Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (40)

40.

Лорд Китченер беше избран за министър на вътрешните работи за войната и с първия апел към населението събра армия от сто хиляди доброволци. Уинстън Чърчил бе подготвил флота и между 6 и 20 август първите четири британски дивизии прекосиха Ламанша, докато петата и шестата ги последваха в първите дни на септември. Не бе потопен нито един кораб, не бе загубен нито един живот. За Чърчил това бе триумф. С невероятна бързина цяла Великобритания се мобилизира за войната и нито един от гражданите й не остана чужд и безучастен в ужасните дни, които последваха.

Оръдията гърмяха през целия септември, октомври, ноември и декември от 1914 и по-нататък през 1915 година сееха смърт, разрушения и нещастия. Стотици хиляди младежи, надеждата на нацията, паднаха на бойните полета на Франция и Белгия.

Залогът за Великобритания и съюзниците й беше решаващ: разруха или оцеляване. Всички разбраха, че това не беше война за надмощие на една страна или една крепост, но защитата на ненакърнимото право на всяка нация да живее и да се развива, според собствените си традиции.

Както всеки интелигентен човек, надарен с разум и практически усет, Ема Харт Лаутър разсъждаваше често за последиците от войната, но не се задълбочаваше никога да размишлява надълго за годините, които идваха. Имаше решения, които незабавно трябваше да вземе. Тя не изпускаше възможностите, които й даваше търговията. Имаше големи възможности да трупа пари и понякога изпитваше угризения от огромните печалби, които получаваше. Логиката на разсъжденията й я успокояваше: все някой трябва да произвежда униформи за войниците и ако не го правя аз, ще го прави някой друг. И наистина го правеха. Голяма част от производителите на тъкани от Уест Райдинг се бе впуснала да произвежда зелен или син плат за военните на съюзните армии и милиони метри излизаха от тъкачниците на Йоркшир.

Ема със задоволство виждаше, че големият магазин работи добре. Обемът на продажбите можеше да намалее, Ема не предвиждаше доставката на нови стоки. Запасите бяха пълни, понеже с голяма предвидливост своевременно бяха намерени средства, за попълването им. Под вещото ръководство на Бен Ендрюс тъкачниците „Лейтън“ работеха без сътресение и отговаряха на големите правителствени поръчки, много по-бързо от конкуренцията. Цялата дейност на предприятията, магазините, цялата й собственост беше под контрол, и беше непресъхващ извор на печалби и успех.

Но през този студен декемврийски следобед на 1915 година, Ема не се занимаваше със сделките си. Докато се бе запътила на делова среща с Дейвид тя изпитваше радост от мисълта за предстоящите коледни празници. Бе решила да ги направи наистина празнични, въпреки мрачното настроение, което цареше навсякъде.

Франк щеше да се завърне вкъщи за няколко седмици и нямаше търпение да го види. През ноември бе ранен, за щастие леко. Един куршум бе засегнал леко дясното му рамо и го бяха изпратили в Англия на лечение и възстановяване. Само ако и Уинстън би се завърнал в отпуск семейството щеше да се събере изцяло.

Няколко минути по-късно автомобилът й спря пред фабриката и след като нареди на шофьора да я почака, забърза към кабинета на Дейвид. Още с влизането си Ема остана приятно изненадана да види там и Абрахам Калински.

Старият й приятел стана бързо и я прегърна с блеснали зад очилата очи. Изгледа я от горе до долу и възкликна:

— По-красива си от всякога, Ема, истинско удоволствие е човек да те погледа.

Ема се усмихна.

— Как сте? А госпожа Калински?

— Добре е и аз не се оплаквам. Янесса непрекъснато пита за теб. Липсваш й, Ема. И на мен ми липсваш.

— Много съжалявам, ако съм ви пренебрегнала — каза Ема. Усмивка озари лицето й. — Напоследък сделките заеха цялото ми време.

— Така, така! Малката ми Ема се превърна в един железен индустриалец — възкликна Абрахам, като я гледаше с гордост.

Дейвид се засмя зад планината от документи, които бяха натрупани на бюрото му.

— Не се удивлявай, татко. Отдавна го бях предсказал. — Спусна се към Ема, прегърна я и я целуна по бузата. Неволно ръцете на Ема обгърнаха врата му, докато той я притисна още по-силно към себе си в изблик на чувства. Накрая с усилие се откъснаха един от друг, без да прекъсват да се гледат в очите. Абрахам Калински, обхванат от бащинско чувство помисли поразен: „Моят син, моят син! Прегръща я много силно. И я гледа така особено в очите. Моля се на Господ жена му Ребека и Джо да не се досетят никога“. Покашляйки, за да привлече вниманието им, Абрахам каза:

— Хайде, Ема, ела да седнеш до мен.

