Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (39)

39.

Едуин Феърли се забави пред големите магазини „Харт“ като разглеждаше витрините и се опитваше да събере смелост да влезе. Това бе всеки път, когато достигнеше до прага. Смелостта неизменно го напускаше.

Престори се, че се любува на блестящите вечерни рокли от витрината, като си припомни първия път, когато бе минал от там. Това беше преди една година. Когато прочете името на табелата се спря удивен, невярващ на очите си. Бе помислил, че е съвпадение на имена и щеше да продължи, но след няколко крачки се върна обратно.

Едуин се бе приближил до портиера и се бе осведомил за собственика на този блестящ дворец. Няколко допълнителни въпроса го бяха убедили за верността на неговите предположения. Нямаше съмнение, могъщата госпожа Харт можеше да бъде само неговата Ема.

Оттогава магазинът го привличаше като напаст. С течение на времето събра смелост да влезе и остана удивен от елегантността на интериора и изложените стоки. Вече бе идвал няколко пъти с надеждата да зърне дори бегло Ема, но не се бе случило. „Идиот“, промърмори Едуин на себе си, заради нерешителността и детинското си държание. Беше истинска лудост да се измъчва така.

Накрая, след няколко минути Едуин си пое дълбоко дъх, оправи вратовръзката си и тласна вратата. Развълнуван, Едуин гореше от надежда и боязън да се сблъска с единствената жена, която някога го бе заинтересувала. Едуин избра една сива копринена връзка, от която нямаше никаква нужда, плати и продължи. След първата си покупка той си даде сметка, че вътрешното напрежение, което изпитва започна да се топи. По-сигурен вече в себе си започна да се разхожда като безделник из големия магазин и заразглежда стоките. Спря се на щанда за парфюми и купи два флакона със скъпи френски есенции за съпругата си и леля си Оливия. Поръча да ги опаковат като подарък. Младата продавачка се усмихна любезно и се зае да изпълни. Докато чакаше, Едуин се облегна на щанда и погледна с безразличен вид големия централен салон.

Точно в този момент я видя.

Дъхът на Едуин секна. Беше по-красива от всякога в елегантната дреха от черна коприна, която подчертаваше стройната й фигура. Ема се забави в края на стълбата, за да размени няколко думи с една клиентка. Неспособен да отмести поглед, Едуин я загледа като хипнотизиран, докато сърцето му се качи в гърлото.

Девет години откак не бе виждал Ема Харт, но в този момент му се стори сякаш е минал само ден, откак беше я прегръщал в пещерата на хълмовете. Изпита непреодолимо желание да се завтече към нея, да измоли прошка, да попита за тяхното дете. Но не посмя. Знаеше с безнадеждност, че Ема щеше да го отблъсне така, както той я бе отблъснал преди години в онази мъчителна и тягостна утрин в градината с розите.

Ема продължи, пристъпвайки леко, и за голям ужас на Едуин се бе отправила към него. Неспособен да се помръдне или да отмести поглед младият човек зачака, а сърцето му биеше като лудо. После Ема се спря на някакъв щанд и завърза оживен разговор с една от продавачките. За момент го погледна или просто така му се стори. Едуин се вцепени. За миг почувства, сякаш погледът й се помрачи, преди да се отбие на щанда за бижута. Беше ли го видяла или не? Или може би не го беше познала? Едуин се хвана незабавно за тази мисъл. Беше недопустимо. Не бе се променил чак толкова. И после приликата с баща му беше толкова изразена, че бе трудно някой да сбърка и да не го познае.

Продавачката му каза нещо. С усилие Едуин се откъсна от своите фантазии и я погледна. Гласът на момичето достигна до него сякаш от дълбока пещера. Едуин трябваше да събере цялото си самообладание, за да попречи на ръцете си да не треперят, докато вадеше портфейла си. С края на окото си видя как Ема се приближава и сведе глава със сърце, трептящо от вълнение.

