Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (44)

44.

Макар и интелигентна и рационална по дух, Ема можеше да бъде изключително импулсивна, когато играеха роля чувствата й. Денят, в който реши да се завърне така набързо в Йоркшир бе резултат без съмнение на подтик на чувствата й. Опасността да попадне в здравата мрежа на великолепния Пол Макхил бе накарала Ема да избяга, жертва на паниката.

Отдавна бе стигнала до заключението, че щастието не й помагаше във взаимоотношенията й с мъжете. Бе способна само да ги ранява или те да раняват нея. Отношенията й никога не бяха балансирани. В този случай Ема се съмняваше, че би могла да надмогне мъката по високомерния Пол Макхил. Този мъж представляваше ужасна заплаха за нея. Залог в тази игра бе целият й живот. Колкото и незадоволителен да е. Не можеше да рискува да освободи един емоционален ураган. Само в деловата си работа бе предразположена да рискува понякога.

След два дни вече бе започнала да става разсеяна и засегната от неговото мълчание. „Не си ли нещо малко разочарована?“, я питаше вътрешния й глас, докато Ема, без да иска поглеждаше към телефона, мълчащ упорито. „Да, разочарована може би, но и успокоена“, си казваше като изучаваше последния баланс на „Емералд“. Трудно се съсредоточаваше. Мислите й отново и отново се връщаха към Пол.

Тръпнеше, припомняйки си страстните му прегръдки и веднага прогонваше спомена. Очевидно на него не му бе трябвало много, за да я забрави. Или пък още си ближеше раните, нанесени на мъжката му гордост? Ема бе сигурна, че никоя друга жена дотогава не бе го изоставяла. „Така ти се пада, майор Макхил“, си каза. Въпреки това разочарованието отново я погълна. По-добре да се съсредоточи върху работата си.

Малко по-късно Гладис почука и влезе. Бе развълнувана и със зачервено лице.

— Имате посетител, госпожо Харт — обяви като се отправи към бюрото.

— Но аз нямам никакви срещи тази сутрин — учуди се Ема. — Какво става, Гладис? Изглеждаш смутена… — Поспря и сърцето й подскочи в гърлото. Знаеше какво щеше да й каже Гладис. Само един човек на света можеше да предизвика такъв смут в очите на една жена.

— Майор Макхил, госпожо Харт. Настоява да влезе. Каза, че не го очаквате, но че ще го приемете.

Ема потвърди равнодушно.

— Да, разбира се, ще го приема, Гладис.

Пол влезе и затвори вратата зад гърба си решително. Беше облякъл шлифер върху военната си униформа, а шапката му бе килната настрана безгрижно. Носеше кошница и нямаше бастун.

Хвърли твърд поглед към Ема.

— Подла страхливка — каза.

— Какво правиш в Йоркшир? — запита Ема с разтреперан глас.

— Дойдох, за да обядвам с теб. — Вдигна ръка и размаха пръст заплашително. — Вече отгатнах. Няма защо да го казваш. Ти винаги обядваш в кабинета си — погледна кошницата. — Затова донесох необходимото за един пикник. Така няма да имаш извинения. Не мога да гарантирам качеството на храната от „Метропол“, но шампанското е „Дом Периньон“.

— Много предвидливо от твоя страна — каза Ема тихо, като си върна самообладанието.

— Точно така! — постави кошницата на стола, захвърли шапката си до нея, приближи се накуцвайки до бюрото. Облегна и двете си ръце на него, наведе се към Ема и каза: — Избяга. Достраша те.

Неспособна да лъже, Ема замълча.

— От какво се страхуваш? От мен или от себе си? — пожела да узнае като зададе въпросите с твърд категоричен глас.

— Не зная. — Загледа плота на бюрото си. — Може би от теб.

— Малка глупачка, достойна за порицание! Не знаеш ли, че те обичам? — Заобиколи бюрото и я притисна до себе си. Ема не намери сили да се отдръпне. Обви с ръце врата му и полека-лека започна да отвръща на горещите му целувки. Вълнуваща тръпка порази тялото й.

Пол се развълнува.

— Мислиш ли, че някакви си стотина километра биха могли да ме уплашат? Аз съм австралиец, мила моя, разстоянията не означават нищо за мен. Очевидно нищо не си научила за мен, Ема, иначе щеше да разбереш, че мога да бъда много упорит. — Обви я отново с ръце и я притисна към себе си като се смееше. — Какво да те правя, моя сладка Ема? Моя упорита, твърдоглава, обожаема Ема. Да те обуздая. Питам се, обаче дали една юзда би подхождала на твоята горда шия.

