Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (2)

2.

Управата на предприятията Харт се помещаваше в шест етажа на една модерна сграда на Парк Авеню. Ако веригата от големи английски магазини основани от Ема Харт преди години беше видимият символ на успеха й, Предприятията Харт представляваше сърцевината на този успех. Гигантска организация с клонове в почти цял свят, Предприятия Харт контролираше фабрики за облекло, тъкачници, агенции за недвижими имоти, предприятия за търговия на едро и дребно, верига от ежедневници и списания във Великобритания, както и внушителни пакети от акции в основните британски корпорации.

В качеството си на единствена основателка и единствена собственица, Ема притежаваше сто на сто от акциите на Предприятия Харт. Затова те функционираха изключително под нейното умело и желязно ръководство, така както и широката мрежа от големи магазини, носещи името й. Филиалите на мрежата бяха пръснати по цяла Северна Англия, както и в Лондон, Париж и Ню Йорк. Големите магазини бяха акционерно общество, чиито акции се котираха на Лондонската борса. Ема не само че притежаваше по-голямата част от акциите, но беше и председател на ръководния съвет. Дейността на Предприятия Харт в Съединените щати обхващаше различни агенции за недвижимо имущество, голям завод за конфекция на Седма улица и други участия с акции в процъфтяващи американски индустриални предприятия.

Въпреки че големите магазини Харт и Предприятия Харт струваха стотици милиони стерлинги, те представляваха малък дял от богатството на Ема. Като притежателка на четиридесет на сто от акциите на Ситекс Ойл Корпорейшън — американска петролна компания, Ема имаше финансови интереси и в Австралия. В Лондон пък, малка, но солидна компания на името на Е.Х.Инкорпорейтед управляваше личните й инвестиции и недвижими имоти.

Макар че имаше пълно доверие на онези, които беше натоварила с ръководството на различните сектори и дейности в голямата финансова империя бе станало обичай на Ема да посещава Ню Йорк по няколко пъти годишно. Вярна на опита от миналото, придобит в Йоркшир, тя не оставяше нищо на случайността. Стараеше се да провери всичко лично.

В момента, когато кадилака, с който ги посрещнаха на летището забави и спря пред внушителната сграда, в която се помещаваха офисите на Предприятия Харт, мислите на Ема се върнаха отново към Гай Слоун. Бе почувствала нервността на момичето още от първия телефонен разговор след завръщането си от Лондон. Ема бе отдала всичко на умората от продължителния презокеански полет, но с течение на времето, вместо да се уталожи тази нервност започна да се проявява още по-осезателно. Ема инстинктивно чувстваше, че Гай е разтревожена от нещо свързано с работата. Сигурно беше нещо сериозно, за да я развълнува до такава стенен. Твърдо реши да поговори веднага с Гай.

Ема потръпна от студ още щом слезе от колата. Беше мразовит януарски ден. Въпреки че слънцето блестеше, а небето беше ясно, откъм Атлантика духаше леденостуден вятър. Ема не можеше да си спомни нито един ден от живота си, в който да не се е чувствала напрегната и вкочанена. Понякога имаше усещането, че косите й са замръзнали, сякаш леден дъх е проникнал дълбоко в нея и е замразил кръвта във вените й. Това мъчително усещане рядко я беше напускало още от малка. Не помагаха по-късно жарките лъчи на тропическото слънце, нито пращящите дърва в камината в Йоркшир, нито горещото централно отопление в Ню Йорк. Закашля се докато заедно с Паола забързаха към входа на сградата. Преди да заминат за Тексас, беше настинала. Вече започна да чувства как гърдите й се раздират от всеки порив на кашлицата.

Взеха асансьора за тридесетия етаж, където бяха офисите им.

— Най-добре ще бъде да говоря веднага с Гай, — каза Ема на излизане от кабината на асансьора. — Защо междувременно не прегледаш заедно с Джонстън балансите от Ню Йорк?

— Добре, — съгласи се Паола — повикай ме, ако ти потрябвам, бабо. — Пое наляво по коридора, докато Ема се отправи бързо през тежките врати към своето царство. Хвърли небрежно мантото и чантичката си върху големия диван и решително се насочи към бюрото: голяма плоча от тежък кристал върху стоманена поставка. То беше разположено напречно на единия ъгъл на обширното помещение. От едната страна на бюрото цялата стена беше от стъкло. През нея се виждаше внушителната гледка на нюйоркските небостъргачи, които Ема смяташе за жива картина, изобразяваща огромна сила: истинското сърце на американската индустрия.

