Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (35)

35.

Дейвид Калински се облегна на стола в кухнята зад магазина на Ема и загледа замислено последната рисунка. След като я изучи дълго с притворени очи, изпита тръпка на вълнение. Стисна листа. Скиците за зимната колекция бяха още по-особени и забележителни от лятната. Наистина изключителни. Леките елегантни линии бяха уравновесени от прецизността на детайлите и възможно най-удачната подборка на цветовете. Чувството за колорит у Ема бе наистина изключително. В добавка, благодарение на простотата на техния дизайн и чистите линии без блестящи ефекти правеха облеклата идеални за производство във фабриката.

Дейвид се усмихна със задоволство. От известно време той трябваше да признае, не без удивление, че Ема е гениална. Не намираше друга дума, за да опише невероятния й талант, съчетан с продуктивната й енергия. Можеше да се каже, че всичко, до което се докосваше се превръща в злато. Бе едва на двадесет и една години, но вече бе започнала да се изкачва решително по стълбата на успеха. Дейвид беше сигурен, че нищо не би могло да я спре, защото това би означавало все едно да се сложи вода в клетка.

Дейвид остави скицата заедно с останалите и запали цигара. Нещата се развиваха точно както беше предвидил. От четири месеца вече беше в съдружие с Ема и Джо Лаутър. Ема изпълняваше и функцията на проектант и стилист, докато брат му Виктор беше производствен директор. След около месец Дейвид щеше да навърши двадесет и пет години и нямаше никакви съмнения относно бъдещето на конфекцията Калински и за личната си съдба. Имаше намерение да стане богат, известен и влиятелен и целия Лийдс, ако не целия Йоркшир един ден ще узнаят за неговото съществувание. Това бе обещание, което си беше дал преди години и което държеше да изпълни.

Дейвид се впусна в сделките със сигурност, достигаща до агресивност и нещата му вървяха с надути платна. Още на първия показ на лятната колекция неговите модели бяха приети с възторг от купувачите на едро за големите магазини в Лийдс, Брадфорд, Шефилд и Манчестър. Те бяха дали израз на одобрението си като изпратиха изненадващо големи поръчки. Дейвид не се съмняваше, че зимната колекция ще бъде посрещната по подобен начин. През следващите месеци предполагаше, че ще утрои обема на работа. Както и Ема, Дейвид Калински бе роден търговец: настоятелен, любезен и изцяло отдаден на работата си.

В този момент Ема прекъсна мислите му. Беше влязла в стаята с един пудинг с месо. Дейвид я погледна и затаи дъх. Бе облякла един от последните модели, който й отиваше удивително. Въпреки че този род кройка не бе предизвикателна, вълнената материя, от която бе ушита роклята, беше много мека и прилепваше към тялото. Така тя очертаваше заоблеността на бюста и меката извивка на бедрата и хълбоците. Цветът на роклята бе като стъклена зелена бутилка и подчертаваше блясъка на очите й и прозрачността на кожата.

Смутена от настойчивия му и изучаващ поглед Ема се спря и смръщи чело.

— Дейвид, да не би да не ти харесват рисунките.

— Боже Господи! — възкликна младежът. — Изключителни са, Ема, не, изключителни е малко да се каже, превъзходни са! Свършила си фантастична работа, наистина. — Скочи на крака, приближи се до нея и възкликна: — Какво ще кажеш за едно шери в чест на новата колекция? — Ема му се усмихна и в момента, когато погледите им се срещнаха и двамата останаха като парализирани. Разтворени един в друг. Ема потръпна, както й се случваше винаги в последно време, когато Дейвид я докоснеше. Изчерви се и сърцето й заби лудо. Без да й даде време да размисли Дейвид я прегърна и потърси с устни нейните. Ема почувства топлата сладост на езика му и страстта на чувствата я обзе. Почти неволно пръстите й докоснаха врата на Дейвид, зарови пръсти в черните му къдрави коси. Дейвид я притисна към себе си. Докато прегръдката им ставаше все по-трескава Ема почувства желание Дейвид да я притисне още по-силно. Вече няколко седмици отношенията помежду им бяха тръгнали така, между целувки, милувки и огнени погледи. Всеки път, когато оставаха сами обзети от желанието на телата си, които жадуваха за взаимно удовлетворение.

