Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (29)

29.

Дните минаваха бързо. Август стана септември, а септември свърши. Бе вече средата на октомври и Блеки все още не се бе завърнал в Лийдс.

Ема не можеше да разбере какво го задържа в Ирландия. Много желаеше Блеки да се върне, защото бе най-добрият й приятел. Не си даваше сметка, но той представляваше единствената й връзка с миналото. Блеки О’Нийл представляваше единствената възможност за контакт със средата и семейството й, липсата на което чувстваше силно.

Хазайката, която от ден на ден ставаше все по-сърдечна неочаквано предложи на Ема да задържи стаята колкото иска. Не бе нужно много на госпожа Дениъл да разбере, че момичето е старателно, честно и скромно. Ема не й създаваше никакви главоболия и затова един ден й каза:

— Можете да останете колкото искате, момиче. — Като произнасяше тези думи госпожа Дениъл се бе обърнала към Ема с усмивка, потупвайки я с ръка по рамото.

С работата си при Калински Ема печелеше достатъчно, за да се издържа прилично и най-вече — без да накърнява своите спестявания. Много внимаваше как харчи парите, като се стремеше да си осигури преди всичко питателна храна. Внимаваше и да не отслабва. Ако се разболееше нямаше да може да работи.

Работеше всеки ден от осем сутринта до шест, понякога до седем вечерта. Работата й харесваше. Абрахам Калински ръководеше успешно работилницата си, без да тиранизира работниците си. И понеже бе справедлив и безпристрастен човек никой не мислеше да злоупотребява с неговото доверие. Работниците получаваха на акорд и вземаха достатъчно. Абрахам бе доволен, че благодарение на работниците си успяваше да изпълнява договорите навреме. Затова не считаше за правилно да ги съсипва от работа.

Почти всички работници бяха евреи. Отношенията между тях бяха приятелски. Често над тракането на шевните машини проехтяваше задружен смях. Ема седеше пред една дълга дървена маса между скроени парчета плат и работеше ритмично, така че удивляваше и най-опитните работници. Момичетата, които работеха при Калински бяха родени и живели в Лийдс. Бяха живи, чистосърдечни и винаги готови за смях. Употребяваха местния диалект, като не изговаряха изцяло думите. Ема обаче продължи да говори правилно, защото знаеше, че лошите навици лесно се възприемат и трудно се преодоляват. Отначало приятелките й се шегуваха с нея и се опитваха да й се подиграват, но Ема винаги им отговаряше усмихнато и не се хващаше на закачките им. Скоро я оставиха на мира. Приеха я за една от тях, въпреки че не можеха да не отбелязват красотата и изтънчеността на новата си приятелка. Често я поглеждаха крадешком и понякога й завиждаха, но Ема изобщо не забелязваше това.

Абрахам, който никога не забрави нейната смелост и благородство я държеше винаги под око, но никога не показваше предпочитание към нея, макар че я обичаше. Открито я протежираше Дейвид. Той я бе взел под крилото си от първия понеделник сутринта, когато я заведе на работното й място. Съвсем не се изненада, когато Ема се научи да прави отлично илици за няколко дни и скоро стана една от най-бързите и сръчни работнички.

Под ръководството на Дейвид, Ема се научи да крои. Първо ръкави, после яки, предници и гърбове на сака и накрая дори и панталони. Бе винаги готова да се включи и да помага, когато работата някъде изостанеше. Към средата на септември вече бе в състояние да скрои и да ушие цял мъжки костюм без помощта на Дейвид. Абрахам бе удивен от огромното количество работа, което Ема бе способна да извърши с лекота. Бързо бе усвоила тънкостите на занаята. И Виктор й се възхищаваше, но мълчаливо. Дейвид се смееше от удоволствие, защото бе почувствал истинската същност на младата си приятелка още от първата им среща. Ема Харт бе момиче, което щеше да измине дълъг път. Колкото до това, бе готов да се обзаложи и на последния си сантим. В ума му се въртяха проекти за бъдещето, в които имаше място и за нея.

Често Янесса Калински я канеше за съботната вечеря, защото и тя както и останалата част от семейството се бе привързала към Ема. Ема никога не пропускаше да пристигне с някой малък подарък: букет цветя, буркан мармалад, направен от самата нея, а веднъж дори и шоколадов мус, направен по рецептите на Оливия Вайнрайт.

