Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (18)

18.

— Имате ли други нареждания, господарю? — попита Мъргатройт.

Гостите си бяха отишли, Адела и Оливия се бяха оттеглили в стаите си. Адам бе сам в библиотеката.

— Не, благодаря, Мъргатройт. О, впрочем трябва да ви изкажа специални благодарности за превъзходното сервиране тази вечер. Много съм доволен и ви моля да предадете благодарностите ми и на Ема.

Мъргатройт, който нямаше и най-малко намерение да го направи отговори.

— Разбира се, господарю, ще го направя. И благодаря, господарю, хиляди благодарности!

Адам пое чашата с бренди и сода, която Мъргатройт му бе приготвил и със знак на сърдечна благодарност освободи майордома. Когато няколко мига по-късно Адам прекрачи прага на спалнята си, установи със задоволство, че огънят в камината гори буйно. Незабавно се разположи и започна да съзерцава играта на буйните пламъци. Съзнанието му бе изпълнено с объркани мисли.

Спалнята на Адам имаше спартански вид. Стените бяха бели и без всякакви орнаменти. Таванът бе отделен от стените с тъмна линия. Подът бе излъскан, но гол. Малкото лични вещи — гребени от слонова кост върху тоалетката и материалите за писане върху писалището бяха подредени с военна точност, сякаш току-що са били подложени на преглед. Единственото изключение, което бе допуснал Адам като удобство и лукс бе големия стол, тапициран с черна кожа пред камината. Въпреки че стаята отразяваше напълно характера му, тази вечер му изглеждаше чужда и необитаема, въпреки че огънят весело пращеше в камината, а лампата осветяваше масата и леглото. Адам се огледа наоколо. Бе обхванат от необяснима нервност. Започна да се движи неспокойно напред-назад, което не бе му се случвало отдавна. Бе извън себе си и не можеше да разбере причината. Чувстваше, че му е ужасно горещо. Махна връзката си и започна да обикаля стаята с широки крачки. След десетина минути на лудо препускане из стаята се спря пред камината, грабна чашата и погълна това, което бе останало в нея.

Адам се огледа разсеяно наоколо и прекара ръка през косите си. Чувстваше, че се задушава между тези четири стени. Не си ли доброволен затворник сам на себе си, Адам Феърли, се упрекна с цялата сериозност. Не е ли така? Изсмя се иронично. Бе издълбал ямата със собствените си ръце. Имаше чувството, че стените на голямата стая се приближават към него и го притискат. Трябваше да избяга на всяка цена. Скочи към вратата и я отвори. Премина през слабо осветения коридор и притича по стълбата. Отвори вратата на библиотеката. Стаята бе осветена от сребристата лунна светлина. Не бе необходимо да пали никаква лампа, за да може с уверена походка да достигне големия бар, където си наля голяма доза бренди. Ръцете му трепереха.

Бавно безпокойството, което го бе обхванало започна да затихва, а ударите на сърцето му станаха по-равни. Чувството на потиснатост изчезваше. „Защо се чувствам толкова развълнуван тази нощ? За Бога, какво ми става?“ Чувстваше се нещастен, смазан от нуждата да поговори с някого, с приятел, който да го разбира. Но нямаше приятели в тази мрачна и забравена от бога къща. Никой, освен Оливия. Разбира се, Оливия. Тя е разумна и отзивчива. Щеше да отиде при нея. Веднага! Излезе от библиотеката, изкачи стълбите с обновена енергия, смесена с намерението да се довери на Оливия. Едва бе стигнал до площадката, когато големият стенен часовник, още от времето на дядо му, отбеляза среднощ. „Идиот“, промърмори на себе си. Не можеше да безпокои Оливия в този час. Вероятно вече спи. Разколебан продължи бавно да се изкачва.

Пред вратата на стаята си Адам се поспря отново и против волята си продължи по коридора до стаята на Оливия. Под прага се виждаше светла ивица, което окуражи Адам. Преди още да почука, вратата се отвори и тъмния коридор бе осветен от конус светлина. Тя за момент заслепи Адам, който примигна няколко пъти. Фигурата на Оливия се открояваше на прага на обилно осветена стая. Тънкото й тяло бе сякаш въздушно, почти нереално.

Адам я погледна, неспособен да проговори.

Оливия разтвори широко вратата и без да каже дума му направи път да влезе. Въпреки естествената си любезност и дискретност Адам прекоси стаята, откривайки с голямо душевно безпокойство, че езикът му сякаш се бе вдървил. Не знаеше какво може да каже. Оливия междувременно бе затворила вратата зад гърба си и се бе облегнала на нея с унесен израз. Със сухо гърло Адам застана насред стаята, докато Оливия го наблюдаваше с въпросителен израз.