Все така прегърнати те застанаха до дивана и паднаха върху него. Дейвид погледна Ема в очите с безкрайно желание, после погали лицето й, целуна клепките, челото, устните й. Още един път прекара ръце през косите й, удивявайки се на нейната красота и на чувството, което се разгаря в него. Мечтаеше да я притежава напълно и знаеше, че след това никога няма да я изостави.

В този момент Ема отвори очи и видя терзанието, което засенчва погледа на Дейвид. Гласът му бе глух, когато прошепна:

— О, Ема! Ема, съкровище! Не мога да издържам повече!

— Зная, Дейвид, зная — прошепна Ема, погали гъстите му черни къдрици и притисна главата му към гърдите си, като го люлееше на ръце, докато косите й падаха върху му като кадифена завеса.

Ема чувстваше, че обича Дейвид Калински и го иска за цял живот, но нейната естествена сдържаност и справедливост, съединена с ужаса от последствията от сексуална интимност извън брака не можеха да й позволят да се отдаде на чувствата си. Не че не се доверяваше на Дейвид. Знаеше, че никога няма да я предаде и въпреки това Ема отхвърли желанието си, ако не от сърцето си, то от съзнанието си.

Кротко му прошепна:

— Дейвид, трябва да престанем, не мога повече, всеки път става по-лошо. Да не оставяме нещата да излязат извън контрола ни. — Отблъсна го нежно и седна все още замаяна.

Дейвид се облегна на дивана, взе с една ръка кичур от косите й, целуна го и го остави да се разпилее.

— Не се страхувай от мен. Няма никога да ти сторя зло.

Ема замръзна при това ехо от миналото.

— Не се страхувам от теб, Дейвид — каза тихо. — Страхувам се от себе си, когато съм с теб и за това, което може да ни се случи…

— Не, Ема, моля те. — Постави пръст на устните й. — Съгласен съм, не може да върви така, това е лудост. Но трябва да сме заедно, Ема. Не мога да понеса повече това мъчение. — Хвана я за ръка. — Ожени се за мен, Ема, веднага. — Погледна я изпитателно. — Непременно трябва да се оженим. Знаеш го и ти.

— Да се оженим! — възкликна Ема.

Дейвид се усмихна.

— Да, да се оженим, защо този въпрос те смущава толкова? От години мечтая да се оженим. Въздържах се само заради обстоятелствата. — Добави: — Нима си помислила, че бих могъл да имам нечестни намерения, Ема? Не бих и помислил да те компрометирам. Обичам те толкова… — прекъсна набързо и я изгледа с широко отворени от изненада очи. — Нещо не е на ред ли, Ема? Бяла си като платно!

— Не мога да се оженя за теб, Дейвид — каза Ема отчаяно.

— Но защо? Не ставай смешна! — Избухна в смях, за да подчертае намерението си. — Казах ти, че те обичам, а ти обичаш мен. Най-естественото нещо е да се оженим, не мислиш ли? Не правят ли така всички хора, които се обичат, Ема?

Ема се изправи, прекоси залитайки стаята. С разплакани очи погледна през прозореца. Нямаше сили да му отговори.

Дейвид я гледаше смутен от държанието й.

— Но какво има, Ема? За бога, отговори!

— Не мога да се оженя, Дейвид. Да не говорим повече за това — отговори Ема, преглъщайки сълзите си.

— Разбира се, че можеш! — добави Дейвид убедително. — Нищо не може да ти попречи вече. Съпругът ти е мъртъв. Ти си свободна. — Дейвид почака и когато започна да говори беше още по-настойчив. — Обичам те, Ема, повече от всеки друг. Ние си принадлежим, сигурен съм в това, знаеш го и ти. Има нещо съществено помежду ни… Като кръвна връзка. — Като видя, че тя продължава да мълчи Дейвид бе поразен от друга мисъл. — Може би е заради Едуина? — пожела да узнае. — Не се тревожи за нея. Не бягам от отговорността. Ще я осиновя, Ема, и тримата ще живеем заедно. Ще бъдем щастливи…

— Не е заради Едуина.

— Тогава обясни защо не желаеш да се ожениш за мен?

— Не мога да се оженя, Дейвид, защото твоята майка няма да ме приеме в семейството. Тя никога няма да одобри един брак между теб и една езичница. Аз ли трябва да ти го казвам? Майка ти желае ти да се ожениш за едно добро еврейско момиче и внуците ти да бъдат евреи.

— По дяволите, тези глупости! — Дейвид я прекъсна с променен от яд глас. — Не ме интересува какво желае майка ми, Ема, желая те за съпруга и нищо друго няма значение!