Въпреки че предпочиташе спокойните уравновесени линии на архитектурата от времето на крал Георг, в чийто стил беше издържан офисът й в Лондон, Ема харесваше повече офиса в Ню Йорк. Той й допадаше повече, защото всичко в него беше функционално, модерно, изчистено — стъкло и метал. Бяха съчетани умело ценни образци на съвременен дизайн, които говореха сами за себе си и за добрия вкус на стопанката. Елегантност, ведра топлота и индивидуалност в обстановката беше постигната с цветните петна, които създаваха пръснатите тук и там възглавници, тапетите на стените и най-вече неоценимите платна на френските импресионисти, окачени с любов по стените. Огромните прозорци — витрини имаха леки завеси от сива коприна с перлени отблясъци, които падаха като утринна мъгла от тавана. Когато бяха отворени, както в момента, създаваха впечатлението, че стаята виси в пространството над стърчащите грамади на Манхатън.

Ема се усмихна със задоволство, когато се разположи удобно в креслото зад работната си маса и позвъни за Гай. В момента, в който секретарката й влезе в кабинета, Ема разбра, че загрижеността й е основателна. Гай бе разстроена, сенките под очите й трепкаха от напрежение. Гай Слоун, миловидна тридесет и осем годишна жена, беше лична секретарка на Ема от шест години, но бе служила под нейно ръководство повече от дванадесет години. Бе образец на усърдие, способности и възможности за работа. Тя беше изключително задължена на Ема и не само я уважаваше, но и изпитваше към нея безкрайно уважение и искрено чувство на привързаност. Стройна и добре сложена, Гай бе сериозна жена, която знае цената си и винаги господарка на себе си.

Докато Гай прекосяваше стаята право към бюрото, Ема усети интуитивно нервността на секретарката си. Тя цялата беше като опъната струна, която всеки момент може да се скъса от напрежение.

За да предразположи младата жена, Ема се отпусна в креслото и я загледа с благ, пълен със съчувствие поглед.

— Какво не е наред, Гай?

Жената се стъписа за миг, но скоро се съвзе от изненадата и каза на един дъх:

— Моля? А, нищо, госпожа Харт, само малко съм уморена. Вероятно е от разликата в часовите пояси.

— Остави часовите пояси, Гай. Виждаш ми се разстроена и това е откакто си дошла в Ню Йорк. Хайде сега ми кажи какво те смущава, скъпа. Нещо не е наред тук или може би в Лондон?

— Не, разбира се, не! — възкликна Гай. Бе пребледняла и се стараеше да избегне погледа на Ема.

Нищо не убягна от Ема, която се наклони напред и внимателно изучаваше лицето на момичето.

— Може би си болна, Гай?

— Не, госпожо Харт, чувствам се отлично, благодаря.

— Нещо в личния ти живот да те смущава? — запита Ема решила търпеливо да стигне до истината.

— Не, госпожо Харт — гласът на Гай вече беше преминал в шепот.

Ема свали очилата си и отправи продължителен изпитателен поглед към момичето.

— Хайде, мила! Познавам те достатъчно добре, виждам, че нещо ти тежи и не разбирам защо се противиш да ми разкажеш какво е то? Може би си допуснала грешка и те е страх да ми я признаеш, след толкова години съвместна работа! Никой не е безгрешен и аз не съм чудовище, че да не мога да те разбера. Ти повече от всички би трябвало да го знаеш.

— О, разбира се, госпожо Харт. Аз… — гласът й се пречупи в гърлото и една тръпка премина от главата до петите й. Сърцето й биеше лудо, сякаш щеше да се пръсне в гърдите й.

Жената, която стоеше зад бюрото имаше пълен контрол над себе си и Гай отлично го знаеше. Бе една силна, смела и неукротима жена, която беше създала приказно богатство със собствените си ръце, благодарение на изключителната си воля и съобразителност в сделките. За Гай Ема Харт бе неразрушима като стоманата в тази стая. „И ето аз може би ще я пречупя“, помисли момичето, завладяно от паника.

На Ема не убягна нарастващото безпокойство на младата жена и поклащайки глава, замислена отиде до подвижния бар, за да налее чашка коняк.