Ема се хвана за яката на шлифера му. Не намираше думи, съзнанието й бе смутено. Какво й бе казал? Че е влюбен в нея. Краката й трепереха, не смееше да отвори уста, защото щеше да му каже, че и тя го обича.

Пол сякаш не осъзнаваше настъпилото мълчание.

— Преди всичко да закусим — нареди. — После ще ми покажеш магазина. След това искам да разгледам текстилната фабрика „Лейтън“. — Усмихна се с чародейната си усмивка. — По-късно искам да се запозная с децата ти и се надявам да ме поканиш на вечеря. Няма да изоставиш един беден войник във вечер като тази, в този забравен от Бога град, нали?

Ема поклати глава.

— Приемаш тогава?

— Да, Пол — промълви Ема с изненадващо покорен глас.

Пол Макхил остана в Йоркшир три дни, през които Ема успя да види една съвършено различна страна от него. Още в Лондон бе подозирала, че в него има дълбока вдъхновена искреност и сериозност, въпреки че създаваше впечатление, че не може да е сериозен дълго време. Женската интуиция на Ема й бе подсказала, че истинският Пол се крие под една съвършено различна маска. И не бе сбъркала. В топлината на семейното обкръжение се изяви неговата отзивчивост. Можеше да бъде деликатен, качество, което показа в отношенията си с децата. Слушаше внимателно Едуина и отговаряше с безкрайно търпение на въпросите й за Австралия. С Кит се държеше като с равен. Кит беше на седмото небе, когато бягаха с шейната и играеха на влакче.

Ема почувства, че Пол знае как да извади на показ най-добрите страни на децата й. Дори Едуина, винаги така затворена излезе от своята броня, разтърсена от влиянието на неговата жизненост. Ема не се уморяваше да гледа Пол и да му се учудва на искрения интерес, който проявяваше към семейството й. Често обаче, когато мислеше, че не го наблюдаваха, Ема съзираше някаква носталгия да помрачава очите му. Ема не можеше да си обясни изумителната причина за хилядите противоречия в този необикновен човек.

В деня на заминаването си Пол й каза:

— Не ми остава много време, Ема. Скоро трябва да се връщам във Франция. Ще дойдеш ли да ме посетиш в Лондон?

Без да се замисли Ема каза:

— Да.

Той погали лицето й.

— Кога?

— Имам съвещание утре сутринта, но бих могла да дойда вдругиден, петък.

— Защо не още утре следобед? Времето ни притиска.

— Е, добре, утре.

Той я хвана за брадичката и я повдигна, за да го погледне в очите.

— Сигурна ли си, Ема?

— Да, сигурна съм. — И докато говореше разбра, че е сключила договор с него.

 

 

Беше ледена февруарска вечер, когато Ема слезе от влака на гара Кингс Крос. Видя го преди той да я види. Беше изправен до вратата с килната шапка и вдигната яка на шлифера. Сърцето й подскочи в гърдите. Хвърли се в прегръдките му засмяна, сияеща от щастие.

Той я притисна до себе си и й каза, че е прекрасна. Намери носач за багажа и както винаги пое юздите в ръцете си. Заведе я до колата на баща си. Докато колата се вмъкваше в нощния трафик Ема долови някаква незабележима разлика в Пол. Държеше нежно ръката й, разговаряше шумно както винаги, но изглеждаше неспокоен.

Преди да стигнат до Риц, където Ема щеше да отседне, Даймлерът се спря и Пол каза:

— Аз ще сляза тук и ще повървя пеш остатъка от пътя. — Ема го погледна изумена.

— И защо?

Той се засмя.

— Зная колко си предпазлива и благоразумна. Не бих желал да компрометирам името ти. Регистрирай се сама и след час ще дойда да изпием по нещо. Всеки случай след пътуването сигурно ще имаш потребност да останеш малко сама. Да се изкъпеш, да се преоблечеш.

— Чудесно. Тогава до след малко.

Пол потвърди с кимване на глава и слезе от автомобила. Ема бе развълнувана от неговата деликатност. И все пак едно странно чувство на празнина и самота напираше да я завладее. Колко беше глупава! Щеше да го види съвсем скоро.

Салонът на апартамента й гледаше към Грийн Парк. Хубав, искрящ огън гореше в камината, всички лампи бяха запалени и стаята бе пълна с цветя, всичките изпратени от Пол. Усмихна се поласкана, но нямаше време да им се любува.