Ема се отзова на поканата и попита:

— Има ли нещо? Защо пожела да ме видиш така спешно, Дейвид?

Дейвид се разположи в креслото, като продължаваше да я наблюдава с възхищение.

— Имам едно предложение и се надявам да го приемеш.

Ема избухна в смях.

— Знаеш много добре, че се доверявам напълно на твоето мнение. Какво може да е това предложение?

— Татко е твърде зает напоследък, а поради възрастта си би трябвало вече да работи по-малко. — Запали цигара. — Обсъдихме проблемите му и мисля, че вече има решение, което отговаря на интересите на всички ни. Дойде ми на ум, че бихме могли да основем предприятие на основата на неговото. Ще го разширим, като имаме опита и възможностите на нашата фабрика. Това ще го освободи от една голяма отговорност. Естествено татко ще продължи да работи, но ще му бъде по-леко. — Дейвид я погледна обнадежден. — Какво ще кажеш?

Като разбра веднага възможностите, които крие предложението, без много да размишлява Ема каза:

— Предложението ми се струва чудесно! — обърна се към Абрахам. — Вие съгласен ли сте, господин Калински?

— Разбира се, че съм, Ема. Янесса също. Знаеш ли, че тя се тревожи за мен, а аз се тревожа от факта, че тя се тревожи — отговори със смях.

— Щом е така, да се заемем със сливането, Дейвид — каза Ема. — Аз съм напълно за. Без съмнение сега е много подходящо за такива операции.

— Има някои детайли, Ема. Но преди да навлезем в подробностите бих желал да узнаеш мнението ми по предложението, което обсъждаме — обяви Дейвид. — Мисля, че си съгласна, че трябва незабавно да пристъпим към сливане, на подходяща цена, която да осигури баща ми за дълго. Освен това, той е посветил много години на предприятието си. Бихме могли да го назначим за директор на присъединеното предприятие и да получава подходяща заплата. Извън нея, може да се помисли и за някакво участие в печалбите, като нас. Ти какво ще кажеш, Ема?

— Съгласна съм с теб, Дейвид. Баща ти трябва да получи това, което му се пада за всичките тези години, които е посветил на предприятието. Защо двамата не установите цената? Каквото и да решите ще го приема. Сигурна съм. — Тя се впусна в оживен разговор с Абрахам относно обема на държавните поръчки, производителността, работната сила, докато Дейвид я изяждаше с поглед.

Бледите слънчеви лъчи се процеждаха през прозореца и я обграждаха с позлата. Тя притежаваше онази красота, която възхваляват. И колкото и да е странно, сякаш тя самата не я съзнаваше. Впрочем нейният чар може би беше именно в абсолютното отсъствие на суетност у нея. Нямаше нищо чудно, че мъжете от всяка възраст я намираха обаятелна. Но тя не осъзнаваше и това.

— Не си ли съгласен, Дейвид?

Изненадан, Дейвид се откъсна от фантазиите си.

— Съжалявам, но бях се замислил нещо.

— Тъкмо говорех, че трябва да действаме незабавно. Така бихме могли да увеличим веднага производството. Баща ти е съгласен.

— Прекрасно! Ще кажа на Виктор да намине утре при теб. — Погледна баща си. — Ти нямаш възражения, нали?

— Ще се радвам да бъде с нас — каза Абрахам. — Това ще донесе много радост на мен и майка ти.

Ема стана, последвана от двамата мъже.

— Сега моля да ме извините, но трябва да вървя. Обещах на Едуина, че днес ще се върна рано, за да й помогна да украсим коледното дърво. Беше толкова зарадвана от това, че не бих желала да я разочаровам.

— В никакъв случай — каза Абрахам. — Винаги трябва да се удържа на обещанието, дадено на децата. — Изгледа проницателно сина си. — Онова, което ти правиш често с моите внучета — каза с дълбока въздишка.

— Причината е работата, татко — се защити Дейвид.

— А, да, работата! Добре, върви, Ема и поздрави Джо.

— А вие поздравете госпожа Калински. Кажете й, че скоро ще намина да я видя.

— Ще те изпратя до вратата — каза Дейвид, помогна на Ема да облече палтото си и я хвана за ръка.