Ема прекарваше голяма част от времето си сама. Невинаги бе уморена в края на деня, но понеже нямаше други приятели, освен Калински, се прибираше у дома и си приготвяше вечеря. Оставаше в стаята си. Понякога се занимаваше да преправя дрехите, които Оливия Вайнрайт й бе подарила, все още бяха елегантни и с отлично качество. Понякога сядаше да чете книгите, които бе открила в шкафа. Невинаги разбираше философските термини, които обаче я очароваха. Четеше и препрочиташе отделните фрази, като разсъждаваше надълго върху думите и смисъла на прочетеното. Беше много доволна, когато успяваше да разгадае точния смисъл. Имаше воля и голямо желание да изучава все нови и нови неща. Книгата, която й харесваше най-много бе поезията на Уйлям Блейк. Потапяше се в четенето й всяка вечер, рецитираше на глас отделни стихове, произнасяше високо и точно трудните думи. Имаше желание да усъвършенства, колкото може начина на говорене.

По време на първите седмици, прекарани в Лийдс, често стоеше по цели нощи, като размишляваше за детето, но накрая реши, че е смешно и безсмислено да се тревожи за нещо, което щеше да се случи след четири месеца. Чиста загуба на време. Щеше да мисли за детето, след като се роди, не преди това. Тогава именно щеше да реши какво да прави. Надяваше се само то да е момиче, защото се страхуваше, че ако е момче, можеше да прилича на Едуин Феърли и сигурно щеше да го мрази за това.

Ема бе посетила два пъти „Грозната патица“, за да се види с Рози. Последният път й бе оставила писмо за Блеки, в което бе написала къде живее и какво работи. Бе написала и писмо и за баща си, за да го предупреди, че все още не си е намерила място в Брадфорд, но че се надява да успее скоро. Беше отишла чак до Брадфорд, за да пусне писмото. Неприятно й бе да харчи пари за влака, но се страхуваше, че ако го пусне в Лийдс, баща й можеше да я намери лесно.

Една съботна утрин през октомври Ема седна да пише друго писмо, със своя ясен и четлив почерк. По очевидни причини и това писмо бе пълно с лъжи: „Скъпи татко, съжалявам, че пропуснах цял месец, без да ти пиша, но бях много заета да търся работа и сега съм много доволна да ти кажа, че намерих едно място за…“ Ема се спря, помисли за едно име, което да бъде достатъчно популярно, за да не може лесно да се проследят дирите й и продължи: „лична камериерка при госпожа Смит. Днес заминаваме за Лондон, където ще бъдем около месец. Когато се завърнем в Брадфорд ще мина вкъщи да ви видя. Не се тревожи, татко, аз съм добре. Изпращам на теб, Франк и Уинстън сърдечни поздрави. Твоя любяща те дъщеря Ема.“ В послепис добави: „Изпращам ти една лира, която ще ти бъде полезна“. Постави писмото и парите в плик, който залепи добре, написа адреса и залепи марка.

След като излезе от къщи настроението й се подобри. Беше прекрасен, почти летен ден. Небето бе синьо и облаците, осветени от слънчевия блясък, приличаха на захарен памук. Весело се отправи към Сити Скуеър и оттам стигна до гарата. Влакът за Брадфорд заминаваше и Ема се качи почти в движение. Когато пристигна в Брадфорд изтича до пощата и се върна на гарата навреме, за да вземе обратния влак.

Почувства се по-добре след изпращането на писмото. Нямаше да се налага да пише цял месец, а дотогава щеше да измисли друга история. Въпреки че чувстваше угризение заради лъжата, но трябваше да прибягва до измама, за да успокоява баща си, поне докато се роди детето.