— Хайде, изпий това, скъпа, ще ти подейства добре — й каза тя, като я прегърна сърдечно през раменете.

Очите на Гай се напълниха със сълзи. Питието беше силно и изгори гърлото й, но й вдъхна малко сила. Изпи го бавно, на глътки, припомняйки си хилядите благородни жестове на Ема през всичките тези години и в този миг съжали, че именно тя трябваше да й каже ужасната новина. Гай си даваше сметка, че мнозина мислеха Ема за цинична, жестока и алчна жена, но тя я познаваше добре като човек с благородно и изпълнено със съчувствие сърце. След минута, като си даде сметка за настъпилото мълчание и усещайки въпросителния поглед на Ема, постави чашката на масата и плахо се усмихна:

— Благодаря, сега се чувствам по-добре.

— Добре, тогава какво ще кажеш да ми се довериш? Не може да е нещо толкова ужасно. — Като видя, че момичето продължава да мълчи Ема продължи: — Да не би да е нещо, което засяга мен, Гай?

Младата жена незабележимо кимна с глава, покри лицето си с ръце и без да иска извика:

— О, госпожо, как мога да Ви го кажа?!

— Хайде, Гай, да свършваме — каза Ема с властен тон. — Ако не знаеш от къде да започнеш, започни от къде да е. Това е най-добрия начин да съобщиш неприятни новини, каквито струва ми се, имаш.

Гай потвърди и започна да говори с объркани фрази, преглъщайки сълзите си и нервно чупейки ръце. Думите й изригваха, като че искаше да излее изведнъж всичко:

— Беше вратата… бях забравила… върнах се обратно… тогава ги чух да говорят… не, викаха… бяха ядосани… караха се…

— Поспри за миг, Гай — Ема вдигна ръка, за да спре този поток от несвързани думи. — Не желая да те прекъсвам, но се опитай да бъдеш по-ясна. Разбирам, че си развълнувана, но се успокой. Преди всичко ми кажи за каква врата става дума?

— О, извинете! — Гай дълбоко въздъхна. — Вратата на архива, която е до заседателната зала в Лондон. Бях забравила да я заключа миналия петък и докато напусках офиса се сетих, че съм забравила да изключа магнетофона. Това ме накара да се сетя и за вратата, следващия ден ми предстоеше да замина за Ню Йорк. Върнах се обратно и влязох в архива през вашия кабинет.

Докато Гай разказваше Ема си припомни архива — една дълга и тясна стаичка, със стени, покрити с шкафове. Предната година я бяха ремонтирали, за да може да се влиза в нея както през заседателната зала, така и през кабинета й. Ема почувства как гърлото й се свива от тревога. Очевидно Гай бе доловила разговор от жизнена важност, иначе нямаше да реагира така бурно. Една бъркотия от въпроси изпълни съзнанието й, но Ема успя да се сдържи и направи знак на младата жена да продължи.

— Зная, че искате тази врата да бъде винаги заключена, госпожо Харт, и докато пресичах архива разбрах, че тя не само, че не е заключена, но е и полуотворена. Именно тогава ги чух… не знаех какво да направя, страхувах се да не ме чуят като затварям вратата и да си помислят, че съм ги подслушвала. Спрях се за миг, за да обмисля ситуацията и загасих светлината да не ме видят. Вижте, госпожо Харт, аз… — Гай си пое дъх и продължи: — Аз не ги подслушвах, госпожо Харт, наистина. Вие знаете, че нямам такъв навик. Всичко, което чух беше случайно. Чух ги да казват… не, по-скоро чух един от тях да казва, че Вие сте вече твърде стара да продължите да се занимавате със сделки. Неприятно било да Ви покажат, че сте склеротичка и некомпетентна, но в края на краищата сте щели да разберете и да отстъпите пред скандала и неминуемия крах на борсата. По този въпрос всички бяха единодушни. После той, тоест онзи, който водеше разговора каза, че големите магазини трябва да се продадат на някоя финансова групировка, което няма да е трудно в момента, тъй като имало интерес към тях. После каза, че и Предприятия Харт можели да се продадат едно по едно. — Гай спря и погледна Ема като се мъчеше да възприеме реакцията й. Лицето на възрастната жена беше непроницаемо. В този момент слънцето се показа зад облаците и изпълни стаята със светлина. Отблясъците му се отразяваха от метала и мрамора и изпълваха пространството с трептене, почти непоносимо за очите на Ема.

