Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (36)

36.

Животът на върха е суров:

нараства студът, нараства отговорността.

Фридрих Ницше

Заседателната зала на „Йоркшир Морнинг Газет“ с дъбовите си ламперии беше пълна с дим и напрежение. Адам Феърли и Лорд Джослин Сидни седяха на голямата махагонова маса с мрачни погледи. Кристалният пепелник, препълнен с фасове, издаваше дългите часове на очакване и напрежение.

Както всякога облечен безупречно, Адам се въртеше нервно върху стола с черна кожена тапицерия. От време на време прекарваше ръка в прошарените си коси. Най-после устните му се свиха в гримаса, изразяваща безкрайна умора, а сините му очи погледнаха стенния часовник.

— Проклятие! — възкликна, неспособен да контролира вълнението си. — Почти един е. Ако Паркър не побърза ще загубим първото издание. Какво по дяволите прави този глупак?

Джослин изгледа Адам през плътния облак на дима.

— Доколкото го познавам, ще претегли всяка дума! Вече би трябвало да си си дал сметка за това, приятелю.

— Давам му още пет минути и сам ще се кача да видя какво прави… — Адам прекъсна, когато един прислужник се втурна в стаята. Тежката дъбова врата се затвори и спря шума от суматохата, свързана с работата на един вестник.

— Ето коректурите, господине, главният редактор ми каза да Ви съобщя, че ще пусне ротативките след пет минути. — Момчето постави листа, все още мокър от мастилото, на масата и изчезна.

Джослин стремително заобиколи масата и подпирайки се с ръка върху рамото на Адам се наведе, за да погледне коректурите. Заглавието, едрия шрифт, заиграха пред очите му.

ВЕЛИКОБРИТАНИЯ ОБЯВЯВА ВОЙНА НА ГЕРМАНИЯ

Два чифта очи пробягнаха бързо по подчертаното, отпечатано малко по-ситно на първа страница:

Започна големият конфликт. Потопена британска подводница. Белгия окупирана. Два нови крайцера за нашата флота. Правителството поема контрола над железниците. Осигурете си хранителни запаси. Държавата гарантира рисковете при морски конфликт.

С един поглед Адам изчете коректурата и каза:

— Струва ми се, че Паркър е казал всичко както трябва. — Погледна Джослин. — Очаквах тази война от години, но когато сме вече въвлечени не можем да се връщаме назад…

Джослин изгледа Адам с празен поглед.

— Мислиш ли наистина онова, което каза преди малко…, че войната ще бъде много дълга?

— Разбира се, че говорих сериозно — отговори Адам, без да се замисли. — Противно на това, което поддържат някои експерти от Лондон струва ми се, че ще продължи няколко години, най-малко две. И в добавка ще има много жертви, каквито светът не е виждал до днес. Запомни тези думи, Джослин!

— О, Господи, Адам, моля небето ти да грешиш! Наистина!

Адам не отговори. Запали цигара и загледа разсеяно в празното пространство. Предвиждаше ужасни последици от влизането на Великобритания в световния конфликт.

Адам Феърли, новият президент на управителния съвет на „Йоркшир Морнинг Газет“, не беше напускал редакцията през последните четири дни. Преглеждаше и подбираше новините, които пристигаха непрекъснато от Лондон и международната агенция Ройтер. Изучаваше ги внимателно и осъзнаваше как Великобритания биваше непреодолимо въвличана в европейската криза. Старият му приятел Джослин Сидни беше неговият постоянен посетител, убеден, че докато цари мир лудостта на войната би могла да бъде избегната. Противно на оптимизма на Джослин, Адам беше песимист. Твърдеше, че е вече твърде късно, за да се предотврати грозящата опасност.

Същият този песимизъм трепна в гласа на Адам, когато изведнъж скочи на крака и възкликна:

— Англия съвсем не е готова за тази война, както Правителството би желало да ни накара да повярваме, Джослин.

Изумление, примесено с уплаха се изписа върху лицето на Джослин. Отвори уста, за да каже нещо, но Адам му попречи в усилията си да успокои своите опасения.

— Разбира се, тази оценка не е валидна за флота. Благодаря на Бога, Уинстън Чърчил беше начело през последните три години. Само той и малцина други мъже можаха да видят заплахата от тази война и се опитаха да подготвят страната ни за защита. — Тонът на Адам стана предпазлив, докато продължаваше: — Зная, че Чърчил никога не е бил твой любимец, Джослин, но все пак трябва да признаеш, че показа способността пръв между всички да предвиди още от 1911 година заплахата от немските морски сили. Тогава той се зае да реорганизира нашия флот. Сега е десетократно по-силен от тогава.