Пътуването до Брадфорд и обратно бе продължило няколко часа и Ема бе огладняла. Отиде направо на пазара, където си купи миди, приготвени с много подправки. Напоследък обичаше да яде пикантни храни. Купи си и мусака с месо, мека и топла, и се запъти към „Бритгейт“. Съботните следобеди Ема винаги обикаляше централните улици. Разглеждаше витрините. Това не бе празно любопитство. Внимателно си отбелязваше на ум как са подредени стоките, какво купуват хората. Обичаше шумотевицата и ярките цветове, лавиците, пълни със стоки, тропането на касите, лицата на продавачите, елегантните облекла на госпожите. Нямаше търпение да притежава свой собствен магазин. Магазини, се коригираше винаги, когато си мислеше за това.

След като поскита няколко часа Ема реши да се връща в къщи. Краката я боляха. Едва стигна у дома си, когато госпожа Дениъл я посрещна приятелски и възкликна:

— Дойде да ви търси един господин.

Ема се спря, усещайки как сърцето й започна да бие учестено. Баща й? Уинстън? Като се помъчи да овладее гласа си попита:

— О, наистина ли? Каза ли кой е, госпожо Дениъл?

— Не, но ми даде за Вас това. — Извади от джоба на престилката си плик.

— Благодаря, госпожо Дениъл — каза Ема и се отправи нагоре по стълбите щастлива. Бе познала почерка на Блеки. Нямаше намерение да показва пред госпожа Дениъл радостта, която изпита от полученото писмо. Писмо от мъж, който не е неин съпруг. В стаята си Ема отвори писмото и трескаво потърси с очи подписа. Бе точно от Блеки. Щеше да я чака в пет часа в „Грозната патица“. Ема се хвърли на леглото, облегна глава на възглавницата и затвори очи, чувствайки се щастлива.

 

 

Старият часовник в преддверието биеше четири часа, когато Ема слезе тичешком по стълбите и се измъкна през вратата, за да не срещне госпожа Дениъл, която без съмнение я очакваше изпълнена с любопитство. Лицето й не издаваше чувствата, но Ема нямаше търпение да види отново Блеки О’Нийл. О, как бе почувствала отсъствието му! Едва сега тя си даде сметка за усилията, които бе употребила, за да не се поддаде на унинието на самотата. Бе удивена, че е успяла да контролира чувствата си.

Бе бременна от пет месеца и бе забелязала, че наедрява, макар околните все още да не го отбелязваха. Този ден бе облечена с рокля, която подчертаваше тънката й фигура и естествената й грация. Блестящите си кестеняви коси бе сресала назад, за да се открие челото й. Този следобед бе навила гъстите плитки на върха на главата си в нова прическа, която я правеше не само по-висока от нейните метър и седемдесет, но й даваше вид на по-солидна госпожа. Тази промяна имаше своята причина: чувстваше се пълна с живот, радостта бликаше от всичките й пори.

Ема съзнаваше, че е излязла твърде рано за срещата и тръгна бавно. Когато през август бе пристигнала в Лийдс, вече бе скроила историята, която щеше да разкаже на Блеки. Откакто бе забременяла не бе предразположена към изповеди. Не желаеше баща й или Адам Феърли да се появят пред нея, нещо много вероятно, ако Блеки би узнал истината и бе решил галантно да я защити. С малко фантазия бе съчинила една история, в която истината и измислицата бяха така премесени, че можеха да заблудят дори Блеки. Докато отиваше на срещата тя си я разказа за последен път, макар че я бе повтаряла и я знаеше до най-малки подробности.

Когато стигна до кръчмата Ема отвори тежката входна врата и се запъти по дългия тесен коридор, където се чувстваше обичайния дъх на бира и дим от тютюн. Блеки бе пристигнал и гласът му мощно ечеше над шума на клиентите. В този момент Ема го видя.

Бе там, в целия си блясък с черни къдрици, които се спускаха около почернялото му от слънце лице, с белоснежни зъби, които блестяха, с живи очи, черни и пълни с веселие и младост. Пианистът свиреше „Дани Бой“ и Блеки, изправен до него, строен и горд, с една ръка, опряна на пианото пееше и красивият му баритонов глас изпълваше залата. Така той празнуваше завръщането си, без да се смущава от звъна на чашите и шума на клиентите. Ема постави ръка на устата си, за да заглуши смеха, който бе бликнал дълбоко от сърцето й. Никога не бе виждала Блеки в такава поза, но всъщност не го бе виждала досега и в кръчма. „Държи се сякаш е на сцената“, помисли удивена от театралната му поза.