Ема мина толкова близо до него, че щеше да бъде достатъчно да протегне ръка и да я докосне. Потънал в своята мъка Едуин усети шумоленето на копринената й рокля и долови една лека вълна от свеж аромат. Измъчен, потисна желанието си да протегне ръка и да я хване.

Миг по-късно Ема вече я нямаше. Едуин съзря как изчезна и се сля с посетителите на съседното отделение, свежа, усмихната и елегантна.

Разстроен излезе бързо от магазина, без да погледне назад. И още един път със сърцето си изпита ужасното чувство на самота. Онази празнота, която не го напускаше и го правеше все по-студен и уязвим.

Вдишвайки дълбоко, Едуин успя да възвърне самоконтрола и с решителни крачки се отправи към пощата, твърдо решил какво трябва да направи. Бе взел решение и нищо не можеше да го отклони от него.

По-късно като се връщаше към Феърли Хол с луксозния „Даймлер“ се замисли за Ема. Да я види отново за него се бе превърнало в удар, толкова силен, че изведнъж си даде сметка защо толкова се бе страхувал да я потърси. Видът й събуди стари желания и мечти и му подсказа болезнено и ясно колко празна и самотна е душата му. Чувството му за вина и срам не изчезнало толкова години се бе събудило с подновена сила.

Споменът за нея го измъчваше. Защо не му бе възможно да намери удовлетворение в други жени? През последните пет години бе имал не една. Защо, Господи, защо в жените винаги търсеше нещо, което да му говори, макар и смътно, за нея? Беше в непрекъснато и отчаяно търсене на една друга Ема. Привличан непреодолимо от зелени очи, медноруси коси, бяла копринена кожа, само за да остане разочарован, неудовлетворен и разкъсан.

Спеше или беше буден, Ема Харт продължаваше да го преследва.

Замисли се за детето. Изпитваше непреодолимо желание да го види. Вече трябваше да бъде на осем години, ако е оживяло. Разбира се, че е оживяло! — каза си с увереност като се мъчеше да се убеди, че поне тази част от Ема и самия него съществува. Дали беше момче или момиче? Дали приличаше на Ема или на него? Или и на двамата?

Горчива усмивка се изписа върху опънатото от напрежение лице на Едуин. Истинска ирония на съдбата, че Ема го бе дарила с дете, докато Джейн не бе успяла да му даде така мечтания наследник. Може би, ако съпругата му би била в състояние да го ощастливи със син тяхната връзка щеше да бъде по-поносима. Помисли за Ема, после за Джейн. Трябваше да се възпротиви на семейния натиск, не трябваше да се жени за Джейн. Една стерилна съпруга, еднообразна и блудкава, неговия кръст. Не, не беше честен, беше прекрасна и го обичаше, и не беше нейна вината, че той не можеше да й отговори. Той принадлежеше на Ема Харт — това беше жестоката истина, която никога нямаше да се промени, докато беше жив.

Лошото настроение на Едуин продължи целия следобед и част от вечерта. Насила дойде в края на вечерята, която въпреки това му се стори по-дълга от всякога. Опита се да води любезен, но празен разговор. Напразно. Накрая прие с чувство на освобождение поканата на баща си да се оттеглят заедно в библиотеката. Откакто бе пристигнал в Лийдс, търсеше случай да останат сами, за да поговорят.

Адам наля чашите, после двамата мъже седнаха пред огъня. След няколко минути разговор Едуин не успя да се въздържи:

— Има нещо, което бих искал да ти кажа — обяви решително.

Адам го погледна загрижено.

— Изглеждаш ми сериозен, Едуин. Впрочем забелязах, че беше по-скоро мрачен цялата вечер. Надявам се, че нямаш неприятности.

— Не, всичко е наред. — Едуин поспря и се изкашля, за да оправи гласа си. — Исках само да знаеш, че днес взех решение. Записвам се в армията.

Лицето на Адам изведнъж посърна.