Топлата баня прогони ледения студ от косите й и я съживи. Ема нахлузи халата от бяла коприна и седна пред тоалетната маса като си тананикаше щастлива повече от всякога. Разреса дългите си коси, докато не заблестяха на светлината на лампите, леко ги зави на кок. Точно поставяше последната фиба, когато трепна от странното чувство, че вече не е сама. Обърна се бавно и подскочи. Пол се бе облегнал в нехайна поза на касата на вратата, с кръстосани крака и чаша в ръка.

— Извинявай, не исках да те изплаша. Би трябвало да почукам — й каза. — Прекрасен портрет си така както те гледам, любов моя!

— Как можа да влезеш? — промълви Ема.

— През вратата, естествено. — Приближи пред тоалетката и постави пред Ема една кутийка. — Тези са за теб — каза. — Сложи ги.

Ема му хвърли учуден поглед и отвори кутийката. Изумрудените обеци блестяха огненозелени върху черното кадифе.

— О, Пол! Блестящи са — възкликна Ема сдържайки дъха си, но сбърчи чело. — Не мога да ги приема. Много са скъпи.

— Сложи ги — нареди той.

Ръцете на Ема трепереха от вълнение, докато си слагаше обеците. После погледна Пол в огледалото.

— Невероятни са. Как разбра, че изумрудите са любимите ми камъни?

Пол са засмя.

— Не го знаех, но с твоите очи би трябвало да носиш само изумруди. Виждаш ли как вземат техния цвят? — постави чашата, хвана я за брадичката и вдигна главата й. Наклони се и я целуна по челото.

— Ела в другата стая, скъпа, да изпиеш нещо — й каза, като я изчака на прага.

— Ще си сложа една рокля и идвам.

— Не, остави. Искам само да ти кажа две думи, и така си добре.

Ема се загърна по-добре в халата от бяла коприна и го последва. Беше леко смутена. Не искаше да му противоречи, защото почувства, че нещо го измъчва, помисли си, че може би трябва да замине по-скоро за Франция. Може би това беше причина за напрежението му. Едва прекрачи в салона и разбра как бе влязъл така тихо в апартамента й. Вратата на отсрещната страна бе отворена и от там се виждаше апартамент, еднакъв с нейния. Грабната от изненада и изнервена от ситуацията Ема спря.

— Аз ще пия скоч — каза Пол, — но зная, че ти предпочиташ вино. Веднага ще ти сипя чаша шампанско.

Ема го проследи с очи, докато прекосяваше стаята с безгрижен вид и почувства, че възмущението й се превръща в гняв. Пол беше пресметнал много неща. Бе решил вместо нея, че тя може да стане… съучастница в малката му игра. Прехапа устни.

В този момент Пол се върна с шампанското и прекъсна разбърканите и противоречиви мисли. Седна пред нея и сякаш бе прочел мислите й каза:

— Не те упреквам, ако си ми ядосана, Ема. Давам си сметка, че си шокирана, нали е така?

Ема не му отговори и се ограничи да съсредоточи вниманието си върху чашата.

— Аз съм проклет глупак. Беше самонадеяно и затова моля да ме извиниш за моето безсрамие. Сигурен съм, че разбра какви са намеренията ми, когато видя отворена вратата на другия апартамент. Изкушение и съблазън, естествено. Седмици вече си мисля. — Устните му се изкривиха от сарказъм към самия него. — По-скоро недодялана постъпка от моя страна, нали? Но когато идвахме тук с колата, разбрах, че те тласкам към ситуация, от която с много усилия би успяла да се измъкнеш. Затова аз смятам да го направя вместо теб. Ще изпия чашата си, ще премина през тази врата и ти ще я заключиш с ключ. Когато по-късно се приготвиш ще мина да те взема и ще отидем навън на вечеря. Никакво задължение нито сега, нито после.

Ема го загледа изненадана.

— Да, естествено. Но кажи ми защо промени намеренията си?

Пол се засмя:

— Да, не ми прилича? Наказаният негодник. — Вдигна рамене. — И аз сам се чудя.

— И защо реши да се накажеш?

— Защото те обичам и защото нямам сили да направя нещо, без да мисля за теб и за твоите чувства.

— Струва ми се, че не те разбирам.

— Ти трябва да ме обичаш поне колкото те обичам аз, Ема. Иначе няма смисъл. — Изпи питието си на един дъх и се изправи. — А сега върви да се облечеш, ще те чакам долу в хола на хотела. Ще отидем на вечеря.

Като стигна на прага се спря.