Блеки О’Нийл можеше да бъде отличен актьор. Като изпя последната строфа на тази стара ирландска песен той се отдалечи от пианото, поклони се, изправи се в целия си ръст и с артистичен жест махна с ръка.

Както винаги се случваше, сърцето на Ема трепна като чу песента. Когато последните звуци заглъхнаха в залата, сякаш нещо я стисна за гърлото. Огледа се наоколо, всички бяха развълнувани и не се срамуваха открито да трият сълзите от очите си. Избухна гръм от ръкопляскане, чуха се викове:

— Приятелю, изпей още една! — Тъкмо Блеки да задоволи желанието на слушателите си, когато видя Ема.

— По-късно, момчета! — извика, докато си пробиваше бързо път в локала между групите, насядали по масите.

Ема не посмя да се помръдне и остана до вратата, стискайки чантичката си в ръце. В близост до Блеки изглеждаше мъничка. За миг той я загледа с възхищение, като се опита да скрие удивлението си от голямата промяна. Скоро се съвзе и с обичайния си ентусиазъм каза:

— Ема! Колко е хубаво, че те виждам отново!

Ема се засмя:

— Благодаря ти, Блеки, и аз съм доволна.

Блеки се засмя, като изразяваше целия си възторг:

— Ела да отидем вътре, там хората са по-малко, ще можем да си поприказваме по-спокойно. По-добре ще е за една красива госпожица като теб. — Очите му се смееха, докато говореше и я запита: — Какво ще пиеш?

— Една лимонада, благодаря — каза тя.

— Почакай тук! — нареди Блеки, като се отправи към тезгяха. Ема го проследи с поглед. Не го бе виждала от девет месеца. И той се бе променил. Изглеждаше по-зрял и имаше нещо тъжно в израза на лицето му. Рози, облечена в портокалова рокля, поздрави отдалече Ема, която й махна с ръка. Миг по-късно Блеки се завърна с лимонадата за Ема и бира за себе си. — Ела! — каза и й проправи път сред тълпата клиенти. Заличката бе малка и почти празна. Ема се почувства удобно. Блеки я заведе на една маса в ъгъла, остави чашите, помогна й да седне и зае мястото срещу нея. Отпи една глътка бира, погледна я внимателно, наведе се малко напред и я запита с обич: — Как си? Какво правиш тук в Лийдс? Струва ми се, че ти бях казал, че не е място за теб, поне докато си толкова млада. Нима го забрави?

Ема го погледна за миг.

— Но аз тук се чувствам отлично.

— О, вижда се, но можеше и да не ти потръгне така добре. Хайде, кажи ми защо напусна Феърли?

Ема нямаше смелост да се довери и се направи, че не е чула.

— Да, имах щастие — каза, като се опитваше да смени темата на разговора и продължи: — Не знаех, че ти отсъстваш, Блеки, много ми липсваше. Защо беше толкова дълго в Ирландия? Почти бях загубила надежда, че някога ще се върнеш.

Лицето на Блеки помръкна. Въздъхна.

— Умря моят най-добър приятел, отец О’Донован, един стар свещеник, на който дължа всичко. Останах при него до последния му дъх. Тъжно, много тъжно! Върнах се вчера в Лийдс и когато дойдох да се обадя, едва не припаднах, когато Рози ми каза, че има писмо за мен. Рози ми даде твоето писмо. Заклевам се, не повярвах на очите си! — погледна я и се върна на въпроса. — Хайде, мъничката ми, Ема, защо напусна Феърли?

Ема го погледна и си помисли дали може да му се довери, после спокойно каза:

— Блеки, ще ми обещаеш ли нещо?

Блеки я погледна удивено, не толкова от молбата й, колкото от сериозността на тона, с който я бе изрекла.

— Но какво има?

Без да се разсейва Ема го погледна право в очите.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш нито на баща ми, нито на който и да е друг къде съм!

— И защо е цялата тази мистерия? — попита Блеки. — Твоят баща не знае ли?

— Мисли, че съм на работа в Брадфорд — му обясни Ема.

— А, Ема, Ема! Това никак не е добре! Защо баща ти не трябва да знае къде си?