— Не мога да сторя зло на майка ти — прошепна Ема. — Беше толкова добра с мен. Беше ми като втора майка. Обичам я и няма да я предам. Ти си първороден, Дейвид, тя ще умре, ако двамата се оженим.

Дейвид се наклони напред със стиснати юмруци.

— Искам да ме погледнеш право в очите и да ми кажеш, че не ме обичаш, Ема, обърни се и ми го кажи.

— Не мога — отговори Ема спокойно.

— И защо не? — викна Дейвид с прекършен глас.

— Защото те обичам, Дейвид. Обичам те поне толкова, колкото и ти мен. — Ема бавно се обърна и прекоси стаята. Седна в краката на младежа, прегърна коленете му, вдигна глава и го погледна в очите.

Дейвид я прегърна, погали косите й, целуна страните й, набраздени от сълзи.

— Ако е така, нищо друго няма значение, скъпа. Нищо друго!

— Не е така, Дейвид. — Ема се отдръпна, изправи се и седна на дивана до него. — Има и други неща в живота. Не мога да бъда отговорна за мъката, която ще причиним на родителите ти. — Поклати глава. — Но как не си даваш сметка, Дейвид, че не е редно да строиш собственото си щастие върху нещастието на другите? Ако се оженим, може би отначало всичко ще тръгне добре, но после тяхната мъка и разочарование ще застане помежду ни.

Дейвид разглеждаше тази малка ръка, която стискаше, после вдигна очи и съзря в нейните искреност, която разби всичките му илюзии.

— Опитваш се да ми кажеш, че си склонна да жертваш щастието ни заради религиозни предразсъдъци, които са толкова смешни? Не мога да повярвам! Не и ти. Не моята Ема. Не коравата и решителна Ема, която е готова да се бие с целия свят, за това, в което вярва!

— Да, но нещата не стоят точно така, Дейвид. Моля те, опитай се да разбереш… — прекъсна. Бе го наранила дълбоко и това й бе непоносимо.

Дейвид отдръпна ръката си от нейната и я прекара през лицето си. Дълбоко в душата си почувства, че Ема има право. Знаеше, че тя никога няма да промени решението си, така както нямаше да се промени и майка му.

Изправи се и започна нервно да се разхожда пред огъня. След няколко минути се спря и се обърна към Ема.

— Това последната ти дума ли е? — попита толкова тихо, че тя едва го чу.

— Да, Дейвид, съжалявам, но не мога да разбия сърцето на майка ти.

— Разбирам, Ема. Извини ме, но трябва да си вървя. Съжалявам, но гладът ми премина. — Без да дочака отговор той излезе, преди Ема да види как сълзи започнаха да се стичат по бузите му.

Ема скочи веднага.

— Дейвид! Почакай, Дейвид! Моля те, почакай!

Но вече беше сама. Остана дълго на вратата самотна. Върна се, прибра рисунките и ги подреди в шкафа. Цялата мъка в момента беше за Дейвид, а не за самата нея, защото със сърцето си Ема беше наясно, още от самото начало, че тяхната връзка е обречена. С времето тя поне искаше да си останат приятели и съдружници и само толкова. Ема беше прекарала достатъчно вечери с Янесса Калински, за да знае, че тя не би приела нищо друго. И все пак, докато е жива тя никога нямаше да забрави отчаянието и болката в погледа на Дейвид.

След около час Ема се стресна от шума на няколко силни удара по вратата. Дейвид се беше върнал! Със сърце в гърлото и името му на устните си изтича в малкото антре. Отвори вратата и пред нея се появи предизвикателното, подпухнало лице на Джералд Феърли.

Ема бе толкова разстроена, че за момент не успя да произнесе и дума. С всички сили стисна дръжката на вратата, но Джералд, който бе предвидил това, успя да й попречи.

Ема се съвзе и каза:

— Какво желаете?

Джералд изръмжа и се засмя ехидно:

— Няма ли да ме поканиш вътре, Ема?

— Не, не желая да разговарям с Вас. Моля вървете си незабавно — възкликна, събирайки всичката си смелост.

След като се беше тъпкал през всичките тези години, Джералд беше заприличал на планина от месо, със своята невероятна пълнота.

— Нищо подобно. Ти можеш да нямаш, но аз имам да ти кажа няколко думички на Вас, госпожо Харт — възкликна презрително.