— Моля спусни завесите, скъпа — промълви с притворени очи и почти шепнешком Ема.

Гай побърза да изпълни желанието й, пусна завесите, които спряха режещата ярка светлина, върна се при Ема и я попита с тревога:

— Добре ли се чувствате, госпожо Харт?

Ема, която до този момент бе наведена над документите, пръснати върху бюрото й вдигна глава и с отсъстващ поглед отговори:

— Да, много добре. За Бога, продължавай. Искам да зная всичко до край. Сигурна съм, че има още.

— Наистина. Другият каза, че е безсмислено да се воюва срещу Вас, след като Вие сте почти осемдесетгодишна и не ви остава да живеете много. Другият, обаче възрази, че Вие сте достатъчно упорита и е най-добре да Ви отстранят, да се освободят от Вас. — Гай покри устата си с ръка, за да спре хълцането си, докато очите й се напълниха отново със сълзи. — О, госпожо Харт, толкова съжалявам!

Ема остана толкова неподвижна, сякаш се бе вкаменила. С поглед, който изведнъж стана леден запита:

— Ще се решиш ли да ми кажеш кои бяха тези господа?

Преди младата жена да отвори уста, в сърцето си Ема знаеше кои са, макар една част от нея да бе невярваща и все още изпълнена с надежда. Трябваше да го чуе от устата на Гай, за да го повярва, да приеме своите ужасяващи подозрения като реални факти.

— О, Господи, госпожо Харт! Защо аз трябва да съм тази, която трябва да ви го каже? — от нея се изтръгна дълбока въздишка. — Бяха господин Ейсли и господин Лаутър. След това започнаха да се препират и господин Лаутър каза, че непременно трябва да привлекат на тяхна страна и госпожите. Господин Ейсли му отговори, че вече са спечелени, с изключение на госпожа Амори, която така и не подозира нищо. И добре че е така, защото, ако узнаела, щяла веднага да изтича и да Ви каже всичко. Тогава господин Лаутър повтори, че няма да е възможно да се поеме ръководството на предприятията докато тя е жива и няма да бъдат свободни в действията си дотогава, защото нямат достатъчно власт и необходимите акции, за да поемат контрол в ръководството. Господин Ейсли излезе от кожата си и започна да ругае и запита господин Лаутър дали знае какво е записано във вашето завещание. Господин Лаутър не знаеше, но каза, че според него сигурно сте щедра към тях. Изрази известни опасения за госпожица Паола, която е най-близо до Вас. Каза също, че не може да разбере как е успяла да Ви изнуди и повлияе до такава степен. Господин Ейсли отново се разбесня и се развика, че трябвало незабавно да се изработи план за действие, с което да се попречи на несправедливостта при наследството.

Гай се спря останала без дъх. Чувстваше се изнемощяла и изчерпана, въпреки че беше спряла да трепери от вълнение. Тя се чувстваше напълно съсипана и гледаше Ема с уплашен и пълен с очакване поглед. Ема сякаш беше загубила дар слово от изненада от това, което бе чула. Стаята, която до преди малко беше изпълнена с ослепителна светлина притъмня около нея, докато Гай разказваше. Въздухът, който малко преди това смяташе за топъл и задушен стана леден като на северния полюс.

Докато размишляваше върху думите на Гай чувстваше как кръвта във вените й тупти и я замайва. Неизмерима болка и тъга обхвана цялото й същество. Това беше мъката на отчаянието, мъката от предателството. Синовете й заговорничеха срещу нея. Робин и Кид, нейни синове от различни бракове, които никога не бяха единни, в този момент се обединяваха срещу нея, свързани от предателството. „Всемогъщи Боже! Не беше възможно, не можеше да бъде вярно! Не и Кид, не и Робин! Не и нейните момчета!“ Не можеше да бъдат толкова продажни и алчни, но нещо в най-дълбоките гънки на нейното същество й подсказваше, че това е истина. И тежестта в сърцето й, сянката, която легна на душата и сърцето й над нараненото й майчино чувство за миг бе заместена от жесток леден вихър, който напълно проясни съзнанието й и я накара да скочи на крака.

Сякаш от много далеч до нея достигна гласа на Гай, която я викаше.