— Блеки, ти трябва да ми обещаеш, че ще си държиш устата затворена! — му напомни Ема, без да се остави да бъде разчувствана.

Блеки въздъхна:

— Добре, обещавам. Заклевам се в най-милото, което имам, че няма да разказвам на никого нищо.

— Благодаря ти, Блеки — лицето на Ема стана още по-загрижено, докато каза невъзмутимо: — Трябваше да напусна Феърли, защото очаквам дете.

— Исусе! — избухна Блеки, без да вярва на ушите си. — Дете! — повтори бавно, сякаш се затрудняваше да изговори думата.

— Ще се роди през март — го информира Ема, без да изгуби спокойствие. — Бях принудена да напусна, защото бащата на детето избяга и ме остави в беда.

— Негодник! — викна яростно Блеки. Стана целия червен. — Ще му изкарам душата, ако ми попадне в ръцете! Още утре отиваме във Феърли при баща ти и при неговия баща. Ще видиш, ако не се ожени за теб, ще го направя на кюфте, но ще го доведа в църквата!

— Не викай, Блеки! — опита се да го успокои Ема. — Не е възможно. Когато казах на момчето, че съм бременна той ми обеща да се оженим и да не се тревожа за нищо. И знаеш ли какво направи още същата нощ?

— Не, не мога да си представя — промърмори Блеки през зъби. За първи път през живота си му се прииска да смаже някого. Мисълта, че някой би могъл да злоупотреби с Ема го ожесточаваше.

Ема, която не бе отместила поглед от Блеки каза тихо:

— Избяга и се записа във флота, представяш ли си? — Поклати глава. — Какво можех да направя, Блеки? Не можех да отида и да разкажа на баща му, още по-малко на моя. Затова избягах в Лийдс.

— Но може би баща ти щеше да те разбере? — подхвана Блеки като се опитваше да бъде спокоен.

— Не, нямаше да разбере! — викна Ема и пребледня. Знаеше, че Блеки ще реагира точно така. Трябваше непременно да го убеди, че няма друг изход и че тя трябва да остане в Лийдс.

— Щеше да бъде ужасно за него. Още не се е съвзел от смъртта на мама. Не желаех да го карам да страда. Затова постъпих по този начин. — Гласът й се смекчи. — Най-искрено, Блеки, добре познавам баща си. Има адски характер, а и в градчето щеше да стане скандал, който щеше да разсипе не само моя живот и на детето, но и на баща ми. По-добре е да не узнае, няма да го понесе.

— Разбира се, ясно ми е — въздъхна и изгледа съчувствено Ема. Блеки познаваше слабостите на човешката природа и особено тези на плътта. Не беше от тези, които се заемат да съдят хората. И все пак бе смутен. Имаше нещо, което не беше както трябва в цялата история. Усетът му подсказваше, че нещата бяха се развили малко по-иначе. Не знаеше обаче как. Изгледа продължително Ема. Изглеждаше искрена, а очите й — невинни. За миг изостави съмненията си и каза: — И какво ще правиш, когато детето се роди? Какво ще стане с него, Ема?

— Още не знам, Блеки. Ще намеря решение, когато му дойде времето. Сега трябва да помисля да запазя баща си. — Преди Блеки да отвори уста, Ема започна живо да докладва с подробности всичко, което й се бе случило в Лийдс, дори и най-неприятните преживявания.

Блеки я слушаше внимателно, като си даваше сметка, че Ема се бе променила много по-дълбоко, отколкото и самата тя си представяше.

Колкото и незабележима и неясна, тази промяна съществуваше, не бе само в дрехите и прическата, „можеше да се очаква“, помисли. Ставаше майка и през последните месеци сигурно никак не й е било лесно. Изведнъж разбра: Ема не бе вече изгладнялото слабичко момиченце, което някога срещна по пътечката на хълмовете; бе вече млада жена в добавка красива и за кратко време бе успяла да се преобрази в истинска госпожа. Не, не бе станало толкова бързо, беше се променила полека-лека за година и половина.

Гласът на Ема прекъсна мислите му.

— Семейство Калински са много симпатични и любезни, Блеки, ще те запозная с тях. Харесва ми да работя в шивачницата и получавам добри пари. Тук в Лийдс ще бъда добре, Блеки, сигурна съм!