— Повтарям Ви, че нямам за какво да говоря с Вас. За Бога, излезте оттук.

— Къде е детето? — попита Джералд, гледайки въпросително със свинските си очички, пълни с лошотия.

— Кое дете? — отговори Ема студено, докато устните й трепереха и се надяваше, че Дейвид ще се върне.

Джералд й се изсмя в лицето:

— Хайде, стига с тия дивотии! Зная, че си имала дете от Едуин. Безсмислено е да отричаш. Самият той ни го довери тази седмица. Казах му, че съм те намерил случайно, естествено, но изобщо нямах и намерение да те търся. Този идиот искаше да изтича при теб, искаше да ти помогне на теб и детето, но аз му забраних. Сега стига сме дърдорили, къде е детето?

— Не съм имала никакво дете — настоя Ема, стискайки юмруци.

— Не заблуждавай. Няма да ми е трудно да го открия. Запомни добре едно нещо, госпожо Харт. Аз съм богат и могъщ, мога да отида в местната болница и с няколко лири в ръка, когато поискам да прегледам регистрите.

Сърцето на Ема подскочи. Даваше си сметка, че той казва истината. Въпреки това бе твърдо решила да не признава нищо.

— Не съм имала никакво дете. — Повтори, без да й трепне окото.

— Хайде, Ема, да не мислиш, че можеш да ме водиш за носа? Едуин не би ми изповядал нещо подобно, ако не беше истина, особено сега, когато се сгодява официално за Джейн Стензби. — Джералд я хвана здраво за ръка. — Нещо ми подсказва, че ще се опитваш да използваш детето, за да изнудваш Едуин. Това е общоприета практика при вас проститутките от работническата класа. Но аз ще го пресека. Феърли не могат да позволят да бъдат въвлечени в скандал. Хайде, изплюй жабата. Къде е малкият негодник? Впрочем какво е, момиче или момче?

Ема го стрелна с поглед.

— Казах ви вече, че нямам никакъв син от Едуин — каза сухо, докато в очите й блестеше омраза. Отскубна се от ръката му и продължи: — Ако се опитате само да ме докоснете още веднъж дори с един пръст, Джералд Феърли, ще ви убия!

Джералд избухна в смях и погледът му падна върху стълбата, която беше полуосветена от отворената врата на спалнята горе. Помести я грубо и се впусна нагоре по стъпалата. Едва задържала са на крака Ема се втурна след него.

— Как смеете така да нахълтвате в къщата ми! Ще извикам полиция! — извика тя.

Джералд се обърна бързо и я стисна грубо като разтърси раменете й.

— Проститутка! Ти не си нищо друго, освен проститутка! Хайде, казвай къде е детето?

Две червени петна избиха на бледото лице на Ема, но мръсните внушения на Джералд не й направиха никакво впечатление и не я засегнаха.

— Няма никакво дете — каза през зъби. — Пусни ме, гнусна, отвратителна, планина от сланина!

Без да обръща внимание на думите й Джералд продължи да я разтърсва с всичка сила, после изведнъж я запрати настрана. Ема се спъна и падна на леглото. На Джералд не убягна красотата на разпилените й коси и насладата, която криеше тялото й. С похотливи очи той започна да се смее.

— Какво ще кажеш да ми дадеш мъничко от онова, което си дала с такава готовност на братчето ми, Ема Харт? Жените като теб са винаги готови, ден и нощ, за мъже. Какво ще кажеш за малко любов, госпожо Харт? Едуин винаги е имал добър вкус за жените, затова мога да се задоволя и с остатъците от брат ми.

Ема го гледаше уплашена и не можеше да се помръдне. Джералд направи няколко крачки към нея и с голям ужас и отвращение Ема видя, че разкопчава панталоните си. Твърде късно се опита да избяга. Джералд беше вече върху нея и я смазваше с теглото си. С пъшкане той се бореше с фустите й, опитвайки се да ги махне. Ема започна да отблъсква Джералд, а той се смееше и здраво я държеше в ръце. Лицето му се доближаваше все повече, месестите му устни се опитваха да докоснат лицето й. Притискаше я с ужасното си тяло като се опитваше напразно да разкъса и махне ризата й. Полека-лека стенанията и въздишките му станаха буйни докато секнаха. Джералд се отпусна върху нея и остана неподвижен. Задъхана от съпротивата, която бе оказала, Ема се освободи от тялото му и скочи на крака. Докато се отдалечаваше забеляза, че роклята е ужасно изпоцапана. За миг почувства, че ще повърне, грабна една салфетка и започна да трие роклята, докато я изчисти. Дотича до масичката за шиене и грабна едни остри ножици. Обърна се и загледа Джералд с убийствен гняв. Държеше ножиците застрашително.