— Госпожо Харт! Госпожо Харт! Зле ли ви е?

Ема политна напред, опря се на бюрото си, лицето й беше опънато и обезкървено.

— Сигурна ли си във всичко това, Гай? Не че не ти вярвам, но абсолютно ли си сигурна, че си чула добре? Не може да не си даваш сметка за сериозността на това, което ми довери? Моля те, помисли си добре.

— Абсолютно сигурна съм за всяка дума, госпожо Харт — отсече Гай с тих глас. — Така, както съм сигурна, че нито съм прибавила, нито съм спестил нещо.

— Има ли друго?

— Да, има още. — Гай се наведе, взе от чантичката си магнетофонна лента и я подаде на Ема. — Ето записа на всичко, което бе казано, госпожо Харт. Записано е всичко, дори това, което са говорили преди да се завърна случайно в архива.

Ема я погледна, без да разбира. Веждите й се повдигнаха учудено, главата й беше пълна с въпросителни. Преди да отвори уста Гай побърза да обясни.

— Магнетофонът беше останал включен, госпожо Харт. Точно затова се върнах в кабинета, за да го изключа. Когато влязох в архива и чух виковете, за миг забравих намерението си. После, когато загасих светлината, за да не ме видят, сигналната червена лампа на магнетофона привлече вниманието ми. Тогава ми хрумна да запиша разговора, който отчасти Ви предадох и натиснах копчето за запис. Всичко, което бе казано от този момент нататък е върху лентата, даже онова, което аз самата не успях да схвана ясно, след като вратата беше затворена.

Ема изпита непреодолим порив да избухне в смях, силен, истеричен, но го потисна, за да не помисли Гай, че е полудяла. „Глупаци, бедни глупаци!“ Бяха избрали точно съвещателната зала, нейната зала да заговорничат срещу нея. Каква ирония на съдбата и каква непоправима грешка от тяхна страна. Кит и Робин бяха от ръководството на Предприятия Харт, но не бяха включени в административния съвет и поради това не можеха да знаят, че Ема бе наредила да инсталират модерна система от микрофони и магнетофони за запис на съвещанията. Така се спестяваше ценно време за всички. Ема се загледа в магнетофонната лента, която лежеше върху кристалния плот на бюрото й, беше като отровна змия, навита на спирала. Ема потръпна и седна в креслото си.

— Сигурно си чула всичко, което е записано тук, Гай.

— Да, госпожо Харт. Изчаках докато всички си отидоха, после прослушах записа отново. Взех лентата и я отнесох със себе си. Оттогава не съм я изпускала от очи нито за миг.

Ема стана от мястото си, пресече обширното помещение и се отправи към прозореца. Вървеше изправена, но стъпките й бяха бавни, сякаш й беше трудно да откъсне краката си от дебелия килим, който покриваше пода. Отмести леко завесата. Беше започнало да вали сняг, но снежинките бързо се топяха от слънчевите лъчи и образуваха ледени струйки по стъклото и се превръщаха в ледени топчета, преди да докоснат земята. Ема погледна надолу. Трафикът се движеше бавно на дълги нескончаеми редици по Парк Авеню и от нейното място сцената изглеждаше странно далечна и нереална.

Докосна пламналата си глава до студеното стъкло и затвори очи, мислейки за синовете си, за всичките си синове, но най-вече за своя обожаван Робин, най-любимия. Робин, който се превърна в неин противник, след като преди няколко години се спречкаха по повод продажбата на веригата от големи магазини. Когато Ема се отказа да обсъжда този въпрос Робин избухна и се развика, че не желае да се продава, защото се страхува да не загуби дори грам от своето богатство. Негодуванието на сина й бе така бурно, че Ема отначало не повярва, после остана изумена и вбесена. Робин, нейният Робин, блестящия, очарователен депутат Робин. Робин с постоянно страдащата съпруга, неговите любовници, загадъчните му мъжки приятелства, добрия му вкус и любовта му към сладък живот. Да, Робин беше подстрекателят на това малко, смъртно съзаклятие, тя беше сигурна.