— Затвори я, след като изляза — каза й, без да я погледне. Ема изпълни желанието му. Превъртя ключа. Лицето й бе толкова мрачно, колкото и неговото. Седна на дивана. Той я обичаше и тя също. Беше дошла в Лондон със съзнанието за негласното споразумение помежду им. И въпреки това се държеше като че ли е засегната и обидена. Държанието й нямаше смисъл. Затвори очи и помисли за Пол, който сега седеше зад тази заключена врата и я чакаше да се приготви за вечеря. Очакваше също и нейното решение. Решението, което трябваше да установи изхода от техните взаимоотношения. Може би бе постъпил така, за да се отърве от отговорността? Не, не бе справедлива към него. Пол беше почтен човек. Но тогава защо се страхуваше да направи тази стъпка, запита се тя. И отговорът я порази с такава сила, че й се зави свят. Не се страхуваше от Пол, нито от неговите чувства, страхуваше се от любовния акт. Страх, породен от неприятния сексуален опит с Джо. Страхуваше се да не нарани Пол, ако се отдръпне от него, страх да не го разочарова като жена. Може би, ако му обяснеше…

Ема изтича, отключи вратата и се спря на прага. Пол бе седнал пред камината с наведена глава. Изглеждаше натъжен.

— Пол… — Главата му се извърна и я погледна, докато тя бавно се приближаваше до него. — Аз… аз бих желала да ти кажа нещо.

Пол кимна утвърдително и я погледна сериозно.

— Давам си сметка, че оставих цялата отговорност за това решение на теб, но това е само защото исках да бъда абсолютно сигурен в теб. Исках също и ти да си съвсем сигурна в себе си.

Ема протегна ръка и докосна рамото му. Не можеше да отвори уста, защото устните й трепереха от вълнение. Нямаше смелост да разкрие чувствата си.

Пол хвана ръката й и целуна пръстите й.

— Каква нежна ръка — възкликна.

— О, Пол!

Лицето й, преливащо от любов му отговори за всичко, което искаше да знае. Притисна я до себе си и я целуна страстно. Взе я на ръце и я пренесе в спалнята.

— Кажи, любов моя, кажи!

— Обичам те, Пол.

— И?

— И те желая.

— О, Ема, Ема, ти винаги си ме желала, любов моя! Не разбираш ли? Беше съдбата, която още от първия момент, когато се погледнахме в очите ни тласна един към друг. — Проследи с пръст нежната извивка на шията й. — Аз го знаех, но ти полека-полека трябваше да стигнеш до тази мисъл. Затова не исках да те насилвам, имах нужда от теб, но повече от всичко исках ти сама, по твоя воля да дойдеш.

Изправи се, разхлаби елегантния колан, съблече сакото, връзката, ризата. Докато се събличаше, Ема нито за миг не го изпусна от погледа си. Чувстваше как безпокойството и смущението й изчезват. „Никога досега не бях виждала гол мъж“, си помисли. Какво възхитително тяло. Мъжествено и енергично. Раменете му бяха широки, тазът му тесен, краката стройни и коремът плосък.

— Свали си халата, любов моя — прошепна й, приближавайки се плътно до нея.

Покри я с тялото си, прегърна я и я залюля, усмихвайки й се. Лицето й бе напрегнато в очакване.

— Жалко, че трябва да развалим една толкова хубава прическа — каза и започна да маха една по една фибите. Гъсти кичури се разпиляха върху раменете й, докато той бе замълчал и я гледаше с любов и удивление. Прекара пръстите си през косите й и повдигна лицето й. Устните им се срещнаха, предвкусвайки топлината и сладостта, докато увлечени в любовната игра и двамата не се отдадоха на силата на чувствата си, чувствата, потискани вече седмици.

Ема почувства, че я завладява необикновена топлина, един унищожителен огън. Тялото й се стремеше към него. Желаеше да се съедини с него, да се слее. Сякаш всяка съпротива изобщо не бе съществувала. Ема се отдаде с порив, приемайки с радост целувките му, на които отвръщаше с див възторг.

С мъничко изненада Пол усети, че й липсва сексуален опит, но това откритие го възбуди и развълнува още повече, сякаш бе първият мъж за нея. Заедно с това обаче почувства непробудената чувственост и с опита на зрял мъж успя да събуди енергията на всичките й скрити желания. Ема потръпваше от всяко негово докосване. Зовеше името му, казваше колко много го обича.