— Ставай и излизай, преди да съм те убила! — каза задъхана с толкова омраза в гласа, че Джералд я изгледа уплашено. Вдигнала ножиците като нож Ема пристъпи напред. Джералд пребледня. — Предупреждавам те, Джералд Феърли, ако не махнеш отвратителното си тяло от погледа ми, ще те убия!

Джералд избухна в смях и каза с насмешка.

— Никога не би направила подобна лудост. — Седна и полека започна да закопчава панталоните си.

— Не ме предизвиквай! — просъска Ема.

Джералд стана от леглото.

— Трябва да ти кажа, че тигриците ми харесват, Ема. Правят всичко много по-възбуждащо. Ще се върна, момичето ми, и следващия път ще бъдеш по-сговорчива.

Ема изпита желание да му се изплюе в лицето, но реши да се въздържи, за да не падне толкова ниско, до него.

— Вън незабавно от къщата ми, Джералд Феърли, и не се връщай никога, ако не искаш да те сполетят беди.

Хилейки се насила Джералд започна да слиза по стълбите. Ема го следваше, едва сдържайки гнева си. Изгубила контрол над себе си тя не успя да се въздържи и хвърли ножиците към него. Със звън те паднаха в краката му. Като я погледна с насмешка Джералд каза:

— Не си много любезна.

— Не си заслужава да увисна на бесилката заради теб, Джералд Феърли! — извика Ема. Спусна се бързо по стълбите след него и извика гневно: — Но ще те разоря! Ще разоря всички ви! Феърли ще трябва да съжалят за деня, в който са чули името на Ема Харт! Чу ли? Ще ви разоря! Заклевам се!

— Ти да ни разориш? Една малка негодница? Напушва ме смях, като си помисля. — Удари й лека плесница и Ема, извън себе си замахна без да гледа. Ноктите й се впиха в отпуснатото месо на врата му и го разкървавиха.

— Малка проклета кучка! — викна Джералд, отметна глава назад и избухна в нов ужасен кикот. — Казах ти, че тигриците ми харесват, госпожо Харт. Не забравяй, ще се върна.

— Вън, вън от тук!

Едва затръшнала вратата след него Ема с конвулсивно треперещи от гняв ръце завъртя ключа и постави веригата. Изтича в кухнята, спусна пердетата и отново като в умопомрачение изми ужасното петно върху роклята си. Когато свърши седна пред огъня и тялото й се разтърси от плач. Беше съсипана. За пръв път от толкова време отново изпита страх от Феърли. Благодареше на Бога, че Едуина е в Рипън. Джералд не би могъл да я намери там. Но не можеше да се изключи някой ден да се върне, защото е идиот. Тази мисъл я ужаси.

Светът е джунгла — помисли потръпвайки, въпреки топлината на огъня. — Аз съм все още беззащитна. Нямам достатъчно пари, за да издигна около мен и Едуина крепостта, която да ни запази. И двете сме изложени на опасности, застрашени. Имаме нужда от закрила. С мъка и отчаяние си помисли за Дейвид. Имаше нужда от съпруг. Но Дейвид, нейния скъп Дейвид, беше го отпратила. Съзнанието й започна да работи трескаво. Къде можеше да намери съпруг, който да закриля нея и Едуина? За кого можеше да се ожени? После разбра. Разбира се: Джо Лаутър! Ема знаеше, че младежът я обича. Проблемът беше, че тя не обичаше Джо. Обичаше го, но това не беше любов, как можеше да не го обича? Беше внимателен, отзивчив и я уважаваше. Но, ако се оженеше за Джо щеше да го ограби от най-съкровеното нещо в един брак: любовта. Даваше си сметка, че щеше да бъде принудена да сподели леглото си с него, да роди децата му. Почувства как кръвта замръзва във вените й. Как можеше да се отдаде на друг мъж, когато Дейвид изпълваше душата и сърцето й? Но нямаше друг избор. Ема започна да плаче тихо, изоставена в малката си стая.

— Прости ми, Дейвид — проплака, — прости ми за всичко, което трябва да направя, любов моя!