Кит, по-възрастният от момчетата нямаше нито фантазията, нито смелостта да скрои такъв коварен план. Липсата на фантазия при него се компенсираше с усърдие, упоритост, която граничеше с твърдоглавие и безкрайно търпение. Кит беше способен да чака години, за да постигне нещо и Ема не се съмняваше, че той желае веригата от големи магазини. Той не беше роден за търговец. Затова преди години, още като младеж Ема предвидливо го беше насочила към Предприятия Харт, към ръководството на текстила в Йоркшир. Там той беше постигнал известен успех. Кит винаги лесно можеше да бъде манипулиран. Нямаше съмнение, че Робин правеше точно това.

Сега пред очите на Ема бяха и трите й дъщери. Устните й се свиха при мисълта за Едуина, първородната. Бе работила до изчерпване и бе се борила със зъби и нокти за Едуина, когато самата тя беше още почти дете. Бе я обичала с цялото си сърце, но знаеше, че Едуина не изпитваше същите чувства към нея. Дъщеря й бе странно отдалечена като дете, отчуждена като девойка, по-късно бе студена и враждебна в отношенията помежду им. При сблъсъка по повод идеята за продажба Едуина застана на страната на Робин и го подкрепяше като тигрица. И в момента вероятно тя беше най-вярната му съюзница в този срамен заговор. Не й се вярваше, че Елизабет, близначка на Робин, би застанала на тяхна страна. Но не можеше и да се изключи. Красивата, необуздана, без задръжки Елизабет имаше изящна фигура, неотразим чар и страст към скъпи съпрузи, скъпи дрехи и скъпи пътешествия. Никаква сума, колкото и голяма да е, не можеше да я задоволи. И тя беше като брат си Робин. Елизабет бе в непрекъснато отчаяно търсене на пари.

Дейзи беше единствената, на която можеше да се довери сляпо; всъщност от всичките й деца тя единствена я обичаше истински. Дейзи не беше въвлечена в този заговор; никога не би се оставила да бъде обработена, така че да участва в разпадането на Предприятия Харт. Като оставим настрана обичта, която чувстваше към нея, Дейзи питаеше максимално уважение и доверие към справедливостта на майка си.

Дейзи бе най-малката от децата й, различна по характер от всички останали. Тя бе привързана към майка си с дълбока и всеотдайна обич. Имаше време, в което Ема мислеше с тревога за вътрешната чистота и почтеността на най-малката си дъщеря. Смяташе я за твърде благородна и открита за този вълчи свят. Според Ема толкова доброта можеше да я направи твърде уязвима. По-късно обаче разбра, че дълбоко в Дейзи се крие сила, и твърдост, която я прави недосегаема. По свой начин тя беше непоколебима като Ема, непоклатима в своите убеждения, смела и безстрашна в действията си, постоянна в чувствата си. Накрая Ема трябваше да признае, че точно добротата предпазваше Дейзи. Точно тя е като непроницаема броня от блестящи железни бримки.

„И другите го знаят“ — помисли Ема, като проследи с поглед величествения силует на небостъргачите на Манхатън. Умът й бе обзет от смут, сърцето й — изтерзано от отчаяние. Беше разстроена, чувството на съмнение, с което се опита да отхвърли очевидното полека-лека изчезваше. Не беше очаквала съзаклятие от страна на децата си, никога. Но малко неща можеха да изненадат Ема. През дългия си живот неведнъж бе изпитала ударите на предателството.

В този студен януарски ден през седемдесет и деветата година от живота си Ема успя да оцени истински четири от децата, които беше създала и отгледала с цената на толкова лишения и страдания, а те се бяха обърнали срещу нея. Едно гнездо на змии, ето какво бяха те! Бързо обърна гръб на прозореца и се върна на бюрото си. За момент остана да съзерцава магнетофонната лента. Със сигурна ръка я взе и я спусна в чантата си, без да каже нито дума.

През цялото време Гай бе наблюдавала с растящо душевно страдание промените, които се отразяваха върху лицето на Ема. Кожата й се бе опънала и посивяла върху изпъкналите й деликатни скули, очите й хлътнали и загубили пословичния си блясък, а устните посинели под пласта червило. Гримът върху страните на Ема не успяваше да прикрие бледността й и лицето й бе заприличало на безжизнена мъртвешка маска. Изглеждаше толкова състарена в този момент, че на Гай й дожаля и й се прииска да се хвърли и да я прегърне, но не посмя. Ограничи се само да запита с плаха нежност в гласа:

— Зле ли се чувствате, госпожо Харт? Мога ли да направя нещо за Вас?