Накрая Пол я облада с буйна страст, смесена с нежност. Ръце и крака меки като коприна се увиха около него. Леки сякаш без тегло, те го тласкаха надолу… по-надолу… още по-надолу. Потъваше в море от светлина. Потъваше все по-бързо в дълбините, които чувстваше все по-зелени, зелени като блестящите й очи. Вълни го обливаха и сърцето му биеше в унисон с нейното. Почувства, че губи съзнание, че лети в безкрайността, заедно с нея.

— О, Господи! О, Господи! Така трябва да бъде!

Мъж и жена, съединени в едно изключително единство на тела и души. Накрая настъпи върховния момент на безкрайна радост, който винаги до сега му бе убягвал. Чувстваше, че настъпва. Почувства тръпката, която разтърси и нея.

Пол отвори очи и видя екстазът върху лицето на Ема. Пулсиращата вена на шията й и обожанието в зелените й очи. В това лице се четеше такова самоотдаване и невинност, че очите на Пол се напълниха със сълзи. Целуна нежно челото й и я притисна до себе си, като се закле никога да не я остави да си отиде.

Ема се отпусна и облегна главата си върху рамото му. Беше зашеметена от любов. Чувстваше се изпълнена с мир и спокойствие. Сърцето й литна високо, изпълнено с неземен възторг. Помисли си за вълшебното преобразяване, което той извърши с нея. Опиянението, което той й дари, като я накара за първи път да се почувства задоволена. Той е мъж, както всички останали, помисли, с глава опряна на гърдите му, но с него аз съм различна.

Пол погали косите й и целуна нежно шията й. Бе имал много жени в живота си, но сега чувстваше, че тя бе единствената жена, която наистина бе притежавал. Беше проникнала в кръвта му, в душата му и никога нямаше да бъде свободен от нея. Светлината в очите му притъмня, те станаха замислени и тъжни.

— Ема, любов моя.

— Да, Пол?

— Женен съм — й каза смирено, като я гледаше в очите.

Ема не помръдна, остана напълно неподвижна в прегръдката му, но имаше чувството, сякаш някой я бе ударил с юмрук в стомаха. Накрая успя да промълви с измъчен глас:

— Разбира се, избра най-подходящия момент да ми кажеш тази невероятна новина.

Той я хвана още по-здраво в прегръдките си.

— Никак не е случайно и неочаквано. Избрах го дори нарочно.

— И защо?

— Защото исках да си в обятията ми, когато ти го кажа, точно както сега. Така ти би могла да разбереш колко малко държа на моя брак. Така бих могъл да те любя отново и да ти кажа, че реалността за мен си ти. — Ема не каза нищо и той продължи: — Нямах намерение да скрия нищо, Ема, не е тайна и всеки би могъл да ти го каже. Разбира се, молех небето аз да го направя пръв. Само го отлагах от страх да не те загубя. Знаех, че щеше да изчезнеш, ако ти го бях казал преди. Ти никога нямаше да си разрешиш отношенията ни да стигнат до тук…

— Негодник, неверник и лъжец!

Опита се да скочи от леглото, но той я задържа, приковавайки я с тежестта си, като я фиксираше с очи. За миг Ема почувства, сякаш потъва в тези сини очи, втренчени в нея.

— Нещата не стоят така, Ема! — викна Пол ядосано. — Моля те, повярвай ми. Зная какво си мислиш… Мислиш, че съм искал да си направя удоволствие, преди да ти го кажа. Но не е така. Исках само ти да ме обикнеш, да бъдеш свързана с мен безвъзвратно. Бях убеден, че ако веднъж се влюбеше в мен, то никога нямаше да разрешиш обстоятелствата да ни разделят. Аз те обичам, Ема. Ти си най-скъпоценното нещо, което имам на този свят.

— А твоята съпруга? — промърмори Ема.

— От шест години вече ние не живеем заедно. И отдавна сме престанали да бъдем съпрузи.

— От колко години си женен? — гласът на Ема едва можеше да се чуе.

— От девет години, Ема. Бракът ни беше безсмислен. Дори това не бе брак. Но в този момент съм свързан с нея, защото… След като свърши войната ще разчистя от себе си тази бъркотия. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб. Ако ти се съгласиш на това. Ти вече представляваш целия ми живот. Моля те, любов моя, повярвай ми. — Замълча, защото гласът му се разтрепери от вълнение.

Ема го загледа, докато хиляди мисли се трупаха в главата й. Пречеха й да мисли ясно. После разбра. Искреността, изписана върху лицето на Пол, тъгата в очите му я обезоръжаваха.

— Вярвам ти — каза бавно и спокойно. — Да, Пол, странно е, но ти вярвам.