре.

Минутите минаваха бавно. Бяха минали почти два часа, откакто Уинстън бе въведен в операционната. Дали нещо не се бе объркало? Може би бяха твърде закъснели? После, когато тъкмо бе изчерпала силите си да се сдържа да не извика от отчаяние, докторът пристигна. Беше засмян.

— Добре е, госпожо Лаутър.

Ема затвори очи и въздъхна от облекчение.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно! Малко е замаян от упойката, но е млад и силен. Ще се съвземе. — Лицето на доктора помръкна. — Има нещо…

— Какво?

— Принудихме се да отрежем доста високо. Гангрената бе стигнала почти до коляното и трябваше да отрежем десетина сантиметра по-горе, за да сме сигурни, че няма да продължи.

— Какво точно искате да кажете?

— Искам да кажа, че може би няма да има възможност да носи протеза.

— Брат ми няма да премине остатъка от съществуванието си на патерици — възкликна Ема, — нито пък в инвалидна количка! Ще носи протеза, дори ако трябва аз със собствените си ръце да я направя! Брат ми ще върви сам, докторе!

И тръгна. Това беше ужасен период за Ема. Настроенията на Уинстън бяха непостоянни. Понякога избухваше. Варираха от облекчението, че е жив до най-дълбока депресия. Гняв, самосъжаление, измамени надежди, и после от внезапна еуфория до потискащо, мрачно настроение. Ема го галеше, заплашваше, викаше и го обнадеждаваше. Като използваше различни хитрости, за да му внуши, че трябва да срине стената от тъга и униние, с която се бе заобиколил. Затова беше нужна само несъкрушима вяра в човешкия дух. За да го постигне той трябваше да извика на помощ цялата си воля. С времето победи. Само за няколко седмици успя да го убеди, че е длъжен да води нормален живот.

Ортопедичната клиника в Лийдс бе известна в цяла Англия с успехите си във възстановяване на ранените от голямата война. Уинстън беше между тях. Възстанови се бързо и за два месеца се научи да върви с патерици. После взеха мерки за протеза и го изписаха от болницата за възстановяване в домашни условия. За радост на Ема протезата бе готова да изпълни предназначението си. Започна дългият и труден период на адаптацията.

Осем месеца по-късно в един октомврийски ден Уинстън буквално нахлу в кабинета на Ема. Засмян, застанал твърдо на крака. За Ема това бе един от най-радостните дни в живота й.

— Не мога да танцувам, но мога да правя всичко останало — я информира Уинстън горд със себе си. Остави бастуна на стола и прекоси стаята като пазеше равновесие. — Мога да се движа много по-бързо, ако е необходимо. Мога да се качвам и да слизам по стълби. Вярваш или не, но мога дори и да плувам. Вече съм в състояние да си търся работа.

— Уинстън, колко пъти вече ти казвам, че можеш да работиш за мен. Защо не искаш?

Лицето на Уинстън се смръщи.

— Тук в магазина? Какво бих могъл да правя?

— Винаги си бил добре със сметките. Отначало ще поработиш в счетоводството, докато натрупаш малко повече опит. След това ще станеш мой помощник. Имам нужда от някой да му се доверявам напълно. Не забравяй, че имам и други предприятия, Уинстън, освен магазина. — Ема поспря и го изгледа, преди да продължи. — Например имам „Емералд“.

— И какво е това? Никога не си ми говорила преди за него. — Погледна я внимателно.

— Акционерно дружество е, което основах през 1917 година — наведе се доверително към него. — Финансирах го самата аз и притежавам сто на сто от акциите, но се ръководи за мен от един човек, който се казва Тед Джонс. Освен Тед и другите директори никой друг не знае, че аз съм собственица. Никой, освен теб и искам нещата да си останат така, Уинстън. Дори Франк не знае, така че не му казвай.

— Нямам никакво намерение да говоря за работите ти, с когото и да е — каза Уинстън. — Но защо е цялата тази мистерия?

— На първо място много мъже не обичат да имат делови отношения с жени, особено във финансовата област. Имам и други лични съображения, но засега не са важни.

Уинстън се засмя.

— Ти си като печеливш кон. Колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че ще ми е приятно да работя за теб, Ема. Изглежда интересно.

— Щастлива съм, Уинстън, че взе решение. Можеш да започнеш още в понеделник, ако искаш. Всеки случай има няколко неща, които трябва да знаеш, Уинстън, ако искаш да работиш за мен. Преди всичко не обичам изненадите и особено неприятните. Ще трябва да ми казваш винаги всичко и ако допуснеш грешки, не скривай. Ако съм в течение ще помогна да се оправят. На второ място още нещо важно. Никога не тръгвам от губеща позиция. Действам винаги от позиция на силата. И ако нямам сила, правя така, че другите да повярват, че я имам. Трябва да се научиш да постъпваш така, ако ще действаш за моя сметка. Ще можеш ли?

— Да, Ема.

— Добре. — Изгледа го настоятелно. — Имаш ли въпроси, Уинстън?

— Да, но могат да почакат поне до понеделник, когато започна да работя за теб. Сега имам друг ангажимент.

— С кого? — запита Ема изненадана.

— С една от сестрите от болницата. Онази грациозна брюнетка. Шарлот. Ще отидем на чай.

Ема избухна във весел смях.

— Не си губиш времето. Щастлива съм да го узная. Сега вече те признавам.