 

 

Коледното дърво беше много добре подбрано, реши Ема, като направи крачка назад и го погледна критично. Беше малка елхичка с гъсти, зелени клончета.

— Здравей, Ема. Днес се върна рано.

Ема се обърна и погледна Джо, който влизаше, като потриваше ръце, за да ги стопли.

— Здравей, Джо. Бях обещала на Едуина да й помогна да наредим дървото.

— О, да, бях забравил.

Без да прекъсва работата си Ема го осведоми за обединяването с Калински.

— Мисля, че е отлична идея да съединим нашите сили, ти как смяташ?

Джо смръщи чело.

— Не съм сигурен. Това няма ли да означава много повече грижи и допълнителни ангажименти за теб?

— Защо за мен? Нали Дейвид отговаря изцяло за тази част от работата.

— Бих казал, че ти отново наливаш масло в огъня, Ема. — Джо изглеждаше все още груб и както винаги противник на новостите и промените.

— Не бъди така недоволен. Понякога не те разбирам — каза Ема тихо. — И после, не можем да си измием ръцете просто така. В последно време господин Калински не е много добре със здравето. И това сливане ще бъде облекчение за него.

— Би могъл да продаде предприятието си на някой друг — предложи Джо.

— Да, така е, но защо? Най-естествено е да се обърне към Дейвид — обясни Ема. — И после Абрахам Калински е бил винаги великодушен с мен. Щастлива съм, ако мога да направя живота му по-лек.

— Аз мислех само за теб, Ема. И щом мислиш, че тази идея е толкова добра, кой съм аз да я критикувам? Още повече, че ти и Дейвид правите всичко, което решите.

— Но те информирам винаги за нашите проекти — каза Ема доловила раздразнението в гласа на Джо.

— Да, разбира се, само че при свършен факт.

— О, Джо, моля те, не бъди така лош. Идва Коледа, нека точно сега да не се караме.

— Да се караме! И кой се кара? — възрази Джо. — Сериозно, Ема, не мога да отворя уста без да ме обвиниш в… — Прекъсна изведнъж и гласът му стана нежен, докато казваше: — Здравей, мила! Ела, ела, не стой там.

Ема се обърна. На прага бе застанала Едуина. Момиченцето притича през стаята.

— Татко! Татко! — възкликна и се хвърли в ръцете на Джо. Той я пое във въздуха и я завъртя. Косите й, които стигаха до кръста, така руси, че приличаха на сребърни, се разпиляха върху светлосинята й кадифена рокля. Момиченцето се засмя щастливо и след няколко кръга Джо я постави внимателно на земята.

— Не ти ли се зави свят, ангелчето ми?

— Не, татко — отговори му, като го гледаше доверчива и усмихната.

— Добре, ето те и теб, скъпа — намеси се Ема. — Очаквах те. Вече извадих украшенията, можем да започваме.

— Добър ден, мамо — каза Едуина, без да я погледне. Хвана се здраво за ръката на Джо. — Татенцето ще ми помогне да украсим елхата. Моля те, моля те, кажи ми да, татко! — Гледаше Джо с големите си, пълни с очакване очи.

Джо се засмя и я погали по главицата.

— Разбира се, че ще ти помогна, съкровището ми. — Едуина го задърпа за ръка към дървото.

Ема държеше в ръка сребърно звънче.

— Това къде ще го сложим, скъпа? — попита деветгодишната си дъщеричка.

Едуина не отговори. Вместо това погледна Джо с лъчезарна усмивка.

— Къде да го сложим, татко?

— Е, не съм специалист по тези неща. Може би тук — посочи един клон.

— Може ли да ми подадеш камбанката, мамо? — Ема й я подаде, без да каже дума и Едуина веднага я предаде на Джо. — Постави я на дървото, татко. Където ти искаш. Трябва да си пръв.

Този малък ритуал продължи няколко минути. Без да говори, Едуина вземаше играчките от ръцете на Ема и без да се съобразява с предложенията ги подаваше на баща си. Разстроена Ема отстъпи назад. Почувства се като натрапена. Сви се до огъня и остана да ги гледа как се смеят щастливо. Изпита нещо като страх, но веднага го прогони. Не трябваше да завижда на техните отношения. Напротив, трябваше да е щастлива, щом се обичат така.

