Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (41)

41.

Седнала на леглото на Кристофър с книжка в ръце Ема се усмихна на сина си.

— Хайде, Кит, време е да спиш.

Големите лешникови очи на Кит я гледаха с напрегнат израз, много сериозни за момче на пет години. Личицето му бе кръгло и покрито с лунички.

— Нека още една приказка — помоли, — нека, мамо! Обеща да ми почетеш тази вечер, а ти винаги удържаш на обещанията си, нали, мамичко? Поне така казваш винаги.

Развеселена Ема се засмя и разроши косите на момчето.

— Вече ти прочетох повече от обикновено, Кит, сега трябва да спиш. — Остави книгата на шкафчето и се наведе да целуне детето.

Ръцете на сина й я обгърнаха.

— Миришеш много хубаво, мамо, като цвете. Даже като букет цветя — пошушна й на ухото.

Засмяна Ема се измъкна от прегръдката.

— Лягай си, Кит. Лека нощ и златни сънища.

— Лека нощ, мамичко.

Ема изгаси светлината и тихо затвори вратата. Поспря се пред вратата на Едуина преди да влезе. Момичето седеше на леглото и четеше. Русите й гъсти коси се пилееха като водопад върху раменете й. Когато видя майка си да влиза вдигна очи и я изгледа сякаш почувства досада от внезапното й нахлуване.

— Минах да те целуна за лека нощ — каза Ема, пресичайки стаята. — Не оставай до много късно, скъпа.

— Не, мамо — отговори Едуина. Остави книгата настрана и продължи да гледа Ема търпеливо.

Ема остана още малко до леглото.

— Нашата вечеря беше весела, нали? — Забеляза с надежда да събуди връзката помежду им, колкото и слаба да бе тя.

Едуина се съгласи.

— Да — помисли малко и запита: — Кога ще дойде у нас чичо Уинстън, мамо?

— Не знам със сигурност, скъпа, надявам се скоро. В последното си писмо пише, че очаква да го пуснат в отпуск всеки момент.

— Радвам се, че ще дойде. Чичо Уинстън много ми харесва — каза Едуина.

Изненадана от това неочаквано признание Ема се пресегна през леглото, за да докосне нежно дъщеря си, въпреки че знаеше колко Едуина се отдръпва от всеки физически допир.

— Радвам се, скъпа, и той много те обича, а също и чичо ти Франк.

— Ще дойде ли и чичо Франк? Искам да кажа, когато чичо Уинстън дойде в отпуск.

— Да, такива са намеренията, Едуина. Ще видиш, че ще прекараме толкова добре всички заедно. Ще играем на шаради и загадки. Ще бъде много весело.

— О, ще бъде хубаво. — Момичето й подари една от своите редки усмивки.

Като гледаше дъщеря си Ема почувства, че сърцето й замира. Ето отново тази стопяваща усмивка, която помнеше така добре. Наведе очи от страх да не проличи израза на смут, който тя опита да скрие. Нервно оправи завивките.

— Утре ще посетим чичо ти — каза тихо и бързо се изправи. Целуна момичето и каза: — Лека нощ, скъпа, спи добре.

— Лека нощ, мамо — отговори Едуина студено и се върна отново към книгата си, без да обръща повече внимание на Ема.

Нейната майка, тази жена, която всички считаха за красива, очарователна и интелигентна, сякаш почти не съществуваше за това десетгодишно момиче. Едуина живееше в някакъв свой собствен свят, в който никой не бе в състояние да влезе. Единствените същества, които наистина обичаше бяха Джо и братовчедката Фреда от Рипън.

Това момиче бе загадка за Ема. Слезе по стълбите като си мислеше загрижено за Едуина и влезе в кабинета си. „Все повече започва да прилича на нея“, помисли с чувство на неудобство, че приликата бе само външна. Опита да се успокои. Масата бе отрупана с документи и изискваше незабавното внимание на Ема. Зае се веднага, решила да се освободи от натрупаните задачи, преди да е настъпила нощта. След около половин час почувства, че не е съсредоточена и остави писалката. Запита се какво я прихваща. Напрежение? Умора? Още от сутринта се бе почувствала неспокойна, състояние, което не й бе присъщо. Затова бе напуснала магазина по-рано от обикновено, за да си почине малко около децата си.

Беше една чудесна вечер, си каза Ема и се закле от този ден нататък да посвещава повече време на децата си. Не трябваше да позволява работата да влияе така жестоко върху личния й живот. Времето й беше скъпо и тя искаше да го дели с децата си. Дори Едуина бе станала по-мила и отворена от обикновено по време на вечерята, помисли Ема със задоволство.

И неочакваното разкритие на чувства към Уинстън бяха изключителни за студенината, която обикновено показваше към всички. Ема се надяваше, че това е началото на промяна към по-добро.