Накрая Адам проясни гласа си и каза:

— Съжалявам, че те безпокоя по това време, Оливия. — Блъскаше си главата, за да намери подходящо извинение. — Но аз… аз… не можех да заспя и слязох да изпия нещо — и показа чашата, която беше в ръцете му — после, докато се връщах в стаята си ми дойде на ум, че не бях ти благодарил за добре организирания прием тази вечер. Сърдечно ти благодаря за всичко, което направи!

— О, Адам, моля те — възкликна Оливия с жар, — знаеш колко обичам приемите. За мен бе истинско удоволствие.

— Въпреки това, щеше да бъде нелюбезно от моя страна да не ти благодаря — продължи Адам. Учестеното му дишане бе започнало да се нормализира.

Оливия не отговори и продължи да го наблюдава въпросително.

Под спокойния поглед на жената, Адам осъзна положението си: бе не само без сако, но и ризата му бе напълно разкопчана, връзката му развързана висеше на врата му. Почувства се отново ужасно смутен и направи опит несръчно да закопчае копчетата на ризата си. Усмихна се леко.

— Добре ще бъде да те оставя, мила. Не желая да те смущавам повече.

— Имах чувството, че някой върви по коридора — каза Оливия, без да добави, че инстинктът й бе подсказал, че минава точно той.

Адам направи нерешителна крачка към вратата, но Оливия не се отмести. Обратно, остана облегната на вратата, сериозна и невъзмутима, въпреки че сърцето й биеше лудо. След продължително мълчание го погледна и каза тихо:

— Не си отивай, Адам. Моля, остани още малко при мен. Съвсем не съм уморена. Както виждаш, четях — показа вестника на масичката до дивана.

— О, много ми е приятно да поговоря с теб, Оливия. И на мен не ми се спи, може би е от възбудата тази вечер по време на приема — засмя се нервно.

— Тогава, ела да седнеш до огъня, Адам, разположи се удобно — каза Оливия, прекосявайки стаята с грациозна походка.

Адам я последва до камината. Оливия седна на дивана пред огъня. Щеше да бъде най-естествено и Адам да седне до нея, но не го направи. Заобиколи внимателно дивана и се отпусна на близкия стол.

Оливия подреди възглавниците и погледна усмихнато Адам. Помисли си: Колко е нервен! Само да можех да го успокоя малко, да го накарам да се отпусне, може би ще остане. Но каза:

— Беше една чудесна вечер, Адам.

Адам замря.

— Как ти се стори Адела тази вечер? — попита тъжно и продължи със същия тон: — Отначало бях щастлив да я видя така… така добре да се контролира, но после докато бяхме в салона след вечеря ми дойде на ум, че именно това е ненормално.

Оливия изгледа Адам внимателно.

— Сигурна съм, че играеше една от своите роли, Адам, знаеш, че понякога го прави, когато се сблъска с трудна за нея ситуация.

Адам помисли за думите на Оливия и каза:

— Струва ми се, че си права, точно така е. Добре разбираш положението на сестра си.

Искра озари погледа на Оливия.

— В края на краищата, сестра ми е — въздъхна. От доста време беше осъзнала вътрешните противоречия на Адела, неспособността й да поддържа стабилни отношения с който и да е, най-малко с Адам. — Мъчих се да й помогна, когато дойдох тук, но колкото и да ти се вижда странно, имам чувството, че не ми се доверява.

— Никак не ми изглежда странно, и аз самият имам същото впечатление от последните дни — отвърна Адам. — В известен смисъл съжалявам, че до днес не сме говорили за здравето на Адела, но не исках да те тревожа излишно. Ще ти доверя, че миналата година бях много разтревожен за нея. Поведението й бе толкова необичайно… Адам се помъчи да намери точната дума и се реши да каже: — Всъщност трябва да добавя, че поведението й бе по-скоро неадекватно. Не бих могъл да го опиша другояче. През последните шест месеца състоянието й чувствително се бе подобрило и затова реших да не те плаша без основание — усмихна се плахо, сякаш искаше да си извини. — Ти самата имаше достатъчно проблеми, които трябваше да решиш, за да се сложи в ред тази къща.

Оливия се намести и кръстоса крака. Сърцето й щеше да изскочи от нежността, която изпитваше към него. Чувстваше се толкова уязвима, като дете.