— Това, което казваш е истина — добави Джослин. — В крайна сметка Чърчил винаги е имал едно съображение, с което съм бил съгласен: да се засили и осигури непобедимостта на Британската флота.

— Да, флотата е силна, но нямаме нищо друго, Джослин. Армията изобщо не е организирана, а военновъздушните сили практически не съществуват, макар че напоследък Чърчил се опитва да ги засили. — Адам поспря и заключи: — Военното министерство винаги е било негодно. Това, от което сега имаме най-много нужда е един нов министър на вътрешните работи за войната!

— Мислиш ли, че Аскуит ще посочи някого? — пожела да узнае Джослин.

— Сигурен съм, че няма да мине без това — отговори Адам решително. — Не може да бъде Министър-председател и да ръководи министерството на войната. Не и във времена на криза като сегашните. Както познавам Аскуит, сигурен съм, че ще вземе мерки. Надявам се, че ще има благоразумието да избере лорд Китченер с тази задача. Той е човек, подходящ в опасни моменти. Не само заради възможностите му, но и заради името му, което ще повлияе благоприятно на общественото мнение.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш — отзова се Джослин. — Китченер в края на краищата е един национален герой.

Адам изгледа замислено чашата, която държеше.

— Ще трябва да създаде нова армия. Нашата не е много охранена. Убеден съм, че който и да бъде избран за министър на войната ще трябва да започне незабавна кампания за набиране на младежи за фронта.

Бледото лице на Джослин посивя.

— Кампания за набиране… — повтори с треперещ глас. — Не бях помислил.

— След като нямаме система на задължителни набори, страната ни не може да направи нищо друго, освен да разчита на доброволци… Общо взето младежи — ергени между осемнадесет и тридесет години. — Адам се спря и видя ужасения израз, изписан върху лицето на Джослин. — Добре ли си, старче? Имаш разстроен вид.

— Момчетата — каза Джослин на един дъх. — Няма да успея да ги спра. И двамата ще се запишат като доброволци. Щастлив си Адам. Джералд няма да издържи лекарската комисия, а пък Едуин е женен. Впрочем той има известно чувство за отговорност към теб и Джейн.

— Не съм така сигурен по отношение на Едуин. В някои случаи може да бъде много импулсивен. Не вярвам факта, че е женен да му попречи да се запише, ако реши. Едуин ще даде преднина на своите отговорности пред Краля и родината, а не към семейството и Джейн.

Джослин прехапа устни от нервно напрежение.

— Проклета бъркотия, не смяташ ли? Кой би могъл да каже преди година, че ще попаднем в такава ужасна ситуация, Адам?

Адам се изправи.

— Предполагам, че ловът е отменен, Джослин?

— Естествено. Кой би се интересувал от фазани в ден като днешния — каза Джослин със слаба усмивка. — Благодаря, че ме покани в редакцията. Наистина съм ти благодарен, старче.

— Приятно беше да сме заедно, Джослин. А сега да вървим. Тази стая започва да ме задушава.

Час и половина по-късно новият „Даймлер“ на Адам навлезе в улицата, която водеше към Феърли Хол. Докато Адам изскочи пъргаво от колата, Мъргатройт изтича сервилно както винаги.

— Госпожа Феърли слезе в кухнята да ни каже, че сме във война. Каква ужасна новина.

Адам се изкашля.

— Така е, Мъргатройт, очакват ни трудни дни, но имаме задължението да бъдем силни и единни в момента, когато нашата страна е в нужда. — Като забеляза светлина да се процежда под вратата на библиотеката добави: — Госпожа Феърли още ли е будна, Мъргатройт?

— Да, господине, очаква Ви.

— Виждам. — Адам прекоси преддверието.

Оливия вече бе чула гласа на Адам и се бе изправила, когато той влезе в библиотеката.

— О, Адам, какъв ужас! — изтича в прегръдките му.

Той я задържа и погали косите й.

— Имаш право, скъпа. Но всъщност това не е неочаквано и сега трябва да бъдем силни. — Отдалечи я от себе си и я погледна в очите. — Не трябваше да оставаш да ме чакаш. Ужасно късно е, скъпа.