Джо и Едуина бяха така заети, че не забелязаха как Ема излезе тихо от стаята. Преглъщайки сълзите си жената се облегна на вратата, после се съвзе и пресече решително преддверието. Облече палтото си, взе две кошници, които предварително бяха приготвени и безшумно излезе от къщата.

Беше ледена безлунна нощ. Снегът падаше на големи леки парцали. За щастие фенерите върху железните врати на къщите бяха запалени и тяхната мъждукаща светлина все пак осветяваше пътеката. Снегът се трупаше. Коледата щеше да бъде бяла, точно както искаше Едуина. Ема прехапа устни. Изведнъж празниците загубиха всякаква привлекателност за нея.

Няколко минути по-късно Ема бутна вратата на последната къща, която обитаваха семейство О’Нийл. Блеки я бе купил през 1913 година, две години след женитбата си с Лаура. Не беше блестящата сграда, за която толкова много бе говорил на Ема. Но без друго къщата бе внушителна и той с добрия си вкус и сръчност бе направил много подобрения.

Камериерката, ирландка, я посрещна весело. Пое палтото, шала и кошниците точно когато Блеки се показа на върха на стълбата, покрита с червена пътека.

На двадесет и девет години Блеки О’Нийл внушаваше истински респект на околните. Животът беше щедър към него. Предприятието, което имаше с чичо си Пит преуспяваше, бе се превърнало в едно от най-известните в Лийдс. Макар че все още не бе милионер, както бръщолевеше преди, все пак без съмнение бе богат и се бе превърнал в „кавалер“, както винаги беше желал. Обличаше се изключително елегантно и със скъпи дрехи. След женитбата си с Лаура тя бе успяла с такт да смекчи крещящия му вкус, така че вече можеше да се смята наистина за изтънчен мъж. Лаура беше изиграла благотворна роля за преобразяването му, без това да наруши естествената му жизненост.

Като видя Ема, Блеки се затича да я посрещне.

— Ема, скъпа, само видът ти развеселява сърцето ми — възкликна, прегръщайки я толкова силно, че я вдигна от земята и каза: — Виж ти, виж ти, какво тъжно лице! Да не би да ти е умряла котката?

Заразена от доброто настроение на Блеки, Ема се разсмя.

— Не се тревожи, всичко е наред, Блеки, само малко съм объркана от събитията.

— Объркана, ти? Не мога да повярвам! — Изгледа я внимателно. — Сигурна ли си, че няма нещо, което да те тормози?

— Съвсем сериозно, Блеки. Къде е Лаура?

— В дневната. — Пресякоха преддверието забързано. — Очаква те.

Щом я видя, Лаура остави войнишкия шал, който плетеше и изтича да посрещне Ема.

— Ема, скъпа. Надявах се да намериш време да минеш тази вечер. Не сме се виждали цяла седмица.

При вида на скъпата си приятелка смущението върху лицето на Ема изчезна.

— Така е, но имах да върша милион работи. — Засмя се. — Донесох ти нещата, които поръча от магазина за коледния празник в енорията. Дадох всичко на камериерката. Добавих и още някои неща. Струва ми се, че ще послужат на бедните деца.

— О, Ема, колко си добра, благодаря! — Лаура хвана Ема под ръка и я заведе до камината.

— Е, добре, разбрах, че съм излишен — пошегува се Блеки. — Оставям ви на вашите женски клюки. Но побързайте, моите момичета, скоро ще се върна да се почерпим заедно.

Седнала пред огъня Ема си даде сметка, че чувството на топлина, което я обгръщаше се дължеше преди всичко на Лаура, винаги готова да я утеши. Приятелката й разказваше за празника, който бе организирала за децата от неделното училище в енорията. Докато я слушаше Ема я гледаше с нарастващо удоволствие. Лаура беше особено красива тази вечер. След поредния аборт преди две години, беше се съвзела напълно и вече цъфтеше от здраве. Лаура бе щастлива с Блеки. Единственото нещо, което помрачаваше щастието на приятелката й беше разочарованието, че не може да го дари с дете.

— Този празник заангажира цялото ми време през последните седмици — й обясни Лаура. — Блеки намери прекрасна елха за залата в енорията. Ще я украся утре.

Ема се сепна, неспособна да скрие своята тревога. Като откъсна поглед от плетката, Лаура я погледна.

— Боже Господи, скъпа, изглеждаш ужасно, какво се е случило?

Ема поклати глава.

— Нищо сериозно — успя да каже, загледана настойчиво в ръцете си, стиснати в скута й.

— И все пак има нещо. Добре те познавам. Моля те, скъпа, довери ми се.