— Трябваше да ми кажеш, Адам. Един товар, носен от двама е по-лек, отколкото за сам човек — каза със съчувствие. — Естествено знам, че Ендрю Мелтън ти е помогнал, каза ми, че по случая с Адела си се консултирал с него. Последният път, когато го видях ми се стори по-скоро оптимист… — Оливия се поколеба и се спря.

Лицето на Адам побеля като мрамор.

— Значи ти се виждаш с Ендрю? — промърмори с напрежение в гласа.

— Няма нищо лошо в това, нали, Адам? В приятелските отношения с Ендрю, искам да кажа — попита Оливия развълнувано — в края на краищата ти ме запозна. Струва ми се, че одобряваш.

— Не, разбира се, нямам нищо против, че се срещате и как мога да не одобрявам — заключи тихо.

„О, да, виждам, че не одобряваш“, помисли Оливия, неуспявайки да схване неговото истинско отношение. Адам и Ендрю бяха стари и добри приятели. Скръсти ръце в скута си и не каза нищо повече, за да не го смути още.

Адам не можеше да се застави да не я гледа. Вдигна очи и погледите им се срещнаха. И в нейния поглед той прочете смущение и мъка. И много въпросителни. Устните на Оливия се разтвориха, за да каже нещо, но от тях не се изтръгна нито звук. „Толкова е прекрасна“, помисли Адам. „И все пак тя е толкова крехка и уязвима.“ Сърцето му се обърна, докато я гледаше в очите. Тези две сиви очи, сякаш късчета небе. В този момент почувства непреодолимо желание да я прегърне, да я притисне до себе си, да измоли прошка за нетактичността си, да изгони тъгата от това лице със своите целувки.

Адам разбра. С недвусмислена яснота разбра същността на своето напрежение и безпокойство. Изправи се и се облегна на камината. Идиот, помисли, проклет идиот! Ревнивец! Ревнуваше Брус Макхил преди няколко часа, сега ревнуваше Ендрю Мелтън, защото е много по-добра партия от теб, ревнуваш, защото я искаш цялата само за теб.

Колкото и бурна да бе, реакцията на Адам на това неочаквано откритие бе изцяло скрита вътре в него. Извиквайки целия самоконтрол, на който бе способен, успя да запази видимо спокойствие. Но на Оливия не убягна пропастта, която се бе разкрила помежду им и по-скоро интуитивно усети смущението на Адам. Погледна го с края на очите си и се поддаде на порива си да хване и стисне ръката му, за да потърси подкрепа. Адам се раздвижи и лицето му се освети. Беше като вкаменено, а устните му така бледи, сякаш безкръвни.

— Адам! Адам! Изглеждаш особено, за Бога, какво ти става — възкликна Оливия.

Гласът на жената го достигна сякаш от дъното на дълбока бездна. Стисна очи и ги отвори изведнъж.

— Нищо, нищо не ми е, добре съм — каза сухо.

Трябваше да се махне оттук. Веднага. Преди да е станало късно, преди да е станал смешен. Но не се помръдна. С чувство на отчаяние трябваше да признае пред себе си, че няма сили да го направи. Накрая като на сън направи няколко крачки.

— Адам. Но какво ти става? — запита Оливия уплашено, скачайки на крака. — Може би казах нещо, което те засегна, Адам?

Бавно Адам се обърна и я погледна в очите. Видя загрижеността й, уплахата и почувства такова вълнение, каквото не бе изпитвал от години. О, как би могла да ме засегнеш, любов моя, помисли. Още един път непреодолимия порив да я притисне до гърдите си го разтърси. Преглътна с усилие.

— Не, Оливия. Не си казала нищо, което може да ме смути — отвърна с по-естествен глас, но този момент на колебание беше фатален. — Просто слязох в библиотеката, за да взема още бренди — излъга. В същия момент, докато произнасяше тези думи, разбра, че не може да я остави. Не би могъл да я остави, докато този израз на смущение и уплаха помрачаваше погледа й.

— Но аз тук имам бутилка с бренди — каза Оливия и посочи масичката. Без да дочака отговор, взе чашата, която Адам бе оставил върху камината и приближи до масичката под прозореца.

Адам побърза да вземе чашата и каза:

— Моля те, Оливия, седни. Ще си налея сам — застави я деликатно да седне на дивана. Обърна се и стисна конвулсивно гърлото на бутилката. „Господи, обичам я, обичал съм я от години“, помисли. „Как не съм разбрал досега? Желая я. Желая я повече от която и да е жена на света“, бунтуваха се събудените му чувства. „Но не можеш да я притежаваш“, му пошушна вътрешен глас, заставяйки го да обуздае чувствата си. Трябваше да се държи както бе правил всякога в нейно присъствие, като уважаван джентълмен.