— След миг ще бъда напълно добре, Гай — отговори Ема като направи опит да се усмихне. Наведе глава като чувстваше, че сълзите напират в очите й. — Имам нужда да остана малко сама, Гай. Да размисля. Бъди добра да ми направиш чашка чай, ако обичаш, донеси ми я след десетина минути.

— Разбира се, госпожо Харт, с удоволствие. Ако сте сигурна, че искате да останете сама. — Гай се изправи и след миг колебание се отправи към вратата.

Останала сама, Ема се облегна на креслото и затвори очи, опитвайки се да отпусне вдървените си мускули. „Първо Ситекс, сега всичко това — помисли уморено — и още интереса на Паола към Джим Феърли. Миналото непрекъснато ме преследва.“ — помисли с тъга, въпреки че знаеше, че никой не може да избяга от миналото си. Това беше тежък товар, който всеки неизбежно носи на раменете. „Може би вината е в мен?“ Имаше ли нещо, за което да се упрекне? Какво трябваше да направи?

Преди години, когато Ема бе забелязала някои отрицателни черти в характера на децата си, бе казала: Вината е моя, аз ги направих такива, каквито са. Едните бях занемарила, другите бях обичала прекалено много, разглезих ги, винаги ги оправдавах. С времето като ставаше по-зряла и мъдра, чувството й за вина беше заменено с убеждението, че всяко човешко същество само̀ изгражда себе си, че всеки с поведението си изгражда собствения си рай или ад. Тогава тя осъзна напълно смисъла на думите на Пол Макхил: „Всеки от нас е плод на собствената си съдба, Ема. Живеем в света, който сами сме си създали. Излишно е да се опитваме да прехвърляме отговорността върху другите.“ От този момент бе в състояние да приеме противоречивите си чувства и мъчителни понякога преценки за децата си. Беше престанала да страда и да се обвинява за техните слабости и недостатъци. Те сами бяха отговорни за това, което вършеха и за това, което бяха станали, за собственото си съществувание. Оттогава Ема бе успяла да се отърси от всякакво чувство за вина, свързано с тях.

Всички тези мисли се въртяха в съзнанието й докато премисляше думите на Пол. „Не, не съм виновна!“ — извика Ема в себе си. Те са ястреби, подтикнати от алчността си и лошите амбиции. Най-после знаеше как да постъпи!

Извика Гай, която дойде веднага с горещия чай и й се усмихна с топлота:

— Чувствам се добре, Гай. Запази три места за първия самолет за Лондон, още тази вечер. Няма значение в колко часа излита, стига да е още тази вечер.

— Да, госпожо Харт — отвърна Гай, готова веднага да изпълни нареждането.

— Гай, сигурна съм, че Паола ще се зачуди защо се връщаме така внезапно в Лондон. Ще й кажа, че е възникнала спешна работа, която налага моето присъствие. Предпочитам да не знае нищо за… — опита се да намери точната дума — за това съзаклятие, струва ми се така трябва да го наречем.

— Не бих и помислила да говоря с госпожица Паола или с който и да е! — възкликна Гай с жар.

— О, Гай…

— Да, госпожо Харт?

— Благодаря, постъпи точно както трябва. Много съм ти благодарна.

Развълнувана Гай не знаеше какво да каже и излезе. С объркани мисли Ема отпи от чая си. Сделки, любов, семейство се смесваха в мислите й. Семейството, което беше отгледала, империята, която бе създала. Знаеше как да постъпи, за да ги запази, но беше ли в състояние да го направи? Почувства как сърцето й подскочи в гърлото — каква ирония на съдбата, понякога! Нейните собствени деца, плът от нейната плът бяха избрали точно заседателната зала на нейното царство, за да заговорничат срещу нея и така бяха допуснали непростима грешка. Ема беше отвратена от тяхната глупост. Имаше един пропуск в техния заговор, един пропуск, който щеше да бъде фатален за тях: бяха я подценили! По ирония на съдбата тя бе научила всичко и бе наясно за всичко, което се готви зад гърба й. Бяха я подценили! Тя бе вече предупредена и щеше да знае как да посрещне събитията и да ги обърне в своя полза, изпреварвайки поредния ход на заговорниците, за да ги направи безпомощни. Щастието все още я поддържаше. Молеше се на небето да не я напуска преди всичко да е свършено.