Ема бе разказала на Уинстън само половината от истината за сделките си. С течение на времето беше възприела една жестока философия: никога не показвай слабостта си, не се доверявай. Запазвай облика си. Бе възприела и изкуството на компромиса. Инстинктът й позволяваше да бъде гъвкава със своите конкуренти. В момента, когато се сблъскваше с враждебни обстоятелства, вместо фронтално предпочиташе да атакува по странични пътища, ако е необходимо скришом. Голяма част от нейното могъщество бе завоювала благодарение на това изкуство.

Същият този следобед, след като Уинстън си отиде, Ема направи следващата скрита стъпка срещу Феърли, нанасяйки още един смъртен удар на техните сделки. Нейната стратегия беше проста. Само трябваше да манипулира един слаб глупак, когото Джералд Феърли бе поставил лекомислено точно където Ема искаше — между лапите й.

Това развитие не бе случайно. Една от първите покупки на „Емералд“ през 1917 година бе „Проктър и Проктър“, магазин за търговия на едро с текстил в Брадфорд. Ема направи покупката по различни съображения. Преди всичко инвестицията беше сигурна, въпреки че предприятието от години бе зле ръководено. Най-важното беше, че собственикът — Алан Проктър бе близък приятел на Джералд Феърли. Ема беше оценила веднага, че той може да бъде безценен източник на съществена информация за действията на заклетия й враг.

Отначало Алан Проктър се възпротиви да продава, въпреки че бе докарал предприятието до ръба с неизброимо много кредитори и лични заеми, дължащи се отчасти на хазарт. Условията, предложени от фирмата „Емералд“ бяха така примамливи, че Проктър се съгласи. Беше много доволен, че му бяха предложили договор, който го оставяше президент на административния съвет със заплата, която не можеше да пренебрегне. Имаше само една клауза в този договор: Проктър не трябваше да разкрива на никого за смяната на собствеността на компанията. Ако го стореше, договорът автоматически губеше сила. Като видя всичките си проблеми решени като по чудо алчният Проктър не си направи труда да се пита защо е тази мистерия. Напротив, прие предложението с отворени обятия. Подписа договора с клаузата за секретност и предприятието стана собственост на Ема Харт. Веднага беше инструктирала Тед Джонс да постави в „Проктър и Проктър“ свой човек. „Бившият собственик е само за лице. Искам да му вържа ръцете, за да не вреди на предприятието. Човекът, който изберете трябва да влезе под кожата на Проктър. Трябва да му стане доверен човек“, бе поръчала Ема. Планът й успя. Проктър имаше дълъг език, говореше много, особено когато е хапнал и пийнал повечко. Посредством Проктър Ема узна в началото на 1918 година, че Джералд Феърли е натясно с текстилната фабрика „Томсън“ и че желае да продава. — Купувайте! — беше наредила твърдо на Тед Джонс. Така, използвайки „Проктър и Проктър“ като купувач акционерното дружество „Емералд“ сложи ръка на фабриката „Томсън“. Свикнал да вижда в Алън Проктър стар и доверен приятел и поради разклатеното си финансово положение Джералд Феърли бе приел четвърт от действителната стойност на текстилната фабрика.

Тази сутрин беше пристигнала нова скъпоценна информация на бюрото на Ема, което я накара да подскочи. Джералд Феърли беше загубил огромна сума на карти и беше изтичал до Алън Проктър да потърси помощ. Бе поискал заем от 200 000 лири. Така беше разказал Проктър на човека от „Емералд“.

Проницателният поглед на Ема се спря отново на листчето. Това бе дългоочакваният случай. Грабна телефон и се свърза с Тед Джонс в Лондон.

— Можете да информирате Алан Проктър, че може да предостави заем на Феърли.

— Какви са условията, госпожо Харт?

— Една полица за 180 дни със специална клауза.

— Каква клауза, госпожо Харт?

— Нотариален акт за текстилните фабрики „Феърли“ в Армли и в Станингли Ботъм.

Тед Джонс затаи дъх.

— Не ви ли се струва, че е доста жестоко?

— Да взима, ако иска — каза Ема с леденостуден глас. — Джералд Феърли е свободен да прави, каквото иска. Изобщо не ме засяга. Едва ли ще намери някой да е съгласен да му заеме пари. До шия е затънал в дългове към банките. Дължи пари и на Проктър лично. — Избухна в сух смях. — И къде мислиш, че ще отиде нашият Джералд Феърли, Тед?

— Имате право. Ще предам условията на нашия човек в „Проктър и Проктър“. Ще ви се обадя по-късно след обед.

— Не бързам, Тед. Не аз съм на тясно. Феърли е този, който потъва.

— Точно така. Проклет глупак. Трябва да си бездарник, за да съсипеш една фабрика за текстил по време на война. Всички други направиха богатство от държавните доставки.

— Точно така. Довиждане, Тед.

Като се облегна на стола Ема се усмихна. Беше се случило, преди да го очаква, помисли тя. Не беше направила никакво усилие да разори Феърли. Джералд сам унищожаваше себе си. Откак Адам Феърли бе поразен от парализа, Джералд бе поел цялостното ръководство на фабриките. Без намесата на баща му всичко се рушеше. „Вече не ми остава нищо друго, освен да почакам да си изкопае гроба със собствените си ръце.“ Когато дойдеше момента щеше да извади полиците и да придобие фабриките Феърли. Избухна в смях. Беше окачила примката на Джералд Феърли и той не се бе усетил.

Както трябваше да се очаква, отначало Джералд Феърли се възпротиви на условията на заема, но като нямаше друга възможност се съгласи и подписа полицата. Беше го направил, защото смяташе, че има работа със стар приятел, който никога не би грабнал собствеността на фабриките.

Една седмица по-късно като постави полицата в касата ликуването на Ема беше до звездите.