— Не мислиш ли, че малко избързваш, Едуин? Още сме в началото на войната. Не ми се иска да се хвърлиш в нея, преди да имаме повече информация за развоя й. Моля те, премисли момчето ми, още веднъж.

— Не мога. Трябва да вървя. Моля те, опитай се да ме разбереш.

— Не е необходимо точно ти да се записваш като доброволец, Едуин. Само неженените са задължени да го направят. — Адам поклати уморено глава. — О, Едуин, Едуин! Давам си сметка, че страната ни е в голяма опасност, но аз не мога да не мисля за теб. Правителството призовава само неженените мъже. Заклевам те, Едуин…

— Много е късно. Записах се днес следобед в Лийдс. Трябва да се представя в понеделник.

— О, Боже мой, Едуин!

— Съжалявам. Моля те, не се гневи. Дай ми твоята благословия. Не желая да замина без нея.

Адам седна до сина си на дивана. Прегърна го през раменете и за един ужасен миг изпита страх, че ще избухне в плач.

— Що за глупости, момчето ми. За нищо на света не бих желал да отидеш в онзи ад, но разбира се не бих могъл да те пусна без моята благословия!

— Благодаря ти, татко.

Адам се изправи, напълни отново чашата си и се загледа в сина си, изпълнен с мъка. Още от самото начало го очаквах, си каза, и все пак това не прави нещата по-малко болезнени и лесни.

— Мисля си, че и аз самият, ако бях на твоите години щях да постъпя като теб, а и моя баща би мислил по същия начин. — Адам поклати глава. — Ти си толкова млад, Едуин, толкова млад. Както и всички други англичани, които отиват на фронта. Вече говори ли с Джейн, момчето ми?

Едуин потвърди.

— Да, казах й го, докато се обличахме за вечеря. Бе разстроена, естествено, но ме разбира. Нейната фамилия има стари войнишки традиции. И нейният брат току-що ни каза, че възнамерява да се запише доброволец през следващата седмица. — След кратка пауза Едуин продължи: — Има нещо, което бих желал да ти дам. Пазя го вече години. — Бръкна в джоба си и извади копринена кърпичка, която подаде на Адам. Адам я пое разсеяно.

Докато разтваряше кърпичката Едуин каза:

— Намерих я преди години и сега бих желал да ти го дам. Зная, че ти си нарисувал това портретче върху камъка, което невероятно прилича на леля Оливия.

Адам разглеждаше занемял плоския камък върху копринената кърпичка. Беше рисувал това портретче, когато беше осемнадесетгодишен. После я видя горе на Покрива на света с тъмните разпилени от вятъра коси, сините като синчец, изпълнени със светлина очи и чу ехтящият през годините глас:

— Очаквам дете, Адам!

Объркан Едуин погледна баща си и се удиви от израза, изписан върху лицето му.

— Нали е леля Оливия? — каза, прекъсвайки мислите на Адам.

Мъжът не отговори, потънал загубен в своите спомени. Не беше забравил това никога и не можеше. Обви камъка в кърпичката с нежност и го върна на Едуин.

— Задръж го, момчето ми, нека бъде твой. Един ден ще ти разкажа цялата история за този образ, но не сега. — Погледна Едуин с любопитство. — Излиза, че ти си намерил пещерата горе на Рамзден Крагс.

Едуин погледна баща си.

— Да, така е — преглътна и каза: — Има още нещо, което ме измъчва от години. Трябва да облекча съвестта си преди да замина на война.

Адам седна като разглеждаше чашата си.

— Щом е така, облекчи я, Едуин — го подкани меко. — Може би ще се чувстваш по-добре след като споделиш. Знай, че имаш пълното ми съчувствие.

— Е, добре, виж как стоят нещата — започна Едуин изнервен. — Имам нужда от още нещо за пиене — възкликна и скочи на крака.

„Приличаме си не само физически, но и във всичко друго“ — помисли Адам като гледаше сина си. Запали цигара и се облегна на дивана. „Ще ми разкаже за Ема Харт и за детето“, помисли Адам, обзет от нежност и разбиране.