Мислите на Ема се спряха на дъщеря й. В края на краищата е една Феърли. Безсмислено е да си правим илюзии. От известно време Ема бе установила необикновената прилика на Едуина с родната й баба. Бе точно копие на Адела. Възможно ли е Уинстън и Франк да не го бяха забелязали? Никога не бяха споменавали. Блеки, обаче, беше нещо съвсем друго. Въпреки че пазеше дискретно мълчание по въпроса, Ема подозираше, че от години вече знае чистата истина.

Мислите на Ема се спряха на омразата, която изпитва към Едуин Феърли. Това чувство бе останало живо в нея, макар че беше малко променено, вече извираше по-скоро от съзнанието й, отколкото от сърцето.

Дори и да бе желала да забрави семейство Феърли това би било невъзможно, защото „Йоркшир Морнинг Газет“ пишеше само за тях и за техните социални и финансови действия. Знаеше много неща за Едуин. Беше капитан в армията и бе получил кръст за храброст във войната. Хубава смелост, помисли Ема и устните й се изкривиха в презрителна усмивка. Предния ден бе чела за раждането на първия му син. Съпругата лейди Джейн Феърли, дъщеря на граф Карлс Мур, бе дала живот на момченце три и половина килограма, което щеше да бъде кръстено с името Родерик Адам, в чест на дядовците си.

Животът на Едуин Феърли не я интересуваше, поне за момента. Интересите й бяха насочени към Адам и Джералд Феърли по една проста причина — те ръководеха текстилните фабрики Феърли. Съдбата на семейството беше в техни ръце. С течение на времето Ема бе достигнала до решението, че най-добрият начин да ги нарани беше чрез сделките. Бе създала големи проблеми за тяхната фабрика „Томсън“, като коварно бе измъкнала най-добрите им работници. Нямаше нищо, което да не й е известно за техните предприятия и за търговските им сделки.

Бяха уязвими и не го знаеха! Адам Феърли пренебрегваше все повече деловата си работа. Оливия Вайнрайт Феърли беше заболяла от неизвестна болест и Адам рядко напускаше Йоркшир. Юздите, значи, бяха в ръцете на Джералд Феърли, който без съмнение бе самонадеян глупак. Той бе слабото звено във веригата, която Ема възнамеряваше да разсече и да захвърли в един ъгъл като непотребна, точно както навремето те постъпиха с нея, дъщеря й и баща й. Да, Джералд беше ключът на техния упадък. Вече не трябваше да прави нищо друго, освен да чака момента, когато щеше да се отърве от него и всички останали щяха да бъдат разорени заедно с него. Не се съмняваше в крайния изход. Когато си поставяше някаква цел, нищо не можеше да я отклони от достигането й.

В този момент звънецът на входната врата иззвъня и огласи тишината на къщата. Ема скочи и изтича да отвори вратата, като се питаше кой би могъл да бъде по това време. Беше раздавачът с една телеграма:

— За Вас е, госпожо — поздрави я момчето, докосвайки с уважение към нея шапката си и изтича надолу по стълбите. Ема затвори вратата и се загледа в жълтия плик. Сигурно беше Уинстън, който съобщаваше за пристигането си. Ема прекоси преддверието и се спря под кристалния полилей. Разкъса плика. Очите й пробягаха по редовете и се разшириха, докато усмивката й изчезна. Остана смразена.

ОПЕЧАЛЕНИ СМЕ ДА ВИ СЪОБЩИМ, ЧЕ ВАШИЯТ СЪПРУГ ДЖОЗЕФ ДЕНИЪЛ ЛАУТЪР ОТ 51 ДИВИЗИЯ НА СИЙФОРТ ХАЙЛАНДЪРС БЕ УБИТ В СРАЖЕНИЕТО НА 14 ЮЛИ ВЪВ ФРАНЦИЯ…

Останалите думи се сляха пред очите на Ема, която се отпусна, невярваща, със стон на стола. Загледа продължително стената пред себе си. Устните й трепереха. Накрая се застави да погледне отново телеграмата, която в напрежението си, от това, което изживява бе превърнала в безформена топка. Стискаше я в дланта си. Опита се да я изглади и я прочете отново. Ужасните думи се забиха в сърцето й и го разкъсваха.

Не може да бъде! Сигурно е ужасна грешка! — викна Ема в себе си. И този вик отекна в цялото й същество. Поклащаше глава, сякаш да отрече очевидността на тези думи. Не можеше да бъде мъртъв. Гърлото й се сви, докато тя потъна в жестоката реалност.

След доста време, което й се стори безкрайно, Ема успя да стане от стола и се насили да се качи по стълбите. Трябваше да се държи за ръкохватката, за да не падне. Чувстваше, че я обхваща ужасна слабост. С несигурни стъпки се добра до стаята си и падна върху леглото неподвижна с поглед към тавана, като хипнотизирана.

О, Джо! Бедният Джо! Ударен само няколко седмици след заминаването му на фронта. Беше твърде млад, за да умре. Не беше справедливо! Полека-лека Ема започна да плаче, докато сълзите й потекоха обилно и набраздиха лицето й. Плачеше безутешно. Никога повече нямаше да види своя Джо. Децата нямаше да видят своя баща. Пред очите й бяха Кит и Едуина, които спокойно спяха в леглата си. Не можеше да им каже лошата вест. Трябваше й време. На другия ден.