— Разрешаваш ли да отворя прозореца, Оливия, тук е ужасно топло — успя да каже.

— Разбира се, отвори го — отвърна Оливия. Паниката й се бе уталожила, но все още бе разстроена от държанието на зет си. Проследи с поглед Адам и го загледа загрижено докато се навеждаше над масата, за да отвори прозореца. В този момент копринената му риза се изпъна върху широките му рамене, очертавайки извивката на мускулите му. „О, скъпи, помисли Оливия, любов моя!“ Сърцето й бе залято от вълна на чувства.

Адам вдъхна с пълни гърди студения въздух. Миг след това взе бутилката и две чаши и ги занесе до дивана.

— Помислих да налея и за теб, Оливия — подаде й с нежна усмивка едната чаша.

— Благодаря — отговори Оливия и отвърна на усмивката му.

— Прости ми, загдето се държах толкова нелюбезно преди малко — каза Адам и седна на стола.

— Не се извинявай, Адам, и ако имаш нужда от рамо, на което да се опреш, аз съм тук — му каза тихо.

— Да, зная, Оливия — наведе се да вземе чашата си. Още един път ризата му се отвори и откри широкия му гръден кош, покрит с лек, едва забележим рус мъх. Гледайки го, Оливия усети, че се изчервява. Сърцето й сякаш спря и тя побърза да отмести поглед. — Нямам намерение да те занимавам с моите проблеми тази вечер — продължи Адам спокойно, — още повече след такава приятна вечер. До днес тази къща приличаше на истински мавзолей. Никакви смехове, никакви развлечения, никакво веселие. Но от днес нататък нещата ще се променят — възкликна, запали цигара и се почувства възторжен.

Оливия не преставаше да го гледа. В Адам намираше почти всичките качества, които уважава и почита в един мъж. Неговата интелигентност и култура бяха неизчерпаем извор на удивления за нея. Изучаващият й поглед сякаш поглъщаше хубавото му лице, така различно от лицето на съпруга й. Чарлз бе винаги считан за красив мъж, но на нея й се струваше нисък и тежък. Твърде биеше на очи, за да бъде хубав. Никога не бе обичала Чарлз. Бедният добродушен Чарлз. Баща му ги бе оженил.

— Едно пени, за да узная мислите ти — каза Адам, откъсвайки я от нейните размишления.

Оливия трепна и изненадана довери:

— Мислех си за Чарлз.

— О, разбирам, — значи това беше, помисли Адам, съсредоточавайки се върху обувките си, за да прикрие смущението си. Ако трябваше да бъде честен докрай, Адам щеше да отбележи, че ревнува и от Чарлз. С любезен глас попита: — Щастлива ли си, Оливия? Напоследък често се питах.

— Разбира се, че съм щастлива — каза Оливия и помисли „Наистина ли може да помисли, че Чарлз й липсва?“ — Как ти идва на ум, че може да не съм щастлива?

Бледа усмивка раздвижи устните на Адам.

— Не можех да зная. Мисля си, че си самотна. Никой не желае да е самотен, а си още толкова млада. Сигурен съм, че ще имаш още много кандидати, освен Ендрю Мелтън.

Оливия отпи от чашата си и го изгледа с блестящи очи.

— Ендрю не ми е кандидат, просто е един добър приятел и толкова. Всъщност не ме интересува никой конкретно, — но си помисли: „Само ти, любов моя, но ти си съпруг на сестра ми и няма да го разбереш никога“.

Адам приглади косите си.

— Искаш да кажеш, че никога не си обмисляла идеята да си починеш?

— Никога! — поколеба се и продължи: — Малко ми е студено, Адам, би ли затворил прозореца?

— Веднага — отвърна Адам и побърза да изпълни молбата.

Докато се връщаше Оливия му направи знак да се приближи.

— Моля те, Адам, седни тук, близо до мен, искам да те попитам нещо.

На Адам не му оставаше нищо друго, освен да послуша. Направи го неохотно и се постара да предотврати и най-малкия случаен допир с нея.

— Добре, Оливия, какво има, скъпа?

— Загрижена съм за теб, Адам, защото не те виждам спокоен. Сам преди малко каза, че искаш да ми говориш за проблемите си. Защо не ми се довериш? — хвърли му една от най-нежните си усмивки. — Знаеш ли, понякога си струва да се довериш на един приятел, а и аз не мога да понеса да те виждам така нещастен.