— Е, добре. Едуина постъпи грубо с мен и това ме смути. — С дълбока въздишка Ема разказа цялата случка с коледното дърво.

Лаура се замисли и каза:

— Момичетата винаги са по-привързани към бащите, Ема. И ти го знаеш. Ще видиш, ще преодолее този етап, сигурна съм.

— Странно е, но тя винаги предпочита Джо пред мен — каза Ема тихо. — Не, че ми е неприятно. Дори съм щастлива, че се обичат толкова. И все пак подобни демонстрации на студенина ме смущават. Правя толкова усилия, за да спечеля обичта й.

— Зная, скъпа — въздъхна Лаура. — Децата могат понякога да бъдат толкова неблагодарни, дори жестоки. Но най-често са просто нехайни, това е.

— Да, може би имаш право.

— Тя всъщност е добро момиче, нали така?

— Да, понякога твърде, в известен смисъл. Понякога имам чувството, че Едуина е като възрастна. — Ема се спря, поразмисли и продължи: — Понякога ми се струва, че живее в свой собствен свят, Лаура. Може да бъде така отдалечена, когато пожелае. Често има отсъстващ израз в очите си.

Лаура избухна в смях.

— Само е малко по-затворена. Знаеш ли, онзи ден Блеки ми разказваше…

— Какво съм разказвал? — викна Блеки от прага. С гъвкава походка прекоси стаята и се спря до двете жени.

— Точно разказвах на Ема, че онзи ден ми каза, че Едуина вече заприличвала на госпожичка — каза Лаура.

— Точно така. Истинска красавица! — Обърна се и доближи до барчето. — Какво мога да ви предложа, госпожи? — попита весело, сипвайки си малко ирландско уиски.

Ема се засмя.

— Да, имам нужда от малко. Блеки, на мен сипи шери.

— И за теб ли, Лаура, скъпа моя?

— Да, благодаря, Блеки, но съвсем малко.

— Щастлива Коледа на моите любими госпожи — възкликна Блеки с присъщата си театрална галантност.

С подобаващ ироничен тон Ема добави:

— Ще ми се да видя, ако ние не бяхме твоите „любими госпожи“, а някои други, как щяхме да го преживеем.

Блеки се засмя:

— Лаура ми каза, че на самия ден Коледа сме канени у вас. Щастлив съм. Трябва да се наслаждаваме на всичко, докато можем.

Двете жени го гледаха.

— Какво искаш да кажеш, Блеки? — пожела да узнае Лаура.

— О, нищо, нищо, скъпа — каза Блеки като съжаляваше за забележката си.

— Не дърпай котката за опашката, Блеки. Отговори ми, за Бога. Знаеш нещо… Нещо за войната, което ние не знаем — настоя Лаура.

— Нищо, наистина, нищо наистина — заяви Блеки с театрален жест. — Хайде да не говорим за войната тази вечер, скъпа. — Седна на дивана до Лаура и хвана ръката й. Погледна Ема и каза: — Чух да говорят, че текстилните фабрики „Томсън“ са в беда. Изглежда, че производството им спада и държавните поръчки стават все по-малко.

— Да, да, така изглежда — отсече Ема хладно. Лицето й бе неразбираемо, докато умело промени темата на разговора.

 

 

Новата година донесе нещастие за Великобритания и съюзниците й. Мъжете умираха с хиляди в окопите и общите загуби бяха толкова големи, че целия свят бе ужасен. На 4 януари 1916 министър-председателят Хенри Аскуит представи в парламента проектозакон за задължителния набор на всички годни за военна служба неженени мъже. Проектозаконът срещна силна съпротива, особено от защитниците на старата система за доброволни набори. Въпреки това в понеделник 24 януари законът мина на трето четене с мнозинство от 347 гласа срещу 36. По този начин първият декрет за задължителен набор влезе в сила от 2 март 1916 година.

 

 

Въпреки че тази мярка се отнасяше само за неженените, Ема изпитваше страхове, които непрекъснато растяха. Четеше внимателно вестниците, като анализираше развоя на войната и чувстваше, че са необходими нови войници за фронта. Скоро разбра, че е само въпрос на седмици преди да призоват и семейните. И имаше право.

Една сутрин в първите дни на май като четеше „Таймс“ видя, че опасенията й започват да се оправдават. Бързо прочете статията, в която се описваше, че Министър-председателят беше представил в парламента нов проект на закон за военната служба.

