Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (21)

21.

Когато в първия неделен следобед Адам Феърли се завърна от Уърксоп, завари Оливия сама в библиотеката. Отиде към нея с лъчезарна усмивка, все още обладан от чувствата на предишната нощ.

Но докато Оливия вдигна поглед към Адам, той затаи дъх от страх. Жената бе бледа, сякаш смазана под непоносим товар.

Адам я хвана за ръце и я привлече към себе си, без да говори. Целуна я по бузите и я притисна в топла прегръдка. Оливия скри лицето си на рамото на Адам. Почувства, че трепери. Миг по-късно жената се откъсна внимателно и го погледна с красивите си теменужени очи, пълни с печал.

— Какво има, Оливия? — я попита кротко. — Изглеждаш ми тревожна и това ме натъжава. Да не се е случило нещо лошо? — Още не бе свършил да говори, когато си даде сметка, че въпросът му е смешен. Оливия очевидно бе смутена от обрата в отношенията им и това го ужасяваше.

Оливия го погледна с разплакали очи.

— Мисля, че би трябвало да си отида от тук, Адам, незабавно, още утре.

Адам почувства как сърцето му се преобръща и страх свива стомаха му.

— Но, защо? — възкликна, приближавайки се още повече до нея и стисна със сила ръката й.

— И ти знаеш защо, Адам, не мога да остана след… след миналата нощ. Не мога да се въздържам.

— Но ти ми каза, че ме обичаш — възрази той.

Оливия се усмихна леко.

— И наистина те обичам. И ще те обичам винаги. Но не мога да остана, Адам, под един и същи покрив със сестра си и да имам тайна връзка с теб, не, това не мога.

— Оливия! Оливия! Да не вземаме прибързани решения. Ако сме дискретни, може би…

— Не е само това — го прекъсна Оливия — това, което направихме снощи е грешно. Извършихме грях пред очите на Бога! — изрече шепнешком.

Наблюдавайки израза на лицето й, Адам разбра, че говори сериозно, но не желаеше гласът на съвестта й да я отдалечи от него. Не желаеше да го изостави, нито сега, нито някога. Не, след като се бяха намерили след толкова години самота и нещастие за двамата.

Адам възрази задъхан:

— Разбирам как се чувстваш, Оливия, повярвай ми, разбирам. Ти си една изключителна, добра и честна жена, но ние не сме причинили зло на никого, още по-малко на Адела. На съвестта си нямам и най-малко чувство за вина. И ти също. Ще бъде съвършено излишно, след като не можем да заличим стореното, нито да скрием от себе си, че се обичаме. Аз те обичам повече от всяка друга жена през живота си.

— Зная — промълви Оливия тъжно, — но не можем да мислим само за себе си. На преден план трябва да бъде дългът. — От очите й бликнаха сълзи, които до момента бе потискала, а на лицето й се изписа цялата любов, която изпитваше към него. — Зная, че не си свикнал да се държиш некоректно, Адам.

— Това, което казваше е истина, но аз не мога и да помисля, че ще прекарам живота си без теб, любов моя — поклати глава. — Не мога! — Блестящите му очи я изучаваха. — Моля те, Оливия, остани с мен поне до юли, както обеща вчера през нощта. От моя страна ти обещавам да не ти се натрапвам. — Адам хвана ръцете на Оливия. — Заклевам се да не търся повече случай да се любя с теб. Моля те, Оливия, не ме изоставяй в тази къща без живот. В тази къща без любов.

Сърцето на Оливия преля от любов към него. Обичаше го толкова много, а животът бе толкова жесток с него. Адам бе чувствителен изискан мъж, добър и пълен с живот. Докато изучаваше красивото му, опънато лице, Оливия почувства, че решението й да напусне незабавно Йоркшир е разколебано.

— Е, добре, оставам — каза кротко. — Но при условията, които спомена. — Приближи се до него, хвана нежно с ръце главата му и се загледа в очите му. — Не че не те желая, любов моя. И ти го знаеш добре — промълви, — но не можем да бъдем любовници в тази къща.

Адам изпусна дълга въздишка на облекчение.

— Господи, благодаря ти! — Това чувство на вледеняване, което го бе грабнало постепенно изчезна и бе заместено с облекчение и възторг. — Само още нещо — подхвана след малко с изключителна предпазливост. — Каза, че не можем да бъдем любовници в тази къща. Но, ако те видя в Лондон, може би… нали ще е различно! Може би там ще бъдем свободни — заключи.

Деликатните устни на Оливия се извиха в блестяща усмивка.

— О, Адам, скъпи, ти си невъзможен! — Поклати глава. После стана сериозна: — Не зная как да отговоря на този въпрос. Ще извършим отново грях, не мислиш ли? — Почервеня от смущение и наведе поглед. — Просто не знам какво да кажа. Трябва да обмисля.

— Моля те, Оливия, не се тормози отново! — възкликна Адам, изпълнен със съчувствие от нейното смущение. — Няма да говорим повече за тази страна в отношенията си. Поне докато ти самата не пожелаеш. Мога ли да те помоля за нещо?

— Разбира се, Адам — отговори Оливия с готовност.

— Когато бъда в града ще вечеряш ли с мен? Ще ме придружаваш ли на театър и на други места? Ще приемаш ли да се срещаме? — попита с нотка на безнадеждност и отчаяние в гласа.

— Знаеш, че ще го направя, Адам, винаги сме прекарвали толкова добре заедно в Лондон. Защо нещата да се променят сега?

Този отговор го успокои.

— Добре, щом е така, няма да говорим повече — стана и отиде да засили огъня в камината, прогонвайки от съзнанието си спомена за бурното преживяване от предната нощ.

— Едуин стори ли ти се доволен, че ще се върне в училище? — попита Оливия.

Адам, който палеше цигара, въздъхна дълбоко и отговори:

— Да, много е доволен. Бедният Едуин, сигурно се чувства по-скоро нещастен от прекалената грижа и вниманието на Адела през тези месеци. — Въздъхна. — Много го глези. — Облегна лакът на полицата над камината и каза тихо: — Би трябвало да знаеш, че Адела и аз не живеем като мъж и жена вече десет години.

— Подозирах го — отвърна Оливия. Приближи се близо до него и нежно погали лицето и косите му. — Всичко ще бъде добре, Адам, уверена съм. Но стига със сериозните разговори. Позволи ми да ти сипя малко шери.

Адам я загледа, докато прекосяваше с елегантна походка библиотеката. Беше като замаян и си даде сметка, че без нея живота му щеше отново да бъде ад. Оливия бе неговият живот! В този миг реши докато е жив да не се отдели от нея.