— Нямах търпение да те видя! — Оливия го изгледа с поглед, пълен с обожание. Адам се почувства успокоен както всеки път, когато се намираше край нея. Лицето на Оливия беше още гладко и белият кичур в тъмните й коси й придаваше собствен чар. На петдесет и четири години тя беше удивително красива. Според Адам хубостта й нарастваше, вместо да намалява с годините. Бяха се оженили преди шест години. В 1908 г. Адам я убеди да стане негова законна съпруга и оттогава бяха живели в безподобно щастие. — Преди малко Едуин телефонира. Аз му съобщих тъжната новина — каза Оливия и се върна край камината.

Адам изстина:

— А той как реагира?

— Изненадващо спокойно, струва ми се. Утре ще пристигне тук с Джейн, както каза, и ще остане с нас за една седмица.

— Добре, това е хубава новина — каза Адам. — Като познавам Едуин не бих се учудил, ако се бе втурнал към града, за да бъде в центъра на събитията. Доволен съм, че ще дойдат. Така ти поне ще имаш компания през деня, когато аз отсъствам.

— Вярваш ли, че са щастливи, Адам?

— Проклятие, ако го знам! Защо ме питаш? — Дойде му на ум, че и от Оливия не е могла да убегне странната липса на топлота между сина и снаха му.

— Не зная, не бих се заклела — отговори Оливия замислена. — Има някаква отчужденост помежду им. О, Едуин видимо е внимателен, грижлив, но сърдечен не, колкото до това няма съмнение. В известен смисъл не ми приличат дори на двойка. От време на време ми се струва, че хващам в погледа на Едуин чувството на ужасна празнота. — Оливия се замисли и изгледа Адам. Като не дочака реакцията му продължи: — Не си ли го забелязвал и ти, скъпи?

В стремежа си да не се поддаде на подобен разговор трябваше да вметне:

— Да, забелязал съм го, ако трябва да бъда искрен. И трябва да добавя, че ако между тях двамата нещо не върви, то без съмнение се дължи на Едуин. През последните години се промени коренно. Посвещава всичката си енергия на юридическите науки. Имам чувството, че пренебрегва Джейн.

— Да, така е — потвърди Оливия.

— Бих казал, че има всички причини да бъде доволен от нея. Джейн е грациозна, очарователна и се държи зряло и с достойнство. Жалко, че нямат деца. Трябва да ти доверя, че бях нетърпелива да имам внуче. Но вече са женени от три години…

Оливия се бе загледала в пламъците и се обърна към Адам.

— Ти повярва ли на тази ужасна история, която Джералд ти разказа преди няколко години? За онази история между Едуин и Ема Харт?

— Разбира се, че не! — възкликна Адам, доволен, че е уверен в думите си. Винаги предпазлив към Оливия нямаше никакво намерение да я разстройва тази вечер като измъква стари скелети от гардероба. Така за пръв път я излъга. — Джералд не уважава истината. Тази история не само, че е смешна, но и без всякакво основание.

Оливия съвсем не беше убедена.

— Спомням си, че навремето беше направил някои дискретни проучвания за Ема и детето. Сигурен ли си, че информацията ти би могла да е точна, Адам?

— Разбира се, че беше! — Пое ръката й. — Но защо така изведнъж реши да се върнеш към тази стара история?

— Не знам, скъпи. Може би поради факта, че започнахме да говорим за брака на Едуин и за липсата на щастие. Но ако ти си сигурен, че тази история не отговаря на истината, на Едуин нищо не би могло да му тежи на съвестта. — Погледът й остана впит в лицето на Адам. — Често ми е минавало през ум, че има нещо, за което се укорява. Може би съм под впечатлението на странния израз, който винаги долавям в очите му, Адам.

Адам свъси чело.

— Хайде, скъпа — каза кротко. — Това са шеги на въображението ти. Джералд разказва куп лъжи. В това съм убеден. Колкото до израза в погледа на Едуин може би се дължи само на някакво разочарование от брака му. Ти поне, колкото и мен трябва да знаеш, че всички бракове не са така щастливи като нашия.

— Да, наистина — прошепна с въздишка Оливия, — бедният Едуин. Колко ли ужасно е било за него, ако е открил, че не обича Джейн. И колко мъчително за нея!

В желанието си да сложи край на този разговор Адам каза спокойно:

— Много е късно, скъпа, да отиваме да си лягаме.

Докато излизаха от библиотеката трябваше да добави за себе си, че женитбата на Едуин поне за момента не го тревожеше. По-скоро го разяждаше безпокойството, че Едуин би могъл да се запише като доброволец. Подозираше, че момчето не държи толкова много на живота си. Трагично, най-човешкият от всички инстинкти беше мъртъв в Едуин. Това стана в същия ден, когато почина Джак Харт.