Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (45)

45.

Седмиците, които последваха бяха незабравими. Часовете, изпълнени с унес правеха времето да лети. Дните се смесваха с нощите, нощите с утрините. И всеки миг беше цяла вечност, преплетен с желание и възторг. Ема и Пол все по-непреодолимо се чувстваха обвързани в примката на любовта.

Бяха толкова сразени от взаимното си физическо привличане и от дълбокото любовно чувство, че всеки от тях се питаше какво чудо се бе случило. Всеки поглед беше изгарящ като целувка, всяка прегръдка, всяка дума, която си казваха един на друг бяха препълнени с дълбок вътрешен смисъл.

Ема бе победена от чувствата си, но нито за миг не спря да анализира. Бе погълната от щастието. Радостта и удовлетворението с един удар изгониха от съзнанието й мъката и унижението, трупано с години. Любовта откъсна и захвърли маската на равнодушие от лицето й; любовта откри сърцето й с цялата му уязвимост и го потопи в живота. С Пол най-накрая тя успя да стане такава каквато е. Всичките й самозащити се сринаха пред един-единствен мъж, на който се бе отдала без остатък.

Тя непрекъснато преоткриваше Пол. Язвителният и свободен в държанието си Пол бе съвсем друг. Ема го опозна и преобрази така, както никоя друга жена преди това не бе успяла. Тя откри, че зад красивия, очарователен лик на мъжа има много чувствителност и изискана интелигентност.

От своя страна Пол бе като омагьосан от Ема. Хванат и покорен в мрежите на единствената истинска любов, която някога бе изпитвал. Беше разбрал, че тя е най-прекрасната жена, която някога бе познавал. Беше обикалял по цял свят, бе преживял много, но не и това, което сега му се бе случило. Считаше я за най-интелигентната от всички жени, които бе познавал, а дълбочината и гъвкавостта на ума й непрекъснато го удивляваше.

Дните минаваха в обмен на неудържими чувства, оживени разговори и продължителни нощи, споделени в мисли и чувства. Всеки от тях откри в другия онова, което бе търсил и жадувал до тогава в един любовник, в един приятел. Взаимоотношенията им преминаха в едно сливане на души и разум, повече отколкото на тела.

Един следобед, докато лежаха изтощени и прегърнати здраво, Пол каза:

— Надявам се, че няма да се разсърдиш, ако те оставя за малко, любов моя, трябва да свърша някои работи.

— Добре, но ако ми обещаеш, че ще се върнеш бързо — каза Ема, докосвайки с устни гърдите му.

— Нищо не би могло да ме задържи далеч от теб за повече от час. Ще направя всичко възможно да се върна към четири.

Освободи се от прегръдката й и влезе в банята. След няколко минути се появи гладко избръснат с кърпа завита около кръста. Докато подбираше риза, мускулите на мощния му гръб се извиха и Ема трябваше да потисне порива си, който я караше да изтича и да го притисне в прегръдките си. Помисли „Той е целият ми свят“.

Пол облече куртката на униформата, после се приближи до леглото, наведе се и я целуна. Внимателно се освободи от прегръдката й и каза:

— Трябва да вървя, скъпа.

Когато Пол излезе, Ема проведе няколко разговора по телефона да се увери, че всичко в магазина е в ред. Успокоена тя се обади и на Франк в „Кроникъл“.

— Мили Боже! Не се учудвам, че вали сняг! — Възкликна Франк като чу гласа й. — Така най-накрая се задържа на едно място и се сети да ми звъннеш. — Избухна в смях. — Шегувам се. Радвам се за теб, Ема.

— О, Франк, толкова съм щастлива, че не мога да го повярвам.

— Хъм! Виждам! Никога не си била толкова във форма както чувам… Но защо не ми каза кой е?

— Какво искаш да кажеш?

— Че е единствен син и наследник на Брус Макхил. Един от най-могъщите хора в Австралия. Предполагам, че си в течение, че Пол един ден ще наследи огромно богатство. Ферма за отглеждане на стотици хиляди овце, минерални находища, каменовъглени мини и Бог знае още какво.

— Разбира се, че ми каза, че семейството има финансови интереси, но ти от къде узна всичко това изведнъж?

— Онзи ден видях Доли Мостън и тя ми разказа някои подробности за Пол…

— И какво друго ти каза? — попита Ема подозрително.

— Нищо, само това. Отбеляза само, че семейството на Макхил е много богато. Какво лошо има в това? Изглеждаш ми малко изнервена.

— Не е истина. — Засмя се. — А ти как си, Франк? Как прекарваш, скъпи? — запита в стремежа си да смени темата.

— О, добре съм. Но Ема, струва ми се, че момента не е много подходящ за разговори, чакат ме за съвещание. Обади ми се утре, за да си поговорим на спокойствие, скъпа.

— Разбира се.

— Грижи се за себе си, Ема, и поздрави Пол от мен.

— Довиждане, Франк.

Ема остави слушалката и се замисли с помрачено лице. Фамилията Макхил беше много богата. Мислеше си за съпругата на Пол, за която не спомена повече нищо, а и тя не смееше да попита. Изведнъж се почувства разядена от любопитство. Затвори очи и се опита да заглуши хилядите въпросителни. Сам той щеше да й разкаже всичко, когато това щеше да е необходимо. В това не се съмняваше. Сега не искаше да руши малкото дни, които оставаха да преживеят заедно до заминаването му.