Адам се попита как да излезе от неудобното положение. Не можеше да разкрие истинската причина на вълнението си.

— Няма за какво да говорим, Оливия. Често ме измъчват разни мисли за децата, за фабриката, за вестника. Няма нищо ненормално за един мъж в моето положение — излъга.

— Загрижен си и за Адела, не е ли така? — наблегна тя.

— В известен смисъл — добави Адам, като не искаше да мисли за съпругата си.

— Моля те, Адам, опитай се да не се тревожиш много за нейното здраве. Сам ти каза, че Адела сега е добре. Ендрю също мисли така, ето и аз ще помагам — завърши Оливия убедително.

— Да, но след някой и друг месец ти ще ни напуснеш. Сама каза, че възнамеряваш да се завърнеш в Лондон през юли.

— О, Адам, знаеш добре, че ще остана докато има нужда от мен!

— Наистина ли ще го направиш? — Адам почувства, че сърцето му подскочи от радост.

Оливия се засмя:

— Това ли те измъчва? Добре знаеш, че обожавам да живея тук. Въпреки активния ми живот и всичките ми приятели, в Лондон често съм самотна. Адела, момчетата и ти сте моето семейство — импулсивно протегна ръка към него и я постави на коляното му. — Ще остана в Йоркшир, докато има нужда от мен.

Адам нямаше сили да отговори. Продължаваше да гледа тази ръка върху коляното си, мека, студена и бяла като неподвижна гълъбица. Сърцето му взе да бие лудо. Внимателно пое ръката й с намерението да я отмести, но когато почувства, че пръстите й трепереха, разбра, че не може да я остави. Погледна очите й, които бяха пълни с печал, каквато бе забелязвал често в последно време.

Оливия отвърна с решителност на погледа му и с изненада прочете желанието, изписано върху лицето на Адам. Видя в неговите устни затворена потиснатата чувственост. Почувства зачестеното му дишане и се уплаши. Не от Адам Феърли, от самата себе си. Внимателно отдръпна ръката си и се помести.

Страдание се изписа в очите на Адам, който не успя да се въздържи, хвана отново ръката й и я поднесе към устните си. Деликатно разтвори пръстите й и целуна дланта, притискайки я към устата си.

В този момент чу потиснато стенание. Главата на Оливия се бе обърнала на страна и устните й трепереха. Гърдите й се повдигаха и спускаха задъхано под копринената дреха. Адам я приближи до себе си, впи поглед в очите й и разпозна истинската причина за тъгата, която напоследък четеше в очите й. Не бе тъга, по-скоро желание, чисто желание… по него. Адам вече не се съмняваше. Завладян от радост, се наклони напред и целуна продължително устните й, докато Оливия не го прегърна и притисна до гърдите си, а Адам не почувства сърцето й да бие заедно с неговото.

Целуваше косите й, лицето й, шията й, произнасяйки непрекъснато името й, наричайки я съкровище, своята единствена любов, казвайки й всичките онези неща, които никога не бе произнасял за друга жена. Тя му отговори със същия жар и с толкова чувство, че чувствата на Адам се освободиха още повече.

После изведнъж Адам се откъсна от Оливия и се изправи, любувайки се на лицето й и широко отворените й очи. Обвит от вълна на дълбоки чувства, нараснали от годините доброволно целомъдрие, Адам Феърли напълно загуби контрол върху себе си. Без да каже дума я взе на ръце и я занесе в спалнята.

В същия този момент всичко, което бе останало от моралните принципи на Оливия се стопи заедно с железните правила, които досега бяха ръководили цялото й съществувание. В един миг всичко бе изтрито от силата на чувствата и взаимното желание. Потисканите с години чувства избухнаха с огромна сила. Накрая тя бе в ръцете на единствения човек, когото бе обичала. Мъжът, на когото принадлежеше от първия момент, в който го бе видяла. Нищо друго нямаше значение за нея сега!

Адам я постави внимателно на леглото. Опъната върху възглавниците, жената го погледна с пребледняло лице и зачестено дишане. Адам седна на ръба на леглото, наклони се към нея и я целуна продължително и жадно. Изправи се и се доближи до вратата. Чувайки я да стене се обърна и остана изненадан от мъката, която прочете в големите й дълбоки очи.

— От двадесет години те очаквам, Адам Феърли — прошепна едва чуто Оливия — половината от живота ми. Не ме оставяй точно сега!

Адам поклати глава.

— Не, любов моя, не! Не мисля да те оставям. Никога повече! — гледайки я с нежност, заключи вратата на стаята.