— Мисля, че и семейните мъже скоро ще ги изпратят на фронта, Джо — каза Ема тихо.

Съпругът й я изгледа тежко.

— Трябваше да се случи, Ема. Вече седмици Китченер бърбори наляво и надясно, че се нуждае от още войници.

Ема потвърди:

— Новият проектозакон постановява, че всеки британски гражданин от мъжки пол между осемнадесет и четиридесет години е задължен да се запише в армията, стига да не е освободен по някаква специална причина. — Усмихна му се леко. — Представям си, че ти не си освободен, нали?

— Не, любов моя, не съм.

Няколко дни по-късно Ема прочете с мрачно предчувствие, че по повод на проектозакона парламентът се е разделил на две. Накрая, на 27 май новия декрет за военната служба получи одобрението на Короната.

Ема, която до този ден винаги се бе оплаквала от мудността на бюрокрацията сега я проклинаше за ужасната й експедитивност. И тримата най-важни мъже в живота й бяха призовани с първия ешелон. Първо Дейвид в пехотата, после Джо и Блеки в края на май бяха записани в 51 дивизия на Сийфорт Хайландърс, старият полк на баща й.

Джо и Блеки веднага бяха изпратени в лагера за обучение в Рипън, старото живописно военно градче, изпълнено с толкова спомени за Ема. Две седмици по-късно и двамата се върнаха вкъщи в отпуск за двадесет и четири часа, преди да бъдат отправени за Франция. Така в една мрачна юнска утрин Ема ги изпрати на гарата. Лаура, която беше бременна, много искаше да отиде на изпращането, но Блеки не разреши:

— Не в твоето положение, скъпа — й каза кротко, но настоятелно. — Не желая да се вълнуваш. Не е добре и за теб и за детето.

Пътуването до Лийдс премина в мълчание. Ема онемя, когато бяха на гарата. Невероятна тълпа от войници от различните полкове преминаваше през вратите. Мрачните перони на гарата, почернели от сажди бяха отрупани от стотици мъже, жени, деца от всички възрасти и социални слоеве; съпруги, майки, годеници бяха дошли да кажат сбогом на своите мъже. Блеки занесе техните войнишки торби във влака, докато Ема и Джо, хванати за ръце останаха на перона.

— Не се измъчвай за мен, мила, мисли за себе си и децата.

Ема прехапа устни, за да си придаде сила. През последните месеци Джо бе станал невероятно нежен и внимателен, очевидно предчувстваше неизбежната раздяла. Тяхната връзка се бе засилила.

— Ти трябва да внимаваш за себе си, Джо — каза Ема нежно.

Няколко секунди по-късно Блеки се върна. Ема го хвана за ръка и го притегли към себе си.

— И ти, Блеки. — Опита се да се засмее. — И не се навирайте в бъркотията… — Спря, стисна устни, защото почувства, че треперят.

Джо хвана нежно лицето й и го повдигна.

— Хайде, хайде, къде е чудната ти усмивка, любов моя?

— Извинявай.

Свирката на влака раздра въздуха и облак от пушек ги обви. Блеки я прегърна силно.

— Довиждане, скъпа. Грижи се за себе си и наглеждай милата ми Лаура. — Целуна я по бузата и очите му се напълниха със сълзи. Скочи на стъпалото на влака и обърна глава, за да позволи на двойката поне един миг интимност.

Джо хвана Ема за ръка.

— Беше една прекрасна съпруга, любов моя. — Когато видя уплашения израз на лицето й, побърза да добави: — За това можеш да бъдеш абсолютно сигурна, че ще се върна при теб.

— Зная го, скъпи. И ти беше чудесен съпруг, Джо. Моля, бъдете благоразумни там.

Джо се съгласи и почувства как гърлото му се сви. Целуна я отново. Почувства как сълзите им се смесват. Пусна я бързо и скочи на стъпалото до Блеки. Скърцайки върху релсата колелата започнаха бавно да се търкалят и влакът потегли. Отначало се движеше бавно. Ема успя да тръгне успоредно, стискайки ръката на Джо.

После ешелонът увеличи скоростта. Джо пусна ръката на Ема, която се спря и започна да маха с ръка. Лъчезарната й усмивка им вдъхна за миг смелост, макар че очите и на тримата бяха пълни със сълзи. Ема остана да гледа влака, докато се превърна в черна точица на релсите. Обърна гръб и се смеси с тълпата, като се питаше отчаяна дали някога ще ги види отново.