— Да, и аз вярвам, Ема, но трябва да мислиш и за бъдещето. Как ще работиш и ще гледаш детето едновременно?

Ема го изгледа проницателно.

— Казах ти преди малко, за това ще мисля по-нататък! Засега трябва да посъбера малко пари за себе си и за детето. — Наклони се напред и го хвана за ръка, в желанието си да го увери. — Не се тревожи, решение винаги ще се намери — заключи убедена в това, което казва. Усмихна се очарователно на Блеки. Още веднъж той разбра, че вече си има работа с една истинска жена и сърцето му заби силно.

Без да се замисли, Блеки изведнъж каза:

— Намерих решение, Ема! Ожени се за мен! Няма да имаш повече проблеми, аз ще се грижа за теб и за детето. Да се оженим още утре!

Ема остана втрещена. Загледа Блеки, без да може да каже дума и за пръв път, откакто бе напуснала Феърли, развълнувана от този великодушен жест загуби контрол над себе си. Наведе глава и избухна в плач. Потърси нервно кърпичка в чантата си и се опита да изтрие очите си:

— О, Блеки, колко мило от твоя страна да ми предложиш да се оженим! Толкова си добър! — поспря и го погледна с разплаканите си очи: — Но не мога. Няма да бъде честно от моя страна да те вържа за себе си като ти донеса детето на друг човек. Ти имаш твоите проекти, трябва да станеш милионер, не помниш ли? Сега не е времето да поемеш отговорността за семейство. Не можеш да пратиш всичко по дяволите заради мен; миличкият ми Блеки!

Блеки бе направил предложението, без да анализира чувствата си към Ема и трябваше да признае, че момичето има право. Беше по-скоро разочарован от нейния отказ. Но имаше право. В главата му бе бъркотия. Счете за свой дълг да каже:

— Добре, да не говорим повече за това, поне засега, запомни обаче, че предложението ми ще е винаги в сила.

Ема не можа да направи нищо друго, освен да се засмее:

— О, Блеки, ти си непоправим!

След миг младежът отговори:

— Поне колкото теб. Аз ти го казвам, скъпа ми, Ема. Сега отиваме да хапнем нещо в онези хубави ресторанти, за които ти разказвах на времето, после ще те заведа на вариете. Тази вечер играе Веста Тили, ще видиш, че ще ти хареса. От време на време малко веселие не вреди. Какво ще кажеш?

— Да, Блеки, с удоволствие, чуй аз… — Ема изчака преди да добави нежно — просто съм доволна, че ти се върна. Чувствам се много по-сигурна, че моят най-добър приятел е в града.

Лицето на Блеки се озари от широка усмивка.

— Разбира се, че съм твой приятел, Ема, и се радвам, че имаш доверие в мен — каза и продължи: — А сега, скъпа Ема, да се развъртим малко из града. Да направим някоя лудория.

Ема го погледна усмихнато с възвърнато настроение. Всичките й проблеми изглеждаха много по-леки, когато Блеки беше до нея. Чувстваше се спокойна и сигурна. И знаеше, че така ще бъде винаги.

Прекосиха локала, който по това време бе пълен с хора и Блеки не можа да не забележи, че мъжете се обръщаха да погледнат с възторг Ема. Вдигна гордо глава. „Много е красива“, помисли. „Всеки мъж би бил горд да я има край себе си.“

Блеки О’Нийл се спря изведнъж и загледа Ема, която бе минала напред. Този нежен, строен гръб, тази глава, леко наклонена на една страна го развълнуваха. Като мълния проблесна в съзнанието му мисълта; защо Ема не бе останала във Феърли? Тази нова Ема Харт, която вървеше пред него с грациозна стъпка никога нямаше да приеме да свърже живота си с някой от онези грубияни от градчето. Беше не само неприемливо, но и абсурдно. Кой би могъл да бъде баща на детето, помисли напълно объркан, но реши, че моментът не е подходящ да се задават подобни въпроси. Настигна Ема, хвана я подръка, изведе я от кръчмата и продължи да й разказва нещо весело с обичайната си бодрост. Въпреки усилията си да се държи най-естествено, очите на Блеки останаха замислени.