Погледна часовника върху полицата на камината и с изненада разбра, че Пол отсъства вече два часа. Беше пет и половина. Почувства паника. Макар и неоправдана, нервността й нарасна и изведнъж бе обзета от предчувствие, че може би Пол я е напуснал. Той винаги избягваше да говори за заминаването, но вече бяха минали повече от две седмици от фаталния ден. В Йоркшир бе казал, че времето го притиска. Дали не бе дошъл момента? — запита се Ема със свито сърце.

За да успокои вълнението си Ема отиде в банята и се зае с тоалета си. Разчеса дългите си коси и ги остави свободни както ги харесваше Пол. Постави си изумрудените обеци и седна в салона да чака Пол. Къде можеше да бъде? Дали не му се е случило нещо? Вече наближаваше седем. Вдървена от напрежение тя чупеше пръстите си и не можеше да си намери място. Изведнъж разбра. Пол беше във военната администрация, за да получи нареждания. Значи заминаваше. Вече беше сигурна. Проклета война! Забравена за дни и дни, завлечени, както бяха от вихъра на техния екстаз. Можеха да го убият! Можеше никога да не се завърне… Постави ръце на слепоочията си, които горяха.

— Ето ме и мене, скъпа — възкликна Пол и премина вратата, която свързваше техните апартаменти.

Ема скочи на крака и изтича да го посрещне.

— Страхувах се, че ти се е случило нещо! — промълви.

— На мене никога нищо няма да ми се случи — я увери той. — Имам ангел-хранител. И после часът ми още не е ударил. Имам още толкова години, които трябва да преживея с теб. Нали не си забравила, че си моята съдба? И съдбата ми все още не се е осъществила, скъпа.

Сърцето й се успокои, погледна го и се засмя.

— Шлиферът ти е целият мокър — каза. — Трябва да се съблечеш, преди да си хванал пневмония.

Малко ветрило от бръчки се появи в ъгълчетата на очите му, когато избухна в смях.

— Това е най-хубавото предложение, което съм получил в последните четири часа, госпожо. — Подръпна нежно ухото й.

— О, знаеш какво искам да кажа, негоднико!

— Предполагам — каза той. — Дай ми само десет минути. Поръчах вечерята в моя апартамент, имам и студена бутилка шампанско. Прощавай, мила, ще се върна след миг — каза отдалечавайки се.

Скоро Пол се завърна в цивилни дрехи. В кофичка за лед носеше бутилка шампанско.

— Надявам се, че е достатъчно изстудено — каза и отвори сръчно бутилка „Дом Периньон“.

— Доста време беше навън, скъпи — каза Ема. Лицето й беше сериозно и не посмя да запита къде е бил.

— Трябваше да се видя с баща си по делови въпроси — каза Пол и вдигна чаша. — За твое здраве, скъпа Ема.

— За двама ни.

Пол се отпусна на стола.

— Страх ме е, че напоследък много пренебрегвам стария.

— Вината е изцяло моя.

— Нищо подобно, никой не е виновен — каза и се засмя по момчешки. — Баща ми има великодушно сърце и е изпълнен със съчувствие, когато става дума за сърдечни работи. Аз исках да останем сами с тебе. Присъствието на кой да е страничен човек би осквернило нашия интимен свят. Този свят, който ние създадохме само за нас. Сякаш сме в малка златна черупка. Не желаех никой да ни смущава и да чупи нашите илюзии.

— Като те слушам, излиза, че покрай нас няма нищо реално извън онова, което е у самите нас.

Той я изгледа учудено:

— Нищо подобно! Всичко, което ни се случва е напълно реално, не е илюзия. Това е една реалност, която никой не може да ни отнеме. Вече съм ти го казвал.

— Щастлива съм да чуя, че не живеем в свят на илюзии — каза Ема и на сърцето й олекна. — Не бих понесла, ако се окажеше, че всичко това е било само един сън…

Пол съзря, че усмивката от лицето на Ема изчезна, затъмнено от някаква сянка. Винаги в хармония с мислите й той се наведе към нея и я попита:

— Какво има, Ема? Смущава ли те нещо?

— Бил си във военната администрация. После си отишъл при баща си да се сбогуваш. Заминаваш, не отричай.

— Да — каза той тихо.

— Кога?

— Утре.

— О, Господи!

Пол стана, взе чашата от ръцете й, остави я и я притисна към себе си. В момента видя, че големите й зелени очи го гледаха нещастни и пълни със сълзи.

— О, Пол! Толкова те обичам, не мога да понеса да съм далеч от теб.

Пол сви юмрука си и с него на шега докосна брадичката й.

— Хайде, скъпа, трябва да си смела. Стига сме говорили за заминаването ми. Трябва да говорим само за настоящето. Поне докато свърши войната, съществува само настояще! Пред нас са още часове удоволствия. Цялата нощ — каза. Погледна я важно и похотливо, за да я развесели и разсмее. — Любов моя, трябва да ти доверя, че една нощ с теб е равна на…

— Развратно и похотливо същество! — възкликна Ема със смях, но сълзите бяха навлажнили очите й.

— Точно описание, бих казал, ако се отнасяше до теб. — Засмя се, прегърна я и погали с устни шията й. Сърцето й заби лудо, докато той нежно я повали на дивана и започна да разкопчава халата й. Очите му бяха толкова искрящи, че Ема бе заслепена. Когато той се наведе над нея да я целуне, Ема затвори очи.