Ема лежеше в леглото си, без да съзнава за времето, което минаваше, за да смени нощта с първите бледи лъчи на утрото. Мъката от тежката загуба на Джо я смазваше. По свой начин той бе благороден и мил. Тя изхвърли всичко, което я беше дразнило у съпруга й през годините, които бяха изживели заедно. Забрави в един миг отвращението, което понякога беше изпитвала в съпружеското легло, изтри всичко, което я бе смущавало, запазвайки само доброто, което не беше малко.

Цялата нощ тя плака за загубата на един добър човек, за всичко, което той бе представлявал за нея, за живота, който бяха делили заедно.

 

 

Беше прекрасен и светъл октомврийски следобед. Един от онези есенни дни, искрящи от ясна прозрачна светлина. Градината беше покрита с позлата от слънчевите лъчи, докато листата на храстите и дърветата започваха да сменят цвета си от тържествуващо жълто до портокалово и червено.

Лаура О’Нийл седеше на пейка в градината, потънала в мислите си. Сърцето й беше непрекъснато с Блеки във Франция. Вече няколко седмици не бе получавала писмо от него. За щастие не идваше и ужасната нежелана телеграма. Въпреки липсата на новини Лаура вътрешно бе убедена, че Блеки е добре и ще се завърне щастливо щом войната свърши. Несъкрушимата й вяра във Всемогъщия Бог беше твърда и непоклатима като скала, и Лаура знаеше с абсолютна сигурност, че Блеки се намира под неговата божествена защита. Отвъд несъкрушимото спокойствие младото й благородно сърце бе преизпълнено със скръб за всички онези, които бяха загубили синове, съпрузи и годеници. Страдаше най-много за Ема, която бе останала вдовица още преди четири месеца.

От деня на смъртта на Джо сякаш някаква свръхестествена сила тласкаше Ема. Не само, че продължи да се занимава с деловата си работа, но се зае и с управлението на собствеността на Джо. Намираше време да го посвети и на децата си. Стараеше се да ги заобиколи с любов и сигурност.

Въздъхна. Смъртта никога не може да бъде окончателна. Любимият човек си отива, но винаги остават другите. Онези, които плачат. Толкова мъка има в живота, помисли Лаура, но и толкова много радост. Радост за детето, което носеше в утробата си. Облегна нежно ръка на корема си с жест, изпълнен с любов, сякаш предпазващ малкото и благослови небето. Да, съществуваше смъртта, но и раждането. Едно непрекъснато обновление…

Ема, която до момента беше в дъното на градината да бере цветя, свали градинските си ръкавици и се присъедини към приятелката си на пейката.

— Не ти ли е студено? — попита тя. — Струва ми се, че трябва да се прибереш. Не ми се ще да настинеш. Не сега, когато си така добре. — Ема погледна Лаура с обич. — Още два месеца и ще подариш на Блеки толкова въздишания син и наследник.

Лаура потвърди. Очите й бяха препълнени с щастие.

— Тази бременност беше така лека, Ема. Едно чудо. Благодаря всеки ден на Бога за това.

— И аз, скъпа.

Лаура взе ръката на Ема в своите и каза с обич:

— Не желаех да те смущавам преди, но как се чувства Едуина?

— Сега е по-добре. — Ема заговори глухо. — Ако само можеше да заплаче. Може би мъката й от загубата на Джо щеше да бъде по-малко остра. Но тя задържа всичко в себе си и това ме ужасява. Не е естествено. — После след размисъл добави тихо: — Понякога имам чувството, че съм подценявала Джо.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лаура.

— Като премислям миналото чак сега разбирам колко е бил благороден и щедър. Понякога имам чувството, че съм била много несправедлива с Джо, когато беше жив.

Лаура стисна ръката на Ема със съчувствие.

— Беше добра съпруга за него. Не започвай да се измъчваш за неща, които са се случили отдавна и за нещо, което не може да се върне. Не забравяй, че отношенията между хората се променят. Изменят се ден в ден, защото и самите хора се изменят. И самият живот се изменя. Изникват проблеми, които пораждат напрежение. Ти даде много на Джо, дори ако някога сте били в несъгласие помежду си. Аз знам, че го направи щастлив. Моля те, Ема, трябва да повярваш.

— Дано — промълви Ема, — дано да е така.

Като забеляза тъгата в гласа на приятелката си Лаура възкликна, като се опита да я разсее:

— Хайде да влезем вътре, скъпа. Става хладно и аз умирам от желание за чаша топъл чай. — Изправи се и се уви с жълтия си шал плътно около раменете.

Ема хвана Лаура за ръка и двете приятелки заедно пресякоха полянката.

— Какво щях да правя без теб, скъпа Лаура? Ти си толкова мъдра. С теб винаги ми е много добре.

— Мога да кажа същото и за теб, Ема, ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала.