Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (42)

42.

— А, ето ви и Вас, госпожо Лаутър — възкликна доктор Стелкли, като забързано прекрачи прага на чакалнята. — Госпожа О’Нийл пита за Вас.

Ема скочи на крака, притискайки чантичката в ръцете си.

— Моля — попита нетърпеливо, — всичко добре ли мина? Не мога да разбера какво би могло да се случи така изведнъж.

Докторът я потупа по рамото.

— Ставаше дума да реши дали да роди с операция. Заради религиозните си убеждения госпожа О’Нийл не даде и дума да става за операция.

— Какво искате да кажете? Не мога да разбера, докторе — прекъсна го Ема решително.

— Госпожа О’Ниил не ни разреши операция, защото имаше известен риск… всъщност голям риск… да загуби детето. Операцията щеше да бъде много по-сигурна, естествено. Въпреки това тя не пожела да рискува и да постави в опасност живота на детето.

— А сега как е?

— Слаба е… — отговори лекарят тихо и избегна погледа на Ема.

— А детето?

— Едно здраво момченце е, госпожо Лаутър.

Погледът на Ема стана по-остър.

— Но госпожа О’Нийл не е в опасност?

— Много е уморена, естествено. Беше много трудно раждане — осведоми я докторът. — Но ние губим време. Очаква Ви. Оттук, моля.

Ема последва доктора по дългия коридор, като се мъчеше да установи всъщност сложността на ситуацията. Инстинктът й показваше, че доктор Стелкли хитрува и това я плашеше. Когато стигнаха до стаята на Лаура, докторът спря и се обърна към Ема. Лицето му бе непроницаемо, когато каза:

— Изпратихме да повикат свещеника.

— Свещеника? Но защо?

— Госпожа О’Нийл помоли за това — докторът поклати глава. — Много е слаба. Изтощена. Моля, не се вълнувайте.

Ема хвана доктора за раменете и го разтърси.

— Да не би…

Докторът отвори вратата.

— Моля, госпожо Лаутър, да не губим време. — Тласна я леко вътре и тихо затвори вратата зад гърба й.

Ема се спусна към леглото с очи впити в Лаура, която лежеше безпомощна, подпряна на възглавниците. Незабавно схвана тежестта на положението. В студената светлина на стаята, лицето на приятелката й бе посивяло. Дълбоки виолетови сенки подчертаваха угасващите й очи, в които за миг проблесна искрица. Сърцето на Ема се преобърна пред ужасните знаци на настъпващата смърт. Усмивката не слезе нито за миг от лицето й, колкото и да й беше трудно. Наклони се към Лаура и я целуна по бузата като оправи пръснатите й по възглавницата яркоруси коси.

— Как се чувстваш, скъпа — попита.

Лаура се усмихна.

— Щастлива и благодарна. Момченце е, Ема!

Ема седна на стол до леглото. Преглътна с мъка и се опита да бъде по-весела.

— Да, прекрасно. Блеки ще се радва.

Лаура потвърди и очите й блеснаха. Хвана Ема за ръка и каза:

— Отдавна ли чакаш, скъпа?

— Не — излъга Ема. — Не се притеснявай за мен. Ти си тази, която сега има нужда от грижи и внимание. Представям си, че след седмица ще те изпишат. Настоявам непременно да дойдете и двамата при мен и децата. Ще се грижа за теб, както ти направи, когато се роди Едуина. Ще дойдеш, нали, скъпа?

Слаба усмивка докосна безкръвните устни на Лаура.

— Искам да се казва Браян.

— Какво хубаво име, Лаура.

— Браян Шейн Патрик. В чест на Блеки и чичо Пат.

— Много ще се радвам, обичната ми — каза Ема.

— Ела по-близо, Ема — промълви Лаура. — Така ще мога да те виждам по-добре. Светлината в стаята стана по-слаба, нали?

— Навън притъмнява — каза Ема, въпреки че светлината в стаята бе силна и ярка.

Красивите очи на Лаура търсеха лицето на приятелката й.

— Искам да порасне като добър католик. Ти знаеш какъв е Блеки. Колко не държи на някои неща. Ще го направиш заради мен, нали, Ема?

Страховете на Ема избухнаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да ми обещаеш, че ти ще се грижиш за Браян вместо мен, докато баща му се върне от война.

— Но това ще го правиш ти, скъпа!

Погледът на Лаура не трепна.

— Аз умирам, Ема.

— Не го казвай и на шега дори!

— Чуй ме, за Бога, Ема, моля те, чуй ме! Вече остана малко време — прошепна с треперещ от вълнение глас. — Обещай ми, че ще настоиш чичо Пат да кръсти Браян с обреда на Римо-католическата църква и да се заеме с религиозното възпитание на момчето, докато Блеки се върне. Обещай ми, че винаги ще си близо до Блеки.

За миг Ема не успя да каже дума.

— Обещавам — гласът й трепереше от вълнение.

Лаура вдигна с труд ръка и погали Ема. После се усмихна.

— Обичам те, Ема.

— О, Лаура, и аз те обичам. — Ема не успяваше повече да сдържи сълзите си, които се търкаляха по страните й и падаха върху ръката на Лаура.

— Не плачи, скъпа, няма защо да плачеш.

— О, Лаура… О, Лаура…

— Тихо, скъпа, не плачи.

Ема въздъхна дълбоко и опита да се съвземе.

— Сега ме чуй, Лаура, трябва да се бориш. Опитай, скъпа, опитай за Бога да се пребориш за живота си. — Погледна я, за да й вдъхне сила. Прегърна крехкото тяло на Лаура и започна да го люлее, притискайки го до себе си, сякаш силата от нейното тяло можеше да се прелее в умиращата плът на приятелката й.

Въздишка се отрони от устните на Лаура, една трептяща въздишка, която едва можа да се чуе.

— Твърде късно е — каза с мъка.

Ема я постави на възглавниците с лице променено от болка.

— Моля те, опитай, скъпа! Опитай заради Блеки, за детето, за мен!

Чу се шумоленето на расото на свещеника, който влезе в стаята. Докосна кротко рамото на Ема, която се отстрани. Краката й трепереха. Сълзите й се стичаха, плачеше беззвучно. Свещеникът се бе навел над приятелката й. Но защо не си отива? Ако можеше да го изгони, Лаура щеше да живее. Не, Бог не съществува! Искаше й се да извика, но един ням глас отекна вътре в сърцето й. Тези думи ехтяха в съзнанието й.

В това време свещеникът, след като изповяда Лаура се зае да изпълни последното помазване. Ема отстрани погледа си към прозореца. Операцията може би щеше да убие детето, но Лаура щеше да живее. Тази догма на католическата църква бе варварска, безсмислена. Какво значение можеше да има детето? Лаура беше онази, която всички познаваха и обичаха.

След като свещеникът завърши последния обред се приближи до Ема.

— Госпожа О’Нийл иска да говори с Вас — съобщи й със скръб.

Ема избута свещеника и се приближи до приятелката си. Наведе се близко.

— Тук съм, скъпа, какво има? — попита до самото й ухо.

Уморено клепките на Лаура се вдигнаха и огромните й очи в изпитото й бледо лице, бяха спокойни.

— В речника ми не съществува думата смърт, Ема. Докато ти и Блеки сте живи, ще живея и аз, защото вие ще носите спомена за мен в сърцата си. А Блеки ще има Браян.

Ема не можеше да намери думи. Поднесе ръката на приятелката си към устните си, а раменете й се тресяха от скръб.

— Кажи на Блеки, че го обичам — продължи Лаура.

— Да, скъпа — Ема прехапа устни и направи отчаян опит да спре сълзите си, които я заслепяваха. — О, Лаура, какво ще правя без теб? — каза задушавана от мъка.

— Ще издържиш, Ема, имам вяра в теб. Ти си добра, смела. И не забравяй, Бог никога не дава тегло по-голямо от онова, което раменете ни могат да издържат.

— О, Лаура, не мога.

— И не забравяй, коледните празници за дечицата!

— Няма да ги забравям, скъпа. — Изведнъж Ема почувства, че ръката на Лаура се отпусна в нейната. — Лаура! Лаура! — извика, поднасяйки ръката й към устните си.

Доктор Стелкли бе принуден да откъсне насила пръстите на Ема от ръката на приятелката й. После свещеникът я изпрати навън от стаята като произнасяше някакви утешителни думи, но Ема не чуваше нищо, смазана от ужасната мъка.

Без да каже дума си тръгна, блъсна вратата на Сейнт Мери Хоспитал и излезе в градината като насън. Прекрачи вратите и сви към Хил Топ. Гледаше право напред, но не виждаше нищо. Беше леден декемврийски следобед. Оловносивото небе бе натежало от сняг и студеният вятър свиреше по хълма и сушеше сълзите, които се стичаха от очите на Ема.

 

 

Премина пътеката на скръбта с умерени крачки… Понякога плахи и изчакващи, но непреклонни. Беше погребала мъката така дълбоко, че светът не видя друго, освен лика на безразличието. Полека-лека седмиците и месеците минаваха, тя се научи да живее с прекършено сърце и в унищожителната самота на живота си.

Новороденият Браян живееше с нейните деца. Блеки, който се върна вкъщи спешно, се съгласи, че това е най-разумната постъпка при дадените обстоятелства. Сломен от скръбта си той се завърна на фронта, изоставяйки Ема отново сама на себе си.

Отначало Ема изпитваше омраза към малкото, защото го свързваше със смъртта на Лаура. Но един ден си даде сметка, че не е справедлива. Разбра, че така предава любовта си и верността си към Лаура. В крайна сметка детето бе син на Лаура, синът, който бе толкова желан и за който бе избрала да умре, за да може той да живее. Разстроена от срам за себе си и от угризения, Ема прие детето в своето великодушно сърце, сякаш е родено от самата нея. Браян беше с тъмночерни коси и мургавичък като Блеки, но очите му бяха същите като на Лаура, големи и ясни със същия нежен цвят на лешник. Бе много добро дете, със същия спокоен характер като Лаура. Всеки път, когато се усмихваше сякаш пред очите на Ема цъфваше усмивката на Лаура. Тогава грабваше Браян от люлката и го притискаше към гърдите си, обзета от нежност и решимост да го обича винаги.

Понякога Ема забравяше, че Лаура е мъртва и неволно посягаше към телефона, за да й довери или попита нещо, но се сещаше и ръката й оставаше неподвижна. Ема потъваше в спомените от последните десет години с болка в сърцето и просълзени очи. Децата й помагаха да се разпръсне от време на време тъгата и мъката й. Ема им посвещаваше цялото си свободно време, осъзнала факта, че те се нуждаят от нея, много повече, след като Джо ги бе напуснал. Това бяха годините, в които те се формираха като личности.

Уинстън се върна в отпуск, Франк редовно идваше да я види. В семейството си Ема намери утехата, от която имаше